31. Да не съм вече „експерт“, е толкова освобождаващо
Бях заместник-началник на отделението по ортопедия в една болница. В продължение на четири десетилетия бях изцяло посветена на работата си и имах богат клиничен опит. Всички пациенти и колеги признаваха медицинските ми познания и където и да отидех, ме почитаха и уважаваха. Чувствах, че се откроявам от тълпата и че превъзхождам другите хора. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, видях, че някои братя и сестри служат като църковни водачи и дякони и често общуват с другите за истината, за да помогнат за решаването на проблеми. Някои братя и сестри работеха с текст или правеха видеоклипове. Наистина им завиждах и чувствах, че хората вероятно ги ценят високо, защото изпълняват този дълг. Гледах с пренебрежение на съм домакиня на събирания или на общите дела, защото смятах, че този дълг е обикновен и анонимен. Мислех си: „Никога не бих могла да изпълнявам такъв дълг. Имам социално положение и образование. Моят дълг трябва да съответства на моята идентичност и статус“.
След китайската Нова година през 2020 г. един църковен водач ми каза: „Има няколко сестри, които работят с текст и нямат безопасно място, където да отседнат. Вярата ти в Бог не е широко известна, така че домът ти би трябвало да е относително безопасен. Можеш ли да си домакиня на тези сестри?“. Помислих си: „Готова съм да изпълня дълга си, но как може достоен заместник-началник като мен, експерт в областта си, да бъде сведен до домакин на братя и сестри, да се занимава с тенджери и тигани и да робува над горещата печка всеки ден? Нима това не е ли същото като да си бавачка?“. Нямах желание и си помислих: „Всеки дълг е по-достоен от домакинството. Каквото и да правиш, трябва да ми уредиш дълг, който носи статус или изисква някакво умение. Така няма да загубя достойнството си! Нима да съм домакин на сестрите не е разхищение на таланта ми? Дали ако приятелите и семейството ми узнаеха, че съм се отказала от статуса си на експерт само за да стоя вкъщи и да готвя за други хора, нямаше да се спукат от смях?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се угнетявах. Но по това време църквата спешно се нуждаеше от къща на домакин. Затова, въпреки че този дълг не ми харесваше, не можех да откажа в такъв критичен момент — това би показало липса на човешка природа. По-късно ми хрумна, че ръстът ми е малък и почти не разбирах истината. Ако обаче постоянно общувах със сестрите, които работеха с текст, можех да се уча от тях. Тогава може би църквата щеше да уреди и аз да изпълнявам този дълг. Да съм домакиня на сестрите, щеше бъде временно. Освен това по онова време икономическите ползи от работата в болницата не бяха много добри и аз не исках да ходя на работа. Затова се оттеглих от позицията си и с охота поех дълга на домакиня.
Преди това винаги съм била заета с работа и рядко готвех. Но за да съм сигурна, че сестрите се наслаждават на вкусни ястия, се впуснах да се уча да готвя. Но след като сготвех храната, не исках да я поднасям на масата, защото винаги съм смятала, че това е задача за сервитьори. Когато работех в болницата, други хора приготвяха храна за мен, колеги от всички отделения ставаха на крака, за говорят с мен, когато се появях, и ме ценяха, където и да отидех. А сега всеки ден носех престилка и дрехи с лекета и чистех мазни тенджери и тигани, докато сестрите носеха чисти дрехи и седяха пред компютрите. Усетих болка в сърцето си и се почувствах угнетена, като си мислех: „Тези, които използват ума си, ще властват върху тези, които не го използват“ и „Краставите магарета се надушват“. Готвенето и домакинстването е физическа работа и не е на същото ниво като тази на сестрите“. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Сякаш носех тежко бреме, което не можех да сваля от плещите си, и не исках да изпълнявам този дълг дългосрочно. Помислих си: „Автор съм на медицински трудове и съм ценена в моята област, така че уменията ми за писане не може да са толкова лоши. Ако напиша някои добри статии със свидетелства за преживяване, може би водачът ще види, че имам талант, и ще уреди да върша работа с текст“. Затова започнах да ставам рано и да стоя до късно, за да пиша статии за преживявания. Сестрите ги прочетоха и казаха, че писането ми е доста добро. Много се зарадвах и изпратих статиите на водача. Дълго чаках, но той така и не уреди да върша работа с текст. Бях силно разочарована и постепенно загубих ентусиазма си за писане на статии.
