14. Един ден, който никога няма да забравя
Една сутрин през декември 2012 г., малко след 9 ч. сутринта, проповядвах евангелието с няколко братя и сестри, когато една полицейска кола спря пред нас. Без изобщо да се легитимира, един полицай ми изви ръцете и ме напъха в колата. Вкараха в колата още една сестра и един брат. Сърцето ми биеше лудо и не знаех какво възнамеряваше да прави полицията с мен. Помислих си: „Ами ако не издържа на изтезанията, ако стана Юда и предам Бог?“. Бързо се помолих на Бог да закриля сърцето ми и обещах, че по-скоро ще умра, отколкото да стана Юда и да продам братята и сестрите си. След молитвата вече не се чувствах толкова нервна.
Когато пристигнахме в полицейския участък, ни разделиха и ни разпитваха поотделно. Един от полицаите ме попита строго: „Кой ти е водач? Къде живееш?“. Казах: „Не знам кой е водачът. Не съм нарушила никакви закони, защо ме арестувахте?“. Те избухнаха в смях и казаха: „Ти пък какво разбираш от закони? Получи ли разрешение от централното правителство да проповядваш евангелието? Службата по религиозните въпроси даде ли ти одобрение? Това е незаконна мисионерска дейност и нарушаване на обществения ред. Трябва да те изпратим в Службата по религиозните въпроси и да ги оставим те да се оправят с теб!“. Друг полицай каза: „Ако ни сътрудничиш, ще те пуснем“. Аз просто ги игнорирах. Тогава един полицай, който стоеше до входа, се втурна в стаята и ме ритна силно по десния прасец. Толкова много ме заболя, че си помислих, че костите на прасеца ми са счупени. Така силно ме ритна, че падна на земята, а другите полицаи започнаха да се смеят. Той се изправи и си изкара яда на мен, като ме удари в лицето. Удари ме толкова силно, че видях звездички, и се почувствах така замаяна, че едва не паднах. Малко след това дясната страна на лицето ми започна да се подува. Тогава той ме ритна силно по десния прасец, при което се строполих в ъгъла на стаята. После агресивно се приготви да ме ритне в кръста. Бях много уплашена. Ами ако ме ритнеше и ми наранеше кръста? Започнах да плача. Точно тогава няколко от другите полицаи го спряха. Друг полицай се обърна към мен с по-мек тон и каза: „Слушай, миличка, ние не искаме да се отнасяме така с теб. Всичко, което трябва да направиш, е да ни кажеш адреса си и ще те пуснем“. Помислих си: „И двамата ми родители вярват в Бог и изпълняват дълга си. Ако им кажа адреса си, и родителите ми ще бъдат въвлечени в това. Ако братята и сестрите случайно се събират вкъщи и всички бъдат арестувани, ще съм извършила зло“. Така че не казах нищо. Тогава един от полицаите каза на всички останали да излязат, защото искаше да говори с мен насаме. Той ме попита: „Искаш ли да се измъкнеш оттук? Ако искаш, просто ни кажи адреса си. Или можеш да ни сътрудничиш и да станеш наш информатор. Проникни във висшите църковни среди за нас и ще работим заедно. Съгласиш ли се, ще те пусна веднага“. Когато видя, че не му обръщам внимание, изглежда му хрумна друга идея и каза: „Сега сме само двамата тук. Знам, че сигурно ти е неудобно да посочиш другите членове лице в лице, така че мога да скрия самоличността ти. Ще излезем с колата ми на пътя, ти ще седиш в колата и всичко, което трябва да направиш, е да посочиш с пръст някой от твоите братя и сестри. Щом посочиш друг член, който да те замести, ще те пуснем. Какво ще кажеш?“. Като видях грозното лице на онзи полицай, се отвратих. Помислих си: „Може да сме само двамата тук, но Божият Дух проучва внимателно всичко. Можеш да заблудиш други хора, но никога не можеш да заблудиш Бог. Ако си мислиш, че ще стана информатор, ще продам братята и сестрите си и ще предам Бог, нещо си се объркал!“. Отговорих твърдо: „Не познавам никого!