Как човек да се стреми към истината (22)

Как се чувствате, след като чухте твърденията и съдържанието относно качествата на човешката природа, за които се общуваше в последно време? Станаха ли ви малко по-ясни качествата на хората, които наистина притежават човешка природа? (Малко по-ясни са ни отпреди.) И така, след като чухте това, стигнахте ли до някакви заключения какви са основните характерни черти на хората, които притежават качествата на човешката природа? Можете ли да видите какви са характерните черти на нечия човешка природа въз основа на подробностите и спецификите, за които се общуваше? (Чрез неотдавнашното Божие общение сега разбирам, че хората с качества на човешката природа притежават съвест и разум и са способни да разпознават правилното и грешното.) Човек, който притежава качествата съвест и разум в своята човешка природа, възприема хората и нещата, постъпва и действа въз основа на своята съвест и разум. Възгледите му за хората и принципите за постъпките му са изградени на тази основа на съвестта и разума. Това е много точно, нали? (Да.) Човек, който не притежава съвест и разум, има определени характерни черти по отношение на възгледите си за хората и принципите за постъпките си. От друга страна, хората, които притежават съвест и разум, също имат определени характерни черти по отношение на възгледите си за хората и принципите за постъпките си, и тези характерни черти изобщо не са кухи; те всъщност се разкриват и проявяват в ежедневието на хората със съвест и разум. В каквато и епоха или социална среда да живее човек, ако притежава съвест и разум, той ще изживява някои качества на човешката природа. Във всяко нещо от живота си или при повечето неща, включващи мисли и възгледи, и принципи за това как да постъпва, той ясно ще разкрива качествата съвест и разум; това изобщо не е нещо кухо. Съпоставете това с хората около вас — не е ли така? (Така е.) Когато притежава съвест и разум, човек ще има проявления на порядъчност и доброта. Тъй като съвестта му го подтиква и му въздейства, той ще има определени граници в начина, по който постъпва и действа, и поради функцията на разума си и въздържащия ефект, който той има върху него — или в рамките на разума си — той ще има специфични проявления и специфично изживяване. И така, за да прецените дали някой притежава съвест и разум, погледнете действителните му проявления; погледнете дали обичайните му гледни точки, принципи и граници за това как възприема хората и нещата, и как постъпва и действа, съответстват на критериите за съвест и разум, и дали пределът, под който не би отишъл, е в рамките на съвестта и разума и е под контрола на съвестта и разума му. Ако, когато възприема хората и нещата, и когато постъпва и действа, съвестта и разумът на даден човек не функционират и самият той не е контролиран и въздържан от съвестта и разума си, тогава той често ще показва, че върви срещу съвестта и разума или че е загубил съвестта и разума си. В ежедневието този човек проявява и изживява именно липса на съвест и отсъствие на разум. Когато се сблъска с неща, той само изтъква изопачени доводи, а мислите и възгледите му са особено крайни, твърдоглави и анормални. Той не внимава как говори и не прави разлика между свои и чужди, когато говори; всичко, което казва, е безсмислено и объркано. Действията му също така често надхвърлят пределите на разума, лишени са от принципи, граници, а още повече от мъдрост, и са особено прибързани; той върши само глупави и нелепи неща. Независимо дали става въпрос за общуване с другите или за справяне с неща, той никога не може да намери правилните принципи или посока, а още по-малко има някакви принципи или граници в начина, по който постъпва. Не знае как да постъпва; не знае какво означава да постъпва правилно или какъв човек трябва да се опитва да бъде, нито знае какво е истински живот или по какъв път трябва да вървят хората. В сърцето си той няма абсолютно никакво понятие за тези неща; прекарва дните си в мъгла, без никакви цели или каквато и да е посока. Винаги, когато се сблъска с нещо, той просто се опитва да го претупа, неспособен да извлече какъвто и да е опит или поуки от него, или да си тръгне с някакви правилни пътища за практикуване. Колкото и дълго да живее, той винаги си остава с размътен мозък и объркан. Притежават ли такива хора съвест и разум? (Не.) Изглежда, че живеят доста щастливо и леко всеки ден, държейки се като безгрижни глупаци, без да изпитват никакви трудности. Но когато се сблъскат с неща, колкото повече тези неща включват мисли, възгледи и принципи за това как да постъпват, толкова по-объркани стават и все по-малко знаят какво да правят. Особено когато се сблъскат със сложни хора, събития и неща, им липсва дори най-елементарна мъдрост, интелигентност и принципи за това как да постъпват. Независимо дали по отношение на коефициента на интелигентност или на принципите за това как да постъпват, такива хора не достигат дотам да притежават качествата на човешката природа. Като живеят в този свят, хората ще се сблъскат с всякакви хора, събития и неща, както и с големи и малки житейски въпроси. Истинското човешко същество притежава съвест и разум; когато се сблъска с тези хора, събития и неща, то има принципи и притежава някои относително правилни и положителни мисли и възгледи. Нещо повече, когато се справя с тези хора, събития и неща, ще прави преценки в рамките на рационалността. Дори и да не е приело Божието дело и да не разбира истината, то все пак ще прави преценки и ще се справя с тези неща в рамките на съвестта и разума. Не е с размътен мозък или объркано, когато е изправено пред ситуации, а по-скоро е подтиквано и въздържано от съвестта и разума си, затова ще има основни принципи за постъпките си, за да се справи с тези неща. Освен порядъчност и доброта, друга най-очевидна характерна черта на хората, които притежават качествата съвест и разум в своята човешка природа, е наличието на чувство за срам. Преди общувах малко за наличието на чувство за срам, когато общувах за проявленията на порядъчността и добротата. Освен това, за което общувах тогава, все още има голямо съдържание, което е по-специфично, и именно с него ще продължим днес.

Тъй като човек, който притежава съвест и разум, има функционираща съвест, а също така притежава и разум, то е сигурно, че той очевидно ще притежава характерната черта наличие на чувство за срам в това как постъпва. Нека първо поговорим за някои проявления или твърдения относно наличието на чувство за срам, с които сте се сблъсквали в ежедневието. Има например определени мръсни думи, които не можеш да се накараш да изречеш; идеята да кажеш такива неща ти се струва смущаваща — това наличие на чувство за срам ли е? (Да.) Има и някои неща, които са грозни и нечестиви; те не могат да бъдат извадени наяве и ти не можеш да се накараш да ги извършиш — това наличие на чувство за срам ли е? Когато вършиш срамни неща, в сърцето си се чувстваш разкаян и мразиш себе си — това наличие на чувство за срам ли е? (Да.) Какви други проявления има? (Хората с чувство за срам държат на гордостта си и знаят кога е уместно да изпитват срам.) Това са неща, за които всеки може да се досети. По какъв друг начин може да се каже „наличие на чувство за срам“? (Да изпитваш срам.) В ежедневието не казваме ли често: „Нямаш ли никакъв срам?“. (Казваме.) Какво главно включва наличието на чувство за срам? Включва ли почтеност и достойнство? (Да.) Когато даден човек има чувство за срам, той особено много държи на своята собствена почтеност и достойнство. Няма да се откаже от своята почтеност или да използва достойнството си в замяна на неща, които хората смятат за добри, или неща, които са от полза за самия него. В известен смисъл наличието на чувство за срам означава да защитаваш своята почтеност и достойнство, дори ако това означава да пожертваш лични интереси. Съвестта на хората с чувство за срам функционира, когато те действат; тоест в очите на другите те имат относително повече почтеност и достойнство. В думите и действията си те няма какво да крият и са открити и прями. Не вършат достойни за презрение и низки неща, а принципите, към които се придържат, или доводите, които изразяват, могат да издържат на внимателната проверка на хората; другите не ги критикуват зад гърба им и не пускат клюки за тях. Тоест, ако даден човек има чувство за срам, неговите начини и методи на действие ще бъдат относително открити и прями. Той не се опитва да прави нищо съмнително и не е достоен за презрение или низък. Границите за действията на такива хора и начините, по които действат, в общи линии са в рамките на съвестта и разума. Принципите и начините, по които постъпват хората с чувство за срам, и целите, които си поставят за това как да постъпват, са точно такива. Освен тези неща, хората с чувство за срам със сигурност имат някои специфични проявления и изживяват и разкриват някои специфични неща. Или, по някои въпроси, те притежават някои относително положителни мисли и възгледи и постъпват и действат под напътствието на тези положителни мисли и възгледи. Когато например църквата избира водачи на всички нива, тъй като хората с чувство за срам имат покварен нрав, те обичат статуса и имат амбиции точно като всички останали; те също искат да бъдат дълбоко уважавани и искат да имат статус и висок престиж сред хората — в това отношение те са точно като всички останали. Начинът обаче, по който човек с чувство за срам постига статус, не е като опитва всякакви средства да се изтъква и да се хвали, за да спечели дълбокото уважение на братята и сестрите, или като безсрамно се съревновава с другите и използва необичайни средства или непочтени начини, за да върши низки неща. По-скоро иска да бъде избран за водач въз основа на реалните си способности; като постигне някои резултати в дадена професионална област например чрез използване на силните си страни или като понася трудности и плаща цена — или като прави неща, които са от полза за братята и сестрите, чрез доброто изживяване на своята човешка природа — така че да спечели признанието на мнозинството от братята и сестрите и по този начин да бъде избран за водач. Ако не бъде избран, той също изпитва известно негодувание вътре в себе си. Това негодувание е нормално разкриване на поквара и много естествено проявление на поквареното човечество. Но той е способен да се отнесе към този въпрос правилно: „Фактът, че хората не ме избраха, показва, че все още не съм на ниво. Може би все още имам недостатъци в някои области. Не бях избран — не бива да се опитвам упорито да се съревновавам за това сега. Най-малкото трябва да имам желателните качества по отношение на заложбите, човешката природа или работоспособността, за да ме изберат хората. Ако не съм избран поради липса на желателни качества, но въпреки това безсрамно настоявам да бъда водач, това би било толкова непочтено!“. Въпреки че вътрешно се чувства малко разочарован и натъжен, след като е загубил изборите, той е способен да се самоанализира и да опознае себе си, както и да види какви недостатъци и слабости има. След това той гледа какви силни страни всъщност има избраният човек, защо братята и сестрите са избрали този човек, в кои аспекти той върши работата по-добре от него и по какви начини заложбите на този човек са по-добри от неговите. Човек с чувство за срам ще се отнесе към този въпрос рационално; след като загуби изборите, той категорично няма да се съпротивлява, да се оплаква, да съди или да сипе обиди. Той категорично няма да прави тези неща. Защо няма да прави тези неща? Защото този тип човек притежава разум. Дори когато се сблъска с някои пречки и провали, той не губи своя разум; той все така живее в границите на разума. Така той ще се отнесе към настоящия въпрос рационално. Дори ако поквареният му нрав го подтиква или му въздейства да се чувства разстроен, да стане негативен или дори да изпитва известна съпротива, тъй като притежава разум, той бързо ще коригира нагласата и състоянието си за кратък период от време, а след това ще се отнесе към въпроса със загубата на изборите рационално. Той няма да се съревновава за позицията на водач, нито ще използва подмолни средства или начини, за да постигне целта си; няма да прави неща, които преминават границите. Тоест в очите на другите, този човек е същият като другите хора с покварен нрав: той също обича статуса и има амбицията и желанието да го придобие, но любовта му към статуса и начинът му на придобиване попадат в обхвата, регулиран от качеството наличие на чувство за срам в човешката му природа. Той няма да използва необичайни средства, за да придобие статус, нито ще се изтъква заради статуса или за да задоволи своята амбиция и желание, като изрича безсрамни неща, за да спечели дълбоко уважение. Той категорично няма да казва или да прави такива неща. Вместо това тихо полага усилия в това да се стреми към истината и да изпълнява дълга си. Той върши повече и говори по-малко, като се опитва по всякакъв начин да държи под контрол амбицията си и желанието си за статус. Той се надява да постигне резултати и да се справя по-добре чрез собствените си усилия, като си подготвя достатъчен духовен ръст, за да отговори на условията за служене като водач или работник. Той също така се надява, че усилията му могат да се видят и признаят от братята и сестрите, и че в бъдеще може да бъде избран за водач. Дори ако някой с чувство за срам има амбицията да бъде избран за водач, той все пак върши относително рационални неща, които са в границите на съвестта и разума. С други думи, дори ако има амбициите на поквареното човечество, той все пак държи на своята почтеност и достойнство; без да губи почтеността и достойнството си, той върши неща, които се смятат за правилни, точни и относително положителни според мислите и представите на поквареното човечество. Така че човек с чувство за срам проявява това чувство за срам особено ясно дори когато е изправен пред статус и желание. Дори ако обича статуса и иска да бъде водач, той все пак държи на почтеността и достойнството си; тоест мислите и възгледите му относно такива неща, както и начините му и принципите му на действие, са относително рационални и положителни. За начало, той не си измисля факти, за да спечели измамно доверието на хората или дълбокото им уважение; освен това не използва сладки приказки или фалшив външен вид, които могат да подлъжат хората да го харесат, за да спечели дълбокото им уважение. Дори ако обича статуса и иска да бъде избран за водач, той не си измисля неща, не се занимава с измами и не използва тактики. Смята, че основният принцип, към който най-много трябва да се придържа, е да върши нещата по практичен начин, като прилежно полага усилия да върши всичко, което Бог изисква, и всичко, което е правилно, старае се да го върши добре и влага повече усилия в истината. Той си мисли: „Ако разбирам истината повече и знам как да общувам за истината, братята и сестрите няма ли да ме изберат за водач?“. Надява се да спечели признание чрез собствените си усилия, чрез практическото изживяване на тези проявления на съвест и разум, а не чрез измислици. Казано на ежедневен език, той иска да спечели признание, като разчита на реалните си способности, действителни таланти и практическа работа, а след това да има възможността да бъде избран за водач. И така, мислиш ли, че такива хора притежават чувство за срам? (Да.) Бихте ли казали, че това е обективна оценка на този тип човек? (Така е.) В какъв смисъл е обективна? (Въпреки че този тип човек също обича репутацията и статуса и има амбиции и желания, той все пак може да използва критериите на съвестта, за да се въздържа, и държи на почтеността и достойнството си. Той не се занимава с преструвки или измами, за да спечели дълбокото уважение и доверието на хората; по-скоро иска да спечели признание чрез истинско плащане на цена и влагане на усилия. Чувствам, че относително погледнато, такива хора имат известно чувство за срам.) Ако, когато е изправен пред статус, някой дори няма проявленията на съвестта и разума, но хората въпреки това казват, че има чувство за срам, тези думи не са ли кухи и непрактични? (Да.) Тогава при какви обстоятелства е обективно и не е кухо да се каже, че някой има чувство за срам? Това е, когато той наистина притежава проявленията на наличие на съвест и разум, когато се сблъсква с неща, което включва проявлението на чувство за срам, намиращо се в нормалната човешка природа. Дали чувството за срам е нещо, което хората с нормална човешка природа трябва да притежават? (Да.)

