Десета точка: те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом (трета част)

II. Презиране на плътта, в която Бог се е въплътил

Темата на последното общение беше десетото проявление на антихристите — презиране на истината, открито нарушаване на принципите и пренебрегване на подредбите на Божия дом. Тази точка е разделена на свой ред на още три раздела за по-подробно общение. Първият раздел е презиране на Божията идентичност и същност, вторият е презиране на плътта, в която Бог се е въплътил, а третият е презиране на Божиите слова. Тези три раздела се използват, за да се разнищи десетата точка от различните проявления на антихристите. Вече разговаряхме за първия раздел, а вторият раздел, „Презиране на плътта, в която Бог се е въплътил“, е разделен на четири части за общение. Кои са тези четири части? (Първо, подмазване, ласкателство и благозвучни думи; второ, внимателна проверка и анализ, наред с любопитство; трето, начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им; и четвърто, просто слушат онова, което Христос казва, но нито се подчиняват, нито се покоряват.) Миналия път разговаряхме за първите две части, а този път ще разговаряме за третата.

В. Начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им

Третата част е „начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им“. Въз основа на тази проста фраза ще разгледаме различните проявления на антихристите. Според вашите впечатления или според това, което сте видели и преживели, не би ли трябвало да има някакви примери по отношение на тази част? Някои хора казват: „Никога не съм влизал в контакт с Христос, само съм слушал Неговите проповеди. Нямам реално преживяване на това проявление, нито съм виждал други да го проявяват в действителност“. А онези, които имате реално преживяване на тази част, имате ли някакви чувства или разбирания, които съответстват на нея? Нямате? Тогава наистина трябва да проведем задълбочено общение, нали? (Да.) На пръв поглед тази част включва различни отношения и проявления, когато хората влизат в контакт с Христос. Всъщност от тази част не само може да се видят различните проявления и отношения на хората към плътта, в която Бог се е въплътил, но и по отношението на хората към плътта, в която Бог се е въплътил, да се разпознае тяхното истинско отношение към Бог и истинските им проявления спрямо Бог. С други думи, от това става ясно как хората се отнасят към Самия Бог, Който притежава Божията идентичност и същност, и дали имат богобоязливо сърце, искрена вяра и истинско покорство. Когато се сблъскват с различни ситуации, отношението на хората към Христос разкрива отношение им към Бог, в Когото вярват. Отношението ти към този обикновен човек, Христос, това дали имаш някакви представи, искрена вяра или истинско покорство, показват дали имаш искрена вяра и истинско покорство към Бог, в Когото вярваш, към Самия Бог. В отношението на хората към Бог на небето — тяхната нагласа, възгледи и това, което наистина мислят — те са доста нереалистични и не разкриват истинското си отношение към Бог. Когато обаче хората действително се сблъскат с Бог и видят осезаемото, от плът и кръв тяло, в което Бог се е въплътил, тяхното истинско отношение към Бог се разкрива напълно. Думите, които хората изричат, мислите в главите им, възгледите, които възприемат и поддържат в сърцата си, и дори мислите и отношението им към Христос в сърцата им са всъщност различни проявления на начина, по който се отнасят към Бог. Тъй като Богът на небето е невидим и неосезаем, по отношение на това какво хората мислят за Него, как се отнасят към Него, как Го ограничават и дали са покорни, всъщност хората нямат критерий, по който да преценяват дали проявленията им са правилни или дали съответстват на истината. Но когато Бог се въплъти като Христос, всичко това се променя: появява се критерий, по който да се преценяват всички тези проявления и отношения на хората към Бог, и така става ясно какво е истинското отношение на хората към Бог. Често те си мислят, че имат голяма и искрена вяра в Бог, като чувстват, че Бог е велик, върховен и обичлив. Но дали това е отражение на истинския им духовен ръст, или е просто настроение? Трудно е да се определи. Когато хората не могат да видят Бог, колкото и добронамерени да са в отношението си към Него, то винаги е примесено с неяснота, празнота и непрактичност, винаги е изпълнено с някакви празни фантазии. Когато хората действително видят Бог и влязат в контакт с Него, степента на тяхната вяра в Бог, нивото на покорството им пред Бог и това доколко имат истинска любов към Бог се разкриват напълно. Ето защо, когато Бог се въплъти, особено когато стане човек, който е възможно най-обикновен, за всички хора тази плът, този обикновен човек се превръща в изпитание и също така разкрива вярата и истинския духовен ръст на всеки човек. Може да си бил способен да следваш Бог, когато за първи път си признал Неговото съществуване, но когато приемеш въплътения Бог и видиш, че Бог се превръща в обикновен човек, умът ти се изпълва с представи. В този момент Христос, в Когото вярваш — този обикновен човек — се превръща в най-голямото предизвикателство за твоята вяра. Затова днес ще разговаряме за въздействието, което този обикновен човек, плътта, в която Бог се е въплътил, Христос, оказва върху хората, и за реалните проявления, които хората показват спрямо този обикновен човек, Христос, които разкриват различното им истинско отношение към Бог и възгледите им за Бог.

Основното съдържание на третата част е, че начинът, по който хората се отнасят към Христос, зависи от настроението им. За какво точно се отнася това настроение е центърът, акцентът на днешното общение. Разбира се, това настроение е просто метонимия, обобщение. То не е настроение — зад него се крият различни представи и фантазии на хората, както и всякакви видове покварен нрав, дори сатанинската им природа същност. Когато човек не среща никакви пречки при изпълнението на дълга си в Божия дом, няма нищо, което да влияе на настроението му, и всичко върви гладко, той може често да се моли пред Бог и да живее съвсем порядъчен живот, изпълнен с радост и мир. Средата около него също е спокойна, повечето братя и сестри се разбират помежду си, Бог често ги напътства при изпълнението на дълга им и при усвояването на професионални умения, като им предоставя просветление и озарение, а принципите на практикуване са относително ясни — всичко е толкова нормално и върви толкова гладко. В този момент хората чувстват, че имат голяма вяра в Бог, чувстват се особено близки до Бог в сърцата си, могат често да идват пред Бог, за да се молят и да се доверяват, чувстват се интимно свързани с Бог и намират Бог за особено обичлив. Настроението им в този момент е много добро. Те често живеят в мир и радост, говорят активно на събиранията и са способни да четат в молитва Божиите слова и да учат химни редовно всеки ден. Когато всичко върви толкова добре и толкова гладко, хората непрекъснато благодарят на Бог в сърцата си, мълчаливо се молят на Бог и решават да отдадат всичко на Бог през целия си живот, да предложат всичко, което имат, да понасят несгоди и да плащат цена, за да изпълняват добре дълга си. Чувстват, че Бог е толкова велик, толкова обичлив, и имат решимостта и готовността да се отдадат на Бог, като посветят целия си живот на Него. Това състояние не е ли особено проактивно и положително? Въз основа на него изглежда, че можем да видим предаността на хората, тяхната любов към Бог и жертвите, които правят. Всичко изглежда толкова прекрасно, мирно и безпроблемно. От всички тези проявления изглежда, че хората просто активно се стараят, като сътрудничат на Божието дело и на Неговите изисквания, без нищо неблагоприятно. Затова в сърцата си те непрекъснато благодарят на Бог, благодарят на Бог на небето и благодарят на Христос на земята, изпълнени с безкрайна любов и благоговение към Христос. Всеки път, когато пеят думите „този незначителен човек“ в химните, те се чувстват изключително развълнувани и си мислят: „Наистина именно този незначителен човек ме спаси, даде ми тази възможност, като ми позволи днес да изпълнявам дълга си като сътворено същество в Божия дом!“. Някои хора дори се молят директно: „О, практически Боже, въплътени Боже, Христе: благодаря Ти, възхвалявам Те, защото Ти ми даде всички тези благословии и ме удостои с благодатта Си. Ти си Богът в моето сърце, Ти си Създателят, Ти си Този, Когото искам да следвам. Готов съм да отдам всичко за Теб през целия си живот“. Всички тези сцени са толкова мирни, толкова красиви и изглеждат толкова съвършено хармонични, сякаш да бъдеш спасен е толкова лесно и не изисква никакво усилие. Но може ли тази хармония и този мир наистина да продължат вечно? Може ли да останат непроменени? Не е толкова просто.

1. Поведението им, когато се сблъскат с кастрене

В процеса на изпълнение на дълга си за хората е неизбежно да разкрият своя покварен нрав, да роптаят срещу обстоятелствата, с които се сблъскват, да имат свои собствени възгледи и още повече да постъпват своеволно и прибързано. В такива ситуации хората неизбежно се сблъскват с кастрене. Когато се сблъска с кастрене, дали човек, който е пълен с ентусиазъм, който е изпълнен с фантазии и представи за Бог, наистина има духовния ръст да се изправи пред всичко това, да го преживее истински и да се справи успешно с такива ситуации? Това повдига въпрос и в това се крие проблемът. Когато хората чувстват, че всичко е толкова прекрасно, когато чувстват, че Бог е толкова обичлив, че Бог обича хората толкова много, че Неговата любов е толкова велика и толкова истинска, а след това се сблъскат с кастрене, с разкриване, онези, които не разбират истината, често се чувстват озадачени и объркани, разтревожени и уплашени. Те изведнъж се чувстват така, сякаш са попаднали в мрак, неспособни да видят пътя пред себе си, сякаш не знаят как да се изправят пред създалата се ситуация. Когато дойдат пред Бог, те търсят същите чувства, които са имали преди, молят се със същото настроение, със същите мисли, възгледи и отношение, както преди. Но тогава чувстват, че вече не могат да усетят Бог. Когато почувстват, че не могат да усетят Бог, те започват да си мислят: „Нима Бог вече не ме иска? Нима Бог ме отритва? Възможно ли е заради моя покварен нрав Бог вече да не ме харесва? Нима Бог ще ме отстрани? Ако е така, не съм ли свършен? Какъв е смисълът от съществуването ми сега? Какъв е смисълът да вярвам в Бог? По-добре да не вярвам. Ако не вярвах, може би сега щях да имам добра работа, хармонично семейство, светло бъдеще! Досега вярата ми в Бог не ми е донесла нищо, но ако наистина спра да вярвам, няма ли това да означава, че всичките ми предишни усилия са били напразни, че цялото ми предишно себеотдаване и всичките ми предишни жертви са били напразни?“. При тези размишления те изведнъж се чувстват напълно опустошени, става им неудобно и си мислят: „Богът на небето е толкова далече, а този Бог на земята, освен че разговаря за истината и я предоставя, с какво друго може да ми помогне? Какво друго може да ми даде? Той изглежда толкова незначителен и толкова незаинтересован. Какво толкова от това, че имам малко покварен нрав? Ако към това се прилагаше човешки подход, Бог би пренебрегнал това, че хората имат малко покварен нрав. Той би се отнесъл към това със снизхождение и не би се заяждал за дребните недостатъци на хората. Защо Бог ме кастри и дисциплинира по този начин и дори ме пренебрегва заради такъв дребен въпрос? Не е кой знае какво да се разкрие такъв покварен нрав в такава ситуация, но Бог всъщност ме ненавижда. Той наистина ли обича хората, или не? Къде се разкрива Неговата любов? Как точно обича Той хората? Както и да е, в този момент вече не мога да почувствам Божията любов“. Когато не могат да почувстват Божията любов, те мигновено се чувстват много отдалечени от Бог на небето и още по-отдалечени от този Христос на земята, от този обикновен човек. Когато почувстват тази пустота в сърцето си, те се молят многократно и се утешават отново и отново: „Не се страхувай, уповавай се на Бог на небето. Бог е моят щит, Бог е моята сила, Бог все още обича хората“. В този момент къде е Богът, за Когото говорят? На небето, сред всички неща, този Бог е Богът, Който истински обича хората, Богът, към Когото хората отправят взор и Когото обожават, Който може да бъде техен щит, тяхна неизменна помощ и Който може да утеши сърцата им. Той е упованието на техния дух, сърце и плът. Но предвид това, което е способен да върши този Бог на земята, в сърцата на хората вече няма никакво упование. Отношението им се променя. В каква ситуация се променя то? Тяхната истинска вяра се разкрива, когато се сблъскат с кастрене и разкриване и когато се изправят пред неуспехи.

