54. Рани, които не могат да бъдат изтрити
През 2008 г. Компартията проведе мащабна национална кампания за потисничество и арести срещу Църквата на Всемогъщия Бог. По това време братята и сестрите биваха арестувани почти всеки ден. Някои бяха арестувани по време на събирания, а други бяха отвеждани, когато полицията нахлуваше в домовете им посред нощ. Живеех в страх всеки ден, без да знам кога ще нахлуе полицията. По това време бях домакин на две сестри и една нощ, около 23:00 ч., когато всички си почивахме, се чу внезапно почукване на вратата, което ме стресна и събуди. Помислих си: „Възможно ли е полицията да тропа в този късен час?“. Набързо се разделих с двете сестри, за да скрием книгите с Божиите слова и църковните вещи. Отвън групата от хора тропаше и се опитваше да отвори вратата с ключ, а след малко започна да се чува как се опитваха да я разбият. Бях толкова напрегната, вървях напред-назад и непрестанно се молех на Бог: „Боже, изглежда, че полицията се опитва да разбие вратата ми. Какво да правя? Как да защитя двете сестри? Боже, моля Те, помогни ми да успокоя сърцето си…“. След молитвата сърцето ми малко се успокои. Групата отвън продължи известно време да се опитва да отвори вратата, а после започнаха силно да удрят по нея. Звукът беше особено ужасяващ посред нощ, но след дълго време така и не успяха да я отворят.
Тъкмо започна да се развиделява, когато изведнъж чух някой отвън да вика: „Насам, малко по-насам“. Надникнах през завесите и долу видях мъж на средна възраст, който гледаше нагоре и направляваше хората на покрива, и осъзнах, че се опитват да проникнат в дома ми през прозореца. Сградата ни беше на шест етажа, а аз живеех на петия. Не знаех кога ще нахлуят през прозореца и бях толкова уплашена, че сърцето ми заби учестено. Отново надникнах през завесите и видях полицейска кола и бял седан, паркирани на входа на сградата, което още веднъж потвърди, че групата, която се опитваше да разбие вратата, наистина беше полицията. Върнах се до вратата да послушам, но отвън не се чуваше никакъв звук и не видях никого през шпионката, така че предположих, че са се качили на покрива. Помислих си: „Двете сестри са още млади. Не мога да позволя да попаднат в ръцете на полицията и да бъдат измъчвани“. Затова бързо ги подканих първо те да напуснат. Отворих вратата, но тя беше блокирана от голям камък и голяма дървена маса. Все пак успях да избутам вратата без особени усилия и благодарих на Бог в сърцето си! Щом сестрите си тръгнаха, се престорих на спокойна и също излязох от къщата. Докато вървях, забелязах, че един мъж на средна възраст, на около четиридесет години, ме следва и не преставах да се моля в сърцето си Бог да ми даде мъдрост и смелост. Припомних си някои от Божиите слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). С Божиите слова, които ме напътстваха, се почувствах малко по-спокойна. Смених два пъти таксито и отидох до търговския център, за да си купя нова чанта и дрехи, с които да се преоблека. В крайна сметка успях да се отърва от човека, който ме преследваше. После отидох в дома на един роднина и се укрих там за три дни. Накрая се прибрах в дома си, който беше в друг град. Още същия ден, след като се прибрах, се почувствах неспокойна. Постоянно си мислех: „Ще ме открие ли полицията тук? Ще ме арестуват ли?“. Същата нощ не можах да спя и все си мислех, че трябва да намеря друго място, където да се укрия. Неочаквано, на следващата сутрин около 8:00 ч. четирима полицаи внезапно нахлуха в дома ми. Показаха снимката на личната ми карта и казаха: „Вярваш във Всемогъщия Бог. Ще претърсим дома ти!“. След това се разделиха и започнаха да претърсват жилището. Обърнаха всичко с главата надолу. Намериха 5900 юана в брой, мобилен телефон и Библия и ги взеха като част от стандартната процедура. После ми сложиха белезници и ме отведоха в бюрото за обществена сигурност в града.
