28. Могат ли родителите да променят съдбата на децата си?
След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, като ядох и пих Божиите слова, разбрах, че само чрез вяра в Бог и поклонение пред Него човечеството може да има добра съдба и крайна цел, и проумях, че в този тъмен и зъл свят вярата в Бог е единственият правилен път в живота. По онова време синът ми беше в прогимназията и аз често му говорех за вярата в Бог, като му казвах, че хората са създадени от Бог и затова трябва да вярват в Него и да Му се покланят, а в сърцето си се надявах синът ми да повярва в Бог с мен. Така той щеше да може да получи Божията грижа и закрила и да има добра крайна цел. Малко след като открих Бог, започнах да изпълнявам своя дълг в църквата, но тъй като ККП арестуваше и преследваше християни и разпространяваше безпочвени слухове навсякъде, съпругът ми започна да ми пречи и да ме преследва, от страх, че мога да бъда арестувана заради вярата си и че това ще въвлече и семейството ми, и често се караше с мен. Но синът ми много подкрепяше вярата ми и често се опитваше да убеди баща си да не ми пречи. Всеки път, когато синът ми се прибираше през уикендите, му разказвах библейски истории и четяхме Божиите слова заедно винаги, когато имах време. Понякога, когато го виждах да гледа телевизия, а не да чете активно Божиите слова, се притеснявах и непрекъснато го карах да чете Божиите слова с мен. Синът ми се съгласяваше на думи, но просто си седеше, без да мръдне, а аз се ядосвах и понякога му се карах. Когато ме видеше ядосана, той бързо идваше да прочете няколко откъса от Божиите слова. Виждах, че синът ми просто отбиваше номера пред мен, но си мислех, че във всеки случай е по-добре, отколкото изобщо да не чете Божиите слова. След като синът ми влезе в гимназия, започнах да изпълнявам своя дълг в една близка църква и щом дойдеше уикендът, се стараех да се прибирам вкъщи, за да мога да говоря с него за вярата в Бог. По-късно синът ми отиде в университет и аз му купих MP5 плейър, за да може да го вземе в университета и да намира време да чете Божиите слова. От време на време му се обаждах, за да му напомня, като му казвах да „взема добавки“, с което намеквах, че трябва да чете повече от Божиите слова. Когато синът ми се прибра за ваканцията, първото нещо, което го попитах, беше: „Чете ли Божиите слова в университета?“. Щом каза, че ги е чел, когато е имал време, почувствах облекчение.
През пролетта на 2011 г. някой докладва на властите за вярата ми и за да избегна арест от страна на ККП, трябваше да напусна дома си, за да изпълнявам своя дълг. По това време синът ми беше втора година в един далечен университет и аз пътувах десетки километри само за да използвам обществен телефон и да му се обадя, като му напомнях: „Не забравяй да си вземаш добавките.“ Когато го чух да обещава, че ще го направи, се успокоих. Винаги съм се надявала, че след като завърши, ще може да се присъедини към мен във вярата в Бог и често се молех на Бог, като Го молех да докосне сърцето на сина ми и да го напътства да повярва в Бог. Но нещата поеха в друга посока. През есента на 2013 г. синът ми отиде във военна академия, след като завърши. Тогава се разтревожих: „ККП е атеистична партия и не позволява на военните да имат вяра. След като синът ми отиде в академията, не само че ще му забранят да чете Божиите слова, но и всеки ден ще бъде подложен на промиване на мозъка от страна на ККП и ще го индоктринират с атеистични идеи. Ако това продължи, той със сигурност ще се отдалечава все повече и повече от Бог. Ще може ли все още да повярва в Бог? През всичките тези години винаги съм се надявала синът ми да повярва в Бог и да има добра крайна цел, но сега това мое желание беше напълно разбито“. Като си помислих, че синът ми отива в тази адска дупка, не можех нито да ям, нито да спя и не спирах да плача. Спомних си как по време на гимназиалните му години той се прибираше веднъж на две седмици, а аз често не можех да се върна навреме заради своя дълг. По-късно, когато напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг, вече нямах време да общувам с него. Чувствах, че ако бях изпълнявала дълга си на местно ниво, щях да мога да прочета повече от Божиите слова с него и да го напътствам повече и че може би той нямаше да поеме по грешен път. Когато мислех така, усещах, че не съм изпълнила отговорностите си на майка, и се чувствах длъжница на сина си. И още повече се тревожех за неговото бъдеще и съдба. По-късно видях много млади братя и сестри в църквата, които бяха на приблизително същата възраст като сина ми, и видях, че те вярват в Бог и вървят по правилния път, докато моят син се стремеше към света. Винаги изпитвах съжаление за него. Обземаха ме угризения, че не съм положила повече усилия за него и че не съм прочела повече от Божиите слова с него. Когато не бях заета с дълга си, си мислех за него и се изпълвах с вина и скръб.
