30. След като моите надежди за сина ми бяха разбити
Родих се в семейство на интелектуалци. Родителите ми винаги ме учеха на следното: „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“, „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Изпъкни над останалите и донеси чест на предците си“. Приех тези мисли и идеи в сърцето си и винаги се трудех усърдно в стремежа си към тях. Исках да променя съдбата си чрез трупане на знания и вярвах, че ако вляза в колеж, ще получа уважавана работа. Щях да мога да седя в офис, без да върша тежка физическа работа, и хората щяха да ме уважават. Но нещата не се развиха така, както ми се искаше, и не влязох в колеж. По-късно станах работничка в завод за циментови изделия. След като се омъжих, свекърва ми ме презираше, защото бях обикновена работничка, и често ми създаваше трудности. Казваше, че съм просто една мизерна работничка. Не смеех да кажа и дума в отговор, когато свекърва ми говореше тези подигравателни и унизителни неща, и се чувствах много нещастна. Реших, че докато отглеждам детето си, ще уча, за да мога след колежа да получа чиновническа длъжност и свекърва ми повече да не ме гледа отвисоко.
През 1986 г., точно както се надявах, най-накрая се явих на приемен изпит за колеж и получих диплома за специалист. След като се дипломирах, се върнах в завода и ме прехвърлиха на чиновническа длъжност. По-късно бях повишена в директор на цеха за фуражи. Съучениците и колегите ми много ми се възхищаваха, казваха, че съм силна жена, а всичките ми роднини и приятели ме хвалеха. Когато вървях по улицата, тези, които ме познаваха, ме поздравяваха топло. Отношението на свекърва ми също се промени и тя винаги се усмихваше, когато говореше с мен. Дори се хвалеше с възможностите ми пред съседите. Най-накрая можех да ходя с гордо вдигната глава. Само си мислех с въдишка: „Колко голяма е разликата между това да имаш и да нямаш статус! Докато се наслаждавах на хвалбите на другите, ми хрумна, че все още имам отговорност: трябваше да възпитам сина си правилно, така че подобно на мен да придобие повече знания и да влезе в колеж. Тогава един ден той щеше да ме надмине и щеше да е в състояние да преследва кариера в правителството, да постигне по-голяма власт и статус, да се издигне над останалите и да почете предците ни. Тогава като негова майка аз също щях да се радвам на отразената му слава. Когато синът ми стигна до прогимназията, използвах връзките си, за да го уредя в най-доброто училище; често му казвах да учи усърдно, насърчавах го да бъде амбициозен и го учех, че само като влезе в колеж, ще може да си намери добра работа и да има светло бъдеще. Синът ми не ме разочарова и академичните му постижения винаги бяха сред първите шест в класа му. Класният му ръководител ми каза: „Трябва да развиете сина си правилно. Той е много умен и има потенциал да влезе в университета Цинхуа или Пекинския университет“. След като чух учителя да казва това, се почувствах наистина щастлива и си помислих: „Синът ми е умен и няма да му е проблем да влезе в елитен университет. Намирането на добра работа в бъдеще ще му бъде като детска игра“. Имах успешна кариера, а синът ми се справяше наистина добре в училище. Това ме изпълни с надежда за по-добро бъдеще. Това, което се случи по-късно обаче, беше напълно неочаквано.
От втората половина на 1995 г. цехът, който бях наела, от печеливш се превърна в губещ. Бях изключително притеснена от това. На всичко отгоре се разболях тежко от туберкулоза и бях толкова слаба, че вече не можех да ходя на работа. Тъй като прекратих договора предсрочно, заводът не ми плати. По това време съпругът ми беше съкратен от години и така и не успяваше да си намери подходяща работа. След като купихме апартамент, останалите ни спеспестявания бяха почти изчерпани. Синът ми щеше да започне гимназия, което струваше пари. Как можехме да продължим да го подкрепяме в обучението му без източник на доходи? По-късно съпругът ми ме помоли да отворим заедно улична сергия, за да продаваме стока от излишък. По това време бях много притеснена от мисълта: „Бях уважавана директорка на завод, а сега съм изпаднала дотам, че да продавам неща на улицата, за да изкарвам прехраната си. Ако колегите ми от завода или хората, които ме познават, видят това, ще се посрамя напълно!“. Но после си помислих: „Може сега да се посрамя, но когато синът ми завърши университет и преуспее, той ще ми донесе престиж. За да спестя пари за университетското му образование, си струва да загубя известно достойнство и да изтърпя малко страдание“.
