15. Докладвана от съученици за проповядване на евангелието
Започнах да посещавам събирания с баба и дядо, когато бях в началното училище, но в прогимназията учението ми се засили, така че не можех да ходя на събирания или да чета Божиите слова и сърцето ми се отдалечаваше все повече от Бог. Едва през ноември 2011 г. най-накрая възобнових църковния си живот и се присъединих към братята и сестрите, за да ям и пия Божиите слова и да пея химни в прослава на Бог. Това ме караше да се чувствам истински пълноценна. През декември 2012 г., докато бях в университета, ККП използваше основните медии и онлайн платформи, за да изфабрикува и разпространи различни безпочвени слухове, с които да осъжда и дискредитира Църквата на Всемогъщия Бог. Съквартирантките ми видяха тази негативна пропаганда и докладваха за вярата ми на нашия преподавател. Той пък информира родителите ми и така те научиха за вярата ми.
Вечерта на 20 декември 2012 г. тъкмо бях приключила с дълга си и се върнах в университета. Малко след като се прибрах в общежитието, дойдоха двама преподаватели, за да ме разпитат. Попитаха ме къде съм била и какво съм правила през последните няколко дни, а също и дали проповядвам евангелието в университета. След това майка ми и вуйчо ми дойдоха в общежитието и ми се скараха, като казаха, че ще ме приберат у дома. Вуйчо ми беше държал братовчедка ми под домашен арест в продължение на месеци заради вярата ѝ в Бог и аз се страхувах, че родителите ми ще направят същото с мен. Затова непрекъснато се молех на Бог в сърцето си, като Го молех да ми отвори път. Казах на майка си: „Искам да си остана в университета, не искам да се прибирам“. Като видя решимостта ми, майка ми ми позволи да остана, но зад гърба ми беше казала на преподавателите да ме държат под око. На следващия ден преподавателите и ръководителят на катедрата говориха с мен един след друг. Казаха, че университетът вече е въвел строг контрол по въпросите, свързани с религиозните вярвания, и ми наредиха да остана в общежитието за няколко дни и да не ходя никъде. Охраната на университета дори имаше моя снимка и щеше да докладва, ако ме види да излизам от портала. Само заради вярата ми в Бог преподавателите и съучениците ми започнаха да ме гледат странно и да се отнасят с мен като с чудак. Чувствах се дълбоко унизена и ми беше наистина трудно да понеса всичко това. Аз просто вярвах в Бог и не правех нищо лошо, така че защо се отнасяха с мен, сякаш съм престъпничка? Дори си помислих: „Ако не проповядвах евангелието, щяха ли преподавателите и съучениците ми да спрат да ме разбират погрешно и да ме гледат странно?“. Чувствах се толкова слаба, затова се обадих на по-голямата си сестра в друг университет, за да ѝ се оплача. Сестра ми каза, че и нейните съквартирантки са я докладвали и че преподавателят ѝ дори я смъмрил пред целия клас. След като чух думите ѝ, осъзнах, че много братя и сестри са преследвани в резултат на безпочвените слухове и клеветите на ККП срещу Църквата на Всемогъщия Бог. Замислих се как правителството на ККП разпространява безпочвени слухове, с които осъжда и дискредитира Църквата на Всемогъщия Бог. Осъзнах, че пряката им мишена е Бог и че Той е понесъл безмерни и безбройни унижения и страдания. В тази ситуация мислех само за собственото си страдание, но изобщо не проявих внимание към чувствата на Божието сърце пред лицето на тази клевета и тези нападки. Спомних си Божиите слова: „Много са безсънните нощи, които Бог е изтърпял в името на делото за човечеството. От високото до най-ниските дълбини Той е слязъл в ада, който обитават хората, за да живее с тях между краищата на земята, никога не се е оплаквал от дрипавостта сред хората и не ги е упреквал за непокорството им, а понася най-голямото унижение, докато изпълнява делото Си лично. Как би могъл Бог да принадлежи на ада? Как би могъл да прекара живота Си в ада? Но заради цялото човечество, за да може то по-скоро да намери покой, Той понесе унижението и несправедливостта да дойде на земята и лично влезе в „ада“ и „Хадес“, в леговището на тигъра, за да спаси човека. С какво право се противопоставя на Бог човекът? Каква причина има той да се оплаква от Бог? Как може да има наглостта да се изправи срещу Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (9)). Бог е свят и дойде от небето на земята, за да спаси човечеството, ала беше неразбран и третиран като враг; беше отхвърлен и осъден от поквареното човечество. Въпреки че понася огромно унижение и болка, Той продължава да говори и да работи, за да ни спаси. Но аз не разбирах Божието намерение. Оплаквах се и ставах негативна при най-малкото страдание. Когато се сблъсках с малко отхвърляне и странни погледи от съученици и преподаватели, се почувствах онеправдана и наранена и дори съжалих, че съм проповядвала евангелието. Духовният ми ръст беше наистина малък! Като се замислих за това, страданието ми вече не ми се струваше толкова голямо и почувствах, че преследването, пред което бях изправена, беше страданието, което трябваше да понеса заради вярата си в Бог.