Няколко дни по-късно чух, че църквата се нуждае от персонал, който да създава видеоклипове, и си помислих: „Създаването на видеоклипове е роля, която изисква известни познания. Това е шанс и ако се науча как да го правя, ще имам специализирани умения“. Затова започнах да ставам рано и да стоя до късно отново и работех, за да придобия умения за създаване на видеоклипове. Но тъй като съм стара, не можех да работя достатъчно бързо, за да съм в крак с младите хора. Така че тази надежда също беше попарена. Бях обезсърчена. Изглежда не ми бе писано да получа дълг на „по-високо ниво“ и бях принудена да извършвам физически труд. Чувствах се подценена и няколко дни не се хранех и не спях добре. Също така забравях какво правя по средата на готвенето и не можех да се съсредоточа върху нищо. Понякога се порязвах, докато режех зеленчуци, или изгарях ръката си. Непрекъснато изпусках купи, лъжици и капаци на пода, като вдигах ужасен шум, който ме стряскаше. Когато сестрите чуваха суматохата, оставяха всичко, върху което работят, и се втурваха да ми помагат с чистенето. Когато видях как влияя на сестрите, докато изпълняват дълга си, се почувствах много виновна. В нещастието си се помолих на Бог: „О, Боже! Да съм домакиня на тези сестри, ме кара да се чувствам по-нисша от други хора. Чувствам се онеправдана и не мога да се покоря. Не знам как да премина през това. Моля Те, напътствай ме“.
По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Какъвто и да е дългът ти, не прави разлика между високо и ниско ниво. Да предположим, че кажеш: „Макар че тази задача е поръчение от Бог и че е дело на Божия дом, ако я изпълня, хората може да ме гледат отвисоко. Другите получават възможност да вършат работа, която им позволява да изпъкнат. На мен ми е дадена тази задача, която не ми позволява да изпъкна, а ме кара да полагам големи усилия зад кулисите, което е несправедливо! Няма да изпълнявам този дълг. Моят дълг трябва да бъде такъв, че да ми дава възможност да изпъкна пред другите и да ми позволява да си създам име — но дори да не си създам име или да не изпъкна, все пак трябва да имам изгода от него и да се чувствам спокоен физически“. Приемливо ли е това отношение? Да бъдеш придирчив, означава да не приемаш неща от Бог. Означава да правиш избор според собствените си предпочитания. Означава да не приемаш своя дълг. Означава отказ от дълга ти, проявление на твоето непокорство спрямо Бог. Подобна придирчивост е примесена с твоите лични предпочитания и желания. Когато се съобразяваш със собствената си изгода, с репутацията си и т.н., отношението ти към дълга ти не е отношение на покорство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга?). Това, което Божиите слова разобличиха, беше съвършено отражение на моето собствено състояние. Мислех за себе си като за експерт с висок статус, който бе ценен и уважаван, където и да отидеше. На тази основа чувствах, че се откроявам от тълпата. Когато ми възложиха да бъда домакиня на сестрите, чувствах, че съм загубила статуса си на „експерт“ и това е несправедливост. Чрез правосъдието и разобличаването на Божиите слова осъзнах, че причината да се отнасям с такова пренебрежение към работата на домакиня е, че винаги съм гледала на дълга от гледна точка на невярваща. Гледах на дълга като на важен или незначителен и го степенувах в йерархия. С удоволствие щях да изпълнявам всеки дълг, който можеше да ми донесе признание и слава, но гледах с пренебрежение незначителния. Тъй като бях обвързана от тези гледни точки, изпълнявах неохотно дълга си и дори обмислях да се откажа от него напълно. Видях, че в изпълнението на дълга си не проявявах ни най-малко внимание към Божиите намерения. Ясно беше, че всичко се свеждаше до открояване от тълпата и стремеж към репутация и статус. Божията благодат ми даде възможност да изпълнявам дълга си, но аз преценявах и избирах въз основа на личните си предпочитания. Наистина ми липсваше всякакво чувство на разум. Когато осъзнах това, се почувствах много задължена на Бог и тихо реших да се примиря и да направя всичко възможно, за да изпълнявам дълга си.