През април 1998 г. имах щастието да приема делото на Всемогъщия Бог от последните дни. От Божиите слова разбрах, че този етап от Божието дело е Неговото последно дело за спасение на човечеството и че ако хората не повярват в Бог и не приемат Неговото спасение, независимо колко знания трупат или колко високи са степента или статусът им, в крайна сметка те ще погинат. Но мислите и идеите за стремеж към знания, за да промениш съдбата си, бяха много дълбоко вкоренени в мен и все още се надявах, че синът ми ще се издигне над останалите и ще донесе чест на нашите предци. През първата си година в гимназията синът ми неочаквано изгуби желание за учене и вместо това поиска да се присъедини към армията. Бях изненадана и си помислих: „Да си войник е тежка работа. Какъв потенциал за бъдещо развитие има в това? Само с влизане в университет и получаване на висока степен можеш да намериш добра работа. Само тогава ще имаш възможността да получиш високопоставена, добре платена чиновническа длъжност и да станеш човек с висок статус“. В никакъв случай не можех да позволя на сина си да прави каквото иска. Затова се опитах да го убедя с благи думи: „Сине, ти си наистина умен. Всички учители казаха, че си добър кандидат за университета Цинхуа или Пекинския университет. Остават само две години до приемния изпит за университета. Ако сега напуснеш училище и се присъединиш към армията, ще съжаляваш до края на живота си. Когато войниците се уволняват от армията, те винаги се класифицират като работници независимо от възложената им работа и нямат място за развитие. Можеш да намериш добра работа, само ако имаш университетска диплома. В най-лошия случай ще получиш работа в офис, нещо официално, сигурна работа. Ако работиш усърдно, ще имаш много възможности за повишение. В това общество можеш да се утвърдиш само ако имаш успешна кариера и статус. В днешно време конкуренцията в обществото е много жестока, а без знания и диплома ще бъдеш нископоставен човек. Казвам ти всичко това за твоето бъдеще“. След многократно убеждаване той продължи да ходи на училище, макар и с нежелание. Една сутрин съпругът ми видя, че синът ни не иска да ходи на училище и се мотае у дома, и го наби. Синът ми веднага избяга от вкъщи и го намерихме чак много късно същата вечер. Знаех, че детето ми не иска да учи, а иска да се присъедини към армията, но не можех да му позволя. Опитах всякакви начини да го убедя и той накрая, макар и неохотно, се съгласи да ходи на училище. Въпреки че синът ми се мръщеше всеки ден и дори не искаше да говори с нас, си мислех: „Независимо дали сега можеш да го разбереш или не, когато станеш известен и успешен в бъдеще, ще разбереш нашите ревностни и грижовни намерения“. По-късно той наистина беше приет в университет и аз бях много щастлива. Струваха си всичките години, през които се бях надявала. Въпреки щастието си обаче се притеснявах и за разходите по изпращането му в университет. По това време семейството ни нямаше излишни пари, за да го изпратим в университет, така че продадох апартамента, за който бях работила усилено половин живот, за да платя таксата за обучение на сина ни, и наех един недовършен апартамент, в който да живеем. Когато синът ми беше напът да се дипломира, платих на един човек 10 000 юана, за да му осигури работа в банка. Направих всички приготовления за сина си и само чаках да си вземе дипломата и да започне работа в банката. Но се случи друго неочаквано нещо.