По-късно преподавателите накараха съквартирантките ми да ме наблюдават какво правя, което не ми остави друг избор, освен да се крия под завивките и да използвам своя MP-4 плейър, за да чета Божиите слова и да слушам химни. През тези дни преподавателите ми също разговаряха с мен, за да проверят дали съм проповядвала евангелието. Някои от съучениците, с които преди бях близка, започнаха да странят от мен. Някои ме упрекваха с думите, че не трябва да вярвам в Бог, а други ми се подиграваха. Роднини също ми се обаждаха, за да се опитат да ме убедят да не вярвам в Бог. Двама от братовчедите ми дори ми изпратиха някакви безпочвени слухове и дяволски думи, които клеветяха и осъждаха Църквата на Всемогъщия Бог. В онези дни, щом чуех телефонът да звъни, сърцето ми започваше да бие учестено, защото се страхувах, че се обажда член на семейството, за да ми се скара. През тези няколко дни имах чувството, че всеки ден продължава цяла година, и се чувствах изолирана и безпомощна. Братята и сестрите много ми липсваха и исках да споделя страданието си с тях. Но заради наблюдението от страна на преподавателите и съучениците ми не можех да излизам на събирания. Чувствах се много слаба вътрешно и не знаех как да преживея тази ситуация. По онова време бях наистина притеснена: родителите ми винаги са се противопоставяли категорично на вярата ми и на вярата на по-голямата ми сестра и не бях сигурна какво ще направят с мен този път. Дали щяха да се отнесат с мен както вуйчо ми с братовчедка ми и да ме заключат вкъщи? Изправена пред цялата тази критика и преследване, щях ли да мога да остана непоколебима? Родителите ми бяха казвали преди, че ако разберат, че вярвам в Бог, ще се отрекат от мен. До този момент баща ми все още не ми се беше обадил. Означаваше ли това, че наистина вече не ме иска? Изправена пред всички тези несигурности, се чувствах напълно безпомощна. Единственото, което можех да направя, беше да поверя трудностите си на Бог и да се обърна към Него, като молех за Неговото напътствие. В объркването и безпомощността си попаднах на един откъс от Божиите слова: „За всеки, който има решимост и обича Бог, няма недостижими истини и няма справедливост, за която да не може да остане непоколебим“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Божиите слова ми дадоха вяра. Като вярвах в Бог, аз вървях по правилния път в живота, така че дори всички да ме разбираха погрешно, да ми се подиграваха и да ме отхвърляха, щом държах здраво на вярата си, тези трудности нямаше да ме сломят. Винаги се страхувах да не бъда отхвърлена и смъмрена от семейството си, страхувах се и от подигравките и странните погледи на съучениците и преподавателите и винаги чувствах, че не мога да продължа. Това беше, защото бях твърде страхлива и ми липсваше решимостта да страдам. Спомних си заглавието на една глава от Божиите слова, която бях прочела преди няколко дни: „Избави се от влиянието на тъмнината и ще бъдеш придобит от Бог“. Бог беше устроил тази ситуация с надеждата, че ще мога да се освободя от мрачното влияние на Сатана. През цялото това време, понеже родителите ми се противопоставяха на вярата ми в Бог, бях силно възпирана от тях и докато те бяха около мен, не смеех да ям и пия Божиите слова