Щом хората се сблъскат с кастрене, тяхната така наречена истинска вяра веднага търси упование в нереалистичния Бог на небето. А какво е отношението им към видимия Бог на земята? Първата реакция на хората е да Го отхвърлят и да се избавят от Него, да не се уповават повече на Него и да не Му вярват, а да Го избягват, да се крият и да се отдалечават от Него. Такова е настроението на хората. Когато се сблъскат с кастрене, истината, която хората разбират, тяхната така наречена истинска вяра, преданост, любов и покорство, стават толкова крехки. Когато всички тези обстоятелства се променят, отношението им към въплътения Бог също се променя съответно. Предишните им жертви — тяхната така наречена преданост, пълно отдаване и цената, която са платили, както и тяхното така наречено покорство — в този момент се разкриват не като някаква преданост или истинско покорство, а просто като ентусиазъм. А какво е примесено с този ентусиазъм? Той е примесен с човешки чувства, човешка доброта и човешка вярност. Тази вярност може да се разбира и като избухливост, подобно на израза: „Ако следвам някого, трябва да покажа истинска братска вярност, да съм готов да дам живота си за него, да положа усилия, да поема куршум за него, да жертвам всичко за него“, което е проявление на човешката избухливост. Такива човешки проявления се разкриват в този момент. Защо се разкриват? Защото в мислите и във възгледите си хората изглежда са приели, че този обикновен човек е въплътеният Бог, че е Христос, че е Бог и че притежава Божията идентичност — но ако се погледне действителният им духовен ръст, истината, която разбират, и познанието им за Бог, те не са приели истински този обикновен човек, нито са се отнесли към него като към Христос, като към Бог. Когато всичко върви добре, когато всичко е според желанията на човека, когато хората чувстват, че Бог ги благославя, озарява, води и удостоява с благодатта Си, и когато това, което хората получават от Бог, е съобразено с техните представи и фантазии, те могат субективно да приемат обикновения човек, за когото Бог свидетелства, че е Богът на човека. Когато обаче всички тези обстоятелства се променят, когато Бог отнеме всички тези неща и когато на хората им липсва истинско разбиране и те не притежават истински духовен ръст, всичко в тях се разкрива и това, което те изразяват, е именно тяхното истинско отношение към Бог. Как възниква това истинско отношение? Откъде произлиза то? То произлиза от покварения нрав на хората и от липсата им на познание за Бог. Защо казвам това? Какъв е този покварен нрав у хората? (След като са покварени от Сатана, хората вътрешно се предпазват от Бог и издигат преграда срещу Него. Каквото и да прави Бог, те винаги се чудят: „Дали Бог ще ми навреди?“.) Дали връзката между хората и Бог е просто въпрос на съществуване на преграда? Толкова ли е просто? Не е просто въпрос на съществуване на преграда. Това е проблем на две различни същности. Хората имат покварен нрав — Бог има ли покварен нрав? (Не.) Тогава защо има раздор между хората и Бог, защо хората са враждебни към Бог? Къде се крие причината? В Бог ли е, или в хората? (В хората.) Например, ако двама души се скарат и спрат да си говорят, дори да си говорят, това ще е само външно, а в сърцата им ще има преграда. Как се появява тази преграда? Тя възниква, защото имат различни възгледи, които не могат да се помирят, и никой не е готов да се откаже от своя възглед, което пречи на единството. Ето как се създават преградите между хората. Но ако опишем връзката между хората и Бог просто като съществуване на преграда, не е ли това известно омаловажаване, което не отразява в пълна степен нещата? Вярно е, че има преграда, но ако просто използваме понятието „преграда“, за да обясним проблема с покварения нрав на хората, това би било твърде меко. Това е така, защото след като са били покварени от Сатана, хората имат сатанински покварен нрав и същност, а тяхната присъща природа е враждебна на Бог. Сатана е враждебен на Бог. Отнася ли се той към Бог като към Бог? Има ли вяра в Бог или покорство пред Него? Той няма нито истинска вяра, нито истинско покорство — такъв е Сатана. Хората са същите като Сатана. Те притежават покварения нрав и същност на Сатана и на тях също им липсва истинска вяра в Бог и покорство пред Него. Можем ли тогава да кажем, че между хората и Бог има преграда поради тази липса на истинска вяра и на покорство? (Не.) Това само показва, че хората са враждебни към Бог. Когато това, което Бог върши, е съобразено с вкусовете, настроенията и нуждите на хората, когато удовлетворява техните предпочитания и прави всичко да върви гладко и според желанията им, тогава хората чувстват, че Бог е много обичлив. Но дали това чувство, че Бог е обичлив, е истинско в такива моменти? (Не.) То означава просто, че хората се възползват, като в замяна казват няколко хубави думи. Това е известно като извличане на полза и след това престорена любезност. В такива ситуации думите, които хората казват, отразяват ли истинско познание за Бог? Това познание за Бог истинско ли е, или е фалшиво? (Фалшиво е.) Това познание не съответства на истината, нито на същността на Бог. То не е истинско познание, а е фантазия, представа, която възниква от човешките чувства и избухливост. Когато тази представа бъде разбита, разобличена и разкрита, хората се чувстват обезсърчени. Това означава, че всичко, което са искали да придобият, им е отнето. Нима предишното възприятие на хората, че Бог е обичлив и добър по различни начини, не е критикувано и заклеймено? Това е точно обратното на онова, в което са вярвали преди. Могат ли хората да приемат този факт? (Не.) Когато Бог не ти дава нищо, Той просто те оставя да живееш според Неговите слова, да говориш и да действаш, да изпълняваш дълга си, да служиш на Бог, да се разбираш с другите и така нататък, изцяло според Неговите слова. Когато наистина живееш според Неговите слова и можеш да почувстваш усърдните намерения на Бог, и можеш истински да обичаш Бог и да Му се покоряваш, тогава нечистотиите в теб са по-малко, а обичливостта и същността на Бог, които чувстваш, са истински.

Когато хората се сблъскат с дисциплиниране и кастрене, те развиват представи, оплаквания и погрешни разбирания за Бог. Когато тези неща се появят, хората изведнъж чувстват, че Бог е безчувствен, сякаш не е толкова обичлив, колкото са си представяли: „Всички казват, че Бог е обичлив, но защо не мога да почувствам това? Ако Бог наистина е обичлив, Той би трябвало да ме благослови и да ме утеши. Когато съм напът да направя грешка, Той би трябвало да ме предупреди, вместо да ме оставя да се изложа или да сгреша. Той би трябвало да направи тези неща, преди да сгреша, като ми попречи да правя грешки или да поема по грешен път!“. Такива представи и мисли се въртят в умовете на хората, когато се сблъскат със злочестини. В този момент начинът, по който те говорят и действат, става по-малко открит. Когато хората се сблъскат с кастрене, когато се сблъскат със злочестини, настроението им се влошава. Те започват да чувстват, че Бог не ги обича толкова много или че не се отнася към тях с толкова много благодат, че не са толкова облагодетелствани. Те си мислят: „Ако Бог не ме обича, защо аз да Го обичам? И аз няма да обичам Бог“. Преди това в разговорите си с Бог, каквото и да ги попиташе Бог, те отговаряха; бяха много активни. Винаги искаха да споделят повече, това, което имаха да кажат, никога не свършваше, искаха да изразят и да предадат всичко в сърцата си, желаеха да бъдат довереници на Бог. Но когато се сблъскат с кастрене, те чувстват, че Бог вече не е толкова обичлив, че Бог не ги обича толкова много и че те също не искат да обичат Бог. Когато Бог попита нещо, те просто отговарят кратко и нехайно, като дават само едносрични отговори. Ако Бог попита: „Колко добре изпълняваш дълга си напоследък?“, те отговарят: „Добре“. „Имаш ли някакви трудности?“ „Понякога.“ „Можеш ли да си сътрудничиш хармонично с братята и сестрите?“ В ума си те си мислят: „Та аз дори не мога да се грижа за себе си, как бих могъл да си сътруднича хармонично с другите?“. „Имаш ли някаква слабост?“ „Добре съм.“ Те не желаят да говорят повече, като показват напълно негативно, хленчещо отношение. Цялото им същество става унило и потиснато, изпълнено с оплаквания и чувство на онеправданост, и те не желаят да кажат нищо повече от необходимото. Защо е така? Защото настроението им в този момент не е добро, състоянието им е относително потиснато и те не са в настроение да говорят с никого. Когато ги попитат: „Молил ли си се напоследък?“, те отговарят: „Молитвите ми са с все същите думи“. „Състоянието ти напоследък не е добро. Търсил ли си истината, когато си се сблъсквал с трудности?“ „Разбирам всичко, просто не мога да бъда проактивен.“ „Развил си погрешни разбирания за Бог. Виждаш ли къде е проблемът ти? Какъв покварен нрав те спира да дойдеш пред Бог? Какво те кара да си толкова негативен, че дори не ти се иска да дойдеш пред Бог да се молиш?“ „Не знам.“ Какво е това отношение? (На негативност и конфронтация.) Правилно, няма и намек за покорство, а по-скоро те са изпълнени с оплаквания и жалвания. В своя духовен и мисловен свят те възприемат бог като подобен на статуя на Буда или Бодхисатва, както ги описват хората. Независимо какво правят хората или как живеят, тези статуи на Буда или Бодхисатва никога не проронват и дума, просто се покоряват на манипулациите на хората. Те вярват, че бог не бива да ги кастри, а още по-малко да им вреди. Каквото и зло да извършат, бог трябва само да ги успокоява, а не да ги кастри, разобличава или разкрива, и със сигурност не трябва да ги дисциплинира. Те искат да вярват в Бог и да изпълняват дълга си според собствените си настроения и нрав, като правят каквото си искат и си мислят, че каквото и да направят, Бог трябва да е доволен, щастлив и приемащ. Нещата обаче не се случват според желанията им. Бог не действа по този начин. Тогава хората си мислят: „Ако не действа, както си представях, все още ли е бог? Все още ли си струва моята инвестиция, себеотдаване и жертва? Ако не, тогава би било глупаво да предложа искреното си сърце, нали?“. Така, когато дойде време за кастрене, първоначалната им реакция не е да слушат от гледната точка на сътворено същество какво казва Бог или какви са Неговите изисквания, нито какви са човешките проблеми, състояния или нрав, които Бог разобличава, нито как човек трябва да приема тези неща, да се отнася към тях или да им се покорява. Такива неща не са в умовете на хората. Независимо как Бог говори на хората или как ги напътства, ако тонът или начинът Му на говорене е безчувствен — ако техните настроения, себеоценка и слабост не са взети предвид — тогава хората си създават представи и не искат да се отнасят към Бог като към Бог, нито искат да бъдат сътворени същества. Най-големият проблем тук е, че когато Бог предоставя добри времена, като позволява всичко да върви по начина, по който хората искат, те са готови да действат като сътворени същества, но когато Бог дава злочестини, за да дисциплинира и разкрива хората, за да ги накара да се поучат и да им позволи да разберат истината и да познаят Неговото намерение — в тези моменти хората веднага Му обръщат гръб и вече не желаят да бъдат сътворени същества. Когато човек не иска да бъде сътворено същество, тогава ще е способен ли да се покори на Бог от тази гледна точка и от тази позиция? Ще може ли да приеме идентичността и същността на Бог? Няма да може. Когато времената на добри настроения, хубави състояния и ентусиазъм — онези времена, когато хората искат да бъдат довереници на Бог — отстъпят място на времена, когато хората искат да изоставят Бог пред лицето на кастренето, на подредените от Бог среди, каква драматична промяна е това! Каква точно е истината по този въпрос? Какво е онова, което хората трябва да знаят? Не трябва ли човек да знае какво отношение трябва да има към Бог като сътворено същество? Кои са принципите, които трябва да следва? Като човек — покварено човешко същество — каква гледна точка и позиция трябва да заеме човек спрямо всичко, което Бог дава на човека, и спрямо средите, които Той подрежда? Какво отношение трябва да имат хората към това, че Бог ги кастри? Как трябва да се отнасят към това? Не трябва ли хората да разсъждават върху такива въпроси? (Да.) Хората трябва да размишляват и да разсъждават върху такива неща. Без значение кога и как човек се отнася към Бог, идентичността му всъщност не се променя. Хората винаги са сътворени същества. Ако не си примирен със статуса си на сътворено същество, това означава, че си непокорен и си далеч от промяна на нрава си, далеч си от това да се боиш от Бог и да отбягваш злото. Ако си примирен с мястото си на сътворено същество, тогава какво отношение трябва да имаш към Бог? (Безусловно покорство.) Най-малкото трябва да притежаваш това единствено нещо: безусловно покорство. То означава, че по всяко време това, което Бог прави, никога не е погрешно. Само хората грешат. Независимо от средата, която ненадейно възниква — особено пред лицето на несгодите и особено когато Бог разкрива или изобличава хората — първото нещо, което човек трябва да направи, е да се изправи пред Бог, за да размисли и да се вгледа в своите думи и дела и в своя покварен нрав, вместо да изследва, изучава и преценява дали Божиите слова и дела са правилни, или не. Ако останеш на правилната си позиция, би трябвало да знаеш точно какво трябва да правиш. Хората имат покварен нрав и не разбират истината. Това не е толкова голям проблем. Когато обаче хората имат покварен нрав и не разбират истината, но въпреки това не я търсят — тогава те имат истински проблем. Ти имаш покварен нрав и не разбираш истината, затова все още можеш да съдиш Бог произволно и да подхождаш и да взаимодействаш с Него, както ти диктуват настроението, предпочитанията и емоциите. Ако обаче не търсиш и не практикуваш истината, нещата няма да са толкова прости. Не само че няма да можеш да се подчиниш на Бог, но може да Го разбереш погрешно и да се оплакваш от Него, да Го осъждаш, да Му се противопоставяш и дори да Го укоряваш и да Го отхвърляш в сърцето си, като казваш, че Той не е праведен, че не всичко, което прави, е непременно правилно. Не е ли опасно, че в теб все още може да се зараждат такива неща? (Така е.) Много е опасно. Да не търси истината може да коства живота на човек! И това може да се случи по всяко време и навсякъде. Колкото и силни да са твоите емоции, твоята решимост, твоите желания или въжделения в момента и колкото и много да обичаш Бог в сърцето си в този момент, всичко това е временно. Точно както когато пастор води сватбена церемония и пита и двете страни: „Вземаш ли го (я) за свой съпруг (своя съпруга)? В болест и в здраве, в бедствие, в бедност и така нататък, готов ли си да прекараш живота си с него (нея)?“. И двете страни, с очи, пълни със сълзи, и сърца, преливащи от емоции, се заричат да посветят живота си един на друг и да поемат доживотна отговорност един за друг. Какво представляват тези тържествени клетви в този момент? Това са просто мимолетни емоции и желания на хората. Но дали и двете страни наистина притежават такава почтеност? Дали наистина притежават такава човешка природа? Това остава неизвестно. Истината ще се разкрие през следващите десет, двадесет или тридесет години. Някои двойки се развеждат след три до пет години, някои след десет години, а други след тридесет години, скъсват един с друг просто така. Къде отидоха първоначалните им желания? Какво се случи с тържествените им клетви? Те отдавна са останали зад гърба им. Каква роля играят тези тържествени клетви? Никаква. Те са просто желания, моментни емоции — емоциите и желанията не определят нищо. Какво се изисква от една двойка, за да прекара наистина цял живот заедно, да остарее заедно? В идеалния случай, най-малкото и двамата трябва да имат почтеност и порядъчен характер. По-конкретно казано, през живота си те ще се сблъскат с много неща — големи и малки, добри и лоши, несгоди, неуспехи, трудности, предимно неща, които не са според желанията им. Това изисква и двете страни да имат истинска толерантност, търпение, любов, внимание, грижа и други относително положителни неща в човешката си природа, за да се подкрепят взаимно до края на пътя. Без тези качества, разчитайки единствено на клетвите и на въжделенията, желанията и фантазиите от времето, когато са се оженили, те със сигурност няма как да стигнат до края. Същото важи и за вярата в Бог. Ако човек не търси истината, а разчита само на известен ентусиазъм и желание, той определено не може да остане непоколебим и категорично не може да следва Бог до края.