“. Тогава той ме заплаши с думите: „Да не би да се опитваш да защитиш някого? Родителите ти също ли вярват в Бог? Хората, с които беше арестувана, вече ни казаха всичко за теб. Знаем всичко, което ни трябва за теб. Давам ти възможност да си признаеш. Ако не ни кажеш нищо, в затвора няма да ти е толкова лесно. Ще те карат да пиеш вода с люти чушки, ще ти стискат пръстите с бамбукови пръчки, ще забиват игли под ноктите ти, ще пъхат бамбукови шишчета в ушите ти и ще кажат на другите затворници да те тормозят. Ще бъде истински ад!“. Тръпки ме побиха от описанието му и бях напълно ужасена. Помислих си: „Наистина ли са ме продали? Ако полицията наистина ми напъха бамбукови шишчета в ушите, няма ли да оглушея? Да ми стискат пръстите с бамбукови пръчки, да ми забиват игли под ноктите — пръстите са много чувствителни, това сигурно е невероятно болезнено! Ако ме изпратят в затвора и ме измъчват, дали едно малко и слабичко момиче като мен наистина би могло да издържи на всичко това? Или ще умра там? Аз съм само на 20 години и животът ми тепърва започва. Не искам да умирам още! Може би бих могла просто да им кажа нещо незначително, за да удовлетворя исканията им“. В този момент се почувствах неспокойна и разбрах ясно в сърцето си: „Това, че ме арестуваха и ме преследват, е изпитание за мен. Ако им кажа само малко, те със сигурност ще зададат още допълнителни въпроси. Ако са толкова жестоки към малко момиче като мен, кой знае колко брутални ще бъдат с братята и сестрите! Не мога да предам съвестта си и да мисля само за себе си. Не мога да стана слуга на Сатана и да предам Бог. Независимо дали другите братя и сестри са ме продали, или не, аз трябва да остана непоколебима. Дори ако това означава да отида в затвора и да ме измъчват, не мога да предам Бог“.
След това, както и да ме разпитваха, винаги казвах, че не знам. Един от полицаите толкова се ядоса, че удари по масата и извика: „Явно ще трябва да го направим по трудния начин!“. Тогава друг полицай ми сложи белезници, сграбчи косата ми и я дръпна силно назад. После трима или четирима други полицаи се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме удрят с юмруци и да ме ритат. Ритаха ме най-вече по прасците и ме удряха с юмруци по главата, корема и кръста. Един от полицаите ме удари толкова силно в стомаха, че се свих на кълбо в ъгъла на стаята и започнах да плача. Един полицай ме попита: „Е, ще говориш ли сега?“. Аз го изгледах свирепо. Друг полицай ме вдигна за яката, блъсна главата ми в стената и в един метален шкаф и ме стисна силно за врата. Беше толкова болезнено, че едва дишах. Едва когато изглеждаше, че всеки момент ще припадна, полицаят до мен му каза да спре. Аз се свлякох на пода, като се борех за въздух. Помислих си как полицията не смее да преследва злите хора в нашето общество, но когато става дума за нас, вярващите, те безскрупулно ни измъчват, бият и дори убиват. Извиках в сърцето си: „Има ли някаква справедливост на този свят? Как може това да бъде „народна полиция“?“. Точно тогава си спомних един химн от Божиите слова, озаглавен „Онези, които са в мрака, трябва да се надигнат“:
1 Тази скверна от хилядолетия земя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостно прилагат жестоки средства, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а земята е строго охранявана. Кой може да види света отвъд небето? Как изобщо хората на призрачен град като този биха могли да видят Бог? Някога биха ли могли да се наслаждават на нежността и обичливостта на Бог? Някога биха ли могли да разберат въпросите на човешкия свят? Кой от тях може да разбере Божиите ревностни намерения?
2 Защо се възпрепятства толкова щателно Божието дело? Защо се използват различни трикове, за да се измамят Божиите люде? Къде са истинската свобода и законните права и интереси? Къде е справедливостта? Къде е утехата? Къде е топлината? Защо се използват измамни схеми, за да се мамят Божиите люде? Защо се използва сила, за да се потиска идването на Бог? Защо се преследва Бог, докато не остане място, на което да положи глава? Защо отхвърляте Божието пришествие? Защо сте толкова безсъвестни? Готови ли сте да понасяте несправедливостите в едно мрачно общество като това?