Един ден през септември синът ми каза, че е напуснал университета в последната си година. Не е платил таксите си за обучение, така че не можел да си вземе дипломата. Когато чух тази новина, не можех да повярвам на ушите си. Дали не бях чула грешно? Когато обаче видях спокойното изражение на сина си, разбрах, че е истина, и не можах да спра сълзите си. Плачех, докато оплаквах сина си и го упреквах. Бях толкова ядосана, че се чувствах обезсилена. Мислех си: „Работих толкова усилено през годините, за да му създам условия да отиде в университет. Само се надявах, че ще преуспее и ще донесе чест на мен като негова майка. Не мога да повярвам, че направи това. Как ще се изправя пред хората отсега нататък?“. По това време наистина исках да ме удари силен ток и да сложа край на всичко. През този период не исках да ям и не можех да спя. Умът ми беше изпълнен с притеснения за бъдещето на детето ми. „Какво да правя тепърва?“, питах се аз. „Продадох апартамента, за да подкрепя образованието му, а сега дори нямаме надеждно място за живеене. Половин живот упорит труд е провален.“ Точно когато страданието ми беше най-силно, дойдох пред Бог и се помолих Той да ме изведе от болката ми.
Докато търсех, чух един химн от Божиите слова: „Съдбата на човека е в ръцете на Бог“. „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: дори човек винаги да се суети и занимава със себе си, той остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да се наричаш сътворено същество? Накратко, независимо от начина, по който Бог работи, всичко, което върши, е заради човека. Точно както небето и земята и всички неща бяха създадени от Бог, за да служат на човека: Бог направи луната, слънцето и звездите за човека, направи животните и растенията за човека, направи пролетта, лятото, есента и зимата за човека и т.н. — всички те бяха създадени, за да може човекът да съществува. Така че, независимо от това как Бог наказва и съди човека, всичко е заради спасението му. Въпреки че Бог премахва плътските надежди на човека, това е в името на неговото пречистване, а пречистването на човека се извършва заради неговото съществуване. Крайната цел на човека е в ръцете на Създателя, така че как човекът би могъл да има контрол над себе си?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). Слушах този химн отново и отново и докато обмислях Божиите слова, разбрах, че Бог господства над съдбата на всеки човек и я предопределя. Колкото и да се опитваш или колкото и да се бориш, не можеш да промениш бъдещето или съдбата си; още по-малко можеш да промениш съдбата на другите. Спомних си първата половина от живота си. Исках да променя съдбата си с придобиване на повече знания, но по-късно заводът претърпя загуби, а аз се разболях. Нямах енергия да управлявам завода и не ми остана друг избор, освен да напусна. Всичко това наистина не зависеше от мен. Бях учила сина си на думи и дела, откакто беше малък, с надеждата, че ще отиде в университет и ще стане чиновник, както аз исках. Борих се и пожертвах половин живот, изпълнен с кръв, пот и сълзи, за да осъществя това, но той не постъпи така, както исках, и накрая така и не получи университетската си диплома. Тези факти ме накараха да осъзная, че дали синът ми ще има добро бъдеще и съдба, не зависи от мен. Колкото и да се боря или да се жертвам, всичко е напразно. Защото аз съм просто едно мъничко сътворено същество, Бог господства над моята съдба и съдбата на сина ми и ги предопределя. Не мога да контролирам дори собствената си съдба, а исках да контролирам бъдещето и съдбата на сина си. Бях толкова невежа и надменна! Причината, поради която изпитвах толкова много болка, беше, че изобщо не разбирах Божието върховенство и не можех да му се покоря. Когато разбрах това, бях готова да се покоря на Божието върховенство и Божиите уредби и да спра да се оплаквам от сина си. Ако той живее обикновен живот, то това се дължи на Божието върховенство и предопределение и аз трябва да го поверя на Бог и да оставя нещата да следват естествения си ход.