Как може човек да вярва в Бог и да Го следва, без да зависи от настроението си и без да се влияе от настроението или от средата си? Как точно може да се постигне това? Какво е минималното изискване, за да вярваш в Бог? Изисква се да имаш отношение на любов към истината и на търсене на истината. Някои хора питат: „Важни ли са решимостта и даването на клетви?“. Те са незаменими, но зависят от етапа на вярата. Ако някой е в първата или във втората година на вярата си, без тях ентусиазмът му не може да бъде запален. Без ентусиазъм човек, който започва да вярва в Бог, може да е равнодушен, нито много ревностен в стремежа си, нито резервиран, а просто да прави, каквото му се каже. Такъв човек трудно напредва и му липсва ясно отношение. Затова новоповярвалите се нуждаят от този ентусиазъм. Този ентусиазъм може да донесе много положителни неща на човек, като му позволи бързо да разбере истината, видението и целта на Божието дело и бързо да положи основата. Освен това, когато хората отдават всичко и плащат цената активно и ентусиазирано, те навлизат в истината реалност по-бързо. Първоначално човек се нуждае от този ентусиазъм и трябва да има решимост и въжделения. Ако обаче след повече от три години вяра в Бог човек остане на етапа на ентусиазма, може да има опасност. В какво се крие тази опасност? Хората винаги се отнасят към вярата си в Бог и към въпросите на нравствена промяна въз основа на своите фантазии и представи. Те се опитват да опознаят Бог и да придобият разбиране за Неговото дело и за Неговите изисквания към хората въз основа на своите фантазии и представи. Могат ли такива хора да навлязат в истината реалност или да разберат Божиите намерения? (Не.) Ако човек не може да разбере истината, възникват проблеми. Има ли някой, който вярва в Бог и живее целия си живот в обгрижвана среда, винаги в благодат и в благословии? Не, рано или късно всеки трябва да се сблъска с реалния живот и с различните среди, които Бог е подредил за него. Когато се сблъскаш с тези различни среди и се изправиш пред различни проблеми в реалния живот, каква роля може да играе твоят ентусиазъм? Той може само да те подтикне да се въздържаш, да платиш цена, да страдаш, но не може да те доведе до разбиране на истината или на Божиите намерения. Ако обаче търсиш истината и я разбираш, е различно. С какво е различно? Когато разбираш истината и се сблъскаш с тези ситуации, ти вече не се отнасяш към тях въз основа на своя ентусиазъм или представи. Когато се сблъскаш с нещо, ти първо идваш пред Бог, за да търсиш и да се молиш, за да намериш истините принципи. Тогава можеш да станеш покорен и да имаш такава осъзнатост и такова отношение. Това отношение и тази осъзнатост са от решаващо значение. Може да се случи така, че в определено изпитание да не придобиеш нищо, да не навлезеш твърде дълбоко в истината и да не разбереш каква точно е реалността на истината. По време на това изпитание обаче наличието на такава покорна осъзнатост и покорно отношение ти позволява истински да преживееш как трябва да действат и какво трябва да правят хората като сътворени същества, за да бъдат най-нормални и най-порядъчни пред Бог. Въпреки че може да не разбираш Божието намерение или да не знаеш точно какво Бог иска да постигнеш или да придобиеш в такава среда, ти чувстваш, че можеш да се покориш на Бог и на такива обстоятелства. От дълбините на сърцето си можеш да приемеш средата, която Бог е подредил за теб. Чувстваш, че си запазил правилното си място като сътворено същество, като не се бунтуваш срещу Бог и не Му се противопоставяш, и сърцето ти се чувства сигурно. Докато се чувстваш сигурен, твоето упование на Бог на небето не е нереалистично и ти не се чувстваш далече от Бог на земята, нито Го отхвърляш. Вместо това в дълбините на сърцето ти има малко повече боязън, а също и малко повече близост. Вижте това, разликата между човек, който търси истината и може да се покори, и човек, който се уповава на ентусиазъм и има само малко решимост — съществена ли е? Разликата е огромна. Човек, който се уповава на ентусиазъм и има само решимост, когато се сблъска със ситуации, ще се съпротивлява, ще спори, ще се оплаква и ще се чувства онеправдан. Той може да си помисли: „Защо Бог се отнася така с мен? Все още съм млад, защо Бог не ме придумва? Защо Бог не брои миналите ми постижения? Защо ме наказва, вместо да ме възнаграждава? Все още съм толкова млад, какво разбирам аз? Дори родителите ми вкъщи никога не са се отнасяли така с мен. Те ме ценяха като свое скъпоценно дете, като свое малко бебе. Сега, след като съм пораснал много, откакто дойдох в Божия дом, това, че Бог се отнася така с мен, изглежда твърде безчувствено!“. Това са видовете погрешни доводи, които те изтъкват. Как възникват такива погрешни доводи? Ако човек търси и разбира истината, може ли все пак да има тези погрешни доводи? Ако човек разбира и познава тези истини, докато изпълнява дълга си по нормален начин, може ли все още да таи такива оплаквания и прибързаност, когато се сблъска със ситуации? (Не.) Той определено не би говорил така. Вместо това би видял себе си като обикновено сътворено същество и би дошъл пред Бог, без оглед на възраст, пол, положение и статус, като просто се покори на Божиите слова и ги слуша. Когато хората могат да чуят словата, които Бог казва, и Неговите изисквания, те имат покорство в сърцата си. Когато човек може съзнателно да се покори, когато има отношение на покорство, той наистина стои на позицията на сътворено същество, има любов, покорство и боязън към Бог, а не се уповава на своите настроения или емоции. Това са някои от реакциите, когато хората се сблъскат с кастрене. Какви са основните реакции? Да се чувстваш зле, да се чувстваш разочарован, да се чувстваш онеправдан и да се нуждаеш от утеха. Когато хората не получат утеха или топлина, те започват да таят оплаквания и погрешни разбирания за Бог в сърцата си. Те вече не желаят да се молят на Бог и дълбоко в себе си обмислят да изоставят Бог, като искат да се отдалечат от Него — както от Бог на небето, така и от Бог на земята. Някои хора, ако ги скастря малко, ще Ме избягват следващия път, когато се срещнем, няма да искат да общуват с Мен. Обикновено, когато не са кастрени, те винаги са около Мен, предлагат чай, питат дали имам нужда от нещо, в добро настроение са, усърдни са, разговорливи са и са близки във връзката си с Бог. Но щом бъдат скастрени, вече не е същото — вече не предлагат чай, нито изпращат поздрави, и ако им задам още няколко въпроса, просто си тръгват и повече не се появяват.

Преди, когато бях в континентален Китай, отсядах в домовете на някои братя и сестри. Някои от тези хора имаха лоша човешка природа, някои бяха новоповярвали, някои развиха многобройни представи при първия ни контакт и не разбираха истината, а други изобщо не се стремяха към нея. Като виждах тези хора да разкриват своята поквара, не можех да ги скастря — трябваше да говоря меко и тактично. Ако наистина ги скастриш, те ще развият представи и непокорство, затова ще трябва да ги придумваш и да преговаряш с тях, да разговаряш повече за истината, за да ги напътстваш. Ако не преговаряш или не разговаряш, а просто отправяш директни изисквания, това категорично няма да проработи. Например, би могъл да кажеш: „Това ястие е леко пресолено. Може би следващия път трябва да сложите по-малко сол. Приемането на твърде много сол не е полезно за здравето ви. Като вярващи в Бог трябва също да прилагате здрав разум и да не бъдете невежи. Трябва да приемате положителните неща. Ако не ми вярвате, можете да попитате някой, който практикува традиционна китайска медицина, за последствията за бъбреците от приемането на твърде много сол“. Този подход е приемлив за тях. Но ако кажеш: „Тази храна е толкова солена, да не би да искаш да ни умориш със сол? Защо винаги я правиш толкова солена? Не може да се яде от сол! Как може да си толкова невеж? Следващия път не я соли толкова много!“, тогава това няма да проработи. Следващия път може изобщо да не сложи сол. Тогава ти казваш: „Защо е толкова безсолно?“ „Безсолно? Не каза ли, че е твърде солено? Твърде много сол вреди на бъбреците, така че не е ли по-добре изобщо да не се слага сол? Тогава няма да навреди на бъбреците“. Няма да успееш, ако си твърде суров. Трябва да преговаряш и да придумваш. Много хора са доста проблемни. Когато говориш с тях, трябва да внимаваш за начина, по който говориш, и за момента, в който говориш, а също и да се съобразяваш с настроението им — трябва да преговаряш малко. Понякога, ако случайно говориш малко по-сурово, може да ги нараниш и те може да се съпротивляват вътрешно. На пръв поглед може да не изглежда така, но вътре в тях е различно. Обикновено, когато ги помолиш да направят нещо, те го правят веднага, но ако нараниш чувствата им, те стават по-малко ентусиазирани да вършат нещата, размотават се и желанието им се изпарява. Те казват: „Как мога да бъда добър с теб, когато съм в лошо настроение? Ще бъда по-мил, когато съм в добро настроение, но когато не съм, е достатъчно да отбия номера“. Що за същество е това? Не е ли трудно да се справяш с хората? (Да.) Хората са точно такива, с тях не може да се спори, с тях не може да се излезе наглава. Когато по-късно се самоанализират, те може да сведат глави, да признаят греховете си и да плачат горчиво, но когато отново се сблъскат с такива въпроси и бъдат скастрени, пак реагират по същия начин. Това човек, който търси истината, ли е? (Не.) Що за човек е това? Такъв човек е своенравен и изобщо не приема истината. Такова е отношението, което хората имат към Бог, когато се сблъскат с кастрене и несгоди. Накратко казано, те не са покорни, не могат да приемат истината и когато са наранени, се отнасят към Бог според своята прибързаност. Не е ли това сериозен проблем? Когато се сблъскам с някои хора, дори преди да ги кастря, само като говоря по същество по конкретния въпрос, лицата им помръкват, говорят с раздразнение, показват лошо отношение и дори хвърлят предмети. Не можеш да им говориш откровено. Трябва да говориш със заобикалки и да бъдеш тактичен. Мога ли да увъртам като хората? Независимо дали можеш да го приемеш, или не, трябва да кажа това, което е вярно — в Божия дом нещата трябва да се вършат според истините принципи. Някои хора не показват външна реакция, когато са кастрени, но вътрешно се цупят. Може ли такъв човек да изпълнява добре дълга си? (Не.) Ако не може да изпълнява добре дълга си и продължава да прави грешки, църквата трябва да се справи с него според принципите.

2. Поведението им към Христос, когато Той беше преследван и нямаше къде глава да положи

Да вярваш в Бог и да Го следваш в континентален Китай е свързано с ежедневна опасност. Средата за това е изключително сурова и човек може да бъде арестуван по всяко време. Всички вие сте преживели среда на преследване — и с мен беше същото, нали? Живеехме в една и съща среда, така че в онази среда не можех да избегна това да се укривам често. Имаше моменти, в които трябваше да сменям местонахождението си по два-три пъти на ден. Имаше дори моменти, в които трябваше да отида на място, на което не съм си и помислял, че ще отида. Най-трудните моменти бяха, когато почти нямаше къде да отида — през деня провеждах събиране на едно място, а вечерта не знаех къде е безопасно. Понякога, след като с големи усилия намирах място, трябваше да го напусна на следващия ден, защото големият червен змей връхлетяваше внезапно в него. Какво си мислят хората, които истински вярват в Бог, когато видят такава сцена? „Това, че Бог дойде на земята в плът, за да спаси човека, е цената, която Той е платил. Това е едно от страданията, които Той е понесъл, и то е пълно изпълнение на Неговите слова, които гласят: „Лисиците си имат леговища и небесните птици — гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони“ (Матей 8:20). Нещата наистина стоят така — и въплътеният Христос лично преживява такова страдание, също като човека“. Всички, които истински вярват в Бог, могат да видят колко трудно е Неговото дело за спасението на човека и затова ще обичат Бог и ще Му благодарят за цената, която Той плаща заради човечеството. Онези с особено лоша човешка природа, които са злобни и напълно отхвърлят истината, както и онези, които следват Христос само от любопитство или с желание да станат свидетели на чудеса, не мислят по този начин, когато видят такива сцени. Те си мислят: „Ти нямаш къде да пренощуваш? Ти си бог, вършиш делото по спасяването на хората, но не можеш да спасиш дори себе си и не знаеш къде ще пренощуваш утре. Сега дори нямаш къде да се подслониш — как мога да ти вярвам или да те следвам?“. Колкото по-опасни са обстоятелствата, толкова повече те се радват и си мислят: „За щастие не се отрекох напълно от всичко. За щастие си оставих резервен план. Виждаш ли? Сега нямаш място, което да наречеш свой дом! Знаех си, че ще се стигне дотук — нямаш къде да положиш глава, а пък аз дори трябва да ти помагам да си намериш подслон“. Те са разкрити, нали? Ако такива хора станат свидетели на сцената с разпъването на Господ Исус, как биха се държали? Когато Господ Исус носеше кръста към Голгота, къде бяха такива хора? Можеха ли да продължат да Го следват? (Не.) Те отрекоха Божията идентичност, Неговата същност и дори Неговото съществуване. Те избягаха, за да се спасяват сами, и вече не следваха Бог. Независимо колко проповеди бяха чули преди това, всички те изчезнаха от сърцата им, изпариха се безследно. Те вярваха, че всичко, което виждат пред себе си, е реално и е от човешки произход, че не е свързано с Бог. Мислеха си: „Този човек е просто човек. Къде в него е идентичността или същността на бог? Ако беше бог, щеше ли да се крие и да се потулва така, да бъде преследван от Сатана, без място, където да положи глава, без място, където да намери убежище? Ако беше бог, трябваше внезапно да се преобрази и да изчезне пред очите на всички, когато го преследват, така че никой да не може да го види, и трябваше да знае как да стане невидим — това би бил бог!“. В опасната среда на континентален Китай някои братя и сестри, като видяха, че съм отишъл при тях, рискуваха безопасността си, за да Ме приютят и защитят, докато други избягаха, изчезвайки безследно. Някои дори гледаха със забавление и наблюдаваха отстрани. Кои са тези хора? Това са неверниците, антихристите. Когато тези хора видяха Христос да бъде преследван от един град в друг, как възприеха тази ситуация? Как я разбраха? „Христос също е в опасност. Ако го арестуват, тогава с делото на църквата е свършено, а делото на божия дом ще спре. Това ще докаже, че онова, за което бог е свидетелствал, е погрешно — че то не идва от бог, а от човек. По-добре да се прибирам бързо вкъщи, за да си живея живота. Отивам да правя състояние!“. Това е поведението на антихристите. Когато Христос беше изправен пред преследване и нямаше къде да се скрие и нямаше място, където да положи глава, вместо да бъдат в единомислие с Бог, да страдат с Него и да продължат делото на църквата с Него в такава среда, те станаха странични наблюдатели, които Го гледаха и Му се подиграваха. Те дори подстрекаваха други да причиняват унищожения, прекъсвания и смущения, а освен това, когато някои хора видяха, че Аз нямам къде да се скрия и къде да се установя, те се възползваха от възможността да смущават делото на църквата и да заграбят имуществото на Божия дом. Това е същото, както когато Исус беше разпънат и много неверници и антихристи си мислеха: „С църквата е свършено, божието дело е приключило, то е напълно разрушено от Сатана. По-добре да побързаме да избягаме и да започнем да си разпределяме благата!“. Независимо от обстоятелствата, пред които са изправени, тези неверници и антихристи винаги ще разкриват своя жесток нрав, като разкриват истинските черти лице на неверниците. Винаги, когато църквата се сблъска и с най-малкия признак на неприятности или неблагоприятни обстоятелства, те искат веднага да избягат, нетърпеливи са всички братя и сестри да се разпръснат, да се оттеглят и повече да не следват Христос. Те искрено желаят този поток да е погрешен и Божието дело да остане незавършено. Това са истинските черти на антихристите. Това е отношението на антихристите към Христос, когато са изправени пред такива обстоятелства.