[…]
(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8))
В миналото нямах никаква проницателност за Компартията. В учебниците си Компартията твърдеше, че подкрепя свободата на религията, така че аз ѝ вярвах безпрекословно, дори я възхвалявах с песни. Едва след като Компартията започна да ме преследва, видях какви са всъщност. Твърди, че подкрепя религиозната свобода, за да заблуждава народа, но в действителност тя яростно се съпротивлява на Бог и преследва християните. Всемогъщият Бог е дошъл да изрази истината и да спаси човечеството от покварата, мъчението и тъмното влияние на Сатана и да ни води по правилния път в живота. Това е нещо невероятно, но Компартията ни преследва и нарежда на полицаите да арестуват и да се отнасят жестоко специално с вярващите в Бог. Компартията е наистина зла! Тя е демон, който мрази Бог и Му се съпротивлява!
След това ме държаха с белезници половин час, като ми извиваха дясната ръка зад рамото, дърпаха лявата нагоре зад гърба, караха ме да клеча и ми заповядаха да коленича пред тях. Когато не коленичих, двама полицаи ми сграбчиха ръцете, а трети полицай използва коляното си, за да ми сгъне крака и да ме принуди да коленича. Измъчваха ме до пълно изтощение и коленичих на земята с лице към стената. Мислех си как няма да ме пуснат лесно, ако не получат от мен някаква информация за църквата. Бях там само два часа, а вече ме бяха измъчвали до изтощение и цялото тяло ме болеше. Чудех се колко ли още изтезания ме очакват и дали ще мога да ги понеса. Чувствах се като малко агънце, което внезапно е попаднало на глутница вълци и може да бъде погълнато всеки момент. Бях много разстроена и уплашена. Непрестанно се молех на Бог в сърцето си: „Мили Боже, чувствам се много слаба в сърцето си. Не знам колко още мога да издържа. О, Боже, тази ситуация дойде с Твоето позволение, но не разбирам какво е Твоето намерение. Моля Те, напътствай ме“. Точно тогава ми дойде наум един стих от Божиите слова: „Само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Изведнъж всичко ми стана ясно. Бог се надяваше да запазя вярата си в Него, докато преживявам преследване и мъки. Запях наум химна „Изпитанията изискват вяра“:
1 Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да са негативни вътрешно, да не разбират Божиите намерения или да нямат яснота за пътя на практикуване. Във всеки случай обаче ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща, които хората притежават след раждането си, са дарени от Йехова, както и че Йехова е Този, Който отнема всички тях. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази това убеждение.
2 В преживяванията ти, независимо на какво облагородяване си подложен от Божиите слова, общо взето, това, което Бог иска, е твоята вяра и боголюбиво сърце. Това, което Той усъвършенства, като върши делото Си по този начин, е вярата, любовта и решителността на хората. Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го докоснат; при такива обстоятелства се изисква вяра. Когато нещо не може да се види с просто око, се изисква вяра. Когато не можеш да изоставиш собствените си представи, се изисква вяра. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства.
(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване)
След като изпях химна наум, лицето ми беше обляно в сълзи. Помислих си как Йов преминал през своето изпитание, като загубил децата си и всичко, което притежавал, тялото му било покрито с циреи и изпитвал огромно физическо и емоционално страдание. Изправен пред това изпитание, Йов първоначално не разбирал Божието намерение и се чувствал невероятно изтерзан и разстроен, но имал богобоязливо сърце. Не тръгнал да преследва разбойниците, нито се оплаквал. Най-напред застанал пред Бог в молитва и търсене. Накрая казал: „Йехова даде, Йехова отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21), с което дал гръмко свидетелство. Чрез това осъзнах Божието намерение. Бог използва тези ситуации, за да усъвършенства вярата ми. Трябва да се поуча от историята на Йов и да имам вяра в Бог, да се моля на Бог и да се уповавам на Него, за да остана непоколебима в свидетелството си.