След това продължих да се питам: Защо изпитвах толкова голяма болка, когато синът ми не получи диплома? Защо отдавах такова голямо значение на знанията и дипломите? Каква беше първопричината за това? Прочетох Божиите слова: „Някои хора смятат, че знанието е нещо ценно на този свят и че колкото повече знания имат, толкова по-висок е техният статус и по-добри качествата им, по-изтъкнати и по-културни са те, така че не могат да минат без знания. Някои хора считат, че ако учите усилено и обогатявате знанията си, ще имате всичко. Ще имате статус, пари, добра работа и добро бъдеще; те смятат, че без знания е невъзможно да се живее на този свят. Ако някой няма знания, всички го гледат отвисоко. Възможно е да бъде подложен на дискриминация и никой да не желае да общува с него. Онези, които нямат знания, могат да живеят само на най-ниското стъпало на обществото. Така те обожават знанието и го смятат за изключително възвишено и важно — дори повече от истината. […] както и да го погледнете, това е един от аспектите на човешките мисли и възгледи. Има една древна поговорка: „Прочети десет хиляди книги, пропътувай десет хиляди мили“. Но какво означава това? Това означава, че колкото повече четеш, толкова по-знаещ и проспериращ ще бъдеш. Ще бъдеш високо ценен от всички групи хора и ще имаш статус. Всеки човек таи такива мисли в сърцето си. Ако някой не успее да получи диплома за висше образование поради неблагоприятни семейни обстоятелства, той ще съжалява за това цял живот и ще бъде твърдо убеден, че децата и внуците му трябва да учат повече, да получат университетска диплома или дори да заминат да учат в чужбина. Това е жаждата за знания на всеки човек и начинът, по който той мисли за знанието, гледа на него и подхожда към него. Следователно много родители не жалят усилия и средства, за да образоват децата си, като дори стигат дотам, че пропиляват семейното богатство и то само за да могат децата им да учат. А какво да кажем за това докъде стигат някои родители, за да дисциплинират децата си? Разрешават им се само три часа сън на нощ, непрестанно се подлагат на принудително учене и четене или се принуждават да подражават на древните и да връзват косите си за тавана, като изцяло се лишават от сън. Подобни истории и трагедии са се случвали винаги, от древността до наши дни, и са последица от жаждата на човечеството за знания и преклонението му пред тях“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят на практикуване към промяна на нрава). Божиите слова докоснаха сърцето ми. Бях обвързана от сатанински мисли и идеи като: „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“, „Прочети десет хиляди книги, пропътувай десет хиляди мили“ и „Знанието ще промени съдбата ви“, затова особено боготворях знанието. Вярвах, че знанието ще доведе до светло бъдеще, в което можеш да бъдеш висшестоящ и да ти се възхищават. и само тогава животът щеше да е ценен. Вярвах, че без знания или диплома ще трябва да се трудиш усилено и да живееш в унижение; да те гледат отвисоко и да останеш на дъното на обществото през целия си живот, без никога да можеш да напреднеш. Вярвах, че със знание можеш да получиш всичко, така че не се отказах от опитите си да придобия знания, дори след като се омъжих и имах дете. Когато завърших колеж и се върнах в завода, веднага станах чиновник, а след това стъпка по стъпка бях повишавана и ми поверяваха важни роли. Не след дълго тричленното ни семейство се премести в просторен апартамент и всеки, който ме видеше, ме гледаше със завист и ме поздравяваше пръв; всички служители в завода ме уважаваха много. Получих славата и придобивките, които исках, и вярвах, че дължа всичко това на знанието, което придобих чрез усърдно учене, и на дипломата. Затова станах още по-убедена, че знанието може да промени съдбата на човека, и се надявах, че синът ми ще получи висока степен и ще стане успешен и известен в бъдеще, така че хората да му се възхищават, а аз да се радвам на отразената му слава. Когато синът ми каза, че иска да се присъедини към армията, не го попитах какво наистина мисли. Вместо това просто повярвах, че след присъединяване към армията няма да има добро бъдеще за него и че няма да му