3. Поведението им, когато си създават представи за Христос

Друга точка са проявленията на антихристите, когато си създават представи за плътта на въплътения Бог. Например, когато видят въплътения Бог да върши определени неща или да казва определени слова, които са много човешки, без да долавят и най-малкия намек за божественост, от дълбините на сърцата им се надигат съпротива, представи и заклеймяване и те си мислят: „Колкото и да го гледам, този човек не прилича на бог. Той изглежда досущ като обикновен човек. Ако изглежда като човек, тогава може ли все пак да е бог? Ако е човек, няма ли да е невероятно глупаво да го следвам по този начин?“. Те си създават представи за речта и действията на Христос, за начина на живот на Христос, за облеклото и за външния Му вид и дори за начина, по който говори, за тона Му, за избора Му на думи и така нататък — те могат да си създадат представи за всички тези неща. Когато тези представи възникнат, как се отнасят те към тях? Те таят тези мисли и не се отказват от тях, като вярват, че да се хванат за тези представи е като да сграбчат ключа. Те си мислят, че този „ключ“ идва точно навреме, че щом имат тези представи, това им дава лост за влияние, а щом имат лост за влияние, става лесно да се справят. Ето как мислят антихристите. Те чувстват, че да имаш представи е равносилно на това да държиш лост за влияние, и така могат да отрекат Христос по всяко време и на всяко място и да отрекат факта, че плътта, в която е въплътен Бог, притежава същността на Бог. Някои хора питат: „Защо антихристите таят такива намерения?“. Кажете Ми, антихристите, които са от кохортата на Сатана, надяват ли се на успешното завършване на Божието дело, или не? (Не.) Защо не се надяват? Какво ги издава? За антихристите е присъщо да изпитват неприязън към истината, а всички слова, изразени от Бог, са истината, която те намират за напълно отблъскваща в сърцата си и не желаят да я слушат или да я приемат. Божиите слова на разобличаване и на съд на човечеството са заклеймяване на тези антихристи и зли хора, като за тях тези слова са заклеймяване, съд и проклятия, които ги карат да се чувстват неудобно и неспокойно, когато ги чуят. Какво си мислят в сърцата си? „Всички тези слова, които бог изрича, ме съдят и заклеймяват. Изглежда, че човек като мен не може да бъде спасен. Аз съм от типа, който бива отстранен и отхвърлен. След като нямам надежда да бъде спасен, какъв е смисълът да вярвам в бог? Но факт е, че той все още е бог, той е плътта, в която е въплътен бог, който е изрекъл толкова много слова и има толкова много последователи. Какво да направя по този въпрос?“. Този въпрос ги тревожи. Ако не могат да придобият нещо, не искат и другите да го имат. Ако другите могат да го придобият, а те не могат, те се изпълват с горчива омраза и стават нещастни. Надяват се, че въплътеният Бог не е Бог и че делото, което Той върши, е лъжливо и не е извършено от Бог. Ако беше така, те биха се почувствали вътрешно уравновесени и проблемът би бил разрешен из основи. Те си мислят: „Ако този човек не е въплътеният бог, тогава това не означава ли, че онези, които го следват, са били заблудени? Ако беше така, тогава рано или късно тези хора щяха да се разпръснат. Ако се разпръснат и никой от тях не придобие нищо, тогава аз бих могъл да бъда спокоен и да се чувствам уравновесен, като знам, че не съм придобил нищо, нали?“. Това е тяхната нагласа. Те не могат да придобият нищо, затова не искат и другите да придобият нищо. Най-добрият начин да попречат на другите да придобият нещо е да отрекат Христос, да отрекат същността на Христос, да отрекат делото, което Христос е извършил, и да отрекат всички слова, изречени от Христос. По този начин те няма да бъдат заклеймени, ще се примирят и ще бъдат спокойни, че не са придобили нищо, и вече няма да е необходимо да се тревожат за този въпрос. Това е природата същност на хора като антихристите. И така, имат ли те представи за Христос? И когато имат представи, разрешават ли ги? Могат ли да се откажат от тях? Не могат. Как се пораждат техните представи? За тях е лесно да си създават представи: „Когато говориш, аз те проучвам внимателно, опитвам се да разбера мотива зад думите ти и откъде идват те. Дали са нещо, което си чул или научил, или някой те е инструктирал да ги кажеш? Дали някой ти е докладвал, или е подал жалба до теб? Кого разобличаваш?“. Те проучват внимателно по този начин. Могат ли да разберат истината? Те никога не могат да разберат истината. Те ѝ се съпротивляват в сърцата си. Изпитват неприязън към истината, съпротивляват ѝ се и я мразят, и слушат проповеди с този вид природа същност. Освен теории и доктрини всичко, което трупат, са представи. Какви представи? „Христос говори по този начин, понякога дори разказва шеги. Това не е почтително! Понякога използва алегорични поговорки. Това не е сериозно! Речта му не е никак красноречива, той не е високообразован! Понякога трябва да разсъждава и да мисли върху избора си на думи. Не учил в университет, нали? Понякога речта му е насочена към конкретен човек — към кого? Някой подал ли е жалба? Кой е бил? Защо христос винаги ме критикува, когато говори? Дали ме наблюдава и следи по цял ден? Дали прекарва целия ден в разсъждения за хората? Какво си мисли христос в сърцето си? Речта на въплътения бог не звучи като гръмовния глас на бог на небето с неговата неоспорима власт — защо това, което той проявява, изглежда толкова човешко? Той е просто човек, откъдето и да го погледна. Има ли въплътеният бог някакви слабости? Мрази ли хората в сърцето си? Има ли някаква философия за светските отношения в общуването си с хората?“. Не са ли многобройни тези представи? (Да.) Мислите на антихристите са изпълнени с несвързани с истината неща и всички те произтичат от мисленето и логиката на Сатана, от философията на Сатана за светските отношения. Дълбоко в себе си те са изпълнени с нечестивост, със състояние и нрав, в които има неприязън към истината. Те идват не за да търсят или да придобият истината, а за да проучват внимателно Бог. Техните представи могат да възникнат по всяко време и на всяко място, и те си създават представи, докато наблюдават, докато проучват внимателно. Техните представи се оформят по време на тяхното осъждане и заклеймяване и те се придържат твърдо към тези представи в сърцата си. Когато наблюдават човешката страна на въплътения Бог, те си създават представи. Когато видят божествената страна, те стават любопитни и изумени, което също води до създаването на представи. Тяхното отношение към Христос и към плътта, в която е въплътен Бог, не е на покорство или на истинско приемане от дълбините на сърцата им. Вместо това те застават срещу Христос, наблюдават и проучват внимателно Неговия поглед, Неговите мисли и поведение, и дори наблюдават и проучват внимателно всеки Негов израз, вслушват се във всеки тон, интонация и избор на думи, както и в това, за което се говори в речта на Христос, и така нататък. Когато антихристите наблюдават и проучват внимателно Христос по този начин, тяхното отношение не е с намерение да търсят истината и да я разберат, така че да могат да приемат Христос като свой Бог и да приемат Христос да бъде тяхната истина и да стане техен живот. Напротив, те искат да проучат внимателно този човек, да го проучат задълбочено и внимателно и да го разберат напълно. Какво се опитват да проумеят? Те проучват внимателно по какво този човек прилича на Бог и ако Той наистина прилича на Бог, те Го приемат. Ако, независимо от начина, по който Го проучват внимателно, Той не изглежда като Бог, тогава напълно се отказват от идеята и продължават да се придържат към представите за въплътения Бог, или, понеже вярват, че няма надежда да получат благословии, търсят възможност бързо да си тръгнат.

Съвсем нормално е за антихристите да си създават представи за плътта, в която е въплътен Бог. Поради същността им на антихристи, поради същността им, която изпитва неприязън към истината, за тях е невъзможно да се откажат от представите си. Когато нищо не се случва, те четат от книгата с Божиите слова и считат тези слова за Бог, но щом влязат в контакт с въплътения Бог и установят, че Той не прилича на Бог, те веднага си създават представи и отношението им се променя. Когато не са в контакт с въплътения Бог, те просто държат книгата с Божиите слова и считат Неговите слова за Бог и все още може да таят нереалистична фантазия и намерение да получат благословии, да положат неохотно известни усилия, да изпълнят неохотно някой дълг и да играят роля в Божия дом. Но щом влязат в контакт с плътта, в която е въплътен Бог, умовете им се изпълват с представи. Дори да не бъдат кастрени, ентусиазмът им за изпълнение на дълга може значително да намалее. Ето как антихристите се отнасят към Божиите слова и към плътта, в която е въплътен Бог. Те често отделят Божиите слова от плътта, в която е въплътен Бог, като се отнасят към Божиите слова като към Бог, а към плътта, в която е въплътен Бог, като към човек. Когато плътта, в която е въплътен Бог, не е съобразена с техните представи или ги нарушава, те бързо се обръщат към Божиите слова и ги четат в молитва, като се опитват насила да потиснат представите си и да ги заключат. След това се прекланят пред Божиите слова, сякаш се прекланят пред Самия Бог, и изглежда така, сякаш представите им са били разрешени. В действителност обаче тяхното вътрешно несъгласие с Христос, възмущението и презрението им към Христос изобщо не са разрешени. В отношението си към Христос антихристите непрекъснато си създават представи и упорито се придържат към тях до смърт. Когато нямат представи, те проучват внимателно и анализират. Когато имат представи, те не само проучват внимателно и анализират, но и упорито се придържат към тях. Те нито разрешават представите си, нито търсят истината, и са убедени, че са прави. Не са ли те от Сатана? (Да.) Това са проявленията на антихристите, когато имат представи за въплътения Бог.