По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и успях да се освободя от някои от притесненията си за сина ми. Всемогъщият Бог казва: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца е само външно да им предоставят среда, в която те да пораснат, и това е всичко, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че ничии родители не могат да попречат на съдбата му в живота и ничии родители ни най-малко не могат да го тласнат напред, що се отнася до ролята, която играе в живота“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). „Погрешно е да се казва: „Неуспехът на децата да следват правилния път се дължи на техните родители“. Който и да е от тях, ако е определен тип човек, той ще върви по определен път. Нима това не е сигурно? (Да, така е.) Пътят, по който човек поема, определя какъв е той. Пътят, по който поема, и типът човек, в който се превръща, зависят от самия него. Това са неща, които са предопределени, вродени и са свързани с природата на човека. Тогава каква е ползата от родителското възпитание? Може ли то да управлява природата на човека? (Не.) Родителското възпитание не може да управлява човешката природа и не може да реши проблема за това по кой път да поеме човек. Какво е единственото възпитание, което родителите могат да осигурят? Някои прости модели на поведение в ежедневието на децата им, някои доста повърхностни мисли и правила за постъпките им — това са нещата, с които родителите имат нещо общо. Преди децата им да навършат пълнолетие, родителите трябва да изпълнят вменената им отговорност, която се състои в това да възпитат децата си да следват правилния път, да учат усърдно и да се стремят да са способни да се издигнат над останалите, след като пораснат, а не да вършат лоши неща или да станат лоши хора. Родителите трябва също така да насочват поведението на децата си, да ги учат да бъдат учтиви и да поздравяват по-възрастните, когато ги видят, да ги учат на други неща, свързани с поведението — това е отговорността, която родителите трябва да изпълняват. Да се грижат за живота на детето си и да го възпитават в някои основни правила за постъпките му — ето до какво се свежда родителското влияние. Що се отнася до индивидуалността на детето, родителите не могат да влияят на това. Някои родители са спокойни и вършат всичко в спокойно темпо, докато децата им са много нетърпеливи и не могат да останат на едно място дори за кратко. Когато са на 14 или 15 години, те тръгват сами да изкарват прехраната си, вземат самостоятелни решения за всичко, не се нуждаят от родителите си и са много независими. На това ли ги учат родителите им? Не. Следователно индивидуалността, нравът и дори същността на човека, както и пътят, който ще избере в бъдеще, нямат никакво отношение към родителите му. […] Съществува проблем с израза „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Въпреки че родителите са отговорни за възпитанието на децата си, съдбата на детето не се определя от родителите, а от неговата природа. Може ли възпитанието да разреши проблема с природата на детето? Изобщо не може да го разреши. Пътят, по който човек поема в живота, не се определя от родителите му, а е предопределен от Бог. Казано е, че „човешката съдба се определя от Небето“, и тази поговорка е обобщена от човешкото преживяване. Преди човек да достигне зряла възраст, не можеш да кажеш по какъв път ще поеме. След като стане възрастен, започне да мисли и може да размишлява над проблемите, той ще избере какво да прави в по-широката общност. Някои хора казват, че искат да бъдат висши служители, други — адвокати, трети — писатели. Всеки има свой собствен избор и свои собствени идеи. Никой не казва: „Просто ще чакам родителите ми да ме възпитат. Ще стана такъв, какъвто ме възпитат родителите ми“. Никой не е толкова глупав, че да мисли така. След достигане на зряла възраст идеите на хората започват да се раздвижват и постепенно узряват, като по този начин пътят и целите пред тях стават все по-ясни. По това време малко по малко става ясно какъв тип човек е той и от коя група е част. От този момент