Какви проявления има човек с чувство за срам, когато е сред други хора? Той предприема практически действия. Не разчита на средства като умилкване и ласкателство, образуване на клики, подстрекаване на другите, измисляне на неща, прибягване до преструвки, измама, лъжа или държане по един начин пред хората и по друг зад гърба им, за да спечели престижа и статуса, които иска; вместо това не спира да се труди упорито. Какъв е обективният факт тук? Фактът е, че тъй като хората с чувство за срам имат покварен нрав, те съвсем естествено ще проявяват някои качества, мисли и възгледи, амбиции и желания на поквареното човечество; това е много нормално. Но въпреки че също така имат амбиции и обичат статуса, хората с чувство за срам няма да използват необичайни средства, за да придобият статус; по-скоро искат да разчитат на реалните си способности, за да предприемат практически действия. Разбира се, ако този тип човек отговаря на критериите по отношение на своите заложби, човешка природа и всички други аспекти, е само въпрос на време наистина да бъде избран за водач. Но в една социална група или на работното място какво се случва в крайна сметка с тези хора, които имат съвест и разум? Те не само няма да бъдат повишени или поставени на важни позиции, но дори ще бъдат изключвани и потискани. Не правят мили очи на водачите и не ги ласкаят, нито им се подмазват или правят подаръци, а още по-малко се опитват да се сприятелят с колегите си. Не използват тактики, нито се опитват да се занимават с измами, нито използват хитри философии за светските отношения, за да играят и на двете страни. Ако поискаш от тях да правят тези неща, винаги биха се чувствали неудобно; не биха могли да си наложат да ги направят. Ако поискаш от тях да правят мили очи на водачите и да говорят само хубави неща за тях, не биха могли да си наложат да го направят, тъй като не виждат нищо добро у водачите. Ако действат против истинските си чувства и изрекат ласкателна забележка като: „Водачите се справят с безброй неща всеки ден и света обръщат заради нас“, биха се почувствали неудобно и по-късно, след като са го казали, биха си ударили плесница. Те си мислят: „Тези водачи по цял ден ядат, пият и се веселят; те са дебели и румени. Как се справят с безброй неща всеки ден? Всички те са покварени чиновници, които не вършат никаква свястна работа, а само ядат, пият, ходят по жени и комарджийстват. Всички те са дяволи, които ядат човешка плът и пият човешка кръв!“. Дълбоко в себе си те мразят тези хора и не искат да действат против истинските си чувства и да им кажат дори една ласкателна дума. Те чувстват, че казването на ласкателни неща е отвратително и не биха ги казали за нищо на света. Въпреки че донякъде са повлияни от обществените тенденции и могат да кажат някои неща, които противоречат на истинските им чувства, те си имат граница; няма да прекалят и да ласкаят грубо. Ако наистина дадат подаръци и поискат услуги, за да се свърши нещо, то е, защото не са имали друг избор. Само когато са наистина притиснати в ъгъла и нямат други възможности, те ще постъпят противно на истинските си чувства и ще направят такова нещо. Но след като го направят, те ще съжаляват, като чувстват, че са загубили достойнството си и твърде много се срамуват да погледнат когото и да било в очите. Това оставя белег в сърцата им и няма да могат да преодолеят това нещо до края на живота си. Когато хората с чувство за срам се окажат в определени специални обстоятелства, при които поради чувство на безпомощност, житейския натиск или външен натиск нямат друг избор, освен да вършат неща, които водят до загуба на тяхната почтеност и достойнство, това се превръща в източник на унижение за остатъка от живота им. Всеки път, когато си помислят за това, те изпитват съжаление и тъпа болка в сърцата си и се заклеват никога повече да не правят такова нещо.

Наличието на чувство за срам е очевидна характерна черта сред качествата на човешката природа. Тази характерна черта може да въздържи хората от вършенето на неща, които водят до загуба на почтеността и достойнството им, или да им помогне по-малко да вършат такива неща. Тя също така може да предпази хората от прекрачване на границите на съвестта и разума и да им помогне да избират да вършат относително положителни и правилни неща. Това е много важно. Дори когато са изправени пред статус, лични интереси и пари, и дори в името на това да се справят и да оцелеят, хората с чувство за срам все пак са въздържани от съвестта и разума си във всичко, което правят, и няма да прекрачат тези граници. Ако понякога ги прекрачват и вършат неща, които противоречат на съвестта и разума им, което ги кара да изгубят достойнството и почтеността си, тогава тяхното чувство за срам ще стане още по-силно, а чувството на укор от съвестта им ще се засили. Причината за това е, че щом този тип човек прекрачи границите, установени от чувството му за срам, или се освободи от контрола и въздържането, които неговото чувство за срам осигурява, той ще се почувства още по-неспокоен и виновен и в сърцето си още повече ще се обвинява. Така можеш да видиш, че когато хората, които имат чувство за срам, се намират в присъствието на хора със статус и позиция, те изглеждат много изолирани и не на място, като дори създават у другите впечатлението, че са донякъде странни. Напълно лишените от съвест и разум, се разбират идеално помежду си, докато хората със съвест и разум се чувстват особено неловко, когато са с такива хора. Хората без съвест и разум не се чувстват разстроени вътрешно, колкото и да противоречат на фактите техните думи, нито чувстват каквото и да било, колкото и безсрамни да са нещата, които казват. За разлика от тях, тъй като имат чувство за срам, хората със съвест и разум не само не могат да си наложат да изрекат тези неща, но и се чувстват неудобно и намират за непоносимо да чуят такива неща. Ето защо общуването с хора, които нямат чувство за срам, е своеобразно мъчение за тях. От една страна, това мъчение произтича от тяхното собствено чувство за срам, а от друга, от това, че биват изключвани. Тъй като техните принципи за това как да постъпват и да се справят с нещата карат другите да чувстват, че те са много особени и странни, сякаш са напълно откъснати от светските дела, и са смятани за престорено набожни, хората ги изключват или странят от тях. Следователно този тип човек ще бъде изтласкан встрани сред невярващите, особено на работното място; по думите на невярващите такива хора никъде не са добре дошли. Всички невярващи искат да се изкачат по стълбицата, като използват всякакви необичайни средства и прибягват до всякакви необходими средства, за да получат това, което искат. За разлика от тях, хората с чувство за срам винаги искат да си изкарват прехраната честно, разумно и справедливо, като разчитат на способностите си. Това доникъде няма да ги доведе в никоя социална група, защото правилата на играта във всяка такава група не са справедливи; по-скоро всеки следва неписани правила. Онези, които преуспяват и имат престиж, са вещи в това да живеят по тези неписани правила, докато хората с чувство за срам, тъй като защитават почтеността и достойнството си, никога не могат да приемат тези неписани правила на обществото. Те не схващат тези правила, не ги харесват, а най-вече отказват да ги използват. Така в групите от хора, докато другите може да бъдат повишавани или високо ценени от водачите, те, тъй като имат чувство за срам, винаги говорят и действат стриктно по правилата, като казват каквото им е на ума; и от време на време така в крайна сметка обиждат колегите си и водачите, като засягат болните места на водачите и казват точно думите, които водачите най-малко искат да чуят. Когато го осъзнаят, вече е твърде късно. И какво се случва в крайна сметка? Независимо колко години са се трудили или колко дълго са били на работа, никога не ги повишават, нито ги поставят на важни позиции. За онези със съвест, разум и чувство за срам животът сред такива хора блаженство ли е, или е болезнено? (Болезнено е.) Когато не могат да прозрат това общество и това покварено човечество, те опитват всякакви средства да се интегрират в това общество и сред хората, сред които живеят. Тъй като обаче имат съвест и разум, те не могат да си наложат да вършат неща, които противоречат на почтеността и достойнството им. И така, независимо колко силно се опитват и независимо колко усилия влагат или колко жертви правят, крайният резултат е, че те никога не могат да се интегрират в това общество или сред хората, сред които живеят; винаги са не на място сред тези хора и дори не знаят защо. Казват си: „Това общество е толкова несправедливо. Ако не знаеш как да използваш тактики или да правиш мили очи и да ласкаеш, а винаги искаш да защитаваш почтеността и достойнството си или да постигаш целите си, доникъде няма да стигнеш в никоя група от хора“. Това е опитът, който хората с чувство за срам извличат от оцеляването в обществото. С какво чувство остават в крайна сметка? Харесват ли това човешко общество, или са разочаровани от него? (Разочаровани са.) Те могат само да бъдат разочаровани. Хвърлят се в обществото изпълнени с надежда, като смятат, че добрите хора все още съставляват мнозинството в обществото и че в обществото има честност, справедливост и място, където хората могат да докажат правотата си. Но след като толкова много години са работили стремглаво и толкова усърдно в обществото, какво получават за себе си в крайна сметка? Това, което получават, е осъзнаването, че не само няма честност или праведност в човешкия свят, но и че той е зловещ. Когато тигър се нахвърли върху теб, можеш поне да се опиташ да го избегнеш; но когато хората те преследват, няма дори да имаш възможност да се опиташ. С това си тръгват в крайна сметка; оказват се обезсърчени и разочаровани от обществото и човечеството. Те искат да подражават на тези хора, като използват тактики, правят мили очи и ласкаят, сближават се с водачи и началници, правят подаръци и се сприятеляват с хората, но независимо колко се опитват, никога не могат да се научат как да правят тези неща; не могат да кажат гладко дори няколко ласкателни думи и когато се опитат, в крайна сметка се излагат и стават за посмешище. Като живеят в това общество обаче, те нямат друг избор, освен да действат по този начин. Всеки ден съвестта им е натоварена със самообвинения и чувство на безпокойство. Чувстват, че нямат надежда в живота; всичко е или напрягащо, или болезнено, и всеки ден изпитват чувство на безсилие. Сблъскването с различните проблеми, които възникват с това общество и с тази група хора, е болезнено за тях и тази болка предизвиква в сърцата им огромно чувство на безпокойство. Въпреки че се научават да казват някои безсрамни неща или подражават на другите в извършването на неща, които противоречат на съвестта и разума им, вътрешно те изпитват чувство на безпокойство, както и на самоупрек и самообвинение. Колкото по-неспокойни се чувстват вътрешно, толкова повече в сърцата си мразят това общество и човечеството, нали? (Да. Те ще почувстват, че това общество е несправедливо и ще го намразят.) Те ще намразят човечеството и ще намразят това общество. Те се надяват да се появи честност и праведност, надяват се да се появи някой, който може да отстоява справедливостта и честността, и да има място, където хората да могат да докажат правотата си. Но това са само желания; те не могат да бъдат осъществени в реалния живот; в обществото няма място, където хората да могат да докажат правотата си. Въпреки че влиянието на това общество и животът сред различни нечестиви групи от хора ги карат несъзнателно да бъдат опетнени от неща, които са популяризирани и насърчавани от злите тенденции или които са относително модерни, чувството за срам дълбоко в сърцата им и копнежът им по справедливостта и положителните неща никога не изчезват и не се променят. В сърцата си те все още се надяват да се появи честност и праведност, за да не се налага да постъпват по начин, който противоречи на това, което наистина чувстват, за да не се налага да предават собствената си почтеност и достойнство, и за да не се налага да губят чувството си за срам, за да изкарват прехраната си и да оцеляват, като живеят и постъпват толкова безсрамно. Въпреки че общуването в обществото и сред покварени хора толкова дълго време ги е накарало да бъдат опетнени от някои лоши навици и ги е накарало да се адаптират към обществените тенденции, създавайки впечатлението, че съвестта и разумът им са ерозирали и са се замъглили, ако са истински хора, съвестта и разумът им никога няма да изчезнат. Тъй като съвестта и разумът им няма да изчезнат, тяхното чувство за срам винаги ще съществува. Просто, след като толкова дълго са прекарали в обществото и след като са придобили много познания и са научили много философии за светските отношения, те са възприели някои лоши навици в човешката си природа и са придобили някои неща на Сатана и дяволите в своя нрав, така съвестта и разумът им са относително несъобразителни и мудни. Но докато са човешки същества и притежават качествата съвест и разум в своята човешка природа, тяхното чувство за срам винаги ще съществува — именно такива хора могат да бъдат спасени.

Когато човек притежава съвест и разум, той притежава и чувство за срам. Човек с чувство за срам е човек, който притежава почтеност и достойнство, и такъв човек ще обича справедливостта и праведността, както и положителните неща. Тоест като се съди по неговата природа същност, той обича положителните неща; просто преди да разбере какво представляват положителните неща, не знае какво трябва или не трябва да харесва. Щом разбере какво представляват положителните и негативните неща, предпочитанието му към положителните неща става по-конкретно и точно. Ако човек притежава съвест и разум, основно проявление на неговите качества на човешката природа е любовта към справедливостта и праведността. Той се надява да се отнасят справедливо към него, докато живее сред другите, без да е необходимо да използва тактики или хитрости и без да се налага да следва каквито и да било неписани правила. Надява се, че взаимодействията между хората могат да бъдат честни и че с хората може да се постъпва справедливо. Тоест надява се нещата да бъдат открити и ясни: ако ти си направил нещо нередно, значи си направил нещо нередно и трябва да получиш наказанието, което заслужаваш, докато ако не си направил нищо нередно, а имаш принос, трябва да бъдеш възнаграден. Ако хората имат умения, истински познания и практическо образование, те трябва да бъдат уважавани, повишавани и поставяни на важни позиции. Ако им липсват истински познания и практическо образование, те не бива да бъдат поставяни на важни позиции. Тези, които имат съвест и разум, се радват на такива хора и харесват тази среда на живот. Дори ако след дълго време, прекарано в обществото, са развили някои лоши навици или са възприели погрешни мисли и възгледи под влиянието на злите тенденции, претърпявали са неуспехи и са удряли на камък, в крайна сметка те чувстват, че единственото редно нещо е да се върнат към това да имат чувство за срам. В действията си те несъзнателно ще се върнат към принципа на запазване на собствената си почтеност и достойнство. Когато този тип хора прекарват дълго време в обществото и сред другите и бъдат повлияни от тях, това е като къс фин нефрит, хвърлен на сметище и покрит с мръсотия. Дори мръсотията да е много наслоена и гнусна, същността на нефрита остава непроменена; щом мръсотията се премахне, това, което се разкрива, все още е къс нефрит. Следователно, когато хората, които притежават съвест, разум и чувство за срам, дойдат в Божия дом, средата на живот там, както и делото, което Бог върши, и словата, които изразява, напълно отговарят на потребностите дълбоко в сърцата им. Какви са потребностите дълбоко в сърцата им? Те обичат справедливостта и праведността, обичат положителните неща, ненавиждат нечестивостта, ненавиждат неписаните правила на обществото и ненавиждат вътрешните борби и забиването на нож в гърба между хората. Ако такива хора дойдат в Божия дом и чрез преживяване на разобличаването, правосъдието и наказанието на Божиите слова и последващо преминаване през Божиите изпитания и облагородяване, а накрая и покоряване на Божиите слова и приемане на правосъдието и наказанието на Неговите слова, те малко по малко се отървават от различните аспекти на покварения нрав, разкрити от тяхната човешка природа, както и от обичайната мръсотия и лоши навици у тях, тогава те ще станат нови човешки същества. Тоест, щом хората с чувство за срам покрият този основен критерий за човешка природа — да приемат истината, да се покоряват на Божиите слова и да възприемат хората и нещата и да постъпват и да действат в съответствие с Божиите слова — въз основа на Божиите слова те могат да познаят своя покварен нрав и различните си погрешни мисли и възгледи, както и своите погрешни начини на постъпване и грешните пътища, които са избрали. Независимо дали човек е научил тези неща от обществото, или те идват директно от покварата на Сатана, ако той притежава чувство за срам, тогава, след като приеме Божиите слова, ще може да практикува истината и постепенно да се отърве от този покварен нрав и така ще има голяма надежда да постигне спасение.