и не смеех да излизам на събирания или да изпълнявам дълга си. Не можех да продължавам да се поддавам на тяхната принуда. Само като се освободях от това мрачно влияние и се измъкнех от тяхното възпиране, можех правилно да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си. Затова се помолих на Бог: „Боже, наистина искам да се освободя от мрачното влияние на семейството ми, но ми липсва смелост. Моля Те, дай ми вяра и сила, за да мога да се освободя от влиянието на Сатана и да изпълня добре дълга на сътворено същество“. Чрез молитвата придобих известна вяра, а също така почувствах, че Бог е винаги с мен. В болката и безпомощността ми именно Божиите слова ме утешиха, насърчиха ме и ми дадоха вяра. Реших твърдо: „Независимо как се отнасят с мен семейството и преподавателите ми, аз ще упорствам във вярата и в дълга си“. Затова се обадих на сестра си и се разбрахме да се посветим на дълга си на пълен работен ден. Също така се помолих на Бог да ми отвори път, за да се измъкна от наблюдението на преподавателите и съучениците ми.
По това време се сетих за химна с Божиите слова „Само чрез стремеж към разбиране на истината във всичко хората могат да бъдат доведени до съвършенство от Бог“: „Ако желаете да бъдете усъвършенствани от Бог, трябва да се научите да преживявате всички неща, да добивате просветление чрез всичко, което ви се случва, било то добро или лошо. Всичко трябва да ти носи полза и да не те настройва негативно. Независимо от това трябва да умееш да възприемаш нещата от страната на Бог, а не да ги анализираш и изучаваш от човешка гледна точка. Ако преживяваш това, бремето на живота ще изпълва сърцето ти, ще живееш постоянно в светлината на Божия лик и едва ли ще имаш отклонения в практиката си. За такива хора бъдещето е светло“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Обещания към тези, които са усъвършенствани). Като размишлявах върху Божиите слова, започнах да разбирам малко повече Божието намерение. През това време заради вярата ми в Бог се сблъсках с отхвърляне и подигравки от страна на съучениците ми и макар това да изглеждаше лошо, всъщност беше от полза за духовния ми растеж. Не трябваше да анализирам това от гледна точка на личната изгода, а трябваше да го приемам от Бог и да търся Неговото намерение. ККП разпространява безпочвени слухове онлайн, клевети и осъжда Бог и макар това да изглежда лошо, Бог всъщност използва големия червен змей, за да служи за Божиите цели, тъй като чрез неговата негативна пропаганда повече хора са научили името на Всемогъщия Бог. Това наистина са всемогъществото на Бог и Божията мъдрост. Съквартирантките ми ме докладваха и всички научиха за вярата ми в Бог. Бях осмивана и смъмряна от семейството, преподавателите и съучениците си и макар да пострадах малко физически, тази ситуация ме подтикна да се освободя от влиянието на мрака и да избера правилния път в живота. Това беше добро за мен. Благодарение на напътствието на Божиите слова състоянието ми постепенно се подобри и успях да се справя правилно със ситуацията. Винаги когато имах време, обмислях Божиите слова и не чувствах, че тази изолация е толкова болезнена. Напротив, поради това, че се приближих до Бог, сърцето ми беше много по-изпълнено от преди.