Около 16:00 ч. един от полицаите ме вкара в полицейска кола и щом влязох, покри плътно главата ми с дебела дреха. Беше толкова задушно, че едва можех да дишам. Нямах представа къде ме водят или как ще ме измъчват. Бях толкова уплашена и постоянно се молех в сърцето си, като исках от Бог да защити сърцето ми и каквито и обстоятелства да ме сполетят, да мога да остана непоколебима в свидетелството си и да не предам Бог. След малко повече от час колата спря. Щом слязох от колата, ми свалиха дрехата от главата. Видях, че колата е спряла в един голям двор. В двора имаше двуетажна сграда, но районът беше пуст, почти нямаше други къщи наоколо, което създаваше зловещо усещане. Един от полицаите ми каза: „Знаеш ли къде сме? Това е концентрационен лагер, построен специално за вас — вярващите във Всемогъщия Бог“. Щом ме вкараха вътре, ме привързаха към една пейка за мъчения и около мен се събраха осем или девет полицаи. Един висок полицай на около тридесет години ме попита: „Къде са парите от вашата църква? Къде са водачите ви? Кой ти е проповядвал евангелието? Къде ходиш на събирания?“. Отвърнах с въпрос: „Парите на църквата са приношение, дадено на Бог от Божиите избраници. Какво общо имате вие с това?“. Полицаят се разгневи и ме удари няколко пъти, а лицето ми пламна от ударите. В този момент чух няколко кучета да лаят отвън. Един от полицаите ме заплаши, като каза: „Намираме се в средата на нищото. Тук е обичайно да разпитваме хората до смърт, а когато умрат, просто ги хвърляме в задния двор и никой не разбира за това. После големите кучета ги изяждат, така че не остава и следа от тялото!“. От тези думи ме обзе ужас. Тези полицаи бяха готови на всякакво зло и ако наистина ме пребиеха до смърт и ме хвърлеха за храна на кучетата в тази изолирана местност, дори тялото ми нямаше да бъде намерено. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Тогава изведнъж си спомних един ред от Божиите слова: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Бог управлява всичко и господства над всичко. Моят живот също е в Божиите ръце. Полицията можеше да убие само тялото ми, но не можеше да унищожи душата ми. Не можех да предам Бог от страх пред смъртта. Божиите слова ми дадоха вяра и сърцето ми се успокои значително. Затова казах: „Ако трябва да умра — тогава да умирам. Нямам никакво намерение да се боря за оцеляване, щом сте ме хванали“. Полицаите ме притискаха да кажа имената и адресите на водачите, но аз ги попитах: „Нима в конституцията не е записано ясно, че има свобода на вярата? Ние не сме направили нищо незаконно, защо тогава ни арестувате?“. Но още щом изрекох тези думи, единият полицай се разгневи и взе някакви материали от масата, нави ги на руло и ме удари силно по главата, а друг полицай се приближи зад мен и започна да натиска силно между ребрата ми. Моментално усетих, че сякаш ребрата ми се чупят, от болката главата ми се поду и ми беше трудно да дишам. Не можех да се сдържа и извиках. Те продължиха да натискат между ребрата ми, докато настояваха да си призная, но като видяха, че няма да говоря, още по-силно натискаха по същите места. Измъчваха ме, докато не можех да се движа и бях напълно изтощена. Помолих се на Бог: „Боже, страхувам се, че тъй като духовният ми ръст е твърде малък, няма да мога да издържа на изтезанията на полицията и може да отстъпя пред Сатана, като загубя свидетелството си. Моля Те, дай ми вяра и сила да преодолея слабостта на плътта си“. След молитвата си припомних един химн с Божии слова, озаглавен „Трябва да се отречеш от всичко заради истината“: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината и трябва да изтърпиш още повече страдания, за да добиеш повече от истината. Това е, което би трябвало да направиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Божиите слова ме вдъхновиха. Да следваме Христос днес, означава да понасяме всякакви страдания заради истината. Придобих решимост и смелост да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и да не отстъпвам пред тъмните сили на Сатана.
По време на разпита научих от полицията, че хората, които се опитаха да проникнат в дома ми онази нощ, са били от клона на бюрото за обществена сигурност. Те следели водачите, които приютявах, от месеци насам. Тези водачи също били заловени от тях, а те също така конфискували 9 милиона юана в приношения. Докато ме разпитваха, влезе един полицай и каза с усмивка: „Намерихме още 500 000 юана“. Разярих се, щом го чух. Това беше приношението, което братята и сестрите бяха посветили на Бог. Как можеха просто да го отнемат? Те бяха истински дяволи! Същия ден, до късно през нощта, полицията ме изтезаваше с редуване на „меки“ и „твърди“ тактики. Като видя, че не искам да говоря, един полицай каза през зъби, „Вие, вярващите във Всемогъщия Бог, сте по-твърди и от гвоздеи. Ако днес не ти дадем урок, няма да изречеш и дума. Не вярвам да не можем да се справим с теб!“. След тези думи той отключи белезниците ми и закопча ръцете ми с белезници за стълбовете от двете страни на пейката за мъчения и след това бутнаха пейката назад. Цялото ми тяло се изви назад и не след дълго почувствах, че очите ми ще изскочат, а главата ми пулсираше, сякаш ще се пръсне. Китките ми бяха заклещени в белезниците, имах чувството, че ще се откъснат и ме пронизваше остра болка. Опашната ми кост се притискаше към изпъкналата метална част от пейката за мъчения, а сърцето ми сякаш беше разрязвано с нож. Не знаех колко дълго е продължило това. Един полицай отново ме заплаши, като каза: „Преди теб имаше една жена на около шестдесет години, която си призна само след час и половина. Да видим колко ще издържиш ти“. След малко ми се подигра, като каза: „Нали вярваш във Всемогъщия Бог? Защо не дойде да те спаси? Помоли Го да те спаси!“. Като чух подигравките и богохулството на полицаите, почувствах дълбоко възмущение. Тези полицаи безразсъдно нападаха и хулеха Бог — бяха група истински дяволи, които мразеха истината и се противопоставяха на Бог!
