12. Преживяването на мъчението от болестта ме научи на покорство
Един ден през юни 2021 г. се почувствах замаян и неразположен, затова си измерих кръвното налягане. Систоличното налягане беше над 200, а диастоличното — 120. По-късно взех лекарства и то спадна, но систоличното ми налягане понякога все още скачаше до 160, което ми причиняваше главоболие и замайване. Започнах да се тревожа. С толкова високо кръвно налягане, а и понеже всеки ден работех на компютър, си помислих: „Ако това продължи, какво ще стане, ако състоянието ми се влоши и вече не мога да изпълнявам дълга си? Дали тогава все още ще мога да бъда спасен?“. Затова не исках да се насилвам твърде много. По това време бях църковен водач и трябваше всеки ден да проследявам работата. Освен това двамата братя и сестри, с които си сътрудничех, тъкмо бяха започнали да се обучават, така че трябваше да нося по-тежък товар. Започнах да изпитвам леко негодувание, като се притеснявах, че целият този стрес ще повиши кръвното ми налягане. Постоянно се тревожех за болестта си, затова не влагах сърцето си в своя дълг. Просто преглеждах повърхностно различните принципи, като разбирах само буквалния им смисъл, но не можех да ги прилагам в дълга си. Когато видях, че работата ни не дава добри резултати, не положих никакво реално усилие да търся как да разрешим проблемите си, защото постоянно се страхувах, че ако вложа много енергия в това, кръвното ми налягане ще скочи.
През февруари 2023 г., поради честото ми главоболие и замайване, братът от семейството ми домакин ме посъветва да отида на преглед в болница. След това лекарят ми каза, че съм получил мозъчен инфаркт и се нуждая от спешно лечение. Той ме предупреди, че ако състоянието ми се влоши, това може да доведе до парализа или дори да бъде животозастрашаващо. Разтревожих се, че ако наистина стане сериозно, няма да мога да изпълнявам дълга си, и тогава няма ли цялата ми надежда да бъда спасен да изчезне? Исках веднага да се лекувам, но тогава получих писмо, в което се казваше, че един църковен водач е бил арестуван и се е превърнал в Юда и че трябва незабавно да се преместя. След това не посмях да се върна в болницата. По-късно започнах да изпълнявам дълг с текст. Една сутрин се опитах да стана от леглото и ме заля такава вълна от замайване и гадене, че дори не можех да се изправя. Трябваше да легна отново. Помислих си: „Вече имам високо кръвно налягане и мозъчен инфаркт. Възможно ли е инфарктът да се е влошил и кръвоносен съд да е запушен?“. Исках да се прибера у дома за лечение, но полицията все още ме издирваше. Не можех да се върна. Затова се помолих на Бог и прочетох словата Му на общение за това как да преживяваме болест. На следващия ден замайването не беше толкова силно. Два месеца по-късно здравето ми се беше възстановило доста добре, но все още живеех в тревога и безпокойство. Страхувах се, че допълнителното умствено напрежение ще ме изтощи и ще влоши състоянието ми, затова не бях склонен да плащам голяма цена в своя дълг. Просто отбивах номера, за да отметна текущата работа. Не бях внимателен при преглеждането на статии, което доведе до лошо качество на избраните от мен. През април 2024 г. брат Джън се присъедини към екипа ми, за да си сътрудничим, и почувствах, че бремето ми малко олекна. Като го гледах как е напълно съсредоточен върху дълга си, се изпълних със завист. „Да бях и аз здрав като него!“ — помислих си. „Здравето ми се влоши толкова много през последните няколко години. Не става въпрос само за високото кръвно налягане и мозъчния инфаркт, а имам и шум в ушите. Често се чувствам замаян и с мозъчна мъгла, докато изпълнявам дълга си. Дясната ми ръка също е малко изтръпнала — може би е от лошо кръвообращение. Вече съм над шейсетгодишен, а и имунната ми система също е слаба. С такова здраве, ако един ден се парализирам и не мога да изпълнявам дълга си, няма ли да стана безполезен и да загубя шанса си да бъда спасен и да вляза в небесното царство? Нима цената, която съм платил, и страданието, което съм понесъл през всичките тези години, няма да са били напразни?“. Като се замислих за това, се почувствах донякъде унил. Брат Джън проведе общение с мен, че когато се сблъскаме с болест, трябва да търсим Божието намерение. Почувствах се малко разстроен, като си мислех, че той не може да разбере през какво преминавам. Но тогава се замислих как от години постоянно живеех в скръб и тревога заради здравето си, без изобщо да влагам сърце в търсенето на Божието намерение. Знаех, че състоянието ми не е правилно, затова се помолих на Бог: „О, Боже, знам, че Твоето намерение е в тази болест, която ме сполетя. Моля Те, води ме да разбера истината и да си взема поука“.