се възхищават, затова го принудих да отиде в университет. За да гарантирам, че синът ми може да посещава университет, продадох апартамента, за чиято покупка бях работила половин живот. Когато научих, че синът ми не е платил таксата за последната си година и няма да получи университетска диплома, надеждите ми бяха изцяло разбити и заживях в пълно отчаяние. Просто ми се искаше да сложа край на всичко. Наистина бях заслепена от слава и придобивки. Всъщност съдбата на всеки е в ръцете на Бог и не може да бъде променена само с придобиване на знания. Спомних си за моя съсед, Уан, който няма добро образование, но сега е началник на отдел в „Личен състав“; от друга страна, моя съученичка от по-долния курс беше приета в Пекинския университет, но дълги години след завършването си не можа да си намери подходяща работа. В днешно време навсякъде има завършили университет, които са безработни, и дори много аспиранти не могат да си намерят официална работа. Очевидно идеята, че „Знанието ще промени съдбата ви“ е погрешна и напълно несъстоятелна. Тя е в противоречие с истината. Въпреки че вярвах в Бог, не разбирах истината и нямах способността да разпознавам; не знаех, че славата и придобивките са начини, по които Сатана съблазнява и опустошава хората. Благодарение на разобличението в Божиите слова най-накрая дойдох на себе си и мълчаливо се помолих на Бог в сърцето си: „Мили Боже, благодаря Ти за Твоите слова, които ме просветиха и ми дадоха възможност да разпознавам мислите и идеите на Сатана. Не искам повече да бъда обвързана от тези мисли и идеи. Моля Те, води ме по пътя на стремежа към истината“.
Прочетох още от Божиите слова: „Някои хора ще кажат, че знанието се свежда само до четене на книги и усвояване на нова, досега неизвестна на човека информация, за да не изостава той от света и да бъде в крак с времето. Че усвоява знания просто за да си осигури прехрана и някакво бъдеще и да задоволи елементарните си потребности. Но нима някой би се подложил на десетилетие усърдно учене само за да задоволи основните си нужди, само за да не остане гладен? Не, няма такива хора. Тогава защо изтърпява тези многогодишни лишения? Прави го за слава и придобивки. Славата и придобивките ги очакват в далечината, зоват хората и те вярват, че само чрез собственото си усърдие, трудности и борби ще могат да следват пътя, който ще ги отведе до спечелването на слава и придобивки. Подобни хора трябва да изтърпят тези трудности заради собствения си бъдещ път, заради бъдещите си наслади и за да придобият по-добър живот“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Какво използва Сатана, за да улови човека здраво в хватката си? (Слава и придобивки.) И така, Сатана използва славата и придобивките, за да овладее умовете на хората, като ги кара да си мислят само за тези две неща. Боричкат се за слава и придобивки, понасят трудности за слава и придобивки, подлагат се на унижения и носят тежко бреме за слава и придобивки, жертват всичко свое за слава и придобивки и са готови на всякакви преценки и решения в името на слава и придобивки. Така Сатана слага невидими окови на хората и носейки тези окови, те нямат нито силата, нито куража да се освободят. Те несъзнателно носят тези окови и продължават да кретат напред с голяма трудност. Заради славата и придобивките човечеството се отклонява от Бог, предава Го и става все по-нечестиво. По този начин се унищожават поколение след поколение насред славата и придобивките на Сатана. Сега, като се вглеждаме в неговите действия, не са ли крайно отвратителни пъклените му подбуди? Може би днес все още не успявате да прозрете пъклените подбуди на Сатана, защото си мислите, че животът няма да има смисъл без слава и придобивки, и си мислите, че ако загърбят придобивките и славата, хората ще изгубят от поглед пътя пред себе си и целите си и бъдещето им ще бъде тъмно, мъгляво и мрачно. Но полека-лека един ден всички вие ще осъзнаете, че славата и придобивките са масивни окови, които Сатана слага на човечеството. Когато този ден настъпи, напълно ще се съпротивляваш срещу контрола на Сатана и напълно ще се съпротивляваш срещу оковите, донесени ти от Сатана. Щом пожелаеш да се освободиш от