Ако човек няма чувство за срам, тогава той просто не притежава това основно условие за човешка природа — да приема Божиите слова, да се покорява на Божиите слова и да възприема хората и нещата и да постъпва и да действа според Божиите слова. Защо не отговарят на това основно условие? Защото хората без чувство за срам не изпитват неприязън към негативните неща, към различните зли тенденции на обществото или към философиите на Сатана; по-скоро те са запалени по тези неща и дори могат да приемат, да защитават и да разгласяват тези възгледи. Те не смятат, че това е срамно, нито че противоречи на съвестта и разума. Тоест изобщо не изпитват срам. Не се срамуват да използват каквито и да било тактики и да вършат неща, които противоречат на истинските им чувства. Хората с човешка природа и чувство за срам изпитват неудобство заради тях, но хората без чувство за срам не само не са никак отблъснати от вършенето на тези неща, но всъщност им се наслаждават. Хората без чувство за срам се чувстват в свои води в огромната помийна яма, която е обществото, без никакви чувства на отвращение или омраза — точно там те се забавляват. Те мразят справедливостта и праведността и също така мразят, когато другите се отнасят към тях по справедлив начин. Просто харесват тези нечестни и несправедливи практики в обществото, тъй като това им дава възможност да получат това, което искат, чрез различни неуместни средства. Смятат, че несправедливостта е чудесна и че тези зли тенденции и неписани правила са прекрасни. Защо ги намират за толкова чудесни? Защото различните тенденции и неписани правила на този нечестив човешки свят им позволяват да получат каквото искат, като задоволят своите амбиции и желания, както и различните си нечестиви искания. Следователно те смятат, че този свят е прекрасен. Ако в обществото се появяха справедливост и праведност, никъде нямаше да могат да оцелеят и нямаше да могат да осъществят своите амбиции и желания. Точно защото обществото е несправедливо и има неписани правила, те имат възможност да преуспеят и да се издигнат над останалите. Ако този свят имаше справедливост и праведност, тези нечестиви хора без чувство за срам нямаше да могат да се отличат. Затова, когато чуят думи за справедливост и праведност, те са силно отвратени от тях и изпадат в ярост. За разлика от тях, когато хората с чувство за срам чуят думи за справедливост и праведност, те усещат в сърцата си, че животът е пълен със светлина и имат надежда. Когато видят светлината, сърцата им се освобождават. Ако видят, че обществото е пълно с нечестивост и че всички хора живеят според философиите на Сатана и действат според неписани правила, те чувстват, че пътят напред е мрачен и лишен от светлина. Следователно за хората с чувство за срам явяването и делото на Бог, както и истините, изразени от Бог, са точно това, от което се нуждае вътрешният им свят, както и това, за което жадуват и на което се надяват в сърцата си. Божието явяване, Божието дело и фактът, че истината властва в Божия дом, позволяват на хората с чувство за срам и качества на човешката природа да видят надежда и да видят светлината. След като дойдат в Божия дом, въпреки че техният покварен нрав все още ги ръководи, когато говорят и действат, те копнеят за положителни неща в сърцата си и са готови да приемат истината. По отношение на потребностите на тяхната човешка природа, те се управляват от съвест и разум, техните думи и действия могат да бъдат въздържани и те могат да опознават себе си, когато разкриват поквара. Ако успеят да разберат истината и да действат според принципите, могат да получат Божието одобрение. Като живеят в Божия дом, те се чувстват обнадеждени; виждат светло бъдеще пред себе си и сърцата им са изпълнени с надежда. Винаги когато се каже, че „истината властва в Божия дом, Бог е праведен и където властва Бог, има справедливост и праведност“, хората със съвест и разум се чувстват радостни и утешени в сърцата си и, разбира се, те също копнеят за това. Какво означава „копнеж“? Означава, че когато се каже, че „истината властва в Божия дом“, в сърцата си се чувстват щастливи и освободени; дълбоко в себе си казват „амин“ на тези думи и изпитват един вид удоволствие. Когато се каже, че „истината властва в Божия дом и където Бог върши делото Си, властват справедливост и праведност“, хората, които притежават качествата съвест и разум в човешката си природа, вътрешно се чувстват особено удовлетворени. Тези две твърдения дават посока в живота им, а също така удовлетворяват потребностите на тяхната човешка природа. Може да не разбират непременно голяма част от истината и да не са непременно способни да практикуват много от Божиите слова, но щом чуят фразата „истината властва в Божия дом“, се чувстват особено утешени и удовлетворени в сърцата си. Тази фраза отеква силно в тях и вълнува сърцата им; това е проявление на потребностите на тяхната човешка природа. Отношението на човек към тази фраза и това, което чувства дълбоко в сърцето си, говори много за неговата същност и категория. Виждаш ли, когато сатани и дяволи чуят „истината властва в Божия дом“, те изпитват отвращение: „Какво имаш предвид под това, че „истината властва“? Не съм видял истината да властва!“. Когато чуят „истината властва в Божия дом“, те се чувстват така, сякаш ги заклеймява и застрашава живота им, затова изпитват отвращение към тази фраза; така реагират сатаните и дяволите, когато чуят тези думи. За разлика от тях, когато объркани хора и такива, които спадат към животните, чуят тези думи, те устно признават, че истината властва в Божия дом, но не чувстват абсолютно нищо в сърцата си. Не изпитват нито щастие, нито радост, нито долавят някакво отекване. Въпреки че могат да се съгласят с това твърдение и не му се противопоставят, то не е нещо, от което се нуждаят в сърцата си. Но един истински човек е различен. Той копнее и жадува за справедливост и праведност, така че, когато чуе, че истината властва в Божия дом, сърцето му прелива от надежда. Дори ако се сблъска с някакви специални трудности и неуспехи или претърпи несправедливо отношение от антихристи и зли хора, когато си помисли как истината властва в Божия дом, сърцето му прелива от надежда, състоянието му все повече се подобрява, а някои дори се изпълват с безгранична радост. Чувствата, които един истински човек изпитва, когато чуе думите „истината властва в Божия дом“, са различни от тези на хората, които принадлежат на Сатана и дяволите или които спадат към животните. Виж, когато един заек види моркови и трева, той ги харесва и ги хрупа безкрайно. Но когато един вълк види моркови и трева, той изпитва отвращение и казва: „Какво му е толкова вкусното на това? Според мен зайците и кокошките са много по-вкусни!“. Колкото и да му казваш, че морковите и тревата са хранителни, вълкът остава напълно безучастен. Така че, когато хората, които са преродени от животни, чуят думите „истината властва в Божия дом“, въпреки че според доктрината признават, че тези думи са правилни, в сърцата си те изпитват отвращение към тях. Изобщо не приемат тези думи и никога няма да признаят, че те са факт. За разлика от тях, когато един истински човек чуе „истината властва в Божия дом и при Бог има справедливост и праведност“, в сърцето си той се чувства особено удовлетворен. Чувства, че сега има път и че има надежда за него като личност. Виж, хората от различни категории имат различни проявления в това как се отнасят към един и същ въпрос. Тъй като един истински човек има толкова очевидни чувства към фразата „истината властва в Божия дом“, когато става въпрос за други истини — включващи някои конкретни практики и конкретните Божии учения за хората — тези със съвест и разум ще бъдат особено жадни за тях. Дори ако в момента, докато техният покварен нрав остава напълно непроменен, практикуването на истината е малко трудно за тях, защото техният духовен ръст е малък и са били покварени твърде дълбоко от Сатана, винаги когато четат тези Божии слова, те са развълнувани в сърцата си и се чувстват вдъхновени. Те ще вземат решение да се покоряват на Божиите слова и да ги практикуват. За тях Божиите слова са движещата сила, която ги вдъхновява да не се отклоняват от пътя, и, разбира се, те също така съставляват практическия път за тях да се стремят към това да станат хора, които Бог обича. Когато Бог говори за историите на Ной, Йов, Авраам и Петър например, хората с качества на човешката природа първо ще изпитат завист, след като ги чуят. Колко завиждат? Да използвам един неуместен израз — те „точат лиги“ по тях. Тоест, когато чуят, че тези хора са могли да притежават такава боязън от Бог и покорство към Него, те също искат да бъдат такива хора, като си мислят: „Искам да боготворя Бог като Йов и Ной и се надявам да постигна абсолютно покорство към Бог като Авраам, без никакви лични примеси“. Те имат един вид копнеж; тоест, когато чуят историите и свидетелствата на тези личности, сърцата им се вълнуват и те се чувстват вдъхновени. Какво означава сърцата им да се вълнуват? Означава, че искат да бъдат такива хора. Чувстват, че е добре да бъдеш такъв човек и че това е тяхна вътрешна потребност; чувстват, че това да бъдат такива хора им позволява да удовлетворяват Бог, да се покоряват на Бог и да свидетелстват за Бог и че това е най-прекрасното, смислено и ценно нещо. Според тях тези неща са най-ценни и достойни да се милее за тях. Затова, когато чуят за тези положителни неща, те са докоснати в сърцата си; те особено ги обичат, проявяват специален интерес към тях и са дълбоко впечатлени от тях. Тъй като тези неща напълно отговарят на тяхната вътрешна потребност от справедливост и праведност, както и на жаждата им за положителни неща, това са нещата, от които те се интересуват, и без които не могат да живеят. Що се отнася до нещата, които нямат стойност и са безсмислени, те не се интересуват от тях. Преди да влязат в контакт с истината и с Божиите слова, те може да са чели някои светски литературни произведения или статии за житейски възгледи и философии за живот, но след като повярват в Бог и влязат в досег с Божиите слова, когато сравнят тези неща с историите на личностите, споменати в Божиите слова, или с истините от Божиите слова, те вече не харесват тези неща от невярващия свят; най-много харесват именно това съдържание, което включва истината. Тоест в сърцата си те жадуват и копнеят за положителните неща, за Божиите слова и за историите на личности, свързани с истината. Именно върху тази основа хората могат стъпка по стъпка да разберат истината и да навлязат в истината реалност. Като начало, положителните неща, истината, както и справедливостта и праведността, са потребностите на тяхната човешка природа. С тези потребности в тяхната човешка природа, когато чуят истината, те са способни да проявят жажда и копнеж за нея и едва тогава могат да отидат една крачка напред, за да я приемат, да ѝ се покорят и да навлязат в нея. Само такива хора имат надежда да бъдат пречистени и спасени. Следователно е много важно човек да има чувство за срам в своята човешка природа.

Ако поискаш от човек с чувство за срам да постъпи против своята почтеност и достойнство, вътрешно той би се почувствал измъчван; да живее с достойнство и почтеност е потребност на неговата човешка природа. Въз основа на това може да се каже, че за него е много естествено да приеме истината; бихме могли също да кажем, че това е нещо, което се разбира от само себе си и, естествено, нещо, което е относително лесно за него. Причината, поради която бихме могли да кажем, че е относително лесно, е, че хората все още имат покварен нрав в себе си, но само по отношение на човешката природа, за хората с чувство за срам е по-лесно да приемат истината. Освен това, ако хората с чувство за срам имат някои силни страни, заслуги и дарби, щом дадат някакъв принос и имат някакви придобивки, докато изпълняват дълга си в църквата, те съвсем нормално ще ги споделят с другите, водени от съвестта и разума си. Всички хора са били покварени от Сатана и когато хората с чувство за срам споделят своите преживявания, разбиране и придобивки, те от време на време изтъкват силните си страни и заслуги. Въпреки това, тъй като имат чувство за срам, те са въздържани и премерени в действията си. Какво е това, което им позволява да бъдат премерени? То идва от съвестта и разума им. Въпреки че понякога се изтъкват и несъзнателно искат да бъдат дълбоко уважавани от другите, поради чувството им за срам и ограниченията на разума на тяхната човешка природа, дори и да се изтъкват, те няма да бъдат толкова крайни или толкова разпуснати и невъздържани. Затова речта им е относително обективна и рационална. Когато например изтъкването им стигне дотам, че да противоречи на чувството им за срам, те ще се обуздаят и ще спрат, вместо нагло и безскрупулно да се перчат, да се изтъкват, да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, или безсрамно да търсят дълбокото уважение, възхищението и почитта на хората с всички възможни средства. Въпреки че имат и разкриванията и проявленията на покварен нрав, както и мислите или желанията, продиктувани от покварения нрав, хората с чувство за срам ще постъпват въз основа на съвестта и разума, когато изпълняват дълга си, и въз основа на защитата на собствената си почтеност и достойнство. Дори и да разкриват покварен нрав, това е в определени граници. За разлика от тях хората без чувство за срам се опитват по всякакъв начин да се изтъкват и да се превъзнасят при всякакви обстоятелства и във всякаква среда. Те говорят без задръжки, като казват какво ли не. Дори си приписват заслугите за добрите неща, направени от други, или говорят за недостатъците и грешките на другите, за да изтъкнат, че ги превъзхождат и са по-добри от тях, като говорят за това колко са добри и как превъзхождат другите, за да ги потискат и омаловажават. Колкото повече хора има, толкова по-голямо става желанието на някои хора да се изтъкват; когато има малко хора, те смятат, че желанието им не може да бъде удовлетворено. Затова колкото повече хора има, толкова повече искат да се изтъкват и да се изявяват; колкото повече хора има, толкова по-нагли стават и толкова по-малко чувство за срам имат — изнасят безкрайни монолози, неспособни да се контролират. Търсят всяка възможност да се изтъкват и да се перчат, като се перчат с това колко благородни са статусът и позицията им, колко високо е образованието им, колко богати са познанията им, колко висок е статусът им в обществото, на какво ниво водачи са били в Божия дом, какъв е приносът им и т.н. Търсят всяка възможност да изтъкнат изключителните си качества и да покажат, че са различни от останалите. Постоянно се изтъкват и колкото повече говорят, толкова повече се въодушевяват. Ако поискаш от тях да общуват за познанието си за истината или за преживяванията си от навлизането в живота, думите им са невдъхновени и те казват само няколко неща. Но когато става въпрос да се перчат, да говорят за това колко се отличават от останалите и какъв е приносът им, те говорят непрестанно и безкрайно, като продължават ли продължават без капчица чувство за срам. Когато приключат с тези неща и няма какво повече да кажат, говорят за това как на младини са били най-коравите бойци, как никой не е можел да ги набие и как дори са ослепили едното око на друго дете. Дори казват: „Всички възрастни казваха: „Това дете не е обикновено; няма да е обикновен човек, когато порасне!“. Нима хората, които казват тези неща, не са лишени от чувство за срам? Те нямат чувство за срам; това е високопарно говорене и изтъкване. Хората без чувство за срам използват всяка възможност да се изтъкват и да се превъзнасят и са готови да платят всяка цена, за да го правят. Както и да ги възприемат другите, те нямат абсолютно никакъв срам. За разлика от тях, хората, които наистина имат чувство за срам, също ще се изтъкват и ще се превъзнасят, но дори ако не разбират истината и не са преминали през наказание и правосъдие, те са премерени, когато вършат такива неща. Поне думите им са обективни. Те няма да кажат, че могат да вършат неща, които не могат, няма да се бият в гърдите или да се хвалят, още по-малко ще си припишат заслугите за добрите неща, направени от други. Няма да казват неща, които са изсмукани от пръстите, или да си съчиняват факти. Защо е така? Не могат да се накарат да изрекат такива неща. Мислят си: „Ако не съм го направил аз, защо трябва да казвам, че съм го направил?“. Биха се чувствали обвинени от съвестта си. Ако някой със съвест и разум и с чувство за срам например е имал слаби оценки в училище, макар да му се иска да се похвали, че има добри заложби и не е по-лош от средното равнище, най-много да каже: „Учих усърдно. Взех си приемните изпити за прогимназията и гимназията съвсем сам, без да харча никакви пари за подкупи, а по-късно едва успях да вляза в колеж“. Той само казва: „Аз също ходих в колеж“ и не се хвали с нищо. Това не може да се смята за изтъкване, защото това, което казва, е обективно и вярно. Може да премълчи неща, които го смущават или го излагат, но категорично няма да каже: „Бях страхотен ученик; винаги бях в първата десетка на класа си“. Няма да си съчинява факти, да изсмуква неща от пръстите си или да казва неща, които никога не са се случвали. По каква причина не казва тези неща? Дължи се на това, че у него има съвест и чувство за срам. Някои хора казват: „Дали не е защото някой около него знае действителната истина за него?“. Дори и никой да не знае истината за него, той пак не може да се реши да каже тези неща, защото има чувство за срам и държи на гордостта си. Той смята, че изсмукването на неща от пръстите и съчиняването на факти е твърде срамно и е лишено от почтеност и достойнство. Някои хора казват: „Ако другите не знаят действителната истина за него, той би могъл малко да послъже. Какво толкова, ако послъже?“. Но въпреки това той не би го направил. Това е въпрос на природата на човека; свежда се до неговата категория. Ако ти си човек с чувство за срам, твоите думи и действия винаги ще останат в границите на наличието на чувство за срам. Не можеш да прекрачиш тези граници; ако случайно ги престъпиш с една крачка, това е много специално обстоятелство. Щом ги прекрачиш, в съвестта си изпитваш чувство на безпокойство и самообвинение; вътрешно се чувстваш неудобно. Следователно, дори ако хората с чувство за срам се изтъкват и се хвалят, при тях се задействат ограничения и предели. Те категорично няма безсрамно и нагло да говорят празни думи или да се бият в гърдите, за да се хвалят и изтъкват, нито пък ще си изсмукват неща от пръстите и ще си съчиняват факти, за да си припишат заслугите за цялата добра работа. Те категорично не са такъв тип хора. Като говорим за наличието на чувство за срам, това чувство за срам изпълнява функция у хората; то не е нещо кухо. Тъй като чувството за срам е качество на човешката природа, то е нещо вродено в хората; това категорично не е резултат, предизвикан от въздържането от страна на външни хора, събития и неща. Външните неща не могат да въздържат твоите мисли и действия; мислите на човека, неговите вътрешни потребности и неговата същност и категория са негови вътрешни въпроси. Дори ако някой с чувство за срам иска да се изтъква или да се превъзнася и да свидетелства за себе си, за да придобие малко престиж сред хората, поради факта, че има чувство за срам, има предел и граница, които се задействат, когато върши тези неща. Тоест съвестта му постоянно го предупреждава в сърцето: „Това вече е прекалено и е безсрамно. Не го прави! Ако го направиш, ще бъде толкова неудобно и недостойно, когато хората по-късно разобличат истинското ти лице! Ако постъпваш така, ти човек ли си изобщо?“. Тези мисли и възгледи винаги го въздържат, така че има действащо ограничение, когато върши такива неща. Виж, когато хората с чувство за срам се обличат, дори ако смятат, че дадена дреха изглежда добре, ако се погледнат в огледалото и видят, че е малко прозрачна, те смятат, че не би било добре да я носят навън. Други казват: „Какво от това, че е прозрачна? Всички хора днес се обличат така. Само е малко разголена, а ти се смущаваш — други носят много по-разголени дрехи и изобщо не им пука“. Те казват: „Абсурд; не мога да изляза с нея“. За нищо на света не биха излезли така. Защо? Просто чувството им за срам не го позволява; тяхното чувство за срам ги въздържа. Хората с чувство за срам ще бъдат премерени в начина, по който постъпват и се справят с нещата, или в облеклото и външния си вид, докато хората без чувство за срам са различни. Точно както някои хора се обличат прилично, когато са с братята и сестрите, но се обличат различно, след като се приберат у дома, като носят каквото обичат да носят невярващите — някои дори с отвращение събличат дрехите, които са носили на събирането, веднага щом се приберат у дома с думите: „Наистина не обичам да нося тези дрехи. Твърде са демоде; изглеждам като пълен селяндур. Кой би искал да носи това облекло!“. Независимо дали са с братята и сестрите, или не, облеклото и външният вид на хората, които наистина имат чувство за срам, винаги са достойни и благоприлични. Дори и да не вярваха в Бог, те пак биха се обличали по този начин и не биха стигали до крайности.