По-късно Бог ми отвори изход. Съквартирантките ми вече не ме държаха под око и затова се възползвах от възможността да изляза и да отида на събиране. Когато отново видях братята и сестрите, почувствах огромна топлина и сърцето ми се изпълни с неописуема радост. Въпреки че можех да посещавам събирания, невярващото ми семейство все още се противопоставяше на вярата ми, а преподавателите ми ме проверяваха от време на време, дори ми се обаждаха, за да питат къде се намирам. Понякога, когато излизах на събирания, сърцето ми се смущаваше и в тази среда не можех свободно да вярвам в Бог или да изпълнявам дълга си. Продължавах да се моля на Бог да ме напътства и да ми даде решимостта да направя правилния избор. Един ден чух един химн от Божиите слова:
Бог иска да спечели тези с истинско познание за Него
1 Човекът трябва да се стреми да изживее смислен живот и да не се задоволява с временните си обстоятелства. За да изживее образа на Петър, той трябва да притежава неговите знания и опит. Човекът трябва да се стреми към по-висши и по-дълбоки неща. Той трябва да се стреми към по-дълбока и по-чиста любов към Бог и към живот, който има стойност и смисъл. Само това е живот; само тогава човекът ще бъде същият като Петър. Трябва да се съсредоточиш върху инициативното навлизане от положителна страна и не трябва да си пасивен и да си позволяваш да отстъпваш назад в името на временна лекота, пренебрегвайки по-дълбоки, по-подробни и по-практични истини. Трябва да притежаваш практическа любов и трябва да намериш всички възможни начини да се освободиш от този упадъчен, безгрижен живот, който по нищо не се различава от този на животните. Трябва да живееш живот, който има смисъл, живот, който има стойност, и не трябва да се заблуждаваш или да се отнасяш към своя живот като към играчка, с която да си играеш.
2 За всеки, който има решимост и обича Бог, няма недостижими истини и няма справедливост, за която да не може да остане непоколебим. Как трябва да изживееш живота си? Как трябва да обичаш Бог и да използваш тази любов, за да удовлетвориш намеренията Му? Няма по-важен въпрос в живота ти. Преди всичко ти трябва да имаш този вид решимост и постоянство и да не бъдеш като тези, които са безгръбначни слабаци. Трябва да се научиш как да изживяваш смислен живот и да изживяваш смислени истини, и не бива да се отнасяш към себе си толкова небрежно. Без да го осъзнаваш, животът ти ще премине покрай теб. След това ще имаш ли все още този вид възможност да обичаш Бог? Може ли човек да обича Бог, когато е мъртъв? Ти трябва да имаш същата решимост и съвест като Петър. Животът ти трябва да е смислен и не трябва да си играеш със себе си. Като човешко същество и като човек, който се стреми към Бог, ти трябва да можеш да обмисляш живота си и да подхождаш към него внимателно — като обмисляш как да се принесеш на Бог, как да имаш по-смислена вяра в Бог и как, след като обичаш Бог, да Го обичаш по начин, който е по-чист, по-красив и по-добър.
(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда)
След като чух този химн, разбрах Божието намерение. Трябваше да навлизам и да се стремя от положителна гледна точка и не трябваше да се задоволявам само с това да не отстъпвам или да не бъда негативна. Трябваше активно да се стремя към истината и да търся как да изживея смислен живот. Особено когато прочетох Божиите слова: „Трябва да притежаваш практическа любов и трябва да намериш всички възможни начини да се освободиш от този упадъчен, безгрижен живот, който по нищо не се различава от този на животните. Трябва да живееш живот, който има смисъл, живот, който има стойност, и не трябва да се заблуждаваш или да се отнасяш към своя живот като към играчка, с която да си играеш“. почувствах, че това е Бог, Който ни наставлява и поставя изисквания към нас, и че трябва да се стремя към това. Животът ми наистина беше много упадъчен. В университета преподавателите не ни учеха да си поставяме правилните житейски цели, а вместо това ни казваха да се наслаждаваме на университетския живот. Някои преподаватели дори казваха, че ако не си бягал от час, не си имал връзка или не си лудувал в университета, значи изобщо не си живял. Атмосферата в целия университет беше такава: всички се интересуваха