След това прочетох някои от Божиите слова и започнах да разбирам малко по-добре Неговото намерение. Всемогъщият Бог казва: „Когато Бог ти уреди да се разболееш, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да преживееш боледуването, вредите, различните неудобства и затруднения, които болестта ти причинява, нито различните чувства, които болестта поражда у теб — целта Му не е да преживееш болестта в процеса на боледуването. Целта Му по-скоро е да си вземеш поуки от болестта, да научиш как да разбереш Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи към Бог, които имаш, когато си болен, и да се научиш как да се покоряваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да можеш да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е най-важното. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти прекомерни желания и изисквания, които отправяш към Бог, и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да се поддържаш жив. Бог не ти позволява да кроиш планове, не ти позволява да преценяваш и не ти позволява да пожелаваш каквото и да е прекомерно от Него; Той изисква само да Му се покориш и в практикуването и преживяването на покорството да опознаеш собственото си отношение към болестта и отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е нагласил обстоятелствата на болестта или че ти е дал тези състояния на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато те сполети болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш или да избягаш от нея, или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова видях, че болестите ни сполетяват с Неговите добри намерения, за да ни преобразят и пречистят. Онези, които се стремят към истината, могат да си вземат поука чрез болестта и да постигнат истинско покорство пред Бог. Но когато болестта ме сполетя, аз не потърсих Божието намерение, нито се самоанализирах, за да опозная себе си. Просто винаги живеех в плен на болестта си, като се притеснявах, че ако се парализирам и не мога да изпълнявам дълга си, или дори умра, надеждата ми да бъда спасен и да вляза в небесното царство ще бъде напълно разбита. Понеже се тревожех, че състоянието ми ще се влоши, не носех никакво бреме в дълга си, от страх да не изтощя тялото си. Когато братята и сестрите проведоха общение с мен за извличането на поуки от болестта, аз все още не го приемах. Мислех си: „На вас ви е лесно да говорите, не сте този, който е болен и го боли“. Винаги завиждах на доброто здраве на другите и се оплаквах, че Бог не ми е дал здраво тяло. Ни най-малко не търсех истината, нито се опитвах да си взема поука. Как можех изобщо да се надявам да придобия истината, да бъда пречистен или преобразен?
По-късно започнах да търся истината за проблемите си. Прочетох Божиите слова: „Каквато и болест да сполети старата плът на човек, до каква степен страда тя или дали тази болест може да бъде излекувана — нищо от това не зависи от него, всичко е в Божиите ръце. Когато болестта те споходи, независимо дали можеш да се покориш на Божието устройване или не, независимо дали си готов да приемеш този факт или не, болестта все още е в тялото ти; не можеш да се отървеш от нея. Така че дните минават по един и същи начин, независимо дали се изправяш пред болестта си позитивно или негативно, и не можеш да промениш факта, че тази болест е в тялото ти. Можеш обаче да избереш какво отношение да възприемеш към нея“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „Когато нормалните хора се разболеят, всички те страдат и се измъчват, и имат определена граница на това, което могат да издържат. Но ако хората винаги искат да разчитат на собствените си сили, за да се отърват от болестта си и да се освободят от нея, какъв ще бъде крайният резултат? Не само че няма да могат да облекчат страданието си, но ще страдат и ще се измъчват още повече. Затова колкото повече страдаш от болест, толкова повече трябва да търсиш истината и да търсиш как да практикуваш в съответствие с Божиите намерения. Колкото повече страдаш от болест, толкова повече трябва да идваш пред Бог и да познаваш собствената си поквара и неразумните изисквания, които предявяваш към Бог. Колкото повече страдаш от болест, толкова повече си изпитван за истинско покорство. Следователно, ако все още си способен да се покоряваш на устроеното от Бог, докато търпиш болест, и можеш да се въздържиш от това да се оплакваш от Бог, а също и да се избавиш от неразумните си изисквания към Него, дори ако си смъртно болен, това показва, че си човек, който искрено се стреми към истината и се покорява на Бог, че имаш свидетелство и че твоите преданост и покорство към Бог са реални, че не са лозунги или доктрини, а вместо това издържат на изпитание. Ето какво трябва да практикуват хората, когато се разболеят. Когато се разболееш, от една страна, това е предназначено да разкрие всички твои неразумни изисквания и твоите нереалистични фантазии и представи за Бог, а от друга — да изпита вярата ти в Бог и покорството ти пред Него. Ако издържиш изпитанието в тези аспекти, тогава имаш истинско свидетелство и реално доказателство за вярата си в Бог, за предаността си към Бог и за покорството си пред Него. Ето какво иска Бог и именно това трябва да притежава и да изживее едно сътворено същество. Не са ли всички тези неща положителни?