нататък индивидуалността на всеки човек постепенно става ясно очертана, както и неговият нрав, а също и пътят, по който върви, посоката му на живот и групата, към която принадлежи. На какво се основава всичко това? В крайна сметка това е нещо, което Бог е предопределил — то няма нищо общо с родителите на човека“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). От Божиите слова разбрах, че родителите са отговорни да родят и отгледат децата си, да осигурят добра среда за тяхното израстване, да ги възпитат да бъдат добри, да вървят по правилния път и да не вършат лоши неща, преди да достигнат зряла възраст, както и да ги учат на най-основните принципи на поведение. Съдбата на детето и пътят, по който то поема в живота, обаче са предопределени от Бог, а не са неща, които родителите могат да решат или контролират. След като децата станат възрастни, те имат свои собствени идеи и избори и въпроси като това какви хора са, към коя група принадлежат и по кой път избират да вървят, се изясняват. Но аз погрешно си мислех, че когато детето ми порасне и не повярва в Бог или не тръгне по правилния път, това е мой провал като майка и че това се дължи на факта, че не съм му чела повече от Божиите слова или не съм го напътствала повече, което го е накарало да тръгне по пътя на света. През последните десет години живеех с дълбоко чувство за вина, като постоянно се чувствах длъжница на сина си. Вярвах в Бог от много години, но не гледах на хората и нещата според Божиите слова. Това беше наистина срамно! Изборът на сина ми да не върви по пътя на вярата се определяше и от неговата природа, която не обича истината. Всъщност вкъщи доста често му говорех за вярата в Бог, но той не се интересуваше от Божиите слова. Всеки път трябваше да му се обаждам и да го подтиквам, а той просто прочиташе малко от Божиите слова, за да ме умилостиви. Когато порасна, се влюби в света, в славата и придобивките, така че естествено се стремеше да върви по пътя на света. Дори да не бях напуснала дома си, за да изпълнявам своя дълг, и да бях останала вкъщи, за да му чета Божиите слова всеки ден, той пак нямаше да повярва в Бог. Неговата съдба и пътят, по който върви, не са неща, които аз, като негова майка, мога да контролирам. Това е свързано с неговата природа и зависи също от Божието предопределение. Имаше една сестра, която се посвети да изпълнява дълга си на пълно работно време, след като завърши университет, но беше изпратена в полицейското управление от невярващия си баща. След като я освободиха, тя продължи да вярва в Бог и да изпълнява своя дълг. Друга сестра отиде в престижен университет и когато чу Божиите слова, беше дълбоко развълнувана и решена да повярва в Бог, така че се отказа от магистратурата си и започна да изпълнява своя дълг и да отдава всичко на Бог на пълно работно време. От тези факти видях, че пътят, по който хората решават да вървят, наистина не е свързан с техните родители.
Един ден по време на духовната си практика прочетох тези Божии слова: „Изискванията, които някои родители имат към децата си, са: „Нашите деца трябва да поемат по правилния път, трябва да вярват в Бог, да изоставят мирския свят и да се откажат от работата си. В противен случай, когато влезем в царството, те няма да са способни да влязат и ще бъдем отделени от тях. Би било толкова прекрасно, ако цялото ни семейство можеше да влезе в царството заедно! Бихме могли да бъдем заедно на небето, както сме тук, на земята. Докато сме в царството, не бива да се изоставяме един друг, трябва да останем заедно през епохите!“. След това се оказва, че децата им не вярват в Бог и че вместо това се стремят към светски неща, стремят се да печелят много пари и да станат много богати, носят всичко, което е модерно, правят всичко, което е модерно и говорят за всичко, което е модерно, и не изпълняват желанията на родителите си. В резултат на това тези родители се чувстват разстроени, молят се и постят заради това, постят седмица, 10 дни или две седмици и полагат много усилия по този въпрос заради децата си. Често са толкова гладни, че им се вие свят, и често се молят пред Бог, докато плачат. Колкото и да се молят обаче, колкото и усилия да полагат, децата им не се трогват и не знаят как да се пробудят. Колкото повече децата им отказват да повярват, толкова повече тези родители си мислят: „О, не, разочаровах децата си, подведох ги. Не бях способен да им проповядвам евангелието и не ги поведох със себе си по пътя на спасението. Тези глупаци — това е пътят към благословиите!