от храна, напитки и забавления и се състезаваха помежду си. Малко хора бяха наистина съсредоточени върху учението си. Хората не говореха за това как да учат или да овладеят някое умение, а за ядене, пиене, забавления, подмазване на преподавателите и как да управляват личните си взаимоотношения. Изглеждаше, че живеем свободен и безгрижен живот, но вътрешно се чувствахме празни и объркани, без никаква представа какъв е смисълът на живота и без да знаем към какво точно трябва да се стремим. Макар да знаех, че стремежът към тези неща няма истински смисъл, духовният ми ръст беше малък и в тази среда все още не можех да не следвам този начин на живот, и ми беше трудно да се успокоя и да се стремя към истината. Задоволявах се с това от време на време да излизам на събирания и да поддържам добри отношения с родителите си, без да мисля как да изпълнявам дълга на сътворено същество. Нима така не бях просто негативна и не отстъпвах, за да се насладя на временен комфорт? Преди не разбирах истината и не знаех към какво наистина си струва да се стремя. Просто живеех според желанията на преподавателите и родителите си, като си мислех, че ако вляза в университет, ще намеря някаква посока и цел в живота. Но в действителност това, което ми донесе университетският живот, не беше светъл път в живота, а по-скоро живот с още по-голям упадък и объркване. Какъв беше смисълът да продължавам да стоя там? Спомних си как наскоро отидох да проповядвам евангелието с братята и сестрите ми. Макар понякога да ни обиждаха и да ни се подиграваха, сърцето ми се чувстваше изпълнено и радостно и усещах, че да изпълнявам дълга на сътворено същество и да върша справедливи неща, придава смисъл на живота. Тази радост и мир в сърцето не могат да бъдат заменени с нищо. Преди не вярвах в Бог както подобава и пропилях толкова много време, защото се стремях към знание. Ако продължавах да бъда възпирана от родителите си и продължавах този упадъчен живот в университета, нямаше ли това да бъде изключително глупаво от моя страна? Като осъзнах това, реших да се откажа от учението и да изпълнявам дълга си.
Вечерта на 1 януари 2013 г. аз и сестра ми се върнахме у дома. Баща ми каза на мен и на сестра ми: „Днес ви извиках, за да ви изложа всичко. Трябва да помислите добре и да решите дали все още искате да вярвате в Бог. Ако искате да вярвате в Бог, тогава изобщо не си правете труда да учите повече — и двете можете да се смятате за мъртви за мен! Ако решите да се откажете от вярата си, тогава прекъснете връзките си с тези, които вярват в Бог, и продължете да учите“. Той каза още: „Правителството се противопоставя на вярата в Бог и ние живеем под управлението на ККП. Наистина ли мислите, че можете да им се противопоставите?“. Щом аз и сестра ми им засвидетелствахме за Божието дело, баща ми и вуйчо ми се разгневиха, отрекоха Бог и Го хулеха, и ни смъмриха и ни се скараха. Като ги видях така, наистина се уплаших и продължих да се моля на Бог в сърцето си, като Го молех да ми даде вяра и сила да се изправя пред тази ситуация. Те продължиха да ни се карат до около два или три часа сутринта. Майка ми също продължи да ни разпитва дали все още искаме да вярваме в Бог. Наистина исках да мълча и просто да се измъкна, но се замислих как, тъй като се страхувах да не бъда отхвърлена от семейството си, не смеех да призная, че вярвам в Бог, и не свидетелствах за Него. Не можех да направя това отново. Не само семейството ми чакаше отговора ми, но и Бог чакаше да заявя позицията си. Сатана също наблюдаваше какво ще избера. Независимо как се отнасяха родителите ми с мен, трябваше да остана непоколебима в свидетелството си. Затова твърдо казах: „Ще продължа да вярвам в Бог!“. Баща ми гневно каза: „Щом ще продължиш да вярваш в Бог, напусни този дом. Отсега нататък си мъртва за мен!“. След това ни изхвърли от стаята си. Сърцето ме болеше толкова много. Аз просто исках да вярвам в Бог и никога не съм казвала, че не искам родителите си, но защо не можеха да чуят сърцето ми? Защо ме принуждаваха да избирам? Когато се върнах в стаята си, не можах да овладея емоциите си. Помолих се на Бог: „Боже! Независимо как се опитват да ме спрат, аз ще Те следвам. Моля Те, дай ми вяра и сила и ме води по пътя напред“.
На следващата сутрин, когато започна да се разсъмва, леля ми и вуйчо ми дойдоха в дома ни, като настояваха аз и сестра ми да не вярваме в Бог. Леля ми каза, че баща ми е страдал много, за да ни отгледа, и дори плачеше, като ме молеше да спра да вярвам в Бог. Бях наистина слаба и много исках да кимна само за да ги успокоя, но знаех, че по този начин няма да свидетелствам и че не мога да се отрека от Бог или да Го предам. Не можех да нараня Божието сърце. През следващите няколко дни те продължиха да обвиняват мен и сестра ми, че нямаме съвест. Баща ми също продължи да настоява да изберем между вярата си и семейството си. В сърцето си знаех, че да вярвам в Бог, е правилният път. Бог ме водеше и ме придружаваше, откакто бях малка, и вярата ми вече беше станала част от живота ми. Не можех да напусна Бог. Но когато се замислих колко усилено са работили родителите ми, за да ме отгледат, изпитвах постоянно чувство на задължение към тях в сърцето си и също така не исках да наранявам чувствата им. Не знаех какво да правя, затова продължих да се моля на Бог, като Го молех да ме води. Спомних си Божиите слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. На свой ред човекът се сдоби с родители и роднини и вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е бил обречен да съществува в Божието предопределение. Именно диханието на живота, идващо от Бог, подкрепя всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. При този процес никой не чувства, че човек съществува и расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек расте под благодатта на родителското възпитание и че собственият му житейски инстинкт е този, който тласка растежа му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на съществуването на живота му и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човекът е в пълно неведение за Божията благодат и Неговия приток и по този начин той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек, над когото Бог бди ден и нощ, не поема инициативата да Му се поклони. Бог просто върши делото Си върху човека, от когото не се очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и пламенността, с която Бог отчаяно копнее човекът да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). От Божиите слова разбрах, че животът ми идва от Бог и че Той ми е дал този дъх на живот, който ми позволява да оцелея в този свят. Моето семейство и родителите ми бяха устроени от Бог. Макар да изглеждаше, че родителите ми са ме отгледали до зряла възраст, в действителност аз съм оцеляла до днес, защото Бог тайно е бдял над мен и ме е закрилял. От детството ми до зряла възраст родителите ми покриваха само материалните ми нужди и таксата за обучение, но рядко се интересуваха от мен или ме учеха как да се държа. Едва като прочетох Божиите слова, научих как да се държа правилно. Когато бях малка, с братовчедка ми се карахме за дреболии и баба ми използваше Божиите слова, за да ме научи да бъда толерантна и търпелива и да не бъда дребнава или да търся отмъщение. В училище много от съучениците ми се стремяха към зли тенденции, пристрастиха се към онлайн игри и започваха връзки преждевременно. Прочетох Божиите слова и разбрах, че тези неща не са угодни на Бог, и затова не ги последвах в стремежа към тях. В университета много от съучениците ми преписваха на изпити, подмазваха се на преподавателите заради академичното си бъдеще и се използваха взаимно. Разбрах от Божиите слова, че Бог изисква от нас да бъдем честни хора и че не трябва да се занимаваме с измама, завист или спорове, и затова не ги последвах в тези неща. Освен това, докато растях, се сблъсках с много страшни и плашещи ситуации и като разчитах на молитва и призовавах Бог, винаги успявах да намеря упование и да спра да се страхувам. Именно Божиите слова ме напътстваха и ми помогнаха да разбера някои истини и затова не бях подведена или изкушена от тези зли тенденции и не станах нечестива или упадъчна. Също така Бог е този, Който винаги е бдял над мен и ме е закрилял, като ми е позволил да израсна в мир и здраве. Това, че родителите ми са ме родили, е Божие предопределение. Това, че са ми осигурявали ресурси, също е било под Божието върховенство и аз трябва да се отплатя на Божията любов. След като вярвах в Бог толкова много години, не бях направила много за Него и просто се наслаждавах на Божията благодат и благословии. Преди, поради възпирането от страна на родителите ми, не изпълнявах дълга си, но не можех да продължавам да се бунтувам така и вече не исках да изоставям дълга си, за да поддържам отношенията си с тях.