4. Поведението им, когато биват повишавани или освобождавани от длъжност

В църквата има хора, които притежават известни заложби и работоспособност. Когато бъдат повишени, ентусиазмът им е голям, активно изпълняват дълга си, поемат отговорност, готови са да платят цената и освен това са предани. Когато обаче бъдат освободени от длъжност поради неспособност да изпълняват работата и загубят статуса си, отношението им към Бог се променя. Когато имаха статус, те говореха на Бог така: „Братята и сестрите от нашето семейство са такива и такива, сградата на нашето семейство се нуждае от ремонт, дворът на нашето семейство трябва да се почисти…“. Всичко е свързано с „нашето семейство“. Когато бяха повишени, те станаха част от Божия дом, привидно бяха в единомислие с Бог, като семейство, бяха способни да се грижат за делото на Божия дом с внимание към Божието сърце и редом с Него, както и да общуват с Бог като равни. Когато бяха повишени и поставени на важна позиция, те почувстваха, че им е оказана чест, но същевременно чувстваха своята отговорност. Независимо дали говореха с Мен, или с братята и сестрите, те често казваха „нашето семейство“. Като чуеш това, си мислиш, че този човек не е лош, че има добро сърце, че е топлосърдечен, че се отнася към Божия дом като към свой собствен дом, че е толкова грижовен, че има толкова голяма отговорност към всичко и че обмисля всичко предварително, че изглежда като човек, който се стреми към истината и който е ентусиазиран да плати цената. Но дали все още говорят така, след като бъдат освободени от длъжност? Щом бъдат освободени от длъжност, те вече нямат същото настроение — това отношение изчезва. Вече не казват „нашето семейство“ и когато ги помолят да направят нещо, вече не са толкова ентусиазирани. Какво си мислят? „Преди, когато ме повиши, имах статус и бях с теб от цялото си сърце. Сега, когато нямам статус, вече не сме семейство, така че го направи сам. Не се съветвай с мен как да го направиш и не ме уведомявай, това няма нищо общо с мен. Аз само ще предавам съобщенията от твое име и това е всичко — ще правя по малко от всичко, за което ме помолиш, но вече не съм в единомислие с теб“. След това те се отнасят към теб като към външен човек. Ако ги помолиш да направят нещо, те работят така, сякаш просто вършат работа за някой друг, като повърхностно отбиват номера. Преди може да са изпълнявали пет задачи, но сега изпълняват само една или две, просто преминават през процеса, карат го през пръсти, вършат някаква повърхностна работа и това е всичко. Защо е така? Те казват: „Преди бях с теб от цялото си сърце, помагах ти с това-онова, отнасях се към твоите въпроси като към мои собствени, като към наша обща задача, работех от твое име. Но след това ти просто ме освободи от длъжност, без изобщо да се съобразяваш с чувствата ми! Ти не се съобразяваш с чувствата ми — как мога да работя за теб? Ако ме повишиш отново и ми дадеш статус, тогава може. Но ако не ми дадеш статус, тогава забрави. Ако искаш отново да ме повикаш да върша нещо, няма да стане толкова лесно, колкото преди. Ако ме използваш, трябва да ми дадеш слава и статус. Ако няма статус, а вместо това просто ми заповядаш и очакваш да свърша някаква работа, къде е признанието в това? Трябва да има някакво обяснение!“. Когато им говориш сега, това вече няма ефект. Когато ги помолиш да направят нещо, те вече не са толкова всеотдайни, както преди, вече не влагат цялото си сърце и ум. Отношението им се е променило. Ако ги помолиш отново да направят нещо или ако Божият дом ги помоли да направят нещо, те се отнасят към това като към допълнителна задача, като към работа на външен човек, сякаш с това, че отиват да го свършат, вече са ти оказали голяма чест. Те смятат, че ако не го направят, изглежда неоправдано, особено след като вярват в Бог. Но ако отидат да го направят, го правят неохотно и просто отбиват номера. Защо правят това? Те си мислят: „Преди ти вярвах на 100%, отнасях се към твоите въпроси като към мои собствени, но след това ти ме захвърли просто ей така, което нарани сърцето и самооценката ми. Ти ме пренебрегна. Добре, ако ти си нелюбезен с мен, не ме обвинявай, че съм безсърдечен. Ако ме използваш отново, не мога да бъда както преди, защото връзката ни вече е разбита. Не може толкова лесно да ме командваш, да се явявам, когато ме повикаш, и да си тръгвам, когато ме отпращаш. Кой съм аз? Ако не беше вярата ми в бог, щях ли да позволя на другите да ме манипулират така?“. Когато антихристите бъдат освободени от длъжност и загубят статуса си, отношението им може да претърпи такава съществена промяна. Когато имаха статус, макар че наричаха Божия дом „нашето семейство“ и често говореха за него, те всъщност не се отнасяха към въпросите на Божия дом като към свои собствени. След като бъдат освободени от длъжност и загубят статуса си, ако Божият дом ги помоли да изпълнят дълга си, те не желаят да го направят без преговори, а дори тогава изискват обяснение или някакъв вид признание. Някои дори казват: „Последния път ме освободи от длъжност, захвърли ме просто ей така. Ако искаш сега да направя нещо, освен ако човекът, използван от светия дух, не дойде лично да говори с мен, или самият въплътен бог не дойде да говори с мен, забрави!“. Колко са нагли! Кажете Ми, трябва ли Божият дом да използва такива хора? (Не.) Те си мислят, че са важни личности, но всъщност Божият дом не цени такива хора. Независимо колко си талантлив, способен или умел в ръководството, Божият дом няма да те използва. Някои може да попитат: „Дали това е така, защото Ти не се прекланяш пред злите хора?“. Не, това е управленският закон на Божия дом и неговият принцип на използването на хора. Ако на антихристите бъде позволено да държат властта в Божия дом, това добро или лошо нещо ще бъде за братята и сестрите, за църквата? (Лошо нещо.) Може ли Божият дом да направи такова лошо нещо? Категорично не. Преди да бъдат разкрити като антихристи, Божият дом неохотно ги е повишавал, за да служат. След като бъдат разкрити като антихристи, може ли Божият дом все още да ги повишава? Не е възможно. Те се самозалъгват и хранят напразни надежди. Някои антихристи мислят така: „Хм, божият дом не може да функционира без мен. Никой в божия дом не може да поеме тази работа освен мен. Кой би могъл да ме замени?“. Антихристите искат да направят това твърдение. Нека им покажем дали Божието дело може да продължи безпроблемно и да бъде завършено без тези антихристи в Божия дом.

Дали безпроблемният напредък и развитието на различните видове работа в Божия дом сега имат нещо общо с премахването и отлъчването на всякакви антихристи и зли хора от църквата? Да, тези неща са изключително свързани! Антихристите не осъзнават това. Те не си дават сметка, че именно поради тяхното премахване, отлъчване и ограничаване делото на Божия дом може да напредва безпроблемно — те дори си придават важност и се оплакват! За какво се оплакваш? Мислиш си, че имаш талант и ум, заложби и работоспособност, но какво можеш да вършиш в Божия дом? Тези хора просто играят ролята на слуги на Сатана, на смутители и саботьори на Божието дело. Без тяхното присъствие църковният живот на Божиите избраници, животът на изпълнение на техния дълг и ежедневният им живот биха били по-спокойни, по-безпроблемни и по-мирни — нещо, което антихристите не осъзнават. Тези антихристи надценяват способностите си и не осъзнават какви са в действителност. Те си мислят, че Божият дом не може да функционира без тях, че делото не може да се извършва без тях и че различните професионални дейности не могат да продължат без тях. Те не разбират, че в Божия дом властват праведността и истината. Защо не знаят? Защо антихристите не могат да разберат такъв прост въпрос? Това само показва, че антихристите имат същност, която изпитва неприязън към истината и е враждебна към нея. Именно защото изпитват неприязън към истината и са враждебни към нея, те не знаят какво представлява истината, не знаят какво са положителните неща. Напротив, те мислят, че техните нечестиви, злобни и съпротивляващи се на Бог модели на поведение са добри и правилни, без никакви грешки. Те вярват, че само те разбират истината, че само те са предани на Бог и че само те са достойни да държат властта в Божия дом. Дълбоко се лъжат! Именно истината властва в Божия дом. Всички антихристи трябва да бъдат заклеймени, отхвърлени и отстранени. Те в никакъв случай не може да имат място в Божия дом и може само да бъдат отхвърлени завинаги.

Някои антихристи притежават известни дарби, малко заложби и някои способности и са умели във властовите игри. Те смятат, че именно те трябва да бъдат повишавани и поставяни на важни позиции в Божия дом. Но ако погледнем въпроса днес, нещата не стоят така. Тези хора са заклеймени, ограничени и отхвърлени, а някои дори са премахнати или отлъчени от църквата. Те никога не са си представяли, че такива „благородни“ личности като тях, с големи способности и добри качества, всъщност ще се препънат в Божия дом и ще бъдат отхвърлени. Те просто не могат да разберат защо. И така, трябва ли да продължим да работим върху тях? Няма нужда. Можеш ли да спориш със сатани? Да се опитваш да спориш със сатани е като да говориш на стена. Има само един начин да се опишат сатаните — неподатливи на разум. Както казват някои хора: „Бог иска от хората да бъдат честни, но какво толкова хубаво има в това да си честен? Какво лошо има в това да кажеш няколко лъжи, да мамиш хората? Какво лошо има в това да си крив и измамен? Какво лошо има в това да не си предан? Какво лошо има в това да си хитър, да си нехаен? Какво лошо има в това да съдиш бог? Какво лошо има в това да имаш представи за бог? Какво лошо има в това да се бунтуваш срещу бог, колко голяма грешка е това? Това всъщност не е въпрос на принципи!“. Някои хора дори казват: „Не е ли съвсем нормално някой способен да създаде свое собствено независимо царство? В този свят важи правилото, че силният изяжда слабия. Ако имаш способността, трябва да действаш и да създадеш свое собствено царство, какво лошо има в това? Всеки има толкова власт, колкото му позволяват способностите му, и трябва да управлява толкова хора, колкото му позволява властта!“. Други казват: „Какво лошо има в това да си сексуално разпуснат? Какъв е проблемът със сексуалната разпуснатост? Какво лошо има в това да следваш нечестивите тенденции?“. И така нататък. След като чуете тези думи, какво изпитвате? (Отвращение.) Само отвращение? След като чуе тези думи, човек си мисли: „Всички сме облечени в човешка плът, така че защо някои хора не само не мразят тези негативни неща, но дори ги ценят? И защо някои хора ненавиждат тези неща? Защо има толкова голяма разлика между хората? Как така онези, които изпитват неприязън към истината и към положителните неща, не обичат положителните неща? Защо ценят толкова много негативните неща, като дори ги смятат за съкровища? Защо не могат да разпознаят нечестивостта и отвратителността на тези негативни неща?“. Такива размишления възникват в сърцата на хората. Когато чуят тези думи от антихристите, от една страна, хората се чувстват отвратени, а от друга страна, нямат думи. Природата на такива хора е непроменима. Те не могат да се променят, затова Бог казва, че не спасява дяволи или сатани. Божието спасение е за човешкия род, не за зверове или демони. Хора като тези антихристи са точно това, което Бог нарича дяволи и зверове. Те не могат да бъдат причислени към човешкия род. Това е ясно, нали?

5. Поведението им към църквата при променящи се обстоятелства

Начинът, по който антихристите се отнасят към Христос, зависи от настроението им — за колко аспекта на тази точка разговаряхме току-що? Когато са изправени пред кастрене, те се отнасят към Христос по определен начин — това е един аспект. Какво друго? (Когато си създават представи за въплътения Бог, когато биват повишавани или освобождавани от длъжност и когато Христос е бил преследван.) Това са общо четири аспекта. Нека продължим общението. Антихристите изпитват неприязън към истината, така че те вярват в Бог не за да придобият истината — те вярват в Бог, за да получат благословии. Те имат свои собствени планове, намерения и цели. Освен това те обичат властта и влиянието, затова вярват в Бог, като възприемат отношение на изчакване и наблюдение. Как изчакват и наблюдават? Това означава, че докато вярват, те също така наблюдават, за да видят дали броят на хората в Божия дом се увеличава, как се разпространява делото на евангелието, дали е гладко, или не, и дали влиянието на Божия дом непрекъснато нараства. Освен това те наблюдават и дали броят на хората, които изпълняват дълга си в Божия дом, се увеличава, дали има все повече хора, които доброволно служат на Бог, и дали има все повече хора, които са готови да вършат неща за Божия дом. Те наблюдават също така социалното положение и образователното ниво на онези, които изпълняват дълга си в Божия дом, какви са в действителност тяхната идентичност и техният статус в обществото. Чрез наблюдение те виждат, че все повече хора вярват в Бог, че броят на хората в Божия дом се увеличава и че повече хора са готови да се отрекат от семействата си, от работата си и от перспективите си, за да изпълняват дълга си в Божия дом. Когато забележат тези неща, те чувстват, че не могат повече да останат безразлични и също трябва да се посветят на делото на Божия дом, да се влеят в редиците на онези, които изпълняват дълга си, за да станат едни от тях, така че и те да имат дял в бъдещите благословии. Въпреки че могат да изпълняват дълга си в Божия дом и да играят роля в него, те никога не се отказват от своите перспективи и от своята съдба и непрекъснато пресмятат в сърцата си. Тъй като тази група, тези антихристи, имат такива амбиции и такъв нрав, това определя, че тяхното отношение към Христос и Бог ще се промени, докато статусът и славата на Божия дом продължават да нарастват. Следователно в процеса на изпълнение на дълга си, от една страна, те енергично планират, пресмятат и управляват в името на собствените си перспективи и съдба. От друга страна, те също така наблюдават развитието на Божия дом, неговото влияние в чужбина и в страната, това дали броят на хората постепенно се увеличава, дали мащабът на църквата непрекъснато се разширява, дали църквата се е свързала с някои известни хора в обществото, дали е придобила определено ниво на популярност на Запад и дали е установила солидна основа. Те постоянно наблюдават и се интересуват от тези въпроси. Дори някои хора, които не участват в делото на църквата и не изпълняват дълга си, постоянно пресмятат в името на собствените си перспективи и съдба, като проявяват голямо любопитство към развитието на църквата. Така те едновременно търсят тази информация на уебсайта на църквата и се интересуват от тези въпроси вътре в църквата. Когато установят, че делото на Божия дом в чужбина се разпространява безпроблемно и става все по-обещаващо, че на Запад делото се разпространява по-добре и ситуацията се подобрява, те чувстват успокоение в сърцата си. Дали чувството им на успокоение е показателно за истинска промяна в тях? (Не.) Докато се чувстват уверени, тяхното отношение към въплътения Бог, към Христос, се изразява само в малко повече „уважение“ и възхищение, без истинско покорство.