След това съзнателно ядох и пих Божиите слова, молих Му се за моето състояние и успях да се успокоя и да бъда домакиня на сестрите. Но това, което се случи по-късно, ме разтърси отново. Една от сестрите, на която бях домакиня, бе избрана за църковен водач. Наистина ѝ завиждах и си помислих: „Виждам, че хората, които вършат работа с текст, се ценят. Те са уважавани и се открояват и дори могат да станат църковни водачи. А виж ме мен — домакиня на сестрите — какъв шанс имам да се отлича? Всеки ден нося престилка и постоянно мириша на олио и дим от готвенето. Всеки път, когато излизам да пазарувам храна, се страхувам да не ме види някой познат и да не ме пита защо един добър лекар с толкова добри медицински умения като мен не работи. Затова всеки път, когато излизах, държах главата си сведена, стоях близо до стената и се опитвах да се промъкна незабелязана. Като се приберях вкъщи, най-накрая можех да отдъхна с облекчение. В миналото по всякакъв повод заставах отпред и често излизах на сцената, за да говоря. Където и да отидех, всеки искаше да стисне ръката ми. Но сега не исках никой да ме види и когато купувах зеленчуци, имах чувството, че се прокрадвам“. Колкото повече мислех за това, толкова повече страдах вътрешно. Мислех за отминалата си слава в светското общество и особено ми липсваха титли като „експерт“, „директор“ и „професор“. Припомнях си началниците, които ме уважаваха, колегите, които ме хвалеха, и пациентите, които ме засипваха с думи на благодарност, като ме караха да чувствам, че живея порядъчен и достоен живот. Имах чувството, че от върха на света съм стигнала дъното, и се чудех кога ли ще свърши сегашният ми дълг. Почувствах се тъжна. Виждах, че сестрите се наслаждаваха на храната си, но не ми се ядеше и скоро доста отслабнах. След това получих неочаквано обаждане от директора на болницата, който ме канеше да се върна на работа. Това отново ме изкара от равновесие и си помислих: „По-добре е да се върна на работа, да живея така, че хората да ме уважават, и да си възвърна престижа като експерт. Домакинството обаче е доста важно. Трябва да съм у дома и да защитавам безопасността на сестрите и ако се върна на работа, няма да мога да изпълнявам този дълг“. Побързах да се помоля на Бог: „О, Боже! Не мога да се избавя от статуса и славата на миналото си. Моля Те, напътствай ме да опозная себе си и да се покоря“.
В търсенето си прочетох откъс от Божиите слова: „Помисли за следното. Как трябва да подхождаш към стойността, социалния статус и потеклото на човека? Какво е правилното отношение, което трябва да имаш? Преди всичко от Божиите слова трябва да видиш как Той подхожда към този въпрос. Само така ще разбереш истината и няма да правиш нищо, което ѝ противоречи. И така, как се отнася Бог към потеклото на даден човек, към социалния му статус, към образованието, което е получил, и към богатството, което притежава в обществото? Ако не виждаш нещата въз основа на Божиите слова и не можеш да застанеш на страната на Бог и да приемеш нещата от Него, тогава начинът, по който виждаш нещата, със сигурност ще е на известно разстояние от това, което Бог възнамерява. Ако не е твърде далеч, а има само малко разминаване, тогава това не е проблем. Ако начинът, по който виждаш нещата, е в пълно противоречие с това, което Бог възнамерява, тогава е в разрез с истината. Що се отнася до Бог, от Него зависи какво дава на хората и колко им дава, и статусът, който хората имат в обществото, също е отреден от Бог и категорично не е измислен от някой човек. Ако Бог причинява на някого да изстрада болка и бедност, това означава ли, че този човек няма никаква надежда да бъде спасен? Бог няма ли да го спаси, ако има ниска стойност и ниско обществено положение? Ако има нисък статус в обществото, нисък ли е статусът му в Божиите очи? Не е задължително. От какво зависи това? Зависи от пътя, по който върви този човек, от неговия стремеж, както и от отношението му към истината и към Бог. Ако социалният статус на даден човек е много нисък, семейството му е много бедно и нивото на образованието му е ниско, но въпреки това той вярва в Бог по практичен начин и обича истината и положителните неща, тогава стойността му в Божиите очи висока ли е, или е ниска? Благороден ли е, или е нисш? Ценен е. Ако погледнем от тази гледна точка, от какво зависи стойността на даден човек — това дали е висока или ниска, възвишена или низша? Зависи от това как те вижда Бог. Ако Бог вижда у теб човек, който се стреми към истината, тогава имаш стойност и си ценен — ти си ценен съд. Ако Бог вижда, че не се стремиш към истината и не Му отдаваш всичко искрено, тогава си безполезен и не си ценен — ти си нисш съд. Независимо колко добро образование имаш или колко висок е статусът ти в обществото, ако не се стремиш към истината или не я разбираш, тогава стойността ти никога не може да е висока. Дори и много хора да те подкрепят, да те възхваляват и да те обожават, ти пак си достоен за презрение нещастник. Защо тогава Бог вижда хората по този начин? Защо един толкова „благороден“ човек, с толкова висок статус в обществото и престиж, когото толкова много хора хвалят и на когото се възхищават, е низш в Божиите