След като ме караха да коленича повече от 10 минути, полицаите ми наредиха да стана. Един висок полицай ме сграбчи за косата и дръпна главата ми нагоре, така че само върховете на пръстите на краката ми докосваха земята. Заболя ме толкова силно, сякаш скалпът ми беше откъснат от главата. След това той започна да мачка и троши пръстите на левия ми крак с обувките си и да стъпва с цялата си тежест върху горната част на стъпалата ми. Толкова ме болеше, че си помислих, че костите на краката ми може да са счупени, затова го избутах. Той видя колко много ме боли и затова стъпи отново върху горната част на стъпалата ми. Краката ми започнаха да треперят и аз автоматично приклекнах, но той ме издърпа отново нагоре, опря ръцете ми в стената и продължи да стъпва върху стъпалата ми. За пръв път си помислих, че по-скоро бих умряла, отколкото да търпя тази болка. Едва когато левият ми крак издаде остър пукот, полицаят най-накрая спря. Помислих, че костите на крака ми са счупени, но всъщност му нямаше нищо. Знаех, че Бог се грижи за мен и ме закриля. Благодарих на Бог от все сърце. Тогава влезе един полицай, който изглеждаше над двадесетгодишен, и ме попита съблазнително: „На колко години си? Имаш ли си приятел? Ако не искаш да говориш, добре. Но колкото по-скоро проговориш, толкова по-скоро ще те пуснем. А довечера ще дойда да те видя“. След това се приближи до мен и каза: „Какви неща мислиш, че биха правили момче и момиче съвсем сами в празна стая?“. Той ми каза още много мръсни и неприлични неща. Тогава влезе една полицайка и каза с ледена усмивка: „Ако не говори, просто ѝ смъкнете всички дрехи и я накарайте да стои гола на оживено кръстовище със знак около врата ѝ, за да я видят всички. След това публикувайте голите ѝ снимки онлайн и да видим дали пак ще посмее да излиза на обществени места. Ще бъде посрамена за цял живот!“. Докато говореше, тя ми свали белезниците и започна да ми съблича якето. Бях много уплашена. Мислех, че като жена може би ще изпита някакво съчувствие към мен, но се оказа, че е също толкова зла, колкото и мъжете полицаи. Друг един полицай започна да търка ръката си по талията ми и каза: „Имаш доста хубаво тяло“. Останалите полицаи избухнаха в похотлив смях. Звукът на смеха им сякаш идваше направо от ада. Бях толкова уплашена, че почти се разплаках с мисълта: „Няма нещо, което тези полицаи не биха направили. Ако наистина ми съблекат всички дрехи, как бих могла да живея с такъв срам? По-добре да умра, отколкото да живея в такова унижение“. Видях, че на прозореца пред бюрото няма предпазна решетка, и си помислих да скоча от него. Когато забелязаха, че мисля да скоча, заключиха прозореца, затова ударих главата си в стената с все сила. Един полицай ме притисна към стената, така че не можех да помръдна. Той ядосано извика: „Искаш да умреш ли? Няма да те оставим толкова лесно! Ще превърна живота ти в истински ад!“. Исках да умра, но те не ме оставяха. Бях в пълна агония. Точно тогава ми дойде наум химнът от Божиите слова, озаглавен „Стреми се да обичаш Бог, колкото и голямо да е страданието ти“: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Разбрах Божието намерение. Бог искаше да живея, за да свидетелствам за Него. Това, че исках да умра след най-малкото страдание, не беше поведение на човек, който обича Бог. Това беше поведение на страхлив, безполезен човек. Трябваше да продължа да живея! Ако наистина ми смъкнеха всички дрехи и ме изложеха на показ, това щеше да бъде доказателство за тяхното преследване на християните. След като се замислих за това, повече не исках да умирам. Тогава един полицай с фамилия Сие ме изгледа похотливо и каза: „Доста си хубавичка. Само на 20 години, а? Още нямаш приятел? Бих искал да видя дали все още си девствена“. Докато говореше, той се приближи и се притисна към мен, като докосваше лицето и брадичката ми. Уплаших се и го избутах. Той се олюля назад и се удари в ръба на масата, а след това се ядоса и се нахвърли върху мен, като притисна ръцете ми към стената. Целуваше ме по цялото лице и шия. Бях толкова разстроена, че изкрещях. Няколко от наблюдаващите полицаи избухнаха в смях. За да се предпазя от това да ме насили, го ритах и не го оставях да се приближи. Друг полицай започна да ме снима с фотоапарата си. Той каза: „Как смееш да удряш полицай!“. Това ме вбеси напълно. Всички те се бяха нахвърлили върху мен, а се опитваха да ме обвинят, че съм ги удряла? Не обръщаха ли истината с главата надолу? Но също си помислих: „Ако се съпротивлявам и те ме снимат, могат да публикуват снимката онлайн и да я използват, за да дискредитират и натопят църквата. Няма ли това да посрами Бог?“. Не исках да имат нищо срещу църквата, затова трябваше да преглътна сълзите си и мълчаливо да понасям подигравките им. В крайна сметка те не получиха снимката, която искаха, и си тръгнаха.