всички тези неща, които Сатана ти е внушил, напълно ще се разделиш със Сатана и искрено ще намразиш всичко, причинено ти от Сатана. Чак тогава ще имаш искрена любов и копнеж към Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Разобличеното от Бог в тези откъси е много практично. Причината зад стремежа на хората към знание е да получат слава и придобивки. Хората работят усърдно, страдат и са готови да платят всяка цена за слава и придобивки. Видях, че Сатана използва знанието, за да съблазнява хората, а славата и придобивките — за да ги контролира, така че те са покварени от него, без да го осъзнават. Аз бях точно такава. Спомних си как баща ми от дете ме учеше, че овладяването на повече знания ще ме издигне и ще мога да разчитам на ума си, вместо да се трудя усилено. Без знания можех да бъда само по-нископоставена и да върша тежка физическа работа. Учителите също ни учеха да имаме високи амбиции и да се стремим да се издигнем над останалите и да донесем чест на предците си. Преди да се усетя, приех тези мисли и идеи. За да получа славата, придобивките и статуса, които исках, бях готова да изтърпя всякакви трудности и да платя всяка цена. Не само аз преследвах тези неща, но и принуждавах сина си да ги преследва. Когато синът ми не получи дипломата си, мечтите ми изведнъж се разбиха и изпитвах толкова голяма мъка, че исках да избягам от нея, като умра. Първопричината за всичко това беше, че бях контролирана от идеите за стремеж към слава и придобивки, внушени ми от Сатана. Това не само ми донесе голяма болка, но и навреди на сина ми както психически, така и физически. Сатана ми постави невидимите окови на славата и придобивките, като постоянно ме караше да ги преследвам, да се боря, да работя усилено и да се изтощавам физически и психически заради тях. Нямах сили да се освободя от това. Благодарих на Бог, че създаде тази среда, за да ме спаси, като ме принуди да застана пред Него в търсене на истината, да придобия известно прозрение за методите на Сатана за нараняване на хората и да осъзная, че стремежът към слава и придобивки не е правилният път в живота: той може само да ме накара да предам Бог и да се отдалеча от Него. Повече не можех да бъда заблуждавана и обвързвана от слава и придобивки. Трябваше да заема правилно мястото си като сътворено същество и да се покоря на върховенството и уредбите на Бог.
По-късно разказах на сестра ми за състоянието си и тя ми намери един откъс от Божиите слова: „На първо място, правилни или погрешни са тези изисквания и подходи на родителите към децата им? (Погрешни са.) И така, в крайна сметка, кой е основният виновник за подходите, които родителите използват спрямо децата си? Не са ли очакванията на родителите към техните деца? (Така е.) В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. […] Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш определена професия, би искал да бъдеш длъжностно лице, да забогатееш, да бъдеш бляскав и успял в обществото, затова караш децата си също да се стремят да бъдат такива хора и да вървят по такъв път. Но ще харесват ли децата ти да живеят в такава среда и да вършат такава работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Каква е съдбата им? Какво е Божието върховенство и подредба за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не се съобразяват със заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не се съобразяват с тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания и планове, чрез пожелателно мислене“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). След като прочетох този откъс от Божиите слова, изведнъж дойдох на себе си. В миналото си мислех, че всичко, което правя, е в името на бъдещето и съдбата на сина ми, Чрез разобличението в Божиите слова най-накрая разбрах, че намерението зад действията ми винаги е било да задоволя желанието си за слава, придобивки и статус. Тъй като харесвах властта и статуса, престижа да бъда чиновник и да бъда уважавана от другите, наложих собствените си предпочитания и желания на сина си. Надявах се, че той ще учи усърдно и в бъдеще ще се издигне, ще получи висока чиновническа длъжност и добра заплата, а аз щях да се радвам на отразената