Когато Христос вършеше делото Си в континентален Китай, антихристите често се чудеха: „Може ли въплътеният бог да бъде арестуван? Може ли да попадне в ръцете на управляващите власти?“. Когато мислеха по този начин, те развиваха известно пренебрежение към този „незначителен човек“. Когато чуха, че въплътеният Бог често няма място, което да нарече свой дом, няма къде да положи глава и се крие, където свари, за да не бъде хванат, тяхното леко любопитство и много неохотно „уважение“ към въплътения Бог биваха напълно разклатени. Когато обаче чуха, че въплътеният Бог, Христос, е в Съединените щати, в земята на свободата, за която човечеството копнее, те изпитаха завист към въплътения Бог — не уважение, а завист. Но когато чуха, че въплътеният Бог е на Запад, отхвърлен, оклеветен, заклеймен и съден сред човечеството, вълни на смут се надигнаха в дълбините на сърцата на антихристите: „Ти си бог, защо хората не те приемат? Ти си бог, защо религиозната общност не те приема, а вместо това разпространява толкова много слухове за теб? Защо не излезеш да се защитиш? Трябва да наемеш екип от адвокати! Виж тези клеветнически и злобни думи онлайн, слуховете, създадени от религиозната общност, които те представят в толкова ужасна светлина! Срамуваме се да те следваме и ни е неудобно дори да споменаваме за тези неща. Ти си заклеймен на Изток и на Запад, отхвърлен си от религиозната общност, от човечеството, от този свят. Чувстваме се опозорени, като те следваме“. Това е нагласата на антихристите. Докато се чувстваха опозорени в сърцата си, те развиха и презрение и съчувствие — най-неохотно съчувствие — към този „незначителен човек“, както Го виждаха те в очите и в сърцата си. Как възникна това съчувствие? Те си мислеха: „Ти вършиш такова велико дело, без да се тревожиш за личните придобивки или загуби, което може да се счита за безкористно посвещение. След като понасяш такова голямо страдание и унижение, към какво се стремиш? Логично погледнато, ти трябва да си добър човек. В противен случай как би могъл да понасяш толкова голямо унижение и да страдаш от толкова много болка? Това е доста жалко и не е лесно. Сигурно се чувстваш много онеправдан в сърцето си“. Така те изпитаха малко съчувствие към Христос. После разсъждаваха: „Ако бях аз, не бих могъл да понеса такова голямо страдание. Бих се защитил пред човечеството. От една страна, бих наел екип от адвокати, за да залича тези лъжливи слухове онлайн, а от друга страна, бих показал някои чудеса и знамения в религиозната общност, за да им покажа кой е бог — кой е истински и кой е лъжлив — за да затворя устите на онези, които клеветят и заклеймяват, да ги накажа и да им дам урок. Няма ли тогава да не смеят повече да правят това? Защо не направиш това? Защо никога не се защитаваш? Дали защото ти липсва сила, кураж или смелост? Какво всъщност се случва? Може би е малодушие? О, ти таиш толкова много в сърцето си, понасяш такава голяма несправедливост и си мълчиш, и все още разпространяваш делото и говориш търпеливо и искрено на хората в църквата, снабдяваш ги с ресурс, а те все още имат представи и са непокорни. Сърцето ти сигурно страда! След като можеш да понасяш всичко това, значи наистина си доста добър човек, който заслужава съчувствие“. Ето как се появи тяхното съчувствие. Това е съчувствието на антихристите. От началото на разобличаването на антихристите досега това е единственият вид „добро“, което са направили. Колко добре е направено това „добро“? Истинско ли е? (Не.)

Антихристите следват Христос и приемат словата, изречени от Христос, в продължение на много години, но никога не са почувствали, че за тях е чест да са способни да приемат Христос като свой Спасител в този живот, нито някога са чувствали, че за тях е чест да страдат като Христос, да бъдат заклеймени и отхвърлени от света точно като Христос. Вместо това те считат страданията на Христос за лост за влияние и за доказателство, с което да презират и да отричат Христос. Те нямат желанието или нагласата да споделят всички тези страдания с Христос. По-скоро те стоят като странични наблюдатели, като наблюдават всички страдания, които Христос понася, наблюдават как човечеството се отнася към Христос и основават своето отношение към Христос на тези наблюдения. Когато Божието име се провъзгласява и делото на евангелието постепенно се разпространява сред цялото човечество, а перспективите на делото на евангелието изглеждат обещаващи, антихристите постепенно се приближават до въплътения Бог, изпитвайки малко уважение и завист към Него. В същото време те полагат големи усилия да се доближат до Божия дом, като се стремят да станат членове на Божия дом и част от разпространението на Божието дело. Само това ли е? Толкова ли е просто? Не. Те променят отношението си към Божия дом и към Христос въз основа на статуса на разширяването на различни работни проекти в Божия дом, като го правят по всяко време и на всяко място. Ако чуят, че сред човечеството, и особено на Запад, определена класа от хора казва: „Тези слова са наистина Божии слова, те наистина имат власт! От Божиите слова виждаме Божията същност, сигурни сме, че този обикновен човек е Бог и този път е истинският път“, антихристите тайно се радват в сърцата си: „За щастие не си тръгнах. Това наистина е истинският път! Вижте, дори западняците говорят къде е въплътеният бог. Трябва да слушам повече неговите слова, трябва да побързам и да слушам проповедите!“. В този момент антихристите чувстват, че Божият глас е толкова красив, толкова пречистващ за душите им и че той трябва да бъде ценен. Когато обаче Божият дом се сблъска с някои случайни неуспехи в разпространението на своето дело отвъд океана и сред човечеството или когато делото на Божия дом е смущавано или засягано, когато външни сили се намесват или дори когато Божият дом се сблъска с някои трудности, в сърцата на антихристите отново се надига безпокойство: „Къде е въплътеният бог? Говори ли? Как да се справим с този въпрос? Бог оправя ли нещата? Божиите избраници уплашени ли са? Има ли такива, които са напуснали божия дом? Има ли известни или високопоставени хора от външния свят, които се застъпват или предприемат действия за божия дом, или застават зад него? Чух, че няма. Какво да се прави тогава? Свършено ли е с божията църква? Трябва ли да се измъкна, докато мога?“. Значим ли е този смут? В този момент, когато отново слушат Божиите проповеди, те си мислят: „Не казвай повече тези празни думи и не говори толкова високопарно. Вече не те слушам. Божият дом може да бъде погълнат от света във всеки един момент. Каква е ползата от тези слова? Могат ли те да спасят хората? Влиянието на божия дом може да изчезне за миг. Неговите хора ще се разпръснат просто ей така“. Те вече не обичат да слушат това, което казвам. Останало ли е някакво уважение? Някакво съчувствие? (Никакво.) Какво остава? Само желание да гледат и да се подиграват. Някои хора говорят лоши неща зад кулисите, изричат вредни думи и злорадстват над нещастията на Божия дом: „Мисля, че се задава беда, не мисля, че можеш да останеш непоколебим. Тези истини от полза ли са? Словата ти ефективни ли са? Ами сега? Бедата дойде, нали?“. Демоничната им страна се проявява. Нима всичко, което правят антихристите, не е точно това, което биха направили дяволите? На тях им липсва дори най-елементарен човешки морал. Те са напълно нечестиви, хапят ръката, която ги храни! Те се хранят от Божия дом, наслаждават се на ресурса на Божиите слова, наслаждават се на Божията закрила и благодат, но при първия признак за неприятности застават на страната на външните хора, предават интересите на Божия дом и злорадстват над нещастията му. Какви са те, ако не дяволи? Те са дяволи до мозъка на костите си! Когато видят, че Божият дом набира инерция, те падат изведнъж на колене пред въплътения Бог, сякаш са последователи на Бог. Но когато видят, че Божият дом е обсаден и заклеймен от Сатана, те вече не се просват на земята пред Бог. Вместо това стоят горди и изправени, вярвайки, че са твърде достойни, за да коленичат пред когото и да било, и чакат с нетърпение да ти се подиграят. Когато говорят с теб, тонът и гласът им също се повишават. Те започват да говорят официално, да се държат ненормално, демоничното им поведение се проявява и сепроменя бързо. Кажете Ми: кога тези хора изобщо ще се убоят от Бог? (Никога.) Точно така, това е много вярно твърдение. Тези хора са от рода на Сатана. Те никога няма да се убоят от Бог, защото не приемат истината — те принадлежат на Сатана. Това е природата същност на тези, които принадлежат на Сатана, отвратителното лице на антихристите, които принадлежат на Сатана. Те винаги са готови да се подиграват на Божия дом, винаги търсят да се подиграват на въплътения Бог, постоянно подготвят и събират материали, с които да отрекат Христос и да отрекат Божията същност, и винаги са готови да застанат на страната на външните хора и да предадат интересите на Божия дом. Колкото повече неприятности има в Божия дом, толкова по-щастливи и по-доволни са антихристите. Когато братята и сестрите могат да изпълняват дълга си нормално и всичко в делото на Божия дом е в ред, те се чувстват неудобно и са недоволни, като си пожелават неприятностите бързо да сполетят Божия дом и се надяват делото на Божия дом да не протича гладко, да се сблъска с неуспехи и пречки. Накратко казано, ако всичко върви добре в Божия дом и братята и сестрите могат да изпълняват дълга си нормално и да действат според истините принципи, антихристите не намират радост в сърцата си. Когато братята и сестрите слушат Божиите слова, когато практикуват според Неговите слова, когато почитат Бог и Христос като велики и когато могат да свидетелстват за Христос и да Го възхваляват, това е най-непоносимото време за антихристите, времето, в което те са най-много съдени и измъчвани.

Антихристите се интересуват от различни новини в Божия дом. Ако дълго време не могат да установят как напредва разпространението на делото на евангелието на Божия дом, как се развиват различните професионални дейности в Божия дом, дали протичат гладко, дали броят на хората в чужбина се увеличава, дали мащабът на църквата се разраства, дали са създадени църкви в различни държави, или ако не могат да чуят за повече амбициозни личности или известни хора в обществото, които влизат в Божия дом, тогава те смятат, че да вярват във въплътения Бог е скучно и безинтересно. Престават да обръщат внимание на въплътения Бог и дори обмислят да се присъединят към други, по-енергични или влиятелни вероизповедания. Когато обаче от време на време чуят добри новини за Божия дом, като например видеоклипове със свидетелства на братя и сестри, които предизвикват интерес и привличат значително внимание в някои правозащитни организации, сърцата им се изпълват с щастие, надежда и радост. Например, ако Божият дом получи внимание или отразяване от известна група, те стават още по-очаровани и развълнувани: „Изглежда, че този обикновен човек изобщо не е обикновен. Изглежда, че ще постигне нещо велико!“. Ако името на църквата бъде споменато от видна личност или дори от лидер, антихристите се вълнуват още повече: „В този живот направих най-големия и най-точния избор, а именно да следвам всемогъщия бог. Отсега нататък решавам никога да не напускам всемогъщия бог, да се отнасям към него като към бог и да го почитам в сърцето си, защото този бог е уважаван от еди-кой си лидер. Щом той го уважава, тогава и аз трябва да го уважавам. Този бог е назоваван и признаван от лидери, така че за какво може да съжалявам, като вярвам в него и го следвам? Не трябва ли да го следвам още по-решително? Отсега нататък съм решен никога да не се поддавам на идеята да напусна църквата на всемогъщия бог. Трябва да се представям добре, да понасям повече страдания, да плащам по-висока цена, да се съветвам повече с братята и сестрите, когато върша нещо, и да следвам всичко, което казва църквата. Може би в бъдеще, когато църквата се разрастне и придобие по-голяма известност, ще мога да получа висок пост и да се издигна!“. Като мислят за това, те се чувстват възхитени в сърцето си: „Направих толкова добър, толкова точен избор! Колко съм умен! Преди дори си мислех да напусна — колко глупав и невеж бях тогава! Бях млад и импулсивен, бях склонен да правя грешни избори и преценки. С възрастта обаче станах по-стабилен и знам как да се прикривам, и най-накрая виждам надежда. За щастие не напуснах, не повярвах на тези слухове и не бях подведен или разколебан от тях. Това беше доста опасно! Трябва да бъда по-внимателен в бъдеще. Изглежда, че този човек е необикновен и трябва да се отнасям добре с него!“. След като се развълнуват и станат импулсивни, те купуват няколко хранителни добавки и няколко хубави неща, за да ги предложат, като ги надписват: „Посветено на моя възлюбен Бог. Прилагам следните неща:“. Най-отдолу подписват: „Специално подарено, с уважение предоставено от еди-кого си на еди-коя си дата“. Това беше специален и ценен дар, но зад него има история, има скрит мотив. Като чуете това, няма ли да кажете: „Значи така разбираш приношенията, които хората дават на Бог?“. Не че го разбирам по този начин, нито всички хора действат по този начин, и не всички приношения идват с такива мотиви. Не може да се отрече обаче, че актът на някои хора да принасят неща наистина е повлиян и движен от такива намерения и от такъв контекст. Това обективен възглед ли е? (Да.)

Когато антихристите пресмятат всичко в ума си, основното им съображение е личният интерес. Те са егоистични и достойни за презрение и имат свои собствени сметки за всичко. Що се отнася до напредъка на различните задачи в Божия дом, повечето от онези, които се стремят към истината, както и мнозинството от всички обикновени вярващи, не желаят да знаят или да се интересуват от такива въпроси, защото осведомяването за тези общи дела няма връзка със стремежа към истината. Да си наясно с тях е безполезно. Това не означава, че притежаваш живот или истината, нито непознаването им предполага, че си с малък духовен ръст. Тези въпроси не са свързани с истината и изобщо не помагат за разбирането на истината или за постигането на боязън от Бог. Това е ниво, което хората с разум могат да достигнат. Антихристите обаче упорито се придържат към тези въпроси, отнасят се към тях като към върховна истина. Те се интересуват от тези въпроси и събират информация по тях. След като съберат информация по тези въпроси, те не я пазят само за себе си, а я разпространяват навсякъде, вярвайки, че всеки брат и сестра е любопитен да знае за тези неща, въпреки че в действителност много хора не се интересуват. Аз Самият рядко се интересувам от тези въпроси. Ако случайно срещна някой замесен, може да поговоря за това, но не търся активно хора, за да се информирам. Има само една ситуация, в която се интересувам: относно това как трябва да се свърши някаква работа, за напредъка на вашата работа и дали има някакви проблеми или пропуски. Само в този случай се интересувам, но извън него категорично не проявявам любопитство или загриженост. Моите запитвания са свързани само с работата, а не с източника на информацията или с любопитство. Антихристите, които не обичат истината, са склонни да се задълбочават в тези въпроси и го правят с конкретна цел. Те използват външни ситуации и среди, включително обстоятелствата на църквата в различни периоди и сред различни вероизповедания, раси и етнически групи, за да преценят правилността или погрешността на Божието дело и дори да преценят дали Христос е Бог. Що за същества са те? Вярват ли в Бог? Ясно е, че са неверници. Колкото и да разговаряш за истината, те не могат да я чуят или да я разберат. Те обаче се интересуват с големи подробности от външните оценки за църквата и от статуса и обстоятелствата на църквата в различни държави и по нищо не се различават от неверниците. Това са проявленията на неверници със скрити планове. Има ли такива хора около вас? Може би не сте ги забелязали. Всеки път, когато се събираме и разобличаваме различните същности на антихристите, част от тези хора биват заклеймявани. Веднъж разобличени, те подвиват опашки и не смеят да се покажат. Особено след това общение някои хора вече няма да смеят да се интересуват. Но въпреки че може вече да не смеят да питат директно, те все пак ще събират слухове задкулисно. Те спират да питат сред братята и сестрите, но тайно се информират в интернет. Освен това правят всичко възможно да разберат какво мислят и казват за нашата църква невярващите, вероизповеданията и западните държави, почти като полудели. Не е ли това някак ненормално? Те са обсебени и не могат да се сдържат. С хората, които не обичат истината и изпитват неприязън към нея, просто не може да се спори.