Бях измъчвана до изнемога и стоях в това положение над два часа. Тялото ми достигна предела си и едва дишах. Помислих си: „Ако това продължи, наистина ще умра тук. Съпругът ми и баща ми току-що починаха, а у дома имам майка на възраст над седемдесет години и дете, което още е на училище. Ако умра, кой ще се грижи за тях? Детето вече изгуби баща си, а майка ми също страда от болката от загубата на любим човек. Ако и аз умра, ще могат ли да го понесат?“. Чувствах се толкова раздвоена и си мислех: „Може би, ако им кажа нещо дребно, ще ме пуснат. Но ако кажа нещо, няма ли да предам Бог като Юда?“. В този момент си спомних откъс от Божиите слова: „Защо не ги повериш в ръцете Ми? Нямаш ли доверие в Мен? Или се страхуваш, че ще подредя нещата по неподходящ за теб начин?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 59). Небето, земята и всички неща са под Божия контрол, и всичко, свързано с майка ми и детето ми, е в Божиите ръце. За какво друго трябваше да се тревожа? Като си помислих за това, се помолих на Бог: „Боже, съдбата на майка ми и детето ми е в Твоите ръце. Готова съм да ги поверя на Теб и да гледам към Теб. Независимо дали ще живея, или ще умра днес, готова съм да се оставя на устроеното от Теб. По-скоро бих умряла, отколкото да Те предам!“. След молитвата сърцето ми беше много по-спокойно и се почувствах готова да умра. След това почувствах как тялото ми бавно се издига и като по чудо усещах много по-малко болка. Като видяха, че съм на път да припадна, полицаите ме свалиха от пейката за мъчения. Тялото ми беше напълно отпаднало и започнах да се гърча неконтролируемо. Цялото ми тяло се сви от само себе си и почувствах как се вкочанясвам напълно. Полицаите усилено се опитваха да ми разтворят ръцете, но не успяха. Не знаех колко време продължи това, но малко преди разсъмване най-накрая започнах да се чувствам малко по-добре. Един от полицаите каза: „Ако не беше буйствала вчера, щяхме да вържем крайниците ти и да те обесим“. Като чух това, тихо благодарих на Бог за Неговата закрила. Същата вечер полицаите ме отведоха в местния арест.