“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). Божиите слова посочваха правилната гледна точка и пътя на практикуване, когато се сблъскваме с болест: да вярваме истински и да се покоряваме на върховенството и подредбите на Бог, а не да се опитваме сами да се отървем от болестта — това ще донесе само повече страдание. Самият аз имах практическо преживяване с Божиите слова. Когато кръвното ми налягане премина 200 милиметра живачен стълб, бях ужасен. Мислех си, че ако не се съсредоточа върху това да се грижа за себе си или ако падна случайно, ще се окажа парализиран или дори мъртъв. Страхувах се, че ако положа твърде много умствени усилия в своя дълг, това ще влоши състоянието ми и ще доведе до сериозни последствия, затова постоянно живеех сред негативни емоции на скръб и безпокойство. Това донесе на тялото и ума ми голямо напрежение и болка и се отрази на дълга ми. Нима всичко това не беше, защото нямах познание за Божието върховенство? Истината е, че дали състоянието ми е сериозно, или леко, или кога може да умра — нищо от това не може да бъде променено чрез тревога или скръб. Всичко това е под върховенството и подредбите на Бог. Например, след като развих високо кръвно налягане, имаше една седмица, в която паднах от колелото си два пъти и паданията бяха наистина лоши. По това време си помислих: „Това е, сигурно ще се парализирам“. Но се оказа, че имам само леки ожулвания; далеч не беше толкова сериозно, колкото си представях. Нима това не беше Божията закрила? Трябваше да променя погрешната си гледна точка и да се изправя пред болестта си по правилния начин. Трябва да се лекувам, когато е необходимо, но що се отнася до това дали ще се подобря, или дали ще живея, или ще умра, не мога да поставям изисквания на Бог и със сигурност не трябва да Го разбирам погрешно или да се оплаквам от Него. Трябва да се покорявам на върховенството и подредбите на Бог и, насред болестта, да търся повече истината и да се самоанализирам, за да опозная себе си. Това е единственият начин да постигна реални придобивки.
След това продължих да размишлявам над основната причина, поради която живеех в негативни емоции. Прочетох Божиите слова: „Всички хора вярват в Бог, за да получат благословии, награди и венци. Няма ли всеки човек такова намерение в сърцето си? В действителност всеки човек го има. Това е факт. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват намерението и желанието си да получат благословии, това желание, това намерение и мотив, които лежат дълбоко в сърцата на хората, никога не са се разколебавали. Независимо колко духовна теория разбират хората, какво познание за преживяване имат, какъв дълг могат да изпълняват, колко страдание понасят или каква цена плащат, те никога не се отказват от намерението да получат благословии, което е скрито дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят и тичат насам-натам в служба на това. Не е ли това нещото, заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Без това намерение да получите благословии, как бихте се чувствали? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако това намерение да получат благословии, което е скрито в сърцата им, бъде напълно изкоренено? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да станат немотивирани в дълга си и да загубят интерес към вярата си в Бог. Би изглеждало така, сякаш са загубили душите си, и би изглеждало така, сякаш сърцата им са били отнети. Ето защо казвам, че намерението да се получат благословии е нещо скрито дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и домогване идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене, преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предпоставката на безмерните си амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Като се съди по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (седма част)). От Божиите слова видях, че антихристите идват в църквата, за да изпълняват своя дълг, само за да придобият благословии. За да придобие благословии, един антихрист може да се отрече от всичко, да се себеотдаде и да плати цена, но в момента, в който почувства, че не може да получи благословии, е способен да предаде Бог. Като се замислих за себе си, осъзнах, че собствените ми намерения и цели във вярата в Бог бяха абсолютно същите: да придобия благословии и да вляза в небесното царство. През всичките тези години на вяра не бях възпрепятстван от преследването на ККП или от подигравките и клеветите на света и упорствах в следването на Бог и изпълнението на своя дълг. Правех всичко това с мисълта, че цената, която съм платил, и моето себеотдаване ще ми спечелят благодатта и благословиите на Бог и ще осигурят навлизането ми в небесното царство. Когато получих високо кръвно налягане и мозъчен инфаркт, се притесних, че ако кръвното ми налягане се повиши, ще се окажа парализиран, дори да не умра, и ако не мога да изпълнявам дълга си, ще загубя благословията да вляза в небесното царство. Ето защо винаги бях в унило състояние. Когато видях, че дългът ми не дава добри резултати, не се тревожех за това, а по-скоро се притеснявах, че умствената преумора ще влоши състоянието ми и ще загубя шанса си да получа благословии. Видях, че всичко, за което мислех и което правех, беше за моя собствена плътска полза. Вярвах, отказвах се от всичко и отдавах всичко, за да получа благословии. Живеех според това сатанинско правило за оцеляване: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. За да получа благословии, можех да се отрека и да се себеотдавам, без да се съобразявам с нищо друго, но ако в това нямаше благословии за мен, просто ставах негативен и се отпусках. Нима не разкривах нрава на антихрист? В последните дни Бог изразява истината, за да извърши делото по спасяването на човечеството. Божието намерение не е да Го следвам и да изпълнявам дълга си само за да получа благословии. Той се надява, че в процеса на изпълнение на моя дълг ще се стремя към истината, за да преодолея покварения си нрав, да променя погрешните си възгледи за вярата, да се отърва от нещата, които са от Сатана, и да стана човек, който е в съответствие с Божиите намерения. Само тогава мога да получа Божието одобрение. За разлика от това, аз винаги съм живял в егоистичен, користен сатанински нрав, като винаги съм преследвал само благословии. Нима не вървях по пътя на Павел? Павел е вярвал в Бог, но не се е стремял към истината и живота. Той се е отнасял към цялото си дело и труд за Бог като към разменна монета, за да придобие корона и благословии, като се е опитвал да сключи сделка с Бог. След години на вяра неговият сатанински покварен нрав не се е променил ни най-малко. Той безсрамно е роптаел шумно срещу Бог, като е изисквал корона, и по този начин е накърнил Божия нрав и е бил наказан. Ако вярвам в Бог, но не се стремя към истината и живота и винаги преследвам благословии и се опитвам да се пазаря с Бог, аз също ще бъда наказан, ако не се покая. Като осъзнах последствията от това да продължавам по този път, се помолих на Бог: „О, Боже, знам, че Твоите добри намерения стоят зад тази болест. Тя е, за да ме разкрие и спаси. Това е Твоята любов, която ме сполетя, като ми позволи да видя ясно, че през цялото това време съм преследвал само благословии и съм вървял по погрешен път. О, Боже, готов съм да се покая. Отсега нататък ще се съсредоточа върху стремежа към истината“. След като се помолих, сърцето ми се почувства много по-спокойно и леко.
По-късно се замислих за друг погрешен възглед, който имах: идеята, че ако болестта ми стане сериозна и не мога да изпълнявам дълга си, не мога да бъда спасен. Продължих да търся истината, за да преодолея това. Прочетох Божиите слова: „Постигането на спасение означава да се освободиш от греха и от влиянието на Сатана и искрено да се обърнеш към Бог, и да се покориш на Бог. Какво трябва да притежават хората, за да се освободят от греха и от влиянието на Сатана? Истината. За да придобият истината, хората трябва да се въоръжат с много от Божиите слова и трябва да могат да преживяват Божиите слова и да ги прилагат на практика, така че да могат да разберат истината и да навлязат в реалността — едва тогава те ще бъдат спасени. Това дали някой може да бъде спасен, или не, няма нищо общо с това колко дълго е вярвал в Бог, колко напреднало е познанието му, дали притежава дарби и силни страни или колко страда. Единственото нещо, което има пряка връзка с постигането на спасение, е дали даден човек придобива истината, или не“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Бог е направил критерия за спасението кристално ясен. Той гледа основно дали хората могат да изживеят реалността на Неговите слова; дали във всичко те спират да живеят според сатанинските философии и вместо това гледат на хората и нещата и постъпват и действат според Неговите слова и истините принципи; дали изпитват страх от Него, покорство пред Него, преданост и любов към Него; и дали изживяват истинско човешко подобие. Само онези, които притежават тези истини реалности, ще бъдат спасени от Бог. Но що се отнася до мен, след всичките ми години на вяра, аз не бях се отървал от нито един вид покварен нрав като надменност, самонадеяност, егоизъм или подлост. Макар да бях способен да страдам малко и да платя малка цена в изпълнението на дълга си, всъщност се опитвах да се пазаря с Бог в желанието си да придобия благословии. Цялото ми същество все още живееше под мрачното влияние на Сатана, като дори не беше близо до спасението. Ако не преодолея тези видове покварен нрав, ако това желание за благословии все още е в сърцето ми, тогава дори да изпълнявам дълг, пак няма да бъда спасен накрая. Трябва да се съсредоточа върху стремежа към истината. Това е единственият начин да имам шанс да бъда спасен.