Полицай Сие накара друг полицай да ми сложи белезници и да ми притисне ръцете към стената. Той стъпи върху ходилата ми, разкопча ципа на якето ми и започна да ме опипва навсякъде по гърба и талията. Ръцете и краката ми бяха притиснати, така че нямаше как да се съпротивлявам. Бях толкова разстроена, че започнах да ридая. Едва когато приятелката на полицай Сие влезе, тогава той най-накрая спря. Малко по-късно полицай Сие се върна и се нахвърли върху мен, сякаш беше обладан. По това време в стаята нямаше никой друг. Той притисна силно краката ми един към друг и ме прегърна, като ме опипваше навсякъде. Дори ми сваляше панталоните. Бях ужасно уплашена и държах здраво колана на панталона си. Той ме зашлеви жестоко през лицето и аз извиках. Той сложи ръка на устата и носа ми. Не можех да дишам и колкото повече се борех, толкова повече изнемощявах. Бях виждала по телевизията изнасилвачи да се отнасят с жертвите си точно така. Бях невероятно уплашена и загубих всякаква надежда. Ядосан и раздразнен, полицай Сие изкрещя: „Крещи! Крещи колкото можеш по-силно! Да видим дали твоят Бог ще дойде да те спаси!“. Безсрамието и злобата му страшно ме ядосаха. Бързо се помолих на Бог: „Мили Боже, не искам Сатана да ме стъпче. Моля Те, спаси ме, моля Те, спаси ме!“. Точно когато отправях настойчивата си молба към Бог, полицай Сие отпусна хватката си върху носа и устата ми и аз си поех дълбоко дъх. Веднага изкрещях и няколко полицаи в съседната стая чуха и дойдоха. Едва тогава той ме пусна и аз се свлякох на пода, като си помислих какво се беше случило току-що. Ако не беше Божията закрила, щях да бъда изнасилена. Благодарих на Бог в сърцето си.