Ако някой с почтеност и достойнство се изтъква и се превъзнася на събирания, когато общува и споделя своето разбиране за преживяване, дълбоко в себе си той ще изпита чувство на срам, сякаш много хора го гледат, и това чувство го подсеща: „Не е добре да казвам това, нали? Не е добре да правя това, нали?“. Той ще се почувства сконфузен. Тоест, каквото и да казва или прави и колкото и далеч да стигат думите или действията му, чувството за срам дълбоко в сърцето му постоянно го подсеща, въздържа и контролира. Така до известна степен думите, които изрича, и нещата, които прави, отразяват относителна степен на почтеност и достойнство. Дори ако този тип човек има покварен нрав или определени недостатъци в човешката си природа, или е повлиян от злите тенденции, поради вродената си категория, той все пак е способен подсъзнателно да се съпоставя с Божиите слова, когато чува словата Му, които разобличават и съдят хората. Той си мисли: „Бог говори за мен с това твърдение. Имал съм такова състояние и разкриване, и също така съм имал такова проявление“. Той ще покаже състояние и проявление на съзнателно съпоставяне с Божиите слова. С други думи, когато човек с чувство за срам чуе Божиите слова, които разобличават и съдят хората, той подсъзнателно ще ги приеме и подсъзнателно ще се съпостави с тях. Той ще се самоанализира въз основа на Божиите слова и ще признае, че е покварен в това отношение и че има тези разкривания и проявления. Дълбоко в себе си ще почувства безпокойство: „Оказва се, че и аз имам поквара. Оказва се, че съм човек с надменен нрав, както е разобличено от Божиите слова. Освен това съм непокорен и бунтовен и не съм добър човек. Как мога да бъда толкова покварен? Мислех си, че съм свестен, че съм добър човек със съвест и разум, който обича да дава на другите и който е състрадателен и милостив към другите. Мислех си, че директно мога да бъда грабнат, след като приема Божието дело. Дори не съм си и помислял, че и аз съм част от поквареното човечество“. Тъй като притежава това основно условие — наличие на чувство за срам, той ще приеме естествено и нормално действителните факти за хората, разобличени от Божиите слова, и след това ще се съпостави с тях, за да се самоанализира и да опознае себе си. Това му дава чудесна възможност да се изправи правилно пред Божиите слова, да приеме Божиите слова без съпротива и след това малко по малко да постигне покорство. На какво се основава всичко това? Основава се на наличието на чувство за срам. Затова е способен да осъзнае, че в него има някои позорни и нечестиви разкривания на поквара, а след това, под въздействието на чувството си за срам, е способен дейно да отхвърли нещата, които смята за негативни и позорни. Когато чуе твърденията, състоянията, конкретните разкривания и дори конкретните събития в Божиите слова, които разобличават покварения нрав на човечеството, той е способен да осъзнае, че има този покварен нрав в себе си. Той ще ги приеме, за да се самоанализира и да опознае себе си. След това, когато отново се натъкне на подобни неща, ако действа в разрез с Божиите слова или отново разкрие състоянията, разобличени в Божиите слова, чувството му за срам все пак ще го подтикне в сърцето му: „Като правиш това, не действаш ли в разрез с Божиите слова? Ти не си добър човек, нито си човек, който се покорява на Божиите слова и обича истината!“. Тъй като притежава чувство за срам, той е способен да приеме разобличаването и съда на Божиите слова. Тогава Божиите слова оказват въздържащо въздействие върху него и могат да коригират мислите и възгледите му. Виждаш ли, функцията на чувството за срам не е ли много голяма? (Да.) Когато не разбира истината, той има елементарна морална граница. Когато разбере истините принципи или схване детайлите на Божиите слова, критерият, по който чувството му за срам го въздържа, вече не е неговата морална граница, нито е просто границата на човешката съвест и разум; а истините принципи стават негова граница. Тази граница не превъзхожда ли границата на човешката съвест и разум? Критерият за тази граница не е ли по-висок? (Да.) Първоначално, когато хората с чувство за срам не разбират истината, те имат елементарна морална граница в своите мисли и възгледи. След като разберат истината, тяхната морална граница се издига и постепенно се приближава към истините принципи. Не мислиш ли, че този тип човек се е променил? Ще дам един пример и ще разберете. В отношенията си с другите например първоначално не са се възползвали от хората, не са ги удряли и ругаели, не са правили умишлено неща, за да мамят другите и да им вредят, нито са лъгали и изигравали другите. Смятали са, че да постъпват по този начин е доста добре. Това да се въздържаш от удряне и ругаене на хората, както и от това да ги мамиш и да им вредиш, представлява ли истина принцип за отнасяне към хората? (Това е просто елементарно проявление на човешката природа; не е истина принцип.) Това е просто моралната граница за това как постъпват хората със съвест и разум: да се стараят да не удрят и ругаят хората и да не правят неща, които мамят другите и им вредят. Това е просто въздържане от злодеяния. Но истините принципи са по-висши от моралната граница на човека. Отнасянето към хората според истините принципи вече не е просто придържане към собствената ти морална граница; то е по-възвишено от това. Тогава какво изискват Божиите слова, когато става въпрос за този принцип за отнасяне към хората, който е по-възвишен от моралната граница на човека? (Да се отнасяме към хората справедливо според принципите.) Точно така, справедливо отнасяне към хората. Това е истина принцип. Тогава тази истина принцип морална граница ли е? (Не, този принцип превъзхожда моралната граница.) Това не е морална граница; това е истина принцип, която се основава на морална граница и която също така я превъзхожда. Това е истинският принцип за това как да се отнасяме към хората. Това да се въздържаш от удряне и ругаене на хората, както и от това да ги мамиш и да им вредиш, не е истина принцип; това е просто въздържане от вършене на неща в негативен смисъл. Но само защото се въздържаш да ги правиш, не означава, че имаш принципи за това как се отнасяш към хората; това, че не удряш и не ругаеш хората не означава, че твоите принципи за отнасяне към хората са правилни. Това да се въздържаш от удряне и ругаене, както и от това да ги мамиш и да им вредиш, равносилно ли е на това да се отнасяш към тях справедливо? Не е, нали? Ако това е човек, който някога те е оскърбил или с когото не си се разбирал, или е някой, когото не харесваш, но въз основа на неговата човешка природа и заложби той е подходящ да бъде водач, ти би ли го избрал? Ако измерваш това с принципа да не удряш и ругаеш хората и да не ги мамиш и да не им вредиш, какво би направил? Не би имал път, който да следваш. Като покварено човешко същество, без точни принципи за отнасяне към хората, в най-добрия случай би казал: „Не съм го удрял и ругал, нито съм казвал дали е добър, или лош. Не съм му пречил, така че не можеш да кажеш, че съм го мамил или съм му вредил. Така или иначе не го харесвам, така че няма да го избера“. Справедливо отнасяне към хората ли е това, че не го избираш? (Не.) Всъщност, ако той е подходящ кандидат за водач, трябва да го избереш; само това е справедливо отнасяне към хората. Избирането му не се основава на принципа да не удряш и ругаеш хората и да не ги мамиш и да им вредиш, а на какво? Основава се на принципа за справедливо отнасяне към хората, както се изисква от Божиите слова; само това е истина принцип. И така, някои хора си мислят: „Аз не удрям и не ругая хората, нито ги мамя и им вредя, така че това не ме ли прави добър човек?“, на което Аз казвам: „Ти не си добър човек. В най-добрия случай имаш късмета изобщо да бъдеш смятан за човек“. Истински добрият човек е този, който може да практикува според истините принципи. Тоест, когато става въпрос за това как да се отнасяш към хората, освен да се въздържаш от това да ги удряш, ругаеш и мамиш или да им вредиш, ти можеш също така да се отнасяш към тях справедливо и честно; само тогава си добър човек. Става ли ясно, когато общувам за това по този начин? (Да.) Моралната граница е основен принцип за постъпване за хората, които притежават съвест и разум в човешката си природа. Въпреки че този принцип за постъпване е в съответствие със съвестта и разума на човешката природа, той не може да замести истините принципи; в сравнение с истините принципи все още съществува разлика. В най-добрия случай някой, който има морална граница, е обикновен човек, но не може да бъде наречен добър човек. Само онези, които могат да постъпват и да действат според истините принципи, са добри хора. Вече е доста добре например, ако един обикновен човек може да се въздържи от това да мами другите или да им вреди, и да не удря или ругае хората в отношението си към тях. Но принципите на добрия човек за отнасяне към хората са издигнати над това: той е способен да се отнася към хората справедливо и според истините принципи. Тоест истинският човек има морална граница и чувство за срам, и притежава основните условия за правилно постъпване. Следователно такъв човек има възможността да постигне справедливо отнасяне към хората, да постъпва според истините принципи и да практикува според истините принципи. Има ли разлика между моралната граница и истините принципи? (Да.)

Ако човек има чувство за срам в човешката си природа, то той постъпва и действа с почтеност и достойнство. Неговата граница е, че трябва да защитава своята почтеност и достойнство и да не ги губи. Казано на разговорен език, такъв човек по същество не е изгубил съвестта си; той е взискателен към начина, по който върши нещата, цени почтеността и характера и притежава човещина. Каквото и да прави, когато става въпрос за лични интереси, статус или пари, той има граница. Тази граница защитава почтеността и достойнството му; тоест той няма да отиде отвъд това, което почтеността и достойнството му позволяват, за да върши безскрупулни неща, които са недопустими от гледна точка на моралната справедливост или човешката етика. Това означава наличието на чувство за срам. Освен това хората с качествата съвест и разум в човешката си природа имат свои собствени възгледи и избор относно яденето, пиенето и веселието, както и относно различните зли тенденции в обществото. Те категорично няма да следват злите тенденции, за да водят объркан и развратен живот, като своеволно си угаждат и действат покварено. Те правят своя собствен избор относно делата на човешкия свят или злите тенденции. Този избор може да се основава на тяхната порядъчност и доброта, или може да се основава на чувството им за срам; зависи от конкретния случай. Колкото и популярни да са различните неща, които се появяват в света, и колкото и да са одобрявани от обществото и обществеността, дълбоко в себе си тези хора все още имат свои собствени мисли и възгледи за тези неща и все пак ще направят своя собствен правилен избор. В сърцата си те вярват: „Каквито и да са обстоятелствата, човек не бива да губи своята човешка природа. По всяко време човекът си остава човешко същество. Не може да върши нещата, които вършат зверовете. Не може да върши нещата, които вършат дяволите. Не може да се приравнява със зверовете и дяволите“. Така че каквото и да правят, те са възпирани от съвестта и разума си. По-конкретно това възпиране означава те да бъдат постоянно подтиквани и контролирани от съвестта и разума си. Да кажем например, че такъв човек и някой друг развиват бизнес. Другият човек постоянно мами и лъже хората, като продава артикул на стойност десет юана за триста до петстотин юана, докато този човек го продава само за петдесет юана, като печели точно толкова, колкото едва да се прехранва. Като види как другият човек изкарва огромни печалби, а той е работил с такова усърдие в продължение на толкова много години само за да спечели достатъчно, за да се прехранва, той никога не може да се примири с това в сърцето си. Също му иска да бъде безскрупулен като другия човек, но след това се замисля: „Да направя това би било в твърде голямо противоречие със съвестта ми. Не мога да се реша да го направя! Ами ако бъда разобличен, след като го направя? Дали това не би било нарушаване на закона? Ще отида ли в затвора?“. Както виждаш, той мисли много за това и като го обмисля по този начин, изпитва постоянно чувство на самообвинение от съвестта си. Въпреки че е подведен и повлиян от различните зли тенденции на света и също иска да изкара повече пари, за да се радва на добър материален живот, след като го обмисли, в крайна сметка все пак не може да се реши да мами и да лъже другите. Някои хора казват: „Такива хора просто са плахи, нали?“. Някои от тях са плахи, но други не са; те просто са възпирани от съвестта и разума си и чувстват, че не могат да мамят и да лъжат другите. Дори ако понякога го правят, след това съжаляват, като всеки ден живеят в страх, че нещо ще се обърка и че някой ще почука на вратата им. Те си мислят: „Не съм спечелил тези пари почтено. Ако хората разберат, ще ме критикуват ли зад гърба ми? Определено повече няма да правя така. Само когато парите, които харча, са спечелени чрез собствения ми упорит труд, на душата ми е спокойно и само тогава не сънувам кошмари“. След като измамят някого веднъж по този начин, дълго време им е трудно; не спят добре, не могат да хапнат нищо и в сърцата си винаги се чувстват неспокойни. Разбира се, този тип хора на практика не съществуват в обществото. Обществото е пълно с хора, които принадлежат на дяволите и спадат към животните; те не изпитват нищо, когато става въпрос за мамене и лъгане на другите по този начин.