“. Не са глупаци. Просто не изпитват тази потребност. Тъкмо тези родители са глупаци, защото се опитват да наложат този път на децата си. Не е ли така? Ако децата им изпитваха тази потребност, щеше ли да е необходимо тези родители да говорят за тези неща? Децата им сами щяха да повярват. Тези родители винаги мислят: „Аз подведох децата си. От ранна възраст ги насърчавах да отидат в колеж, а откакто отидоха в колежа, те не поглеждат назад. Те не спират да се стремят към светските неща и когато се върнат, говорят само за работа, за печелене на пари, за това кой е получил повишение или си е купил кола, кой се е оженил за богаташ, кой е отишъл в Европа за по-нататъшно обучение или като студент на разменни начала и говорят за това колко страхотно върви животът на другите хора. Всеки път, когато се приберат вкъщи, говорят за тези неща, а аз не искам да ги чувам, но не мога да направя нищо по въпроса. Каквото и да им казвам в опит да ги накарам да повярват в Бог, те все не искат да слушат“. В резултат на това те се карат с децата си. Всеки път, когато видят децата си, лицата им помръкват. Всеки път, когато говорят с децата си, изражението им е кисело. Някои деца не знаят какво да правят и си мислят: „Не знам какво не е наред с родителите ми. Ако не вярвам в Бог, значи просто не вярвам в Него. Защо винаги се отнасят така с мен? Мислех, че колкото повече някой вярва в Бог, толкова по-добър човек става. Как може вярващите в Бог да изпитват толкова малко обич към семействата си?“. Тези родители толкова се тревожат за децата си, че са на път да им се спука някой кръвоносен съд, и казват: „Те не са мои деца! Прекъсвам връзките си с тях, отричам се от тях!“. Казват го, но всъщност не го чувстват. Не са ли глупави такива родители? (Така е.) Те винаги искат да контролират и да държат в ръцете си всичко, винаги искат да държат в ръцете си бъдещето на своите деца, тяхната вяра и пътищата, по които вървят. Това е толкова глупаво! Не е уместно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). Божието разобличение е абсолютно точно. Точно това си мислех в сърцето си и точно така постъпвах. Когато детето ми беше в училище, в сърцето си вече бях планирала, че след като завърши, ще вярваме в Бог заедно и ще навлезем в царството като майка и син. Колко прекрасно би било това! Така че, когато детето ми беше вкъщи, отделях време да му говоря за вярата в Бог, като го подтиквах отново и отново да чете Божиите слова, а когато не слушаше, се ядосвах и понякога дори му се карах. Когато учеше в университет в друг град, пътувах десетки километри, за да му се обадя и да му напомня да чете Божиите слова, и неразумно се молех пред Бог, и Му поставях изисквания, като Го молех да докосне сърцето на детето ми и да го доведе до вяра. Не можех да контролирам дори собствената си съдба, а все се опитвах да устройвам и манипулирам съдбата на детето си, като исках да го накарам да следва пътя, който бях планирала за него. Това беше наистина надменно и самоуверено от моя страна! Когато научих, че синът ми е избрал пътя на света, се разтревожих, разстроих се, не можех нито да ям, нито да спя и съжалих, че не съм положила повече усилия да го насоча към пътя на вярата. Всъщност безпокойството ми се дължеше на страха, че ако детето ми не повярва в Бог, ще го сполети бедствие. Контролирана от чувствата си, аз пренебрегнах Божиите намерения и просто настоявах насила да водя детето си към вярата в Бог против волята му. Дори неразумно се молех на Бог да ми помогне да сбъдна мечтата си да навлезем в царството заедно със сина ми. Всичко, което правех, беше наистина глупаво и напълно отвратително за Бог!