Същия ден по обяд влязоха седем-осем полицаи. Когато видяха, че не им сътруднича, началникът на участъка дойде при мен и ми усука ухото, докато щипеше задната част на врата ми. Свих врата си от болка. Той ми се изсмя, като каза: „Свиваш си главата като костенурка, а?“. Другите също се включиха в подигравките. Заобиколиха ме и започнаха да ме блъскат насам-натам като топка. Двама от полицаите дори се възползваха от възможността да ме пощипнат по гърдите и талията. Те бяха просто банда диваци! Скърцах със зъби от гняв и исках да им отвърна! Ако аз самата не бях преминала през всичко това, никога нямаше да повярвам, че това е „народната полиция“, за която нашите учебници и телевизионни предавания твърдяха, че „служи на народа“ и „се бори за справедливост“. Не можех повече да издържа и им изкрещях, като казах: „Истински мъже биха ли тормозили малко момиче?“. Веднага щом казах това, те спряха. Малко по-късно един полицай насочи пистолет към слепоочието ми и ме заплаши, като каза: „Мога да те застрелям още сега! Като ви хванем вас, вярващите, можем да ви убием безнаказано. Можем да ви застреляме веднага. Щом умреш, просто ще те изнесем и ще те заровим! Ако имаш последни думи, кажи ги сега!“. Докато говореше, той зареди пистолета с куршум. Като видях, че не се шегува, толкова се уплаших, че краката ми се подкосиха. Помислих си: „Наистина ли животът ми ще свърши на толкова крехка възраст? Имах такъв късмет да срещна Бог, който е дошъл да спаси човечеството, но сега ще умра, преди да стана свидетел на зрелищното разпространение на евангелието на царството по цялата вселена и да постигна промяна в покварения си нрав? Трудно ми е да го приема“. Точно тогава си спомних как Господ Исус казва: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от Онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Големият червен змей може само да опустошава и измъчва плътта ми, но не може да унищожи душата ми. Той е просто един хартиен тигър. Привидно изглежда плашещ, но колкото и да обезумее, той винаги е в Божиите ръце. Не би посмял да ми направи нищо без Божието позволение. Спомних си как Петър в стремежа си да обича Бог бил разпнат с главата надолу заради Него. Когато бил разпнат, той се молел на Бог с думите: „О, Боже! Твоето време вече настъпи; времето, което Ти си подготвил за мен, настъпи. Трябва да бъда разпнат за Теб, трябва да свидетелствам за Теб и се надявам, че моята любов може да удовлетвори Твоите изисквания и че може да стане по-чиста. Да мога днес да умра за Теб и да бъда прикован на кръста за Теб е утеха и успокоение за мен, защото няма нищо по-удовлетворяващо за мен от това да мога да бъда разпнат за Теб и да удовлетворя Твоите желания, да мога да се отдам на Теб, да принеса живота си в жертва на Теб“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: познанието му за наказанието и съда). Молитвата на Петър беше много озаряваща за мен. Почувствах се много по-близо до Бог и вече не се страхувах от смъртта. Спомних си как Бог ме закриляше, откакто бях арестувана, и как, когато Сатана ме изкушаваше, именно Божиите слова ме напътстваха, така че да прозра заговора му. Когато бях слаба, Той ми даваше вяра и сила, а когато бях в опасност, Бог ме закриляше, за да не ме стъпче Сатана. Петър съумял да се покори на Бог и бил разпнат с главата надолу заради Него. Аз нямах духовния ръст на Петър, но бях готова да го приема като модел за подражание. За мен щеше да бъде чест да умра за Бог в този ден. Бях дълбоко трогната от Божията любов и тихомълком се молех на Бог с думите: „О, Боже, дължа Ти толкова много. Никога през живота си не съм се стремила добросъвестно към истината, нито съм се стремила да Те обичам. Ако някога имам следващ живот, пак ще вярвам в Теб, ще Те следвам и ще се отплатя за любовта Ти!“. Някои от полицаите видяха, че плача, и тъй като си помислиха, че съм уплашена, казаха: „Това е последният ти шанс. Ако имаш някакви прощални думи, говори сега!“. Казах: „В крайна сметка, всеки умира. Умирам, защото съм преследвана в името на праведността, така че няма за какво да съжалявам“. След като казах това, затворих очи и зачаках пистолетът да гръмне. Полицаят толкова се ядоса, че ръката му започна да трепери и той каза: „Щом желаеш, ще умреш!“. Той ми каза да обърна глава настрани, след което насочи пистолета към слепоочието ми и стреля няколко пъти, но някак си не умрях. Тогава разбрах, че е извадил куршума. Друг полицай удари с ръце по масата и каза: „Мислиш си, че си някаква героиня ли? Каквото и да ти правим, сякаш нищо не действа!“. Те ме ръгнаха по слепоочието и ме удариха с пистолета по главата с думите: „Хайде, плачи! Защо не плачеш?“. Спомних си един химн, в който се казва: „Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит“. Преди това, изправена пред техните мъчения и заплахи, просто плачех ли, плачех, за да се опитам да спечеля съчувствието им. Нямах никаква вяра в Бог. Лазех пред Сатана и ми липсваше решителност. Не можех повече да позоря Бог с безгръбначието си. Затова избърсах сълзите си, стиснах юмруци и реших да се боря със Сатана до горчивия край! В мислите си пях химна „Желая да видя деня, в който Бог придобие слава“: „С Божието увещание в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предначертани от Бог и аз ще Му бъда предан и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни).