Дори ако човек със съвест и разум често се натъква на различни въпроси, свързани с ядене, пиене и веселие, съвестта и разумът му все пак ще изпълняват своята функция. Той няма да следва плътта и злите тенденции, за да се отдава напълно на различните си желания. Вместо това, независимо какво яде и пие или на какво се наслаждава, има граница. Той си мисли: „Яденето на добра храна, носенето на хубави дрехи и наслаждаването на най-добрите физически удоволствия е само суета. Всъщност за това ли живеят хората?“. В сърцето на този тип човек физическите удоволствия, яденето, пиенето и веселието не могат да удовлетворят потребностите на вътрешния му свят. Той си мисли: „Хората винаги се стремят да се наслаждават на добри неща. Сега аз самият им се насладих и не изпитвам никакво щастие. Какво всъщност е щастието? Как трябва да живее човек, за да има истинско щастие? Насладил съм се на цялото това ядене, пиене и веселие, както и на различни физически удоволствия — нима в това се състои човешкият живот? Това ли е животът? Ако човек живее целия си живот по този начин само за да преследва ядене, пиене и веселие и физически удоволствия, по какво се различава от животно? Ако хората, също като животните, живеят само за трите хранения на ден, не разбират какъв е смисълът на живота, остават неудовлетворени в своите мисли, в духовния си свят и в сърцата си, и не разбират много неща за живота, какъв е смисълът поколение след поколение да живеят така?“. Когато са млади, хората са изпълнени с любопитство към света. Има много неща, за които не знаят и които не са виждали, и много неща, които не са преживели, и смятат, че ако излязат и се изправят срещу света, животът им може да бъде много щастлив и пълноценен или може да изживеят прекрасен и уникален живот. Но след като наистина преживеят обществото, те виждат, че поколение след поколение човечеството живее по този начин. От глупостта и невежеството в младостта си, до това да изстрадат много и да придобият известно преживяване на живота, след като преминат през някои неща в обществото, ето така прекарват живота си всички. Всички те преминават през процеса на преследване на перспективи, слава и придобивки и на съсредоточаване върху яденето, пиенето, веселието и физическите удоволствия. В по-късните си години, въпреки че са придобили известно преживяване на живота, изглежда не са пожънали нищо, нито разбират какъв е смисълът на живота. Не е ли доста безсмислено човек да живее така целия си живот? Хората често изпитват необяснима празнота. Тоест, когато в сърцата си наистина размишляват за живота и се опитват да се сетят за нещо смислено и ценно, те не могат да се сетят за нищо и в сърцата им е напълно празно. Не знаят защо е така, нито знаят от какво би трябвало да се нуждаят сърцата им или къде би трябвало да намерят покой. Смятат, че няма на какво да разчитат, и се чувстват дълбоко объркани, като си мислят: „Преживял съм доста неща в този живот и съм вкусил различни трудности и болки. Така ли всъщност свършва животът?“. Като погледнат по-възрастните хора, изглежда, че те също са преминали през живота по този начин. Тогава те чувстват, че животът на хората е безсмислен. Винаги са преследвали слава и придобивки, статус и физически удоволствия. Когато ги нямат, са решени на всичко, за да ги получат; когато ги получат, за известно време изпитват малко щастие и радост, но в дългосрочен план не може да става и дума за никакво щастие. След като са се бъхтили през по-голямата част от живота си, те все още чувстват празнота и няма за какво да се хванат. Винаги имат чувството, че гонят вятъра, но все пак таят надежда да извлекат нещо от това.Смятате ли, че това чувство е хубаво? (Не.) Тогава как се поражда това чувство? (Дължи се на това, че цялото това ядене, пиене и веселие в света не може да задоволи вътрешните потребности на хората.) Всички ли мислят така? Какъв тип хора мислят така? (Хората със съвест и разум мислят така.) Кажете Ми, хората без мисли и без логично мислене, глупавите хора, биха ли мислили така? (Не.) Именно глупавите хора нямат съвест и разум; те спадат към зверовете. Не мислят за тези въпроси на човешката природа, нито обмислят човешкия живот, бъдещето или по какъв път да вървят. Не обръщат никакво внимание на тези неща. Стига да могат да ядат и да пият, те са доволни. Просто я карат ден за ден, веселят се всеки ден, в който са живи, и се наслаждават на всеки възможен ден. Не обмислят въпросите, свързани с живота. Тогава какво общо имат тези неща със съвестта и разума на човешката природа? Ако човек има съвест и разум, той ще прояви рационалност в това, което прави. Много е важно хората да притежават рационалност. Когато имат рационалност, през голяма част от времето хората не живеят според усещанията си, а живеят рационално, и то в настоящия момент. Те ще обмислят: „Придобил ли съм всъщност каквото и да било в този живот? Струваше ли си да живея този живот? Направил ли съм нещо смислено и ценно? Дали нещата, към които се стремя, са това, от което се нуждая вътрешно? Удовлетворени ли са вътрешните ми потребности? Не са удовлетворени и аз чувствам голяма празнота. Нито едно материално нещо, нито семейната обич или приятелството могат да ме удовлетворят дълбоко в сърцето ми. Нито едно от тези неща не е това, от което се нуждае човешката ми природа“. Те ще мислят за тези неща рационално. Тоест, колкото повече навлизат в зряла възраст, толкова по-рационално ще гледат на тези неща, а колкото повече не успяват да получат отговори, толкова повече болка изпитват. Преди да преживеят тези неща, хората ще преценяват и ще си представят някои неща в рамките на разума по начин, който е планиран и използва нормална рационалност. Но когато преминат през процеса на тези неща и погледнат назад, те стават по-рационални. Рационално ще възприемат нещата, които са преживели, и нещата, през които са преминали, и ще видят, че всички тези неща са суета и че нито едно не е смислено. Защо казвам това? Защото всичко, което хората правят, е за храна и облекло, за поддържане на три хранения на ден за плътта им и за осигуряване на физически удоволствия. Те се съревновават за слава и придобивки и се състезават помежду си. Ако човек живее целия си живот само за тези неща, живеейки като животно, то той не е много по-развит от животно; да се живее по този начин няма никаква стойност. Хората с човешки разум ще размишляват за тези неща в сърцата си. Следователно когато достигнат определена възраст, тези постоянно повтарящи се модели на живот, тактики и начини за справяне с нещата ще ги накарат да се чувстват уморени, изпълнени с неприязън, отвратени и преситени. В крайна сметка у тях ще се породи чувство на празнота, като осъзнават, че са се наслаждавали на всички тези неща и са ги преживели, но не са пожънали нищо и не са придобили никакви реални, осезаеми неща, които наистина удовлетворяват потребностите на тяхната човешка природа. При тези обстоятелства хората със съвест и разум ще продължат да изследват, да търсят и да налучкват: какво точно е истинският човешки живот? Как точно човек трябва да живее живота си? Някои умни хора ще търсят път в живота и ще се опитат да намерят религиозна вяра. Именно в този контекст някои хора идват в Божия дом. Те откриват, че само Божиите слова и истината, пътят и животът, които Бог предоставя на човечеството, могат да удовлетворят потребностите им. Когато изследват въпроси като стойността и смисъла на живота, само Божиите слова могат да им дадат отговорите. Само тогава те развиват жажда за Божиите слова и впоследствие приемат Божиите слова, а след това преминават крачка напред към това да им се покорят. Жаждата им за Божиите слова, приемането им и покорството пред тях се основават на тяхното преживяване на живота и са породени от техните размишления върху някои от нещата, които са преживели в живота си.

Смятате ли, че това, за което общувахме току-що, е абстрактно? Можете ли да го разберете? (Не е абстрактно. Можем да го разберем.) Това съдържание не е нито абстрактно, нито кухо; всичко това са неща, които хората могат да видят и с които могат да влязат в контакт в реалния живот. Ако някой смята, че общуването за съвестта и разума на човешката природа е откъснато от реалния живот, и чувства, че това съдържание е много кухо и абстрактно, сякаш е нещо, случващо се в друг свят и твърде отдалечено от хората, то този човек има проблем, нали? Ти не разбираш въпроси, свързани с това как постъпваш, и в постъпките си нямаш никаква съвест или разум. Тогава какъв си точно — дявол или животно? Трудно е да се каже, но във всеки случай не си човешко същество. Хората със съвест и разум могат да възприемат и да се припознаят в мислите или проявленията, включващи съвестта и разума на човешката природа. Ако някой не може да се припознае в тези положителни мисли или проявления, но може да се припознае в негативните, това показва, че той няма съвест и разум в себе си. Някои хора, които нямат съвест и разум, дори изпитват дълбоко отвращение към мислите, възгледите и начините на постъпване, които включват съвестта и разума на човешката природа, като смятат, че те са позорни, ненавистни или достойни за презрение — това са хора, които нямат качества на човешката природа. Хората, които нямат качества на човешката природа, изпитват силно отвращение към проявленията на съвестта и разума на човешката природа и също така не могат да възприемат различните конкретни мисли, поведение и принципи на практикуване, проявявани от човешката природа на хората, които наистина имат съвест и разум. Тъй като не са от един и същи вид, те не могат да ги възприемат. Кажете Ми, животните могат ли да разберат според какви принципи действат хората или защо действат по този начин? (Не.) Животните не знаят. Какво знаят животните? Те знаят какво да правят и кога да го правят — само тези неизменни неща: кога да ядат, колко време да си играят и къде обикновено ги водят стопаните им. Колкото до това защо стопаните им ги водят там или защо не ги водят, това са неща, които те не знаят. Не знаят и защо количеството храна, което получават, е различно през зимата и през лятото, нито знаят намеренията, които стоят зад всичко, което стопаните им правят за тях. Те знаят само: „Така или иначе, стопанинът ми е добър с мен. Всеки ден моят стопанин ми дава вкусна храна, а също така ми прави компания и ме защитава. Той е добър с мен, затова той е моят стопанин. Другите хора не ме хранят и не се отнасят добре с мен, така че те не са мои стопани, а и аз не съм близък с тях“. Животните знаят само тези прости неща. По същия начин хората, които спадат към животните, никога няма да могат да разберат, нито да схванат тези въпроси, свързани с човешката природа, постъпките, мислите и възгледите. Дори и да ги учиш, всичко, което ще научат от теб, са доктрини. Но да разбираш нещо само като доктрина не означава наистина да го разбираш; те не разбират подтекста му, нито разбират стойността на нещата, на които ги учиш. Следователно хората, които спадат към животните, не могат да разберат, когато се говори за въпроси, касаещи съвестта и разума на човешката природа. Дяволите могат да разберат тези неща на доктринално ниво, но не ги приемат. Те са отвратени от тези твърдения и ги ненавиждат, като си мислят, че бълваш високопарни думи и че това са твърдения, откъснати от реалния живот на човечеството. Независимо дали става въпрос за това, че не ги приемат или че не могат да ги разберат, Аз не казвам тези неща за това как постъпват хората, за да ги слушат онези, които принадлежат на дяволите или спадат към животните. Ако те желаят да ги приемат като доктрини, това е добре; ако не желаят, Аз нямам възражения. Хората се сортират според вида им — не могат да бъдат насилвани. Нещата, които харесваш, се определят от това каква е твоята категория. Ако нямаш човешка природа и не си от човешкия род, то няма да разбереш словата, касаещи истината, и няма да желаеш да вървиш по пътя, по който хората трябва да вървят. Само хората, които са от човешката категория, ще желаят да слушат тези теми, касаещи постъпките и истината. Ако някои хора не желаят да слушат и не могат да ги възприемат, те не са длъжни да слушат. Такива хора не са от човешката категория и истината не се говори, за да я слушат те.

Току-що споменахме, че при хората, които имат съвест и разум в своята човешка природа, когато става въпрос за физическите им нужди в живота — като ядене, пиене и веселие — колкото повече преживяват тези неща и попадат на тях, толкова повече постоянно ще размишляват над тях. Колкото повече преживяват ядене, пиене, веселие и плътски удоволствия в живота, толкова повече чувстват в сърцата си, че тези неща са безсмислени и празни. Дори и да не могат да спрат да живеят по този начин, те не намират радост в това; по-скоро се чувстват много безпомощни. Това състояние допълнително ги подтиква да се стремят да разберат въпроси като смисъла на живота и защо живеят хората. Следователно, когато приемат Божието дело и получат отговорите на тези въпроси, те изпитват силно чувство на удовлетворение в сърцата си и смятат, че това наистина е правилният път в човешкия живот. Когато такъв човек приеме ресурса на истината на Божиите слова, той чувства, че различните положителни неща и различните изисквания към хората, споменати в Божиите слова, напълно удовлетворяват или донякъде са съобразени с потребностите в неговата човешка природа. Следователно той с готовност ще приеме Божиите слова и Божиите изисквания към хората; вярва, че това наистина е пътят, по който хората трябва да вървят, и че това наистина са принципите за това как да постъпва човек, които хората трябва да притежават. Тъй като има такива потребности и такива съображения, Божиите слова са неговият ресурс и могат да се превърнат в негова навременна помощ. Когато приеме ресурса на Божиите слова, той ще има желанието и решимостта да удовлетвори Бог и да стане истински човек според Божиите изисквания. Например праведните хора, споменати от Бог, като Ной, Авраам, Йов и Петър — историите за това как те са се покорявали на Бог и са приемали Неговите поръчения са това, за което този тип човек особено копнее и на което се възхищава в сърцето си. Той се надява, че един ден също ще може да има истинско и абсолютно покорство към Бог, точно като Ной, Авраам и останалите, и също така очаква, че един ден ще може да придобие Божието одобрение и да стане един от праведните хора, за които говори Бог. Той копнее да бъде добър човек, праведен човек. Историите на тези праведни хора, разказани от Бог, дълбоко го вълнуват и сърцето му често е докоснато и вдъхновено от техните истории и от отношението им към Бог. Тъй като притежава качествата съвест и разум в човешката си природа, той е способен да приеме тези личности, споменати в Божиите слова, като модели за подражание и примери, които да следва; това също е знак, че има съвест и разум. Разбира се, този вид проявление също е основно условие за един човек да може да приеме Божиите слова и да им се покори, както и да бъде пречистен и спасен. Най-малкото, съдейки по проявленията на такъв човек и това, което разкрива в процеса на преживяване на живота, той не е несъобразителен и апатичен. Той не е човек без мисли, нито е човек, който няма никакви възгледи за живота, реалността или неща като ядене, пиене и веселие. Той има мнения, има свои собствени възгледи и нещо повече, има положителни мисли и възгледи. Тоест той не е несъобразителен и апатичен към различните неща в живота, а по-скоро мисли за тях. Особено след като преживее всякакви трудни моменти, спънки и провали и вкуси радостите и скърбите на живота, той още повече чувства, че животът му е празен и безполезен, ако продължава така; че ако просто премине през този свят и постъпва по този начин, това няма стойност и е безсмислено; и че в крайна сметка няма да придобие нищо, като постъпва по този начин. Той няма да желае да се примири с това и ще го намери за немислимо: „Наистина ли така трябва да живеят хората, като прекарват целия си живот по този начин? Какъв е смисълът поколение след поколение да живее така?“. Виждаш, въпреки че в крайна сметка не стига до заключение как трябва да живеят хората, най-малкото мисли за това. Той не е потопен в ядене, пиене, веселие и наслаждаване на плътски комфорт, обичта на семейството си или щастието от семейния живот, като просто преживява в мъгла ден за ден. Отношението му към живота категорично не е просто да претупва нещата, защото, воден от разума, той често размишлява. Неща като ядене, пиене, веселие и плътски удоволствия категорично няма да удовлетворят потребностите на сърцето му. При тези обстоятелства той ще търси неща, които могат да удовлетворят потребностите на сърцето му. В крайна сметка само Божиите слова и Божието дело могат да дадат отговорите на тези въпроси за живота, над които той размишлява, и да удовлетворят потребностите на сърцето му.