очи? Защо начинът, по който Бог вижда хората, е напълно противоположен на възгледите им за другите? Бог нарочно ли се противопоставя на хората? Категорично не. Това е така, защото Бог е истина, Бог е праведност, докато човекът е покварен и изобщо няма истина или праведност, и Бог измерва човека по Свой собствен критерий и Неговият критерий за измерване е истината“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (Първа част)). Божиите слова озариха сърцето ми. Основната причина за страданието ми беше, че не виждах нещата въз основа на Божиите слова и истината. Вместо това използвах гледната точка на Сатана, за да окачествявам дълга като важен или незначителен, както и йерархията, и използвах социалния статус, репутацията, образованието и професионалните постижения като стандарти за успех. Водена от тези гледни точки, виждах себе си като по-висша и благородна. Чувствах, че съм експерт със статус и добра позиция, че се откроявам от тълпата и съм по-добра от другите хора. Дори и след като повярвах в Бог, запазих тази гледна точка. Затова гледах на дълга на водача и работника и на видовете дълг, които изискваха специални умения, като на важни. Но домакинството и общите дела за мен не бяха важни и чувствах, че те са позиции с нисък статус, които не съответстват на моето социално положение. Когато водачът поиска да бъда домакиня на сестрите, не можех да се покоря. Докато изпълнявах дълга си, ми липсваше предишният престиж, затова не можех да се храня и да спя добре. Бях притеснена и много отслабнах. Беше непоносимо болезнено. Но чрез разобличаването и правосъдието на Божиите слова видях Неговата праведност. Той не се интересува дали нечий статус е висок, или нисък, какви са неговите квалификации или образователни постижения. Бог е загрижен за това дали хората се стремят към истината и по какъв път вървят. Без значение колко висок е техният статус или колко големи са академичните им постижения и репутация, ако не обичат истината и изпитват неприязън към нея, те са нисши в Божиите очи. Бог цени онези, които се стремят към истината и я придобиват, дори и да нямат никакъв статус. Научих, че без значение колко хора ме подкрепят и хвалят и без значение колко висок е статусът ми, ако не мога да се покоря на Бог и да изпълнявам дълга на сътворено същество, съм напълно безполезна.
По-късно се зачудих за причината, поради която въпреки ясното съзнание, че имам погрешна гледна точка, все още не можех да не се стремя към дълг, който бе по-престижен и ме открояваше. В търсенето си видях следния откъс от Божиите слова: „Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората, като ги кара да си мислят само за тези две неща. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения и носят тежко бреме за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана слага невидими окови на хората и носейки тези окови, те нямат нито силата, нито куража да се освободят. Те несъзнателно носят тези окови и продължават напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството се отклонява от Бог, предава Го и става все по-нечестиво. По този начин се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките за Сатана“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Чрез разобличаването на Божиите слова видях, че Сатана ме превръща в жертва и ме обвързва чрез слава и придобивки, като се е вкопчил здраво в мен. От малка приех нещата, внушени от родителите ми, преподавани в училищата и насаждани от светското общество, като: „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Тези, които използват ума си, ще властват върху тези, които не го използват“. Много рано тези сатанински философии и погрешни разбирания се бяха вкоренили в сърцето ми. Това ме караше да възприемам славата и придобивките като правилните цели в живота и да чувствам, че ако ги постигна, другите ще ме уважават и подкрепят. Независимо дали в училище, в обществото или в църквата, ценях ранга и статуса. Работех усилено, за да развивам специализирани умения с надеждата да постигна по-висок статус и престиж в групата. Чувствах, че това е единственият начин на живот, който би отразявал стойността на моето съществуване. Когато не можех да постигна слава и статус, чувствах, че бъдещето изглежда мрачно и нещастно и изпитвах апатия към изпълнението на дълга ми. Статусът, славата и придобивките бяха като окови, които постоянно ме контролираха, така че отбягвах и предавах Бог. Осъзнах и че макар да бъда домакиня на сестрите изглеждаше доста обикновено, тази среда ми помогна да разбера, че съм имала погрешна гледна точка за това към какво да се стремя, да мога да се стремя към истината, като изпълнявам дълга си, и да се отърва от оковите на славата и придобивките. След като разбрах Божиите усърдни намерения, Му благодарих от дъното на душата си и се изпълних с разкаяние. Помолих се на Бог: „О, Боже, благодаря Ти, че си създал тази среда, за да разкриеш погрешната ми гледна точка за стремежа. Искам да се покая и да спра да се стремя кум статус и репутация. Искам да се покоря и да изпълнявам добре дълга си“. След това учтиво отказах предложението на болницата и продължих да си стоя вкъщи и да изпълнявам дълга си.
