34. Възрастните хора трябва да се стремят към истината още повече
Когато бях на петдесет, приех делото на Бог от последните дни. И през ум не ми е минавало, че през живота си ще чуя лично изречените слова на Бог и ще приветствам завръщането на Господ Исус. Като видях надеждата за влизане в небесното царство, придобих истинско чувство за цел. Всеки ден ставах рано и си лягах късно, за да чета Божиите слова, и приемах и се покорявах на всеки дълг, който църквата ми възлагаше. Мислех си: „Стига да постоянствам в своя дълг, ще бъда спасена и ще вляза в небесното царство“. Към 2023 г. бях навършила 75 години. Бях остаряла, паметта ми беше лоша, недочувах и не виждах добре, а и вече не бях много стабилна на краката си. Предвид състоянието ми църквата ми възложи да изпълнявам дълг на домакин. Мислех си как остарявам и как здравето ми се влошава. Паметта ми беше слаба и все забравях, а понякога спомените ми бяха объркани. След още няколко години, ако станех сенилна и не можех да изпълнявам дълга си, нямаше ли да стана безполезна? Щях ли все още да мога да бъда спасена? Веднъж тъкмо се бях преместила и се изгубих на връщане към дома. Когато една сестра разбра, тя небрежно каза: „Да не би да се объркваш?“. Бързо отговорих: „Не се обърквам“. Помислих си: „Дано да не си помислят, че се обърквам, и да ми попречат да изпълнявам дълга си. Ако нямам дълг, който да изпълнявам, няма ли това да е краят за мен? Как тогава бих могла да бъда спасена?“. Но по-късно, като се замислих, осъзнах, че често забравям да сложа сол или зелен лук, когато готвя, и че понякога се обърквах на улицата и не можех да намеря пътя към дома. Започнах да се плаша. Мислех си: „Наистина ли се обърквам? Може ли църквата все още да ме използва да изпълнявам дълг? Ако не мога да изпълнявам дълг, мога ли все още да бъда спасена?“. Започнах да тъна в притеснение и безпокойство.
През юни 2023 г. бях домакиня на събиране за братя и сестри. По това време апартаментът над мен беше в ремонт и всеки ден се чуваше постоянно блъскане. След това доста време не видях братя и сестри да идват на събирания и бях озадачена: „Защо не са идвали напоследък? Дали вече не ме използват за домакин? На моята възраст всичко, което мога да правя, е дългът на домакин. Ако дори и него не мога да изпълнявам, няма ли да загубя шанса си да бъде спасена?“. Бях много разтревожена и силно се надявах да дойдат отново. Една вечер една сестра дойде и почука, а снаха ми отвори вратата. Сестрата каза, че са идвали три или четири пъти, но никой не е отговорил. Почувствах се много зле. Помислих си: „Нима не съм ги чула, защото съм стара и недочувам? Не съм изпълнила добре дълга си. Сега недочувам, не виждам добре, реакциите ми са бавни и съм нестабилна на краката си. Наистина не мога да направя нищо както трябва! Дори дълга на домакин не мога да изпълнявам добре! Като остарееш, наистина ставаш безполезен!“. Дълбоко завиждах на младите хора за това колко бързо учеха и как можеха да изпълняват всякакъв дълг. Имах чувството, че Бог харесва младите и че те със сигурност ще бъдат спасени накрая. Мислех си, че ако можех да се върна дори десет години назад, през шейсетте си години все още щях да мога да изпълнявам някакъв дълг. Малко по малко състоянието ми се влошаваше и всеки ден тънех в страдание и безпокойство. Молитвите ми не бяха нормални, а четенето на Божиите слова не ми носеше никаква светлина или просветление. Сърцето ми се отдалечаваше все повече и повече от Бог. Един ден, докато вървях, се спънах и разтегнах сухожилие на крака. Въпреки че това не отложи събиранията, се разтревожих още повече. Макар че този път падането ми не беше отложило събиранията, ако някой ден се разболеех, можеше да не мога да се присъединявам към събиранията или да изпълнявам дълг. По-късно наистина се разболях и трябваше да бъда хоспитализирана. По това време бях много негативна. Мислех си: „Този път наистина е свършено с мен — дори не мога да посещавам събирания, камо ли да изпълнявам какъвто и да е дълг. Това не ме ли прави наистина безполезна?“. След като ме изписаха, състоянието ми остана лошо. Тревожех се дали ще мога да бъда спасена, ако дори не мога да изпълнявам дълг на домакин. Нямаше ли това да означава, че всичките ми години на вяра са били напразни? Колкото повече мислех за това, толкова по-съкрушена и обезпокоена се чувствах. Затова се помолих на Бог да ме просветли и озари, за да мога да изляза от негативното си състояние.