Ако някой просто прекарва дните си така ден след ден, година след година, без изобщо да се замисля по какъв път трябва да върви или как трябва да живее; ако след преживяване на спънки, провали, трудни моменти и мъки и след като е вкусил радостите и скърбите на живота, той все още изобщо не се замисля за тези неща, няма възгледи за живота или за постъпките си, а продължава да преследва слава, придобивки, статус и удоволствия, като дори е особено запален по това да се впуска в различни зли тенденции — и няма съзнание, не изпитва скръб и не го боли, нито чувства, че да се живее така е празно — то такъв човек категорично не е човешко същество. Ако беше човек, след като достигне определена възраст, той би се замислил върху тези въпроси относно живота. Някои хора започват да размишляват над въпросите от живота, след като навършат двадесет години: „Поколението на моите баба и дядо и поколението на родителите ми са живели все така. И аз ли ще живея като тях — ще се оженя и ще имам деца на определена възраст — и това ли ще е за целия ми живот? Наистина ли живея само за да отглеждам деца и да създам потомство? Ако човек живее целия си живот по този начин, това е безсмислено. Ако поколение след поколение живее така, не е ли все още празно?“. В сърцата си те смътно усещат, че бъдещето е празно и несигурно. Те чувстват: „Ако човек просто преследва ядене, пиене, веселие и плътски удоволствия през целия си живот, а след това ражда и отглежда деца, като ги кара да се грижат за него в напреднала възраст и да му осигурят достойно погребение, а може да се наслади на старините си в мир — ако преследва тази цел, тогава животът му би бил толкова лишен от смисъл!“. Преди дори да са започнали истински да преживяват живота, те вече виждат, че пътят напред е мрачен и лишен от светлина; вече са видели всеки предварително планиран етап от живота, който им предстои. Вътрешно имат смътното усещане, че е безсмислено да се живее по този начин и че няма какво да се очаква! Някои хора, когато навършат двадесет години, започват да мислят за създаване на семейство, изграждане на кариера и водене на добър живот, както и да позволят на родителите си да се радват на добър живот. Има и някои хора, които винаги имат амбиции; винаги искат да натрупат състояние или да станат чиновници, да се издигнат над останалите и да бъдат чест за предците си. Независимо дали са повлияни от родителите си или от обществото, накратко казано, те не знаят как да размишляват над живота. Непоколебимо вярват, че животът се състои само от хубава храна, хубави дрехи и водене на добър живот, и не мислят за нищо друго. Някои хора преживяват много неуспехи, преди да видят ясно, че това общество и човечеството не са толкова добри, колкото хората си представят, и започват да се замислят как да живеят живот, който е ценен и смислен и който не е изживян напразно. Такива хора са изключително малка част. Накратко, всички, които размишляват над ценността на живота и осъзнават, че докато са живи, хората трябва да вършат реални неща, са хора, които имат съвест и разум. Фактът, че могат да размишляват над тези неща, показва, че техните ценности са различни от тези на останалите. Ценностите им не се състоят в това да се хранят добре и да се наслаждават на хубави неща, да преуспяват, да се открояват от останалите и да имат добри перспективи в този живот, и приключат дотам. Има много хора с добри перспективи, като тези високопоставени чиновници — очаква ли ги нещо добро в крайна сметка? Живеят ли щастливо? Ако човек се вгледа внимателно в живота им зад кулисите, ще види, че те също не са щастливи. Това те кара да чувстваш, че ако ти също търсиш статус и перспективи, и ти ще бъдеш нещастен, точно като тях. Хората с мислите на нормалната човешка природа ще размишляват: „Тези високопоставени чиновници не са щастливи, което доказва, че пътят, по който вървят, е грешен. Тогава какъв е правилният път, по който трябва да вървят хората и който наистина може да донесе утеха на сърцата им?“. Човешките сърца се нуждаят от нещо, което да ги утешава. Този източник на утеха не са материалните удоволствия като пари, луксозни домове или лъскави коли, нито е довереник, който може да посреща мъки с тях, още по-малко е перфектен брак или деца със синовно отношение. Никое от тези неща не може наистина да донесе утеха на човешките сърца. Това, което наистина може да донесе утеха на човешките сърца, са нещата, от които сърцата им се нуждаят. Те имат нужда да получат някои отговори; тоест има някои неща, които хората искат да разберат в хода на живота си: откъде идват хората? Кога ще умрат? Кой контролира смъртта? Има ли такова нещо като съдба в живота? Кой управлява съдбата? Ако я управляват родителите на човека, тогава кой управлява съдбите на родителите му? Родителите дори не могат да контролират собствените си съдби, могат ли тогава да контролират съдбите на децата си? Също така, как трябва да постъпват хората? Как трябва да постъпват, така че животът им да си струва и да не преминават през този свят напразно? Ако хората имат души, тогава след като умрат, имат ли техните души място, където да отидат? Ако душите имат място, където да отидат, това свързано ли е с този живот? Какво трябва да правят хората в този живот, така че душите им да отидат на някое добро място след смъртта? Как могат да избегнат или да променят посоката, за да не отидат на някое лошо място? Това са все въпроси, върху които хората трябва да мислят. Когато хората мислят върху тези въпроси, но не могат да получат отговори, вътрешно чувстват ли се измъчвани? (Да.) Колкото повече не успяваш да получиш отговори, толкова по-измъчван се чувстваш вътрешно и толкова по-малко си в настроение да се наслаждаваш на живота, семейната обич или романтичната любов, защото независимо как им се наслаждаваш, тези неща могат само временно да запълнят празнотата в твоето сърце. Щом приключиш с наслаждаването на тези неща, дълбоко в себе си ще се чувстваш още по-празен, защото нещата, които временно притежаваш или на които се наслаждаваш, само притъпяват сърцето ти и задоволяват временните ти потребности; те не могат да дадат отговори на въпросите, върху които размишляваш. В крайна сметка, независимо колко пари имаш, на колко добър материален живот се наслаждаваш или колко деца, които те почитат, имаш до себе си, нищо от това не може да отговори на онези въпроси дълбоко в сърцето ти, нито нещо от това може да ти помогне да намериш отговорите, които търсиш. Тоест, нещата, на които се наслаждаваш в този живот, нещата, които вече си придобил, не могат да ти кажат какво ще е бъдещето ти, къде ще отидеш след края на този живот, нито дали ще бъдеш наказан или възнаграден. Никой не може да ти даде точен отговор на тези въпроси и не можеш да намериш точни отговори в книги или в каквито и да било източници. Ако, когато размишляваш върху тези въпроси, смътно усещаш, че животът е празен — че наслаждаването на семейната обич е празно, че наслаждаването на романтичната любов, брака и собственото семейство е празно, че наслаждаването на синовната почит на децата е празно, и че наслаждаването на неща като ядене, пиене и веселие е изцяло празно — и колкото повече се наслаждаваш на тези неща и ги придобиваш, толкова по-силно и по-тежко става това чувство на празнота — тогава все повече ще чувстваш, че сърцето ти има нужда от нещо различно от тези неща, за да се утеши. Това допълнително ще те подтикне да търсиш неща, които могат да донесат утеха на сърцето ти, и да търсиш отговорите за живота и пътя на живота. Когато тези неща не могат да бъдат получени, хората възприемат безпомощна, нехайна нагласа към светските дела: „Просто ще живея така. Във всеки случай така живеят хората през целия си живот“. Колкото и хубави да са нещата, които някой със съвест и разум притежава или на които се наслаждава, за него всичко е празно. Той не е като онези хора, които са от рода на зверовете, които никога не се засищат, независимо колко ядат, и никога не са удовлетворени, независимо колко се наслаждават, и които дори си мислят: „Най-добре е хората да се наслаждават по този начин през целия си живот. В този живот болестта е най-лошото нещо, което можеш да имаш, а парите са най-лошото нещо, което може да ти липсва“. Това е логиката на хората, които са преродени от животни. Тази поговорка — „Болестта е най-лошото нещо, което можеш да имаш, а парите са най-лошото нещо, което може да ти липсва“ — е житейската философия, която те извличат от преживяването на живота. Но когато някой, който има съвест и разум, чуе тези думи, той си мисли: „Да бъдеш беден наистина изглежда лошо; когато имаш нужда от пари, но ги нямаш, това те поставя в затруднено положение. Но може ли наличието на пари да разреши проблема с празнотата? Изобщо не може да го разреши. Да имаш твърде много пари също е разправия. Винаги има хора, които ламтят за тях, и няма да знаеш къде е безопасно да ги съхраняваш. Не изглежда сигурно да ги вложиш в банката, не чувстваш никаква сигурност да ги инвестираш, а и без това не можеш да похарчиш толкова много. Ако похарчиш парите за удоволствията от ядене, пиене и веселие, за да живееш в луксозен дом, да караш лъскави коли и да се наслаждаваш на подмазването, възхищението и дълбокото уважение на хората, докато те те следват и заобикалят, където и да отидеш, като рояк месарки, които постоянно бръмчат около теб, без да те оставят дори за миг — след като си се наслаждавал на тези неща, с течение на времето вътрешно ще изпиташ неприязън към тях и ще си помислиш колко прекрасно би било да намериш място, където да прекараш известно време на тишина и да успокоиш ума си. Дори и да можеш да пътуваш по света и да разшириш хоризонтите си, след това, когато притихнеш вътрешно, пак ще чувстваш, че да се живее по този начин е безсмислено, и ще се чувстваш още по-празен“. Всъщност, когато хората чувстват празнота от всичко това, сърцата им се нуждаят от утеха. Тоест, когато достигнат определена възраст и достигнат определен етап от пътя на живота, те ще имат много въпроси и недоумения относно живота, които не разбират и на които ще трябва да получат отговори и решения. Ако тези въпроси не могат да бъдат разрешени, те могат само да живеят като ходещи трупове, като неохотно се справят с всичко, а техните гледни точки за всичко ще бъдат особено негативни и пасивни, а не дейни. Това са някои от чувствата относно живеенето, които имат хората, притежаващи съвест и разум в човешката си природа.

Освен че имат някои чувства относно живеенето, когато достигнат определена възраст, хората със съвест и разум ще получат някои прозрения за човешкия живот и ще размишляват над различни въпроси. Тъй като имат съвест — или по-точно, тъй като такива хора имат сърце и дух — под непрекъснатото въздействие на съвестта и разума си в различните етапи от живота те ще размишляват над различни въпроси: как трябва да се отнася човек към всички типове хора? Как трябва да се отнася към родителите и децата си? Какво всъщност представлява животът? Какво всъщност представляват яденето, пиенето и удоволствието в живота, както и славата, придобивките, статусът и перспективите? След като преминат през различните етапи на живота, дори и да не разбират истината, те ще извлекат някои заключения за живота. Тъй като размишляват, те ще извлекат заключения. Тези заключения може да са обективни, а може и просто да са лични прозрения. Но най-малкото, хората със съвест и разум вече са преминали през определени неща в процеса на преживяване на живота. С натрупването на известно преживяване на живота те ще почувстват: „В този живот много неща не се случват така, както човек иска; много неща са извън неговия контрол. Сякаш някъде в незримото Небето е подредило всичко това“. Това е прозрение, което те извличат от преживяването на живота, както и една от техните придобивки. По отношение на човешката природа тази придобивка е много положителен и естествен вид размисъл, породен от функцията на съвестта и разума. Защо имат такъв вид размисъл? Защото в процеса на преживяване на живота има много неща, които се случват, и неща, които не се случват според желанията им; неща, които са съобразени с техните желания, и неща, които не са. В процеса на преживяване на тези неща те постоянно ще извличат поуки и в крайна сметка ще стигнат до заключение: хората имат съдби. Независимо дали животът на човек върви гладко и според желанията му, или е пълен с трудни моменти и разочарования, дали включва страдание, или блаженство, съществува такова нещо като съдба. Въз основа на това те ще размишляват върху някои въпроси: „Сигурно е, че хората имат съдби, но хората сами ли избират съдбите си? Дали се оформят от родителите на хората? Не изглежда нещата да стоят така. Ако съдбите на децата се оформят и решават от техните родители, тогава всеки родител би се надявал децата му да преуспяват и да се открояват от останалите, и да имат щастлив живот, който протича според техните желания. Но защо моят живот не е протекъл според мечтите на родителите ми, нито според моите собствени желания? Ясно е, че съдбата не се решава от хората. Да се каже, че съдбите на хората са оформени от природата, са празни приказки; това е абсолютно невъзможно. Със сигурност има Върховен владетел, Небе, Което устройва това нещо в незримия свят“. След като преживеят някои от етапите на живота, те имат някои прозрения. Или за някои етапи от живота, които все още не са преживели, те черпят известно разбиране и прозрения от своите родители или предшественици; разбира се, това също са прозрения за живота. На първо място, те вярват в съдбата и въз основа на това вярват, че Небето съществува. Обективно ли е това? (Да.) Може би някои хора ще кажат: „Това, което казваш, не е обективно. Ние също сме човешки същества, но не мислим по този начин“. Когато казваме, че хората със съвест и разум размишляват над въпросите от живота, това не означава, че просто седят без да правят нищо и мислят за това в продължение на четиридесет и пет минути, сякаш са в клас, и след това измислят отговор. По-скоро, докато остаряват и преживяват все повече неща, без дори да го осъзнават, те получават прозрения за живота. Тези прозрения не се придобиват за една нощ, нито идват след една година. Вероятно от тридесетгодишна възраст нататък те започват да преживяват живота и да влизат в контакт с обществото и с други хора; след като постепенно преживяват различни неща, те се натрупват малко по малко, което ги води до такова заключение. Тоест след достигане на определена възраст, след като преминат през някои от пътешествията на живота, хората със съвест и разум на първо място ще повярват, че хората имат съдби и че техните съдби са под върховенството и подредбите на Небето; това заключение извличат. До какво друго заключение стигат? „Дали човек се радва на благословии, или понася трудности в този живот, дали е беден, или богат, дали става високопоставен чиновник, или е просто обикновен човек, нищо от това не зависи от него“. Ако се замислиш от човешка гледна точка, кой не иска да бъде чиновник, да се радва на добър материален живот и да има щастлив живот без трудности, където всичко се случва според желанията му? Но такива въжделения не е задължително да се осъществят; съдбата на всеки е различна. Някои хора например на младини изглеждат невзрачни и запуснати, но стават успешни, когато пораснат; хората не могат да проумеят това. Да речем например, че има момиче, което от ранна възраст е било особено мотивирано да се отличава; тя се справя добре с учението си и има изключително забележителен външен вид. Но какво се случва с нея в крайна сметка? Тя се омъжва за хулиган, бият я всеки ден, а децата, които ражда, не са толкова хубави, колкото си е представяла; всички те изглеждат странно и са непривлекателни. Тя е толкова мотивирана, има толкова добър външен вид и има толкова много ухажори, но след като прегледа всичките си възможности, в крайна сметка избра хулиган; ето това хората никога не биха очаквали. Или да кажем, че има някой друг, който е особено амбициозен и мечтае да стане генерал или областен управител, когато порасне. И какво се случва с него? Когато порасне, той си изкарва прехраната със земеделие. Доста високо образован е, по цял ден носи очила и може да говори красноречиво. Където и да отиде, той разказва на другите исторически предания и истории. Дори знае всичко от астрономия до география и може да предсказва бъдещето. Но в крайна сметка не постига нищо и си остава земеделец през целия си живот. От тези неща може да се види, че съдбата на човек през целия му живот е подредена от Небето. Дори и да имаш добри въжделения и желания, не е задължително те да се осъществят; а дори и да нямаш, може би неочаквано ще те сполети добър късмет. Това потвърждава поговорката на невярващите, че Небето има очи. Това е изцяло под върховенството и подредбите на Създателя. Нещо повече, всеки, който е беден сега, не е задължително да бъде беден през целия си живот. Когато човек е беден, жена му може да го гледа отвисоко и да го напусне. Но няколко години по-късно бизнесът му процъфтява и той става милионер, който кара луксозни коли, живее в имение и се кичи със злато и сребро. Тогава жена му иска да се върне, но той по-скоро никога повече не би се оженил, отколкото да я приеме обратно. Виждаш, жена му просто няма късмет; писано ѝ е да бъде бедна. Дали в този живот човек е беден, или богат, е извън неговия контрол. Никога не знаеш кога може да станеш богат и никога не знаеш какво може да причини обедняването ти. Някои богати хора си мислят, че ще бъдат заможни през целия си живот, затова гледат отвисоко на бедните хора и ги пренебрегват. Но няколко години по-късно те обедняват, а онези, които са тормозили и пренебрегвали, сега са по-богати от тях и не изпитват никакво желание да им обръщат внимание. Освен осъзнаването, че това дали човек е богат, или беден, е извън неговия контрол, до какви други прозрения за живота достигат хората със съвест и разум? Някои хора казват: „В този живот, дори и да не вършиш добри неща, недей да вършиш зло. Небето има очи! Вижте онова семейство; те са покварени още от поколението на бабите и дядовците си, винаги мамят другите и им вредят. И какво се случи с тях в крайна сметка? Внукът им бе застигнат от възмездие; роди се с недъг. Затова не върши зло. Небето има очи; рано или късно ще се изправиш пред възмездие, ако вършиш зло!“. Хората със съвест и разум преживяват много неща и страдат много, когато не разбират истината. Когато достигнат петдесет или шейсет години, те ще имат различни прозрения за живота. Тези прозрения в крайна сметка се свеждат до съществуването на съдбата и Небето, до това, че в незримия свят съдбите на хората са под върховенството и подредбите на Небето, че хората се изправят пред възмездие след смъртта си, че човек не бива да върши зло и че независимо какво зло върши човек, Небето има очи и наблюдава. Не си мисли, че другите нямат представа, че си извършил зло; хората може да не знаят, но Небето със сигурност знае. Дълговете, които човек дължи в този живот, трябва да бъдат изплатени в следващия живот, и дори може да отнеме няколко живота, за да бъдат изплатени. Виждаш, от древността до наши дни, всички онези, които са извършили твърде много зло, са имали лош край и са били изправени пред възмездие. Някои са извършили твърде много убийства и са били наказани; в продължение на стотици години нито веднъж не са се прераждали като хора. Постоянно са се прераждали като крави и прасета и след като са били заклани, отново са се прераждали като прасета и крави, като поколение след поколение преминавали през този цикъл. Това означава да се изправиш пред възмездие. Дори ако хората със съвест и разум не разбират истината, те все пак могат да имат някои чувства относно въпросите на живота, да осъзнаят някои положителни неща и в крайна сметка да получат някои положителни отговори. Тези положителни отговори им позволяват да извлекат някои принципи за постъпките, които хората трябва да притежават, както и пътя, по който хората трябва да вървят в постъпките си. Като живеят целия си живот по този начин, те могат поне да вършат по-малко зло и да си спестят известно наказание. Колкото повече преживяване на живота имат хората и колкото повече прозрения за живота придобиват, толкова по-правилно могат да се изправят пред своите перспективи и бъдеще, и толкова повече могат да оставят нещата да следват естествения си ход, като оставят всичко да се случва така, както трябва, вместо насила и преднамерено да се опитват да контролират всички тези неща. Например по отношение на неща като перспективите и брака на децата си или начина, по който децата се отнасят към възрастните, родителите ще оставят нещата да следват естествения си ход и ще се изправят пред тези неща правилно, вместо да използват изкуствени средства или крайно поведение, за да манипулират всичко това. И така, когато човек има тези прозрения за живота, до известна степен той може да се съобрази с подреденото от Небето и подреденото от съдбата и по-малко да върши глупави неща или изобщо да не ги върши.

Има много прозрения за живота, до които човек може да достигне. Освен тези, за които току-що общувахме, какви други прозрения сте имали? (Че раждането, остаряването, болестта и смъртта също са извън човешкия контрол.) Да, раждането, остаряването, болестта и смъртта са извън човешкия контрол. Виждаш, някои хора са в отлично здраве, но след това настиват и след няколко дни умират. В същото време някои хора са болнави и целогодишно приемат лекарства, но доживяват до над осемдесетгодишна възраст. Кога умира човек също е извън неговия контрол; това не е нещо, което човек може да избере. Какви други прозрения за живота има? (Че романтичната любов и бракът също са извън контрола на човека.) Хората не могат да прозрат много неща в дадения момент, но когато достигнат определена възраст, те ще стигнат до някои прозрения. Например има много неща, които не могат да бъдат изфабрикувани от хората; те не се променят според човешката воля, нито се решават от нея. Кажете Ми, за човек, който може да размишлява над тези въпроси и да има тези прозрения за живота, когато чуе Божиите слова, не се ли озарява значително сърцето му? (Да.) Ако може да получи отговори от Божиите слова, тогава може ли да приеме Божиите слова? Ще признае ли истинността на Божиите слова? (Ще я признае.) След като хората със съвест и разум преживеят някои от етапите на живота, те ще стигнат до някои прозрения за живота. Най-основният момент сред тези прозрения е вярата в съдбата и вярата, че Бог съществува. Въз основа на това, когато дойдат пред Бог, Божиите слова им дават отговори, както и път, като потвърждават прозренията, които са придобили в процеса на преживяване на живота, и също така им предоставят конкретни отговори. Тоест Божиите слова идеално допълват някои специфични детайли, които те не са успели да осъзнаят в процеса на преживяване на живота, помагат им по-добре да разберат и по-непоколебимо да повярват, че Бог съществува и че е вън от всякакво съмнение, че Бог господства над съдбите на хората. На първо място те са имали тази основа и вече са били получили такива отговори в процеса на преживяване на живота. Когато дойдат пред Бог и разберат истината от Божиите слова, Божиите слова ги карат да повярват по-непоколебимо в Неговото съществуване и във факта, че Той господства над съдбите на хората. Тоест Божиите слова им позволяват да потвърдят, че техните прозрения са правилни и точни. Следователно въз основа на това, че имат прозрения за живота, те вярват още по-непоколебимо, че Бог наистина съществува и че въпреки че Той не може да бъде видян или докоснат, Неговото съществуване е неоспоримо. Всъщност те вече са го осъзнали и почувствали, преди да дойдат пред Бог. Когато получат потвърждение от Божиите слова, тяхната вяра се увеличава по естествен начин; вместо да станат по-скептични, те имат повече вяра в Бог и по-непоколебима вяра в Неговото съществуване. Следователно те изпитват по-малко трудности при приемането на Божиите слова, отколкото повечето хора. Точно като Йов — какво е било неговото прозрение за живота? „Йехова даде, Йехова отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Преди Бог да го изпита и преди Бог да се изправи лице в лице с него, той вече беше почувствал това. Затова, когато Бог го изпита, в сърцето си той повярва по-непоколебимо, че това е Божие дело и че е безпогрешно. Тоест, когато Бог го изпита, той не започна от нулата в познаването на Бог, като влиза в контакт с Него и опознава Божиите дела, и опознава Божието господство; по-скоро той вече беше разбрал и осмислил Божиите дела и Божието върховенство. Въз основа на това той допълнително потвърди, че познанието и прозренията му са правилни и че Бог наистина действа по този начин. Що се отнася до хората със съвест и разум, когато дойдат пред Бог, след като са придобили прозрения за живота, те нямат почти никакви трудности да приемат Божиите слова. Още по-непоколебимо могат да вярват, че Божиите слова са правилни. Просто много от детайлите липсват в техните прозрения за живота и това ги кара да вярват още по-непоколебимо и да потвърдят, че познанието им е правилно, което не им оставя никакви съмнения относно Бог. След като нямат никакви съмнения относно Бог и непоколебимо вярват в Неговото съществуване, трудно ли им е да приемат Божието върховенство и Неговите слова? В сравнение с онези, които изобщо не вярват в Божието съществуване или не го признават, или които го поставят под въпрос, по-малко трудно ли е за тях? (Да.) Дори ако са възпрепятствани от покварения си нрав, най-малкото тяхното отношение към Божиите слова и истината е изградено върху основата на това, че вярват непоколебимо, без никакви съмнения, че Бог е Върховният владетел на човечеството. Тоест, когато Бог ги изпитва или ги наказва и съди, първо, те най-малкото не отричат Божието съществуване; второ, не поставят под въпрос Божието върховенство; и трето, не отхвърлят Божието върховенство. Вместо това те просто се съсредоточават върху преодоляването на собствения си покварен нрав. Това състояние е различно от състоянието на хората, които изобщо не вярват, че Бог съществува, или които са скептични към Бог. Що се отнася до онези, които изобщо не вярват в Божието съществуване, когато ги сполетят Божието наказание и правосъдие или Бог устрои среди, за да ги дисциплинира, те на първо място се съпротивляват на Бог. Те отричат Божието съществуване с думите: „Това не е дело на бог; бог никога не би постъпил по този начин!“ или „Къде е бог? Това е дело на хора!“. Те показват поведение и правят изявления, типични за неверниците. В същото време онези, които са скептични към Бог, винаги се чудят: „Това Божието дело ли е? Просто не вярвам, че Бог би постъпил по този начин. Бог обича хората и показва загриженост към тях; Той би ли упражнявал Своето господство по този начин? Не мисля, че би го направил. Така или иначе, не искам да приема това; ако нещо не съответства на моите представи, не го приемам!“. Виждаш, нагласите на тези два типа хора към Божието наказание и правосъдие, дисциплиниране и изпитания са различни. Що се отнася до хората, които притежават качествата съвест и разум в човешката си природа и наистина вярват в Божието съществуване, когато Бог нагласи среди, за да ги изпита, те на първо място се отнасят към подредените от Бог среди от гледната точка на сътвореното човечество. Отнасят се към Създателя и Бог с нагласа на покорство в сърцата си. Тяхната нагласа не е на поставяне под въпрос, отхвърляне или отричане; по-скоро те вярват: „Това е Божие дело; то е под Божието господство“. Въпреки че у тях може също да се породят непокорство и представи, и да се опитат да спорят, най-малкото тяхната нагласа към средите е: „Това е Божие дело; Бог господства над всичко“. Нещо повече, най-малкото те няма да се съмняват дали Бог действително съществува; това е нещо, което просто няма да се случи. Следователно, независимо какво дело върши Бог върху тях, тяхното отношение към Бог е отношение на сътворено човешко същество към Бог, а не като към обикновен човек. Не се ли различава отношението към Бог на хората със съвест и разум от това на неверниците и хората, които се съмняват в Него? (Да.)

Неверниците се отнасят към Бог така, сякаш е невидим, и дори се отнасят към Него като към обикновен човек на тяхното ниво. Онези, които се съмняват в Бог, имат празни и неясни фантазии за Бог, когато нищо не им се случва; когато се сблъскат с проблеми, те таят всякакви подозрения, съмнения и дори скептицизъм към Бог. Що се отнася до хората със съвест и разум обаче, тъй като в сърцата си са сигурни, че Бог съществува, и са сигурни в Божията идентичност и същност, независимо какво непокорство или представи развиват към Бог, най-малкото те се отнасят към Бог с отношението на сътворено същество към Създателя. Голяма ли е разликата между този тип човек и предишните два типа? (Да.) Той няма да бъде скептичен към Бог, нито ще се отнася към Бог като към обикновен човек. Защо говорим за тази разлика? Защото за човек с човешка природа, независимо какъв покварен нрав разкрива и независимо дали развива представи или непокорство към Бог, всичко това се случва в рамките на съвестта и разума на неговата човешка природа. Първо, той няма да проклина Бог; второ, няма да съди Бог или да хули Бог; и трето, няма да се съпротивлява на делото, което Бог извършва върху него. Най-много да се опита да спори, да не е склонен да приеме настоящата ситуация или да не е склонен да приеме такова Божие дело. Но най-малкото той се отнася към Бог като към Бог и дори да има някои проявления на непокорство, те са ограничени в рамките на съвестта и разума. За разлика от тях, хората, които отричат Бог, нямат никаква представа дали Бог съществува, когато не са изправени пред никакви ситуации. Когато обаче се сблъскат с някаква ситуация, те вярват, че Бог е направил нещо неблагоприятно за тях — може би ги дисциплинира или ги лишава от нещо, така че да загубят нещо от личен интерес — и безскрупулно ще съдят Бог, ще проклинат Бог и ще хулят Бог в сърцата си, като изобщо нямат богобоязливо сърце. Тяхното отношение към Бог е различно от това на хората със съвест и разум. Те дръзват да проклинат Бог и това проклинане не е просто непокорство; те проклинат Бог без никакво въздържане или задръжки. Защо не проявяват въздържане или задръжки? Защото те не са хора и нямат съвест и разум; те се отнасят към Бог така, сякаш Той е най-обикновеният човек наоколо. А ако Божиите слова засегнат техните проблеми, те се отнасят към Бог като към враг, като си мислят: „Ако твоите думи са неблагоприятни за мен, ще се ядосам и няма да ти остана длъжен! Стига твоите слова и действия да не ме засягат, няма да имам проблем с теб. Ако се случи нещо, което вреди на интересите ми, или ако съм изправен пред арест, на мига ще отрека и отхвърля бог!“. В сърцата си те също така ще кажат: „Вярването в бог е безсмислено — дори се налага да търпим преследване и потисничество. Аз лично няма да търпя това страдание!“. Виждаш, по всяко време те таят мисли да се откажат от вярата си в Бог и да се отрекат от Него. Когато се сблъскат с неща, които не се случват според желанията им, у тях се пораждат тези мисли и те искат да се отдръпнат от Бог. Това е най-често срещаното състояние при дяволите и неверниците. Щом тези хора се сблъскат с неща, които са неблагоприятни за тях, те искат да отрекат Бог, да спрат да вярват в Бог, да отхвърлят Божието име и да се измъкнат. Те не само че се отричат от Божието име, но и се оплакват, че Бог не може да ги защити или да опази техните интереси. Някои хора дори казват: „Наистина ли съществува Бог? Може ли Той наистина да господства над всичко?“. А други казват: „Да се служи на Бог не е лесно; да си близо до цар е толкова опасно, колкото да лежиш до тигър!“. Виждаш, те дръзват да казват възмутително бунтовни неща. Ако наистина се отнасяш към Бог като към Бог и наистина вярваш, че има Бог, предвид съвестта и разума на един нормален човек, ти би ли съдил Бог и би ли Го хулил по този начин, когато се сблъскаш с неща, които са неблагоприятни за теб? Не би го направил, защото твоята съвест просто не би го позволила и затова ти изобщо не би развил тези мисли. Тогава би ли казал все пак подобни неща? Такива думи никога не биха излезли от устата ти. Когато тези дяволи и неверници се сблъскат с неща, които са неблагоприятни за тях, те ще проклинат и хулят Бог, а накрая ще се отрекат от Бог и ще спрат да вярват. Има и някои хора, които, когато се сблъскат с неща, които не се случват според желанията им, протестират, като стачкуват, зарязват работата си и отказват да изпълняват дълга си. Имаше един неверник, който извърши зло и причини сериозни загуби на Божия дом. Божият дом го освободи и когато беше разпределен в обикновена църква, той отказа с думите: „Ако ме разпределите в обикновена църква, няма да ям. Ей тук ще умра!“. Тогава някои братя и сестри го кастриха и общуваха с него. Аз казах: „Не си ли глупав да падаш на нивото на такъв човек? Това е дявол, който показва истинското си лице, така че защо го приемаш толкова насериозно?“. Ако той беше човешко същество, би ли могъл да направи такова нещо? На кого се противопоставя той? Като оставим настрана факта, че е извършил толкова много зло и е причинил толкова сериозни загуби на Божия дом — в който случай е напълно обосновано и правилно Божият дом да се справи с него — дори и да не беше извършил никакво зло, не би ли било също толкова правилно Божият дом да го освободи, защото е неспособен да върши работата? Това е действане според принципите, така че какъв точно безсрамен ход се опитваше да направи той? В опита си да пробута този безсрамен номер, той беше разкрит и това беше още една причина да бъде отпратен. Нека ходи където си иска; църквата просто трябва да премахне името му и с това ще се приключи. Това е дявол, така че защо го приемаш толкова насериозно? Да го приемаш насериозно е идиотско; можеш ли да се разбереш с дявол? Този неверник няма съвест и разум, върши всякакви низости и се опитва да пробутва безсрамни номера с мисълта, че ако го направи, Божият дом няма да може да реагира. С такъв човек лесно се справяш; просто го отпращаш и толкова — далече от очите, далече от сърцето. Не е ли глупаво да се отнасяш към неверник, който е дявол, като към нормален човек? Дяволът ни най-малко не приема истината и независимо как вярва, той няма да придобие истината. Ако общуваш за истината с него, това не е ли загуба на усилия? Ако искаш той да бъде пречистен и спасен, то това е невъзможно. Той е просто дявол, който показва истинското си лице, и трябва да бъде премахнат. Ето как трябва да се постъпва с неверниците.