По-късно прочетох още от Божиите слова: „Когато става въпрос за отношението, което трябва да възприемат към пълнолетните си деца, освен мълчаливо да ги благославят и да имат добри очаквания за тях, независимо от това какъв ежедневен живот водят децата им, каква съдба или какъв живот имат, родителите могат само да оставят нещата такива, каквито са. Никой родител не може да промени каквото и да е от това, нито може да го контролира. Макар че си родил децата си и си ги отгледал, както обсъждахме преди, родителите не са господари на съдбите на децата си. Родителите зачеват физическото тяло на децата си и ги отглеждат до зряла възраст, но що се отнася до това каква съдба ще имат децата им, това не е нещо, което се дава или избира от родителите, и родителите със сигурност не го решават. Желаеш децата ти да се справят добре, но това гарантира ли, че ще стане така? Не желаеш да ги сполети беда, лош късмет и каквито и да било нещастия, но означава ли това, че ще са способни да ги избегнат? С каквото и да се сблъскат децата ти, нито едно от тези неща не е подвластно на човешката воля, нито се определя от твоите потребности или очаквания. И така, какво ти подсказва това? След като децата са станали възрастни, способни са да се грижат за себе си, да имат независими мисли, възгледи за нещата, принципи на постъпване и схващане за живота и вече не са под влиянието, контрола, възпирането или управлението на родителите си, значи те наистина са възрастни. Какво означава това, че са станали възрастни? Означава, че родителите им трябва да ги оставят. В писмения език това се нарича „оставяне“, което позволява на децата самостоятелно да открият и да поемат по своя път в живота“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). „Като човек, който вярва в Бог, ако искаш да се стремиш към истината и да постигнеш спасение, тогава енергията и времето, които ти остават в твоя живот, трябва да се изразходват за изпълнението на дълга ти и за това, което Бог ти е поверил. Не бива да отделяш каквото и да било време за децата си. Животът ти не принадлежи на твоите деца и не бива да се изразходва за живота или оцеляването им, нито за да удовлетворява твоите очаквания към тях. Вместо това той трябва да бъде посветен на дълга и поверената задача, която Бог ти е дал, както и на мисията, която трябва да изпълниш като сътворено същество. Ето в какво се състоят ценността и смисълът на твоя живот. Ако желаеш да изгубиш собственото си достойнство и да станеш роб на децата си, да се тревожиш за тях и да правиш всичко за тях, за да удовлетвориш собствените си очаквания за тях, то всичко това е безсмислено, не е ценно и няма да бъде запомнено. Ако упорстваш в това и не се избавиш от тези идеи и действия, то може да означава единствено, че не си човек, който се стреми към истината, че не си сътворено същество, което е съгласно критериите, и че си доста непокорен. Не цениш нито живота, нито времето, дадени ти от Бог. […] След като това задължение е изпълнено и децата ти пораснат и станат възрастни, това дали ще постигнат големи успехи или ще останат просто обикновени и невзрачни личности няма нищо общо с теб, защото съдбата им не е нещо, което ти можеш да определиш, нито е твой избор, а още по-малко им е дарена от теб — тя е предопределена от Бог. Тъй като е предопределена от Бог, не бива да се намесваш или да си вреш носа в техния живот или в тяхното оцеляване. Техните навици, ежедневие и отношение към живота, каквито и стратегии за оцеляване да имат, какъвто и да е мирогледът им, каквото и да е отношението им към света, към какъвто и път да се стремят — това не е твоя грижа. Ти нямаш задължението да страдаш заради това, че поемаш тези въпроси, а също така нямаш и способи да гарантираш, че те живеят щастливо всеки ден. Всички твои усилия в това отношение са ненужни. Съдбата на всеки човек е предопределена от Бог. Следователно колко страдание или благословение преживява той в живота, какво семейство, брак и деца има, какви неща преживява в обществото и какви събития преживява в живота не са неща, които той самият може да предвиди или промени, така че родителите имат още по-малка способност да ги променят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова много ясно показват какво отношение трябва да имаме към децата си. След като родителите отгледат децата си до зряла възраст, техните отговорности са изпълнени. Що се отнася до това по какъв път поемат децата им или каква съдба имат, това не са решения на родителите. Моите отговорности към сина ми отдавна бяха изпълнени, затова не трябваше да се намесвам неразумно в живота му или в пътя, по който поема. Трябваше да се покоря на Божието върховенство и подредби и да приема всичко от Бог. Спомних си за Йов. Като баща той също се е надявал децата му да вярват в Бог и да Му се покланят като него, но Йов е имал принципи в отношението си към децата си. Той просто им е проповядвал евангелието и е изпълнявал отговорността си на баща, а що се отнася до това дали те са вярвали в Бог, Йов не се е опитвал да ги принуждава да вярват против волята им и не се е намесвал в пътя, който са избрали. Той не се е молил на Бог за децата си и не е призовавал Бог да докосне сърцата им, за да повярват в Него. Той просто се е покорил на Божието върховенство и подредби. Практиката на Йов е била в съответствие с Божиите намерения. Като се сравних се с Йов, се засрамих. Бях яла и пила толкова много от Божиите слова, а в сърцето ми нямаше място за Бог. Когато се сблъсквах със ситуации, не търсех истината и не схващах Божиите намерения, а вместо това просто действах сляпо, както си исках. Трябваше да последвам примера на Йов и да се отнасям към сина си според истините принципи.
Сега синът ми все още търси из света, но аз вече не се тревожа за неговото бъдеще или съдба, нито се чувствам тъжна или разстроена заради него. Именно Божиите слова преобърнаха погрешните ми възгледи. Благодаря на Бог!