Това, което току-що разобличихме, е как антихристите се отнасят към църквата и към плътта, в която е въплътен Бог, в зависимост от обстоятелствата на църквата и разпространението на Божието дело. Това е един аспект от това, че антихристите се отнасят към Христос в зависимост от настроението си. Тези неща, които обсъдих, случват ли се в църквата? Сериозни ли са тези въпроси? Струва ли си да се споменават? (Да.) Колко стойностно е общението по тези въпроси? Означава ли, че след като чуят това, някои хора вече няма да смеят да се интересуват от тези въпроси, няма да смеят да бъдат любопитни относно положението и обстоятелствата на църквата? Това ли е единствената стойност? (Не.) Тогава каква е стойността на разобличаването на тези неща? Каква истина трябва да разберат хората от него? Ако все още не сте се досетили, може да не отговаряте. Ще разговарям с вас за това накрая. Тези въпроси са твърде далечни за вас, затова може да ви е трудно да ги изразите веднага. Трябва да съберете мислите си и да организирате речта си. Може да не знаете откъде да започнете или да не сте способни да го изразите ясно. Това, което хората разбират, е твърде малко, много е жалко. Да не си способен ясно да обясниш същността и причината на даден въпрос, е знак, че не прозираш нещата.

Когато хората вярват в Бог на небето, отдават всичко от себе си и изпълняват дълга си за Бог, може да се каже, че църквата, Божият дом и Бог по същество са едно и също понятие за тях. Изпълнението на дълга в църквата се счита за отдаване на всичко за Бог. Вършенето на неща за Божия дом е същото като вършенето на неща за църквата и е също така проява на преданост към Бог и на приемане на Божието поръчение. Тези три неща може да се обсъждат взаимозаменяемо и да се разглеждат като едно понятие. Когато обаче Бог се въплъщава и се явява като обикновен човек, за повечето хора църквата, Божият дом и Бог (тоест Христос) стават лесно разграничими. Хората си мислят: „Да вършиш неща за църквата е същото като да вършиш неща за Божия дом, за Бог. Да вършиш неща за Божия дом е като да изпълняваш дълга си. Но когато става въпрос за вършене на неща за Христос, не съм толкова сигурен. Не означава ли това да служиш на човек? Някак си изглежда все едно работиш за човек“. Дълбоко в сърцата на мнозина е трудно да се направи ясно разграничение и да се свържат тези три неща. За повечето хора, когато изпълняват дълга си в Божия дом, това е основното им схващане относно това за кого го изпълняват: когато изпълняват дълга си в църквата, те го изпълняват в името на църквата като субект, в името на това название. Тогава кой е така нареченият началник на църквата? Разбира се, това е Бог на небето, което е неоспоримо в съзнанието на всеки. Вършенето на неща за Божия дом се разбира от повечето хора като служене на названието и на групата на братята и сестрите и със сигурност може да се категоризира като изпълнение на дълг. Това е изпълнение на дълг, което, разбира се, също е насочено към Бог. Следователно в съзнанието на хората църквата, братята и сестрите и Божият дом могат да бъдат приравнени, като всички те са насочени към нереалистичния Бог на небето. Какво се подразбира под това? Повечето хора в Божия дом, независимо дали изпълняват дълга си, или управляват дела, правят това за църквата като нематериална институция, за осезаемата група на братята и сестрите и особено за нереалистичния, невидим Бог на небето — именно за тези три неща те изпълняват дълга си. Що се отнася до въплътения Бог, хората може да Го считат за член на църквата или за най-висшия водач сред братята и сестрите, и, разбира се, някои хора разбират Христос и като говорител или представител на Божия дом. Следователно за много хора понятието за кого изпълняват дълга си в църквата е много нереалистично. Например, ако някой бъде помолен да направи нещо за братята и сестрите или да предостави услуга, той чувства, че е напълно обосновано да го направи. Или ако бъде помолен да направи нещо за църквата или за Божия дом, той с радост го прави и чувства, че това е негов неоспорим дълг. Ако обаче въплътеният Христос му нареди или му повери подобна задача, той се обезсърчава: „Да работя за човек? Не съм повярвал в бог, за да служа на хора. Дойдох да изпълнявам дълга си. Не съм тук, за да прислужвам на някого, не съм тук, за да служа на някого или да го обслужвам!“. Има много хора, които изпълняват дълга си в църквата. Ако ги помолиш да направят нещо за църквата, да свършат нещо за Божия дом или за братята и сестрите, те приемат тези задачи с радост, тъй като чувстват, че имат солидно основание за това. Какво основание? „Приемам това от бог. Това е моят дълг, моята отговорност“. Но когато въплътеният Бог ги помоли да направят нещо, тяхната теоретична основа „да го приемат от бог“ изчезва и те стават неохотни и недоволни, и не желаят да го направят. Мислят си: „Ако е за църквата, добре, защото аз съм човек, който работи за църквата. Ако е за братята и сестрите, тогава пак е добре, тъй като всички те принадлежат на божия дом, на бог. Ако е за божия дом, тъй като името „божи дом“ е толкова свято, толкова велико и благородно, тогава да върша неща за божия дом е напълно обосновано и ми носи слава и признание. Но да правя нещо за незначителен човек като теб, какво е това? Това изпълнение на дълг ли е? Не изглежда правилно или редно. Това не е изпълнение на дълг, нито е работа. Как да се отнеса към това?“. Те се изправят пред дилема, несигурни как да постъпят. Разсъждават: „Това не е работа, нито е изпълнение на дълга ми, и със сигурност не е в полза на братята и сестрите. Ако ме помолиш да го направя за теб, добре, просто ще го направя, но няма да съм щастлив или доволен от това. Не изглежда правилно или редно! Кой ще си спомни или ще узнае какво правя за теб? Може ли това да спечели нечие благоволение? Ще ми донесе ли някаква награда? Това брои ли се за изпълнение на дълга ми? Трябва ли да го направя според истините принципи?“. Те са неохотни в сърцето си, чувстват го като неудобство, като нещо излишно, сякаш са приели задача, която не е трябвало да приемат. Чувстват се притеснени и го правят неохотно, като през цялото време се надяват на някаква полза и дори казват на глас: „Не искам да правя това“, като показват голяма неохота. Аз ти казвам, че ако не искаш да го направиш, не е нужно. Не принуждавам никого да изпълнява лични задачи за Мен. Ако искаш да го направиш, направи го. Ако не, ще намеря някой друг. Който е съгласен, него ще помоля. Не е ли просто? С толкова много хора, които следват в Божия дом, е лесно да се намери някой, който е сговорчив и готов да свърши работата. Мога да намеря такъв човек. Не е задължително да избера теб. Това е много лесно! Трудно ли е да се намери в Божия дом някой, който е надежден, простодушен и способен да се справя със задачи? (Не.) Въпреки че не съм развил особено близки или добри отношения с никого лично, нито съм имал лични приятелства или дълбоки емоционални връзки, през тези тридесет години всички в Църквата на Всемогъщия Бог са яли, пили и слушали изцяло Моите слова. Тези хора, било то в същността си или дълбоко в сърцата си, привидно или на думи, вярват в Мен и Ме следват. Въпреки че пряко не съм давал на никого специални ползи или обещания, нито пряко съм хвалил или повишавал някого, всеки, който Ме е следвал от началото до сега, е ял и пил изобилно от Божиите слова. Посредством това, което съм говорил, независимо дали тези хора са разбрали някои истини, или са разбрали доктрини за поведение, нима всички те н са придобили доста? (Да, така е.) От тази гледна точка, не би трябвало да ви дължа нещо, нали? Не би трябвало да казвам това, но днес трябва да го спомена тук. Не трябва ли вие да Ми дължите нещо? (Да.) И така, ако лично помоля някого от вас да направи нещо, не би трябвало да сте неохотни, нали? (Готови сме да го направим.) Независимо от гледната точка, когато ви моля да направите нещо, трябва ли да ви придумвам или да ви се подмазвам, или да ви поднасям приятни думи и обещания? (Не.) Но някои хора нямат желание и казват: „Защо е толкова невдъхновяващо да направя нещо за теб? Не само че няма никаква полза, но е уморително и неприятно!“. Как се чувствате, когато чуете това? (Възмутени.) Ако един обикновен човек, незабележим в очите на света, бъде посетен от високопоставен чиновник, който му повери задача, той може да се опита да го ласкае по всякакъв начин, да се чувства безкрайно щастлив, като човек, на когото е оказана чест, и никога през целия си живот няма да забрави тази дребна случка. Ако хората могат да се отнасят така към човек със статус, защо не могат да направят същото за Христос? Защо това е непостижимо за тях? Как е възможно? (Защото хората по природа са враждебни към Бог.) Точно така. Това само доказва тази теза. Хората могат да бъдат в съответствие с високопоставен Сатана, но от сърце презират Христос, съпротивляват Му се, отхвърлят Го, отричат Го и Го изоставят. Ако бъдат помолени да се поклонят на дявол и да го почитат, те с радост биха пълзели на колене, но когато става въпрос за Христос, този обикновен човек, от когото са получили толкова много, те не желаят дори да се изправят и да говорят или да общуват с Бог като равни. Що за същества са това? Те са демони, не са хора. След това помолих някой друг да се заеме със задачата и този човек се справи добре. Човекът, който ми предаде съобщението за това, каза: „Човекът, който се занимава със задачата този път, е наистина щастлив, той има голямо желание да направи нещо за Бог“. Аз му казах: „Добре, щом има желание, това е хубаво. Но какво толкова има в това да се свърши такава малка задача? Това се подразбира от само себе си, няма нужда да се изпраща съобщение, за да се заявява“. Какво мислите за това предадено съобщение? Как се чувствате, когато го чуете? Не ви ли побиват тръпки? (Да.) Защо ви побиват тръпки? (Това е нещо, което хората трябва да правят, но той се опитва да се подмаже пред Бог, сякаш вършенето на нещо за Бог е огромна услуга, която прави на Бог.) И така, що за човек е този, който е казал това? Какъв е неговият характер? (Той е непочтен човек, липсва му съвест.) Това е липса на човешка природа.

Някои хора, щом чуят за Божията благодат и за Божиите благословии, за това как Бог предоставя ресурс на човека, сърцата им са дълбоко трогнати и те непрестанно благодарят на Бог: „Бог толкова много обича човека!“. Те са изключително развълнувани! Винаги, когато се споменат тези теми, очите на тези хора се напълват със сълзи, сърцата им се вълнуват и те решават да се отдадат усърдно на Бог. Но когато бъдат помолени да направят нещо малко за този видим и осезаем въплътен Бог, те се чувстват дълбоко унизени, неохотни и нежелаещи. Какво става в тази ситуация? (Те вярват в един нереалистичен Бог, а не във въплътения Бог. Считат нереалистичния Бог на небето за велик, но гледат на въплътения Бог като на незначителен.) Чувал съм, че някои хора са повече от склонни да чистят обувки, да перат чорапи и да пускат пералня за братята и сестрите, но когато бъдат помолени да направят нещо малко за Христос, не желаят да го направят. Други не могат да понасят да гледат това и казват: „Какво му става на този човек? Предпочита да прави неща за братята и сестрите, отколкото за Христос. Що за човек е това?“. Някои хора, когато им възложа задача и им кажа да действат според принципите на Божия дом и според правилата на църквата, не я приемат на сериозно, след като я чуят. Те казват: „За какво говориш? Трябва да попитам братята и сестрите. Трябва да се съобразя с братята и сестрите, да го направя в полза на мнозинството от тях“. Например възложих на няколко човека отговорността да засадят овощни дървета и ги инструктирах да идат на пазара, за да видят какви видове овощни дървета са подходящи за отглеждане в този район. От една страна, те трябва да са подходящи за местния климат и за местната почва, а от друга страна, трябва да видим кои плодове са с висока хранителна стойност според местните хора и да изберем тях за засаждане в подходящи количества. След като казах всичко, как трябва да постъпят онези, които Ме чуха? (Трябва незабавно да изпълнят това, което Ти си поискал.) Как трябва да го изпълнят? (Трябва да потърсят съответната информация, да попитат знаещи хора, да научат някои подробности и след това да го изпълнят.) Изпълнението по този начин е следване на Моите инструкции, които са да се вземе предвид местният климат и да се провери кои плодове са с хранителна стойност. Сега смятате ли, че Моите съображения бяха изчерпателни и практически? Как обаче ги изпълниха онези, които чуха Моите слова? Те поискаха мнението на всички братя и сестри в местната църква, попитаха всички какви плодове обичат да ядат, а след това преброиха любимите плодове на всички, за да ги засадят според броя и предпочитанията. Ето как го изпълниха. Те потърсиха мнението на братята и сестрите, считайки тази група, тази титла, за върховна в сърцата си. Служенето на братята и сестрите е целта и задачата на техния дълг. Те вярват, че да служиш на братята и сестрите е да служиш на Божия дом, а да служиш на Божия дом е да служиш на братята и сестрите. Ако братята и сестрите са щастливи и доволни, Бог също е щастлив и доволен. Братята и сестрите са пълноправни представители на Бог, символи на истината и говорители на Бог. Братята и сестрите имат последната дума, те са опората в Божия дом. Следователно, каквото и да се прави, то не може да бъде отделено от титлата и групата на братята и сестрите. За всеки, който върши неща или изпълнява дълга си в Божия дом, единственият правилен обект на неговото служене са братята и сестрите. Ето как го изпълниха. Това, което казах, нямаше значение. Колкото и подробни да бяха Моите инструкции, за тях те бяха просто празни доктрини, обикновени лозунги. Те вярваха, че да се позволи на братята и сестрите да изразят напълно мненията си, да им се предоставят широки права на говорене и вземане на решения и да се практикува демокрация в Божия дом е най-висшата истина. Без значение какво казвах, ето как го възприеха те: „Ти просто стреляш с халосни патрони, спазваш формалностите, след което то се превръща в работа на братята и сестрите, вече не е твоя работа. Можеш да се отдръпнеш! Това, което ядем и пием, няма нищо общо с теб. Просто развържи кесията и това е. Ние имаме храна и напитки и това е върховната истина. Да служиш на божия дом, да служиш на братята и сестрите, да правиш братята и сестрите щастливи, да им позволиш да се радват на пълноправни човешки права и свобода, това е най-висшата истина“. Що за хора са това? Антихристите не биха ли направили точно това? Първото проявление на това, че антихристите изпитват неприязън към истината, е, че те заклеймяват и отричат истината. След това намират алтернативен набор от теории и лозунги, които смятат за жизнеспособни и издържани, за да ги приложат, като открито и явно пренебрегват истината, публично заклеймяват и отхвърлят Христос. Именно в такъв малък въпрос се разкриват антихристите. Дали те са хора, които приемат истината? (Не.)