Прочетох още от Божиите слова: „Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който хората трябва да спазват. Бог обича онези, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. Ако родителите ти не вярват в Бог, ако знаят много добре, че вярата в Бог е правилният път и че тя може да доведе до спасение, и не само са невъзприемчиви, но и съдят и заклеймяват вярващите в Бог, то те несъмнено са хора, които изпитват неприязън към истината и я мразят, и несъмнено са хора, които се съпротивляват на Бог и Го мразят — и Бог, разбира се, ги ненавижда и ги мрази. Би ли могъл да ненавиждаш такива родители? Те се противопоставят на Бог и Го хулят, а щом е така, те определено са демони и сатани. Би ли могъл да ги ненавиждаш и проклинаш? Всички тези въпроси са практически. Как трябва да се отнасяш към родителите си, ако ти пречат да вярваш в Бог? Трябва да следваш Божието изискване — обичай това, което Бог обича, и мрази това, което Той мрази“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Когато видях, че в Божието слово се казва: „Обичай това, което Бог обича, и мрази това, което Той мрази“, придобих по-ясна представа за избора, който трябваше да направя. Родителите ми не вярваха в Бог и дори се опитваха да ме преследват и да ме спрат да вярвам. Когато аз и сестра ми свидетелствахме пред тях за Бог, баща ми се разгневи много и прокле Бог, като каза богохулни неща. Те имат дяволска същност и принадлежат на Сатана. Преди си мислех, че се противопоставят на вярата ми само защото са подведени от безпочвените слухове на ККП, но когато други хора също видяха безпочвените слухове на ККП, те успяха да разграничат правилното от грешното и не последваха сляпо осъждането на Бог от страна на ККП. Но родителите ми не прозряха и сляпо повярваха на ККП, и я последваха в осъждането ѝ. Освен това баба и дядо им проповядваха евангелието преди, но те не го приеха, а по-късно, когато видяха баба и дядо да ни водят към вяра в Бог, те таяха омраза към тях, дори ги нападаха и обиждаха. Дори заплашваха баба и дядо, че ако продължат да вярват в Бог, ще спрат да им дават пари. През това време те също така непрекъснато заплашваха мен и сестра ми да не вярваме в Бог. Този път, когато разбраха, че вярваме в Бог, те се опитаха да ни принудят да изоставим вярата си, като ни заплашиха, че ще прекъснат връзките си с нас. Осъзнах, че те не са глупави и невежи или неспособни да прозрат, а че по природа мразят Бог и Му се противят. През онзи ден избрах да вярвам в Бог и да вървя по правилния път, но родителите ми продължиха да се опитват да ме преследват и да ми се противопоставят. Не бях на същия път като тях и не можех да продължавам да бъда възпирана от тях. През онази нощ се въртях в леглото, не можех да заспя и продължих да се моля на Бог да ме напътства и да ми даде възможност да изпълня дълга си.
На следващата сутрин баща ми ме закара в университета. След като приключих с последните си изпити, предадох работата си по-рано и докато съучениците ми ги нямаше, събрах багажа си и излязох да изпълня дълга си. Към днешна дата изпълнявам дълга си в църквата от почти десет години и като чета Божиите слова и се обучавам в дълга си, постепенно се научих да разпознавам всякакви хора, събития и неща, а също така придобих известно разбиране за своя покварен нрав. Бавно започнах да изживявам малко човешко подобие. Всеки път, когато си спомня за това преживяване, съм много благодарна на Бог. Макар да вярвах в Бог от малка, бях твърде невежа и страхлива и макар да познавах истинския път, нямах смелостта да се придържам към него. Поддадох се на принудата на родителите си и не можех правилно да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си. Бог е този, Който винаги ме е напътствал, като е използвал Своите слова, за да ме насочи по правилния път в живота. Благодарна съм за Божията любов и спасение.