му слава. Всичко, което бях направила, беше в името на собствените ми амбиции и желания и изобщо не бях взела предвид предпочитанията и желанията на сина си. Когато той каза, че не иска да ходи в университет, а иска да се присъедини към армията, направих всичко възможно, за да го разубедя, и го принудих да отиде в университет против волята му. Тук целта ми бе да го накарам да се насочи към чиновническа кариера и да получи власт и статус, така че и аз да спечеля престиж. На пръв поглед всичко, което правех, беше в името на бъдещето и съдбата на сина ми. Дадох всичко от себе си, за да развия сина си. По същество обаче всичко това беше, за да задоволя собственото си желание за статус, като исках да се радвам на уважението и възхищението на повече хора чрез сина си и да се радвам на по-Богт материален живот. Най-накрая видях ясно, че нищо от това, което бях направила, не беше за доброто на сина ми. Всичко бе, за да задоволя собствените си амбиции и желания. Природата ми беше твърде егоистична, низка и грозна! Синът ми всъщност не искаше да преследва кариера в правителството. Веднъж ми каза: „Мамо, нека да оставим нещата така. Аз просто не съм създаден да бъда чиновник. Ако искаш да се утвърдиш в чиновничеството в това общество, трябва да умееш да черпиш, да се подмазваш и да мамиш. Трябват ти и подходящ семеен произход и връзки, както и да си жесток и зъл. Аз нямам нито едно от тези неща. Добре е просто да бъда обикновен човек“. След като се замислих за думите на сина ми, те бяха много реалистични, Спомних си за сина на най-голямата ми сестра, който е заместник-директор на Бюрото по промишленост и търговия. Веднъж ми каза: „Щом влезеш в чиновничеството, вече не контролираш себе си. Хората създават интриги и заговори един срещу друг и не можеш да кажеш на никого какво ти е на ума или да се сближиш с тях. Не знаеш с какво би могъл да обидиш някого. Може да не искаш да нараняваш другите, но те пак ще ти забият нож в гърба. Трябва да живееш живота си, като непрекъснато следиш изражението на хората. Животът в чиновничеството е изтощителен!“. Да станеш чиновник не е хубаво нещо. Чиновничеството е като голям казан с боя и ако синът ми беше влязъл там, както аз исках, то след десетина години щеше да бъде опетнен с всякакви лоши навици, въпреки волята си. Щеше да стане лукав, измамен и лицемерен; щеше да лъже и да мами; да се стреми към слава и придобивки; да се състезава с другите и може би дори щеше да извърши някои зли неща. Тогава вече нямаше да може да води нормален и спокоен живот. Това щеше да му причини безкрайна болка и огромна вреда на тялото и ума. Синът ми не искаше да бъде чиновник, а просто искаше да бъде обикновен човек. Не е ли това хубаво нещо? Сега той има официална работа и месечната му заплата по същество може да покрие разходите за живот на семейството му. Той не се противопоставя на вярата ми в Бог и има силно желание да помага, когато църквата има нужда от помощта му. би трябвало да се радвам за него.
След това преживяване все повече осъзнавам, че Бог господства над това каква работа върши всеки човек и как си изкарва прехраната и го предопределя. Както казва Бог: „Бог е отредил някой да бъде обикновен работник и в този живот той ще е способен да изкарва само някаква основна заплата, за да се храни и облича, но родителите му настояват той да стане знаменитост, богат човек, висш чиновник, планират и уреждат нещата за бъдещето му, преди да навърши пълнолетие, плащат различни видове така наречени цени, опитват се да контролират живота и бъдещето му. Това не е ли глупаво? (Глупаво е.)“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). Този откъс от Божиите слова ме накара да осъзная, че не бях просто глупава: бях се държала като пълна идиотка! Цялото страдание, което бях изтърпяла, беше по моя собствена вина. Когато се отказах от своите очаквания към сина си, спрях да се боря със съдбата, спрях да вървя по пътя на стремеж към слава и придобивки и да се съпротивлявам на Бог; като сътворено същество успях да приема Божието върховенство, да се изправя срещу него и да го преживея с положително и покорно отношение, и видях, че Божиите уредби са прекрасни. Благодаря на Бог!