Някои от полицаите ме видяха да стискам силно юмруци и кипнаха от гняв, като казаха: „По-упорита е и от муле!“. Когато видях колко обезсърчени и безпомощни са полицаите, знаех, че тази орда от демони и сатани е унизена и победена. Наистина разбрах какво е имал предвид Бог, когато е казал: „Когато хората са готови да пожертват живота си, всичко става незначително и никой не може да ги надвие. Какво може да бъде по-важно от живота? По този начин Сатана става неспособен да направи повече в хората, няма какво да направи с човека“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разкривания на тайните на „Божиите слова към цялата вселена“, Глава 36). Ахилесовата пета на човека е страхът му от смъртта. Дяволът Сатана знаеше за ахилесовата ми пета и я използва, за да ме сплаши и да ме спре да вярвам в Бог и да Го следвам. Но Божията мъдрост се упражнява въз основа на заговорите на Сатана. Когато предадох живота си на Бог, Сатана стана безсилен, провали се и беше унизен.
По обяд някои от полицаите отидоха да ядат, докато трима останаха да ме наблюдават. Един полицай дойде при мен и с престорена усмивка ме попита: „Защо не плачеш?“. Казах: „Нямам за какво да плача“. Той каза: „Ако не плачеш, ние ще те разплачем!“. Докато говореше, той взе една черна бутилка. Насила ми отвори очите и напръска химикала в устата и очите ми, докато друг полицай ме държеше за ръцете и главата. Веднага очите ми започнаха да горят и да сълзят и не можех да ги държа отворени. Химикалът пареше болезнено по бузите ми и гърлото ми също пареше от химикала, който бях погълнала. Болеше толкова много, че дори не можех да говоря и непрекъснато трябваше да плюя. Той също ме заплаши с думите, че това е вид отрова и ще ме убие след половин час. Третият полицай ме хвана за белезниците и ме отведе в друга стая. Дотогава можех вече леко да отварям очи и те отново ме напръскаха с химикала. След това ме закопчаха с белезници за другите братя и сестри, с които бях арестувана, пуснаха вентилатора на най-висока степен и отвориха всички прозорци и вратата. Полицаят носеше голям анорак, а в краката му работеше печка. Той се засмя с охота и каза: „Приятно и топло, нали?“. Беше най-лютата зима и ръцете и краката ми бързо се вледениха. Точно тогава чух как една от сестрите започна да потропва с крак и тихичко да пее някаква песен. Заслушах се внимателно и осъзнах, че пее химн във възхвала на Бог. Аз също започнах да си тактувам с крак. Докато пеех, почувствах как силите ми се възвръщат и си помислих: „Както и да ме измъчват тези дяволи, ще се държа въпреки всичко. Дори ако това означава да умра, ще остана непоколебима в свидетелството си, за да удовлетворя Бог!“. За моя изненада, те ни пуснаха в около три следобед. Оказа се, че през това време бяха арестували толкова много братя и сестри, че в ареста и затвора не беше останало място. Когато установиха, че не получават никаква ценна информация от нас, просто ни пуснаха. Аз обаче знаех, че това е Божията милост. Той ни беше отворил път. Благодарих на Бог в сърцето си.
По време на ареста и преследването ми от Компартията, въпреки че плътта ми малко пострада и бях унизена, придобих истинска проницателност за злата същност на Компартията. Ясно видях, че Компартията е просто един демон, който мрази Бог и Му се съпротивлява. Докато големият червен змей е на власт, то на власт е Сатана, който се отнася жестоко към всички хора и ги покварява. В сърцето си се отрекох от големия червен змей и се опълчих на него; с нетърпение очаквах деня, в който Христос и праведността щяха да дойдат на власт. Надявах се, че Христовото царство ще се осъществи скоро, и имах още повече вяра да следвам Бог до самия край!