При пристигането ми един полицай ме изгледа от глава до пети и каза: „Това лице е съсипано. Ако умре тук, кой ще поеме отговорност?“. Двамата полицаи, които ме ескортираха, преговаряха с тях известно време и едва след това те с неохота ме приеха. По време на медицинския преглед лекарят каза, че имам проблеми със сърцето и има опасност да умра във всеки един момент. Тази нощ накараха затворниците да проверяват ноздрите ми от време на време, за да видят дали все още дишам. Половин месец по-късно семейството ми похарчи малко пари и използва връзки, за да уреди освобождаването ми по медицински причини. В деня, в който излязох от ареста, полицията поиска глоба от 10 000 юана и ме предупреди: „Не можеш да напускаш района по собствена воля, телефонът ти трябва да е включен 24 часа в денонощието и трябва да си на разположение по всяко време. Ако те хванем отново, този път няма да те пуснем от затвора!“. Като се прибрах у дома, семейството и съработниците ми казаха, че полицаите отишли на работното ми място и в домовете на роднините ми, за да ме разследват, разпространявали необосновани слухове, че съм била водач на група за трафик на органи, и използвали това като претекст да проверят банковите ми сметки. Всички мои близки ме укоряваха и се оплакваха от мен, а приятелите и роднините ми се подиграваха и се дистанцираха от мен. Бях толкова ядосана, като си мислех, че да вярваш в Бог, е нещо добро и че това е правилният път, а тези полицейски служители бяха разпространили безпочвени слухове за мен и не можех да погледна близките и съработниците си в очите. Чувствах се крайно унизена и някак слаба отвътре, като си мислех, че може би не трябва повече да излизам, за да изпълнявам дълга си, а само да вярвам в Бог от вкъщи. По-късно си спомних някои Божии слова: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Ако не се прекланяш пред Бог, а живееш в мръсната си плът, тогава не си ли просто един звяр в човешко облекло? Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. […] Вие сте хора, които преследват правилния път, тези, които търсят напредък. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)). От Божиите слова разбрах, че всяко сътворено същество трябва да вярва в Бог и да изпълнява дълга си и че само така животът има стойност и смисъл. Как можех да съжалявам, че съм изпълнявала дълга си само защото съм била унизена? Къде бяха съвестта и разумът ми спрямо Бог? Полицията беше разпространила безпочвени слухове и клевети по мой адрес, за да ме накара да се отдалеча от Бог и да Го предам, но аз не можех да падна в капана на Сатана. Невярващите ми се присмиваха и ме клеветяха, но аз бях преследвана заради праведност. Това страдание беше ценно и смислено! Нямаше значение как полицията ме клевети, как оскърбява достойнството ми или накърнява репутацията ми, аз никога не бих предала Бог! Бях твърдо решена да вървя по пътя на вярата в Бог! Като си помислих за това, се изправих гордо и вече не се страхувах от унижението. След това полицаите често идваха при мен, опитваха се да измъкнат пари от мен и ме заплашваха, като казваха: „Делото ти може да бъде голямо или малко, или дори да не съществува, в зависимост от това колко пари ще дадеш. Ако не платиш, можем да те вкараме обратно в затвора по всяко време, за колкото време си поискаме!“. Бях разгневена. Не бях нарушила нито един закон, но полицията продължаваше да се опитва да ме изнудва за пари отново и отново. Те не бяха нищо друго освен шайка разбойници!
По-късно се върнах в дома, в който полицията се беше опитала да нахлуе посред нощ. Щом отворих вратата, се слисах и така се разгневих, че едва не припаднах. Къщата беше в пълен безпорядък; всички ценни вещи, дори дрехите, одеялата и предметите от първа необходимост, бяха отнесени. Имаше четири лаптопа, телефонът ми на стойност над 3000 юана, златно колие с тегло над десет грама, четири златни пръстена, четири чифта златни обеци и цяла пачка пари в брой на стойност 10 000 юана. Всичко това беше изчезнало. Останалите вещи бяха разбити или разкъсани. Дървеното легло в спалнята беше счупено и дори таблата на леглото и вратите на шкафа бяха съборени. Стъклената рамка на картината с пейзажа и стъклото на балкона бяха счупени, хладилникът и мивката в банята бяха разбити и дори брашното от чувала беше разсипано навсякъде. Всичко в дома беше унищожено и разпръснато по пода, а когато влязох в стаята, нямаше дори къде да стъпя. Като гледах изпотрошената къща, сърцето ми се сви от болка и гняв. Мислех си: Как е възможно полицията да разруши по този начин един добър дом? Наистина мразех Компартията — този дявол! Спомних си един откъс от Божиите слова: „Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото! […] Защо се поставя такова непреодолимо препятствие пред Божието дело? Защо се използват различни трикове, за да се измами Божият народ? Къде са истинската свобода и законните права и интереси? Къде е безпристрастността? Къде е утехата? Къде е топлината? Защо се използват измамни схеми, за да се мамят Божите хора? Защо се използва сила, за да се потули идването на Бог? Защо не се остави Бог да броди свободно по земята, която е създал? Защо се преследва Бог, докато Той няма къде да си отдъхне? Къде е топлината сред хората? Къде е приветстването Му от хората? Защо се предизвиква такъв отчаян копнеж у Бог? Защо Бог е принуден да призовава отново и отново? Защо Бог е докаран дотам, че да трябва да се тревожи за Своя възлюбен Син? Това общество е толкова мрачно, защо неговите презрени кучета пазачи не позволяват на Бог да идва и да си отива свободно в света, който е създал?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Както размишлявах върху Божиите слова, прозрях грозното лице на Компартията такова, каквото е всъщност. Те се преструват, че защитават справедливостта, като твърдят, че има „свобода на религиозните убеждения“ и „правоприлагане в полза на народа“, но зад кулисите използват всякакви трикове, за да арестуват и преследват онези, които вярват в Бог. Християните в Китай не разполагат с никакви човешки права или свобода и Компартията може да нахлуе по всяко време, да те арестува, да претърси дома ти и насилствено да изземе имуществото ти. Действията им са по-лоши от тези на разбойници и тирани. Преди нямах никаква представа за Компартията, но след като лично понесох арестите и преследването им, разбрах, че Компартията е група от демони, които мразят Бог и Му се противят.