След това прочетох още два откъса от Божиите слова: „Какъв човек иска Бог? Иска ли Той велик човек, знаменитост, благороден човек или човек, който да разтърси света? (Не.) Какъв човек иска Бог тогава? (Някой, който е здраво стъпил на земята, който изпълнява ролята на сътворено същество.) Да, и какво още? (Бог иска честен човек, който се бои от Него, отбягва злото и Му се покорява.) (Някой, който стои на страната на Бог по всички въпроси и който се стреми да Го обича.) Тези отговори също са верни. Това е всеки, който има същото сърце и ум като Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Поквареният нрав може да бъде променен само чрез приемане на истината). „В крайна сметка това дали хората могат да постигнат спасение не зависи от дълга, който изпълняват, а от това дали могат да разберат и да придобият истината и дали в крайна сметка могат да се покорят изцяло на Бог, да се оставят на устроеното от Него, да не се съобразяват с бъдещето и съдбата си и да станат пригодни сътворени същества. Бог е праведен и свят и това са стандартите, които Той използва, за да измерва цялото човечество. Тези стандарти са неизменни и ти трябва да запомниш това. Впиши тези стандарти в ума си и никога не си помисляй да търсиш друг път, за да преследваш нещо нереално. Изискванията и стандартите, които Бог има за всички, които искат да постигнат спасение, никога не се променят. Те си остават същите, независимо от това кой си ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Осъзнах, че Бог не иска хора, които са благородни. Той иска хора, които могат да изпълняват дълга на сътворено същество, здраво стъпили на земята. Въпреки че имах някаква идентичност и статус в светския свят, разбирането ми за истината беше твърде повърхностно. Да бъдеш водач и работник или да работиш с текст, изисква разбиране на истината и не може да се върши само със статус, знания и образование. Трябва да съм разумна и да изпълнявам всеки дълг, на който съм способна. Тъй като домът ми беше подходящ за целта, трябваше да бъда домакиня на сестрите по земен начин и да направя всичко възможно да се стремя към истината. Това беше разумът, който трябваше да притежавам. Без значение какъв дълг изпълняваме, въпреки че титлите и задачите са различни, идентичността и същността на едно сътворено същество остават непроменени. Преди имах надуто мнение за себе си и се мислех за много благородна. Винаги съм се възприемала като експерт и прочут лекар, сякаш бях по-добра от всички останали. Чувствах, че да съм домакиня на братя и сестри, носи нисък статус и копнеех за по-престижен и виден дълг. Чувствах, че тревата на съседа винаги е по-зелена, не можех да остана здраво стъпила на земята и да изпълнявам дълга си добре. В сърцето си дори се противопоставях на Бог. Бях надменна до степен на пълно безразсъдство. Помислих си за Йов, който е бил най-великият от всички мъже от Изтока. Той е имал висок статус и огромна слава, но не е гледал на себе си в контекста на статус, нито се е интересувал от престижа, който той му е осигурявал. Без значение дали е имал статус, или не, Йов е бил способен да се бои от Бог и да Го почита като велик. Йов е бил здравомислещ. Въпреки че не мога да се сравнявам с Йов, искам да следвам неговия пример и да се стремя да бъда пригодно сътворено същество. След като спрях да се стремя към слава, придобивки и статус, нагласата ми също се промени. Видях, че всеки дълг е важен и дори незаменим. Ако никой не е домакин, братята и сестрите няма да имат подходяща среда, в която да се чувстват спокойни и да изпълняват дълга си. След това положих съзнателно усилие да се опълча на себе си и посветих вниманието си на приготвянето на добри ястия и опазването на безопасността на сестрите, за да могат да изпълняват дълга си спокойно. Постепенно започнах да не усещам никаква разлика в статуса ни и мълчаливо си пеех химни, докато готвех. След като приключех работата си, четях Божиите слова в молитва, успокоявах сърцето си, разсъждавах върху придобитото чрез преживяване, след което пишех моите статии за преживявания. Всеки ден водя доста пълноценен живот. Чувствам, че това е мирен начин на живот, и сърцето ми е освободено.