Също така постоянната ми тревога, че ако се разболея сериозно и умра, не мога да бъда спасен — тя също идваше от неразбирането на истината. Затова потърсих съответните Божии слова, за да ги прочета. Всемогъщият Бог казва: „Ако в момента, в който животът ти предстои да ти бъде отнет, ти си спокоен, приемаш го и се покоряваш, без да се оплакваш, считаш, че си изпълнил отговорностите, задълженията и дълга си докрай, и сърцето ти е радостно и спокойно — ако си тръгнеш по този начин — то за Бог ти изобщо не си тръгнал. По-скоро живееш в друг свят и в друга форма. Всичко, което се е случило, е, че формата ти на живот се е променила — ти не си истински мъртъв. Хората го виждат така: „Този човек умря толкова млад, колко жалко!“. Но в очите на Бог ти не си умрял и не си отишъл да страдаш; вместо това ти си отишъл да се радваш на благословии и да се приближиш до Бог. Това е така, защото като сътворено същество в Божиите очи ти вече отговаряш на критериите в изпълнението на дълга си, вече си приключил своя дълг и Бог вече не се нуждае да изпълняваш този дълг сред редиците на сътворените същества. За Бог твоето „заминаване“ не е „заминаване“, а си бил „отнет“, „заведен“ или „изведен“, и това е нещо добро“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). От Божиите слова разбрах, че някои хора, докато са живи, са способни да се придържат към своя дълг, независимо с какво се сблъскват — било то преследване, мъки, терзание от болест или финансови затруднения — без да се оплакват от Бог или да предават Бог. Такива хора са дали истинско свидетелство. Въпреки че плътта им умира, те всъщност са взети от Бог да живеят в друго пространство. Винаги съм се притеснявал, че смъртта означава да загубя шанса си да бъда спасен, но реалността е, че изходът на човек след смъртта се определя от отношението му към Бог и към истината, докато е бил жив. Спомних си за Йов. Той е вярвал, че Бог е Върховният владетел на небесата, земята и всички неща. През целия си живот той е следвал Бог и е вървял по пътя на това да се бои от Бог и да отбягва злото. Когато се е изправил пред смъртта, не е имал тревога или страх, защото е вярвал, че Бог господства над живота и смъртта на човека и ги подрежда. Затова е можел да се изправи пред нея спокойно. Йов е бил човек, който се е боял от Бог и е отбягвал злото. Той е останал непоколебим в свидетелството си по време на изкушенията на Сатана и въпреки че е умрял, е бил спасен от Бог. Понеже не разбирах истината и не можех да проумея въпросите за живота, смъртта и спасението, винаги се притеснявах, че смъртта означава, че не мога да бъда спасен. Колко глупав бях! В действителност, дори да съм жив, ако не се стремя към истината, ако не вървя по пътя на това да се боя от Бог и да отбягвам злото, и ако във вярата си в Бог се отричам от всичко и отдавам всичко само за да получа корона и благословии, тогава в Божиите очи няма разлика между това дали съм жив, или мъртъв. То няма нищо общо със спасението. Това е така, защото такова себеотдаване е в полза на плътта; то е егоистично и не е изпълнение на дълга и отговорността на едно сътворено същество. Сега Бог все още ми дава шанс да живея. Вече не мога да бъда погълнат от притеснения за живота, смъртта или благословиите. Докато съм жив, трябва искрено да се стремя към истината и да изпълнявам добре дълга си като сътворено същество, за да удовлетворя Бог. Именно за това трябва да ме е грижа и върху което трябва да се съсредоточа най-много. Само като придобия истината и изживявам истината реалност, сърцето ми ще има радост и мир; само тогава вече няма да се боя от смъртта.
В днешно време все още ме боли глава и ми се вие свят, когато изпълнявам дълга си дълго време, но вече не живея толкова много в плен на болестта. Ако ме боли глава, си почивам малко. В ежедневието си също се опитвам да спортувам повече и вече не се тревожа какво ще се случи с тялото ми и дали ще живея, или ще умра. Всеки ден, в който живея, ще изпълнявам дълга си по най-добрия възможен начин. Благодаря на Бог!