Тези объркани хора, които са от категорията на животните, дълбоко в сърцата си не признават Бог и не се отнасят към Бог като към Бог, нито имат уважение към Божията плът, нито се боят от Бог на небето; за тях от значение е само личната изгода. Ако днес получат благословии, които са от полза за тях, те казват: „Бог е добър, бог е велик, бог е праведен, бог е благороден!“. Но ако един ден Бог им отнеме ползите и ги накара да страдат, те ще отрекат Бог и ще Го предадат, като дори ще кажат: „Не е непременно вярно, че бог е изцяло добър; вече не вярвам в бог!“. Ако Божият дом раздава някакви облаги и им позволи да придобият нещо безплатно, те се чувстват щастливи и казват: „Бог толкова много обича хората, бог е толкова обичлив! Възхвалявам бог в сърцето си!“. Те стават толкова щастливи, че скачат от радост, а нощем дори могат да се събудят със смях от сънищата си. Ако им кажат, че вече не е безплатно, те веднага обръщат плочата и стават нещастни. Те вече не казват, че Бог е обичлив или че Бог е загрижен за хората, а вместо това отсъждат, че Божият дом е твърде стиснат и не проявява любов; държанието им се променя толкова бързо. Такива хора имат ли съвест и рационалност? (Не.) Хората без съвест и разум нямат чувство за срам. Когато имат полза, те казват, че Бог е добър; когато не могат да имат полза, те обръщат плочата и казват: „Бог не е добър, няма бог“. Действително могат да кажат такива неща. Говорят каквото им изнася, сякаш имат раздвоение на личността; те са тези, които казват, че Бог е добър, а също са и тези, които казват, че Бог не е добър. На какво се основават думите им? Основават се само на това дали могат да извлекат полза; ако не могат да извлекат полза, те казват, че Бог не е добър — действително могат да кажат такива неща. Обикновено, ако каже такива неща, човек със съвест и разум вътрешно ще се почувства виновен: „О, аз нямам съвест. Това, което казах току-що, беше неуместно. Не мога да го казвам в бъдеще. Кажеш ли веднъж нещо, не можеш да си го върнеш назад; изричането на това разкри моята човешка природа“. Тогава той ще се самоанализира и ще опознае себе си. Хората, които са преродени от животни, няма да се самоанализират и да опознаят себе си. Те смятат, че каквото и да казват, е обосновано; казват едно, когато са щастливи, а друго, когато са нещастни. Те нямат чувство за срам, нито почтеност или достойнство, и не ги интересува как ги възприемат другите. И така, те всъщност имат ли Бог в сърцата си? Точно казано, нямат. Обективно погледнато, когато се нуждаят от Него, те казват, че има Бог, че Бог е с тях, че Бог им дарява благодат и им помага, и че Бог бди над тях и ги защитава. Когато обаче Бог ги укорява и ги дисциплинира, като ги кара да загубят достойнството си и да се чувстват опозорени, и те смятат, че това, което Бог прави, е неблагоприятно за тях, казват, че Бог не е добър и започват да бъдат скептични към Бог. Кажете Ми, каква съвест и разум имат такива хора? Те се отнасят към Бог точно както се отнасят към хората, като не спазват абсолютно никакви граници на съвестта. Те дори дръзват да се карат и да спорят с Бог, и дръзват да сипят обиди по Негов адрес, без капка страхопочитание към Бог или боязън от Него. След това съжаляват: „О, разочаровах Бог!“. Но когато отново се сблъскат с такива неща, те все така постъпват по същия начин. Никога няма да имат истинска боязън от Бог в сърцата си; Бог няма място в техните сърца. Човек, който наистина има съвест и разум обаче, има определено място за Бог в сърцето си и това определено място го прави по-искрен, сериозен и почтителен към Бог, отколкото към когото и да било другиго. Тази искреност, сериозност и почит съставляват неговото отношение към Бог поради въздействието на елементарната съвест и разум, които притежава. И така, по всяко време, независимо дали е слаб, или негативен, дали се е провалил, или е бил дисциплиниран, той няма да прекрачи тази граница. Независимо колко големи са трудностите, с които се сблъсква, или колко болка търпи, той няма да прекрачи тази граница, защото е истинско човешко същество. Той вярва, че Бог съществува и че Той господства над съдбите на хората, затова няма да прекрачи границата на съвестта, за да накърни Божия нрав, нито умишлено ще проклина Бог, ще се съпротивлява на Бог или ще се бунтува срещу Бог, докато съзнава, че го прави. Това, че се въздържа да го прави умишлено, означава, че е възпиран от съвестта и разума си. Разбира се, под въздействието на съвестта и разума си, той може също да прави някои неща, които някой с нормална човешка природа би трябвало да прави. Например, независимо какво дело върши Бог или какви думи изрича Бог, които не съответстват на неговите представи, той няма умишлено да съди или да прави коментари. Той може да се отнася правилно към тези неща или да търси истината, за да преобърне собствените си представи; има основна граница в подсъзнанието си. Тъй като вярва, че Бог съществува, той ще има тези размишления поради въздействието на съвестта и разума си. След като премисли, той ще има основна нагласа и основни принципи за това как се отнася към Бог. Само въз основа на тези основни принципи хората могат да поддържат връзката си с Бог като тази на сътворено същество със Създателя, като поддържат такава правилна, нормална и уместна връзка. Само при наличието на тази връзка хората могат да приемат Божиите слова нормално, да се покоряват на Божиите слова и да ги практикуват нормално. Кажете Ми, могат ли хора, които често проклинат Бог, хора, които без повод искат да спрат да вярват в Бог, и хора, които се оплакват от Бог и Го мразят просто така, да приемат Божиите слова? Могат ли да практикуват Божиите слова? (Не.) Отношението на тези хора към Бог, е отношението, което дяволите имат към Бог. Щом дяволите имат такова отношение към Бог, могат ли да се отнасят към Божиите слова като към истината? В никакъв случай. Само сътворените човешки същества могат да се отнасят към Божиите слова като към истината. Само като се отнасят към Божиите слова като към истината, хората могат да бъдат готови да приемат Божиите слова и след това допълнително да им се покоряват, да ги практикуват и да навлизат в тях, а накрая да бъдат пречистени и спасени.

Човек, който притежава качествата съвест и разум в човешката си природа, има основен принцип в начина, по който се отнася към Бог, а именно — да има намерението да се покори. Независимо какво му се случва, той категорично няма да осъжда произволно, а ще се моли на Бог и ще търси истината; това е проявлението, което един нормален човек трябва да има. Ако проявленията на даден човек съответстват на съвестта и разума на нормалната човешка природа или ако той има регулирането, въздържането и контрола на съвестта и разума, то този човек е истинско човешко същество и е човек, когото Бог възнамерява да спаси. Ако той действа без регулирането, камо ли въздържането на съвестта и разума, и е объркан; ако иска да има добро отношение към Бог, но никога не е способен на това, не знае точно как трябва да се отнася към Бог и не знае какви принципи трябва да спазват хората пред Бог, за да бъдат такива, каквито трябва — ако не знае нито едно от тези неща, а е просто объркан и дезориентиран, като се държи добре сред добри хора и зле сред зли хора, какъв човек е той? Когато е сред хора, които имат съвест и разум, той не върши никакви зли неща, но това не означава, че е човек с човешка природа. Ако е сред зли хора, ще върши зли неща. Когато злите хора проклинат Бог, той също става скептичен към Бог; когато злите хора отричат Бог и Го съдят, той не изпитва отвращение, не проявява никаква проницателност и все така продължава да се събира със зли хора. Никога не защитава делото на Божия дом, Божието свидетелство или интересите на църквата, а действа като страничен наблюдател, без дори да знае какво е правилно и неправилно. Такъв индивид е един от онези, които са преродени от животни; той категорично не е човешко същество. За разлика от него, преди да влезе в досег с Божието дело, един човек със съвест и разум има елементарно уважение, страхопочитание или благоговение към Небето, което е постижимо за хората. Най-малкото, за него Небето е свещено, справедливо и възвишено. След като приеме Божието дело и разбере някои истини, които Бог изисква от хората да притежават, поради въздействието на съвестта и разума си, дори и да не разбира толкова много истини, той може да проумее разума и отношението, които хората трябва да имат към Бог. Независимо дали става въпрос за Божията идентичност или за различните аспекти на Неговата плът, той ще има известна доза уважение, благоговение и страхопочитание. Нещо повече, въз основа на разбирането на някои истини, той може да притежава богобоязливост. Той не се отнася към Бог по небрежен, нехаен, произволен или непочтителен начин, а се отнася към Него с голямо внимание и предпазливост. Особено когато става въпрос за Божието дело, Неговото свидетелство, Неговото име, Неговата идентичност и статус, и Неговите приношения, както и Божиите слова, Божиите изисквания и определено наставление от Бог, той е особено внимателен и предпазлив. Отнася се към тези неща с богобоязливо сърце и почтителна нагласа. Той не се отнася към тях нехайно, нито отбива номера и прави нещата за показност, а е способен да се отнася към тях сериозно, със смирено сърце и нагласа към всички видими или невидими неща, свързани с Бог. Това е отношението, което човек със съвест и разум трябва да има към Бог преди всичко останало. Когато не разбираш истината, може да нямаш много точно разбиране на думата „Бог“, нито да разбираш Божията идентичност и същност или Божия нрав, но изпитваш известна доза уважение и страхопочитание към Небето. След като разбереш Божието дело, преживееш Божието дело и приемеш Божиите слова, в какво ще се превърнат благоговението и страхопочитанието ти към Бог? Те ще се превърнат в искреност, сериозност и боязън, или ужас и трепет; това е отношението към Бог, което човек със съвестта и разума на нормалната човешка природа трябва да развие. Ако някой е вярвал в Бог в продължение на много години и твърди, че вярва, че Бог съществува, и признава Божието съществуване на думи, но никога, поради въздействието на съвестта и разума, не е развил отношението, което би трябвало да има към Бог, тогава е лесно да си представим какво липсва вътрешно на този човек. Ако просто му липсват искреност и сериозност към Бог, но все пак притежава известно страхопочитание към Бог и богобоязливост, тогава може само да се каже, че този човек не е много добър; въпреки че е човешко същество, не е много добро. Може би той е бил твърде тежко замърсен и повлиян от злите тенденции на Сатана в обществото, или твърде дълбоко е отровен и е с твърде силно промит мозък. Въпреки това, ако притежаваш богобоязливост, най-малкото все пак си човешко същество. Ако нямаш и капчица искреност или страхопочитание към Бог и нямаш и капчица богобоязливост, то може да се каже, че не си човешко същество; недостоен си да бъдеш наречен човешко същество и не отговаряш на критерия за човешко същество. Когато става въпрос за всички видими или невидими неща, свързани с Бог, ако се отнасяш към тях небрежно, нехайно и повърхностно, или дори се отнасяш към тях по груб и варварски начин, то ти не си човешко същество. Причината за това е, че в начина, по който се отнасяш към Бог, ти липсва дори регулирането и въздържането на съвестта и разума, а това е достатъчно, за да илюстрира проблема, и е достатъчно, за да окачестви някого като теб като нечовешко същество. Когато не вярваше в Бог и не беше дошъл в Божия дом, беше извинимо, че ти липсваше ясно уважение или правилно отношение към Бог, и не беше съден строго; но сега, когато вярваш в Бог, ако докато следваш Бог и приемаш ресурса на живот на Неговите слова, все още не можеш да развиеш искреност и сериозност към Бог, както и богобоязливост, и отношението ти към Него остава грубо и варварско — като не само ти липсва боязливост, но и си толкова небрежен и нехаен, точно като отношението на Сатана към Бог — тогава може само да се каже, че такъв като теб няма съвест и разум. Ако такъв човек дори към Бог се отнася по този начин, без въздържането на съвестта и разума, той все пак човешко същество ли е? Той не е човешко същество.

В общи линии това е всичко, за което ще общуваме по отношение на различните аспекти на човешката съвест и разум. Независимо за кои проявления на съвестта и разума говорим, всички те засягат определени човешки мисли, възгледи и поведение. Нито един от тези аспекти не е празен — някои засягат това как да се отнасяме към хората, събитията и нещата; някои засягат това как да подхождаме към философиите за светските отношения и различните аспекти на живота; а други засягат това как да се отнасяме към истината и Бог. Независимо върху кой аспект се съсредоточи човек, една отличителна черта на човека със съвест и разум е, че неговите постъпки и действия са въздържани и контролирани от съвестта и разума. Той има предели и граници в своите действия — това е неговата определяща черта. Само като притежава тази черта, той отговаря на основното условие за постигане на спасение. Разбирате ли? (Да.) Има ли нещо, което не разбирате? Смятате ли, че можете да съпоставите себе си с някой от трите аспекта, за които общувахме днес — това, че хората със съвест и разум притежават чувство за срам, че са способни да размишляват над живота и че имат елементарно уважение и страхопочитание към Бог? Смятате ли, че някой от тях е празен? (Не. Смятаме, че можем да съпоставим себе си с всички тях.) Тогава нека приключим тук нашето общение за днес. Довиждане!

1 юни 2024 г.