Въпреки че бях освободена от затвора, нямах никаква лична свобода. Полицията постоянно ме наблюдаваше и следеше, и аз не можех да се отърва от тях. Веднъж излязох и бях стигнала наполовина до дестинацията си, но като си спомних, че съм забравила нещо и поисках да се върна за него, се обърнах и видях, че полицаят, който ме беше арестувал, ме следеше. Когато отидох на пазара, за да си купя хранителни продукти, един полицай се приближи до мен и ме попита: „Защо купуваш толкова много хранителни продукти само за себе си?“. Също така ме попита: „Защо никога не пускаш лампите вечер? Къде живееш?“. Като чух думите на полицията, се почувствах крайно отвратена и отблъсната. Да живея под наблюдението на Компартията, беше толкова болезнено и постоянно бях нащрек, като се страхувах се, че по всяко време полицията може да дойде и да ме тормози. През деня, на работа, винаги държах вратата на кабинета си плътно затворена и не смеех да я притворя небрежно. Вечер не смеех да се стоя сама вкъщи, камо ли да включа осветлението. Полицията също често се обаждаше, за да ме пита къде се намирам. Чувствах се наистина потисната, исках да видя братята и сестрите си, но се страхувах, че ще ги изложа на опасност. Да изпълнявам дълга си, изглеждаше като лукс. През тези години не можех да се съсредоточа върху нищо и не знаех кога ще свършат тези дни. Дори чувствах, че да живея по този начин, е по-лошо от смъртта. След като бях измъчвана, проследявана, тормозена и домът ми беше обискиран, бях не само физически слаба, но и претърпях тежък психологически удар. След като излязох от ареста, две години трябваше да разчитам на лекарства и инжекции, за да поддържам нормален живот, паметта ми се влоши значително и често забравях неща. Преди да ме арестуват, бях много здрава, често провеждах общения за Божиите слова и изпълнявах дълга си заедно с братята и сестрите. Това бяха наистина щастливи времена. Но откакто ме арестуваха, не можех да чета Божиите слова и не смеех да контактувам с братята и сестрите си. Тялото ми страдаше, а духът ми се измъчваше. В болката и слабостта си си припомних един откъс от Божиите слова: „Тъй като си сигурен, че този път е истински, трябва да го следваш докрай. Трябва да поддържаш предаността си към Бог. Тъй като си видял, че Самият Бог е дошъл на земята, за да те усъвършенства, трябва да отдадеш сърцето си изцяло на Него. Ако все още можеш да Го следваш, независимо от това какво прави Той, дори в самия край Той да определи неблагоприятен за теб изход, това е запазване на чистотата ти пред Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). Божиите слова ме избавиха от болката ми. Бог желае моята преданост и свидетелство и Той използваше тази среда, за да усъвършенства вярата ми. Не можех повече да бъда негативна и без значение колко страдах, трябваше да остана предана на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си, за да удовлетворя Бог. Затова се помолих на Бог: „Боже, готова съм да остана непоколебима в свидетелството си и да изпълня дълга си. Моля Те, напътствай ме и ми отвори път“. По-късно намерих начин да избягам от наблюдението на полицията и отидох на друго място, за да изпълнявам дълга си.
Въпреки че по време на ареста и преследването от Компартията плътта ми понесе някои страдания, това ми позволи да видя ясно същността на Компартията като демон, който мрази истината, противи се на Бог и е враждебен спрямо Бог, и напълно я отхвърлих и се разбунтувах срещу нея от сърце. Чрез това преживяване наистина вкусих Божията любов и спасение и когато понасях изтезания и тялото ми не можеше да ги издържи, именно Божиите слова ми дадоха вяра и сила, като ме напътстваха да преодолея изтезанията на тези демони. Всеки път, когато се чувствах негативна, слаба, мрачна и измъчена, именно Божиите слова ме просветляваха и напътстваха, като ми даваха сила. Преживях властта и силата на Божиите слова, които укрепиха вярата ми в Него. Независимо как ме преследва Компартията, аз ще продължа да следвам Бог докрай и няма да се откажа от дълга си като сътворено същество!