Често чувам някои хора да казват: „О, вижте колко са разстроени братята и сестрите“, или: „О, вижте колко са щастливи братята и сестрите“, или: „О, вижте колко са съкрушени братята и сестрите, те наистина страдат“. Защо братята и сестрите имат толкова висок статус в сърцата им? Защо толкова много обичат братята и сестрите? За да обичаш толкова много хора, колко голямо сърце трябва да имаш? Добре тогава. Ще кажа нещо и ти ще направиш, каквото ти казвам, нали? Щом можеш да поемеш толкова много хора, добавянето на още един човек като Мен не би трябвало да е проблем, нали? Би трябвало да можеш да поемеш и Мен? Точно обратното, той не може да поеме това, което казвам, нито може да поеме Мен. Той може да поеме всички братя и сестри, може да поеме всеки в църквата, но просто не може да поеме Христос. Що за същество е това? Това човешко същество ли е? Такъв човек достоен ли е да бъде последовател на Христос? (Не.) Тогава как трябва да го определим? (Той е дявол, антихрист.) Не тълкува ли погрешно понятието за демократични избори в Божия дом? Като въвлича братята и сестрите в делата на Божия дом, като им позволява да изразяват мненията си, като им позволява да избират и заменят водачи и като им позволява да вземат решения — нима той мисли, че братята и сестрите са върховни в Божия дом? Не е ли това погрешно разбиране на демократичните избори в Божия дом? Какъв е принципът на демократичните избори? Да се позволи на братята и сестрите да гласуват демократично, означава ли, че те имат последната дума? Означава ли да се позволи на покварения нрав на хората да има последната дума? Означава ли да се позволи на дяволите и сатаните да държат властта? Не, това означава да се позволи на разбираната в сърцата на братята и сестрите истина да държи властта, а не на самите братя и сестри, на тези естествени и покварени хора. Не означава да се позволи на избухливостта да държи властта, не означава да се позволи на човешките представи да държат властта, не означава да се позволи на човешкото бунтарство и на човешката съпротива да държат властта и не означава да се позволи на нечестивия нрав на хората да държи властта — а означава да се позволи на истината да държи властта. Някои хора питат: „Защо на някои църковни избори се стига до избиране на антихристи или защо църковните водачи и работници вземат грешни решения?“. Това е така, защото духовният ръст на хората е твърде малък. Те не разбират истината и не могат да разпознават хората. Принципът на църковните избори обаче се основава на истините принципи. Той се основава на истината. И така, тези антихристи — хората, които нямат духовно разбиране — в какво вярват погрешно? Те мислят, че в Божия дом братята и сестрите са почитани като велики, че братята и сестрите са възвеличавани, че титлата и групата на братята и сестрите се считат за достойни за уважение в очите на Бог. Но в действителност дали братята и сестрите са достойни за уважение? Притежават ли те истината? Повечето братя и сестри не притежават истината реалност, липсват им принципи в действията и дори могат да предизвикат хаос в различните работни проекти на Божия дом. Ако не беше намесата и своевременното коригиране и разрешаване на проблемите от Горното, щяха ли да могат тези братя и сестри да изпълняват добре дълга си? Не само че нямаше да могат да изпълняват добре дълга си, но можеше да причинят и много смущения и прекъсвания. Тези хора притежават ли истината? Достойни ли са да бъдат почитани като велики? Не са. Тогава защо антихристите все още действат по този начин? Това е тяхната вродена природа. Те намират извинение, за да отрекат истината и да заклеймят Христос — не е ли това тяхната вродена природа? Те имат природата на Сатана. Те са неконтролируемо движени от нея!

Основният акцент в днешното общение е върху това, че антихристите се отнасят към Христос в зависимост от настроението си. Всеки аспект от това, за което разговаряме, е свързан с настроението на антихристите. На пръв поглед изглежда така, но всъщност как възниква това настроение? То се определя от покварения нрав и от същността на антихристите. Поради това, че притежават същността на антихристи, в тях се пораждат всякакви мисли и под властта на тези различни мисли у тях се пораждат различни представи, възгледи, гледни точки и позиции, като по този начин се създават различни настроения. След като възникнат тези настроения, антихристите се отнасят към Бог на небето и към Бог на земята — Христос — по различни начини и с различни методи и отношение. Въз основа на тези начини, методи и отношение е достатъчно да се докаже същността на антихристите като хора, които изпитват неприязън към истината, които са враждебни към истината, които отричат и заклеймяват Христос. Винаги, когато се сблъскат с въпроси, свързани с истината, и със същността и идентичността на въплътения Бог, те съзнателно застават в опозиция на Бог и играят ролята на Божии врагове. Когато нищо не се случва, те скандират Божието име, дори постоянно се обръщат с „боже, боже мой“ в речта си. Всичко, което казват, трябва да започва с обръщението: „Боже, виж“, „Боже, знаеш ли“, „Боже, чуй ме“, „Боже, имам един въпрос, който да потърся“, „Боже, такава е ситуацията“ и така нататък. Докато викат „боже“, сърцата им са пълни с представи, враждебност и презрение към Христос. Когато църквата, Божият дом и Христос се сблъскат с различни среди и обстоятелства, отношението на антихристите към Христос и Бог се променя многократно и претърпява различни трансформации. Когато Христос предявява изисквания към тях и им показва доброта и дружелюбност, отношението им изглежда доста мило и кротко. Когато Христос е строг с тях и ги кастри, отношението им към Христос се променя в отношение на отвращение, ненавист и презрение, дори на избягване и отхвърляне на Христос. Когато Христос ясно им обещава награди и благословии, те тайно се радват в сърцата си и дори Му се подмазват, ласкаят Го и Му се умилкват, без да се колебаят да пожертват достойнството и почтеността си, за да получат тези ползи. Независимо от отношението им обаче те никога не приемат истински Христос и не вярват в Него, а още по-малко Му се покоряват истински. Отношението им към Христос винаги е отношение на избягване, заклеймяване и наблюдателна предпазливост и те Го отхвърлят от дълбините на сърцата си. Независимо къде се намират или какво е настроението им, същността им остава непроменена. Дори ако понякога показват някои неочаквани промени или обрати, те са временни. Причината за това е, че природата същност на антихристите е враждебна към Христос, така че те никога няма да приемат искрено този обикновен човек за свой Господ, за свой Бог.

Общението по различните аспекти на начина, по който антихристите се отнасят към Христос в зависимост от настроението си, по същество приключи. Последният въпрос, който трябва да разгледаме, както ви попитах преди, е каква е стойността на разобличаването на тези въпроси и каква е истината, която хората трябва да разберат. Стойността на разобличаването на тези въпроси може да бъде изразена просто в два аспекта. Единият аспект е, че се разобличава същността на истинското отношение на хората към Бог, като им се дава възможност да разпознаят различните проявления на покварата на човечеството. Това е полезно за себепоопознаването и за опознаването на покварения нрав на хората. Другият аспект е, че тя позволява на хората да узнаят какво всъщност трябва да бъде правилното отношение към Бог. Може да си мислиш, че начинът, по който се отнасяш към Бог, вече е отношение към Него като към Бог, но всъщност в това има много примеси, много елементи, принадлежащи на Сатана — това са проявления на антихристи, които Бог не признава и не приема. Това е примес, който трябва да бъде изчистен. Тук има както положителна, така и негативна стойност: най-малкото, от негативна гледна точка, това ти позволява да знаеш, че тези неща са неблагоприятни, че са проявления на антихрист. Положителният аспект е, че ти позволява да знаеш, че Бог не харесва тези неща, че Той не приема ти да се отнасяш към Него по този начин. Подтекстът е, че колкото и правилно, колкото и добро, колкото и логично или съобразено с човешките чувства да смятат хората, че е тяхното отношение към Бог, на Бог това не Му минава. Ако на Бог това не Му минава, тогава какво трябва да направиш? Ако кажеш: „Ще го направя по този начин, вярвам, че е добре и ще се придържам към него. Независимо дали Ти го приемаш, или не, аз просто се държа порядъчно“, това добре ли е? (Не.) Няма да обсъждаме дали това отношение е правилно по отношение на други въпроси. Да действаш по този начин в отношението към Бог е много опасно и трябва да промениш посоката. Какво трябва да бъде отношението на хората към нещата, които Бог не може да приеме? Единственото отношение, което хората трябва да имат, е да приемат всичко, което идва от Бог. Независимо дали им се струва добро, или лошо, дали звучи приятно, или грубо и неприятно, те трябва безусловно да приемат и да се покорят, като се отнасят към него като към истината, за да се променят и пречистят. Каква е стойността на разобличаването на тези въпроси? Не беше ли разгледана тя както от положителна, така и от негативна гледна точка? Тогава каква е истината, която хората трябва да разберат? (Бог е истината, Бог е Създателят. Независимо дали е въплътен в плът, или се явява по някакъв друг начин, словата, които Той изрича, са истината и ние трябва безусловно да се покорим и да приемем.) Може ли всеки да каже амин на това твърдение? (Амин.) Аз също казвам амин. Безусловното приемане и покоряване, това е истината. Без значение в каква форма или по какъв начин Бог се явява и живее сред хората, и независимо в каква форма съществува Бог, Бог вечно е Бог. Това е истината и именно нея хората най-вече трябва да разберат. Второ, отношението, което едно сътворено същество трябва да има към Бог, е на безусловно покорство. Освен това има още една точка, която хората не разбират: защо следват Бог? Дали за да убият скуката, за да запълнят умовете си и да се справят с духовната си празнота? Дали за да решат бъдещата си съдба? Дали за да бъдат пречистени, или за да посещават университет на истината? Какво се стремят да разрешат хората, като следват Бог? Това е нещо, което хората трябва да знаят. (Те се стремят да разрешат покварения си нрав.) Правилно. Хората следват Бог, за да разрешат покварения си нрав. Могат ли хората сами да разрешат покварения си нрав? Могат ли хората със слава, знания и образование да го разрешат? Има ли някой сред човечеството, който може да реши този въпрос? (Никой не може да го реши.) Бог е дошъл днес, за да разреши този проблем. Само въплътеният Бог, само Самият Бог може да го разреши. Защо въплътеният Христос, Който изглежда като човек, може да разреши този проблем? Хората имат език, мисли и идеи, така че защо да не могат да го разрешат? Къде се крие разликата? (Бог е истината, пътят и животът. Хората не притежават истината.) Бог е истината, пътят и животът. Само като приемат този факт и приемат цялата плът, в която Бог е въплътен, поквареният нрав на хората може да бъде разрешен. От това се подразбира, че хората идват пред Бог, за да разрешат покварения си нрав, което означава, че идват при Бог, за да получат истината. Поквареният нрав на хората може да бъде разрешен само чрез получаване на истината. Как можеш да го разрешиш, без да получиш истината? Могат ли доктрините да разрешат покварения нрав? Може ли знанието? Могат ли представите и фантазиите? Не могат. Само практическият въплътен Бог може да ти помогне да го разрешиш. Затова е безполезно да се прекланяш пред която и да е известна личност, велик човек или мъдрец. Те не могат да разрешат реалните ти трудности или да те спасят. Освен това изучаването на който и да е предмет, професия или съвкупност от знания не може да разреши реалните ти трудности или реалните ти проблеми. Ако казваш: „Аз просто гледам отвисоко на този обикновен човек“, тогава възгледът ти трябва да се промени. Фактът е такъв, какъвто е. Така е действал Бог. Ако искаш да приемеш Бог като свой живот, трябва да приемеш всяко изречение, което Бог казва, и всяко действие, което Бог предприема. Ако признаваш Бог като истината, тогава трябва да вярваш и да признаваш недвусмисления и абсолютен факт, че без значение по какъв начин или в каква форма Бог съществува или се явява, Той винаги е истината. След като признаеш този факт, тогава с какво отношение трябва да се отнасяш към плътта, в която Бог е въплътен, към този обикновен човек? В това се намира истината, която трябва да се търси.

Като разобличаваме проявленията на това, че антихристите се отнасят към Христос в зависимост от настроението си, каква е основната истина, която хората трябва да разберат? Обобщете няколко точки, така че да бъдат изяснени и да разберете тази истина напълно. (Обобщихме четири точки: първата е, че Бог е вечно Бог и това е истината. Втората е, че отношението, което едно сътворено същество трябва да има към Бог, е на безусловно покорство. Третата е, че Бог е истината, пътят и животът и поквареният нрав на хората може да бъде разрешен само чрез приемане на този факт и приемане на цялата плът, в която Бог е въплътен. Четвъртата е, че ако хората признават Бог като истината, те трябва да вярват и да признават недвусмисления факт, че независимо по какъв начин или в каква форма Бог съществува или се явява, Той винаги е истината.) Тези четири точки от решаващо значение ли са? (Да.) Всъщност всеки знае за всяка от тези точки само като доктрина, но когато става въпрос за това кои истини принципи са свързани с начина, по който да се отнасяме към Христос, хората се объркват, когато се сблъскат с реални ситуации. Те не знаят как да ги практикуват и истините, които преди това са разбирали, се превръщат просто в доктрини, които не могат да бъдат приложени. Това показва в достатъчна степен, че колкото и много доктрини да разбират хората, това е безполезно. Ако не разбират истината, проблемите им все пак не могат да бъдат разрешени.

20 юни 2020 г.