Един ден прочетох статия със свидетелство за преживяване, написана от една възрастна сестра, и тя отразяваше точно моето състояние. Един цитиран в нея откъс от Божиите слова ме развълнува дълбоко. Бог казва: „Сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им не непременно отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви преживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Много ми е трудно да се стремя към истината и да постигна спасение. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не започнах да вярвам, когато бях на 20-30 години, както направиха другите? ? Щеше да е добре дори ако бях започнал да вярвам на 40-50 години! Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силно сърце. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам. Когато чета Божиите слова, умът ми се лута и след като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли това да означава, че не мога да бъда спасен? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! На тази възраст вече нищо не е важно. Сега, след като вярвам в Бог, вече нямам никакви притеснения и нищо, за което да се тревожа, и децата ми пораснаха и вече нямат нужда да се грижа за тях или да ги отглеждам, най-голямото ми желание в живота е да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и в крайна сметка да постигна спасение в годините, които ми остават. Ала сега като гледам действителното си положение — недовиждащ поради възрастта и с объркан ум, в лошо здраве, неспособен да изпълнявам добре дълга си и създаващ проблеми понякога, когато се старая да свърша колкото мога, като че ли няма да ми е лесно да постигна спасение“. Не спират да мислят за тези неща и започват да се тревожат и да си мислят: „Изглежда, че хубавите неща се случват само на младите, но не и на старите. Изглежда, че колкото и добре да стоят нещата, вече няма да мога да им се порадвам“. Колкото повече си мислят за тези неща, толкова повече се тормозят и тревожат. Не само че се притесняват за себе си, а и се чувстват наранени. Ако плачат, чувстват, че не си струва да плачат за това, а ако не плачат, тази болка, тази рана постоянно е с тях. Какво трябва да направят в такъв случай? […] Възможно ли е наистина да нямат път напред? Съществува ли някакво решение? (Възрастните хора също трябва да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им.) Приемливо е възрастните хора да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им, нали? Могат ли възрастните хора да не се стремят повече към истината заради възрастта си? Не са ли те способни да разберат истината? (Да, способни са.) Могат ли възрастните хора да разберат истината? Те могат да разберат някои истини, но дори и младите хора не могат да разберат всичко. Възрастните хора винаги имат погрешно схващане, че са объркани, че паметта им е слаба и затова не могат да разберат истината. Това факт ли е? (Не.) Макар младите хора да имат много повече енергия от възрастните и да са физически по-силни от тях, всъщност способността им да разбират, осмислят и знаят е същата като тази на възрастните. Нима възрастните хора не са били млади навремето? Те не са се родили стари, а един ден младите хора също ще остареят. Възрастните хора не бива все да мислят, че са различни от младите, понеже са стари, физически слаби и болни и понеже имат слаба памет. Всъщност разлика няма. Какво имам предвид, когато казвам, че няма разлика? Независимо дали човек е стар или млад, поквареният му нрав е все същият, отношението и възгледите му за всякакви неща са същите, и гледната му точка и позициите му по всякакви въпроси са същите. […] не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва непрекъснато да изпитваш скръб, безпокойство и тревога — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност. На първо място, възрастните хора трябва да имат правилно мислене. Макар да си на години и физически да си относително остарял, трябва да имаш младежко мислене. Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба. Ако човек е над 70 годишен, но не е способен да разбере истината, това показва, че духовният му ръст е твърде малък и не е в състояние да се справи със задачата. Следователно възрастта няма значение, когато става дума за истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Прочетох този откъс от Божиите слова няколко пъти и колкото повече го четях, толкова по-ведро ми ставаше на сърцето. Бог наистина наблюдава най-съкровените кътчета на човешкото сърце. Нима тези слова не се отнасяха директно за мен? Притеснявах се, защото бях стара, в лошо здраве, недочувах, не виждах добре и паметта ми се беше влошила. Страхувах се, че като остарея, няма да мога да изпълнявам дълга си и ще загубя шанса си да бъда спасена. Прекарвах дните си, затънала в страдание и безпокойство. След като прочетох този откъс от Божиите слова, сърцето ми изведнъж се почувства освободено. Бог знае трудностите на възрастните хора и е изразил тези слова, за да могат те да разберат Неговото намерение. Независимо дали сме млади, или стари, Бог дава на всеки шанс да се стреми към истината и да бъде спасен, и видях, че Бог е праведен. От Божиите слова намерих път за практикуване. Въпреки че съм стара, все още мога да възприемам Божиите слова и трябва да търся истината в нещата, които ме сполетяват, и да опозная собствената си поквара и недостатъци. Трябва също така да се стремя към истината и да постигна покаяние и промяна, защото възрастните хора не са по-малко покварени в нрава си от младите. Например, имах силно надменен нрав и понякога, когато братя и сестри ми посочваха проблемите ми, не исках да го приема. В ежедневния семеен живот, когато снаха ми не ме слушаше, се ядосвах и ѝ говорех отвисоко, с чувство за превъзходство. Всичко това бяха разкривания на покварен нрав и трябваше да търся истината, за да ги разреша, така че не е да нямаше какво да правя. Сега имах предостатъчно време всеки ден да чета повече от Божиите слова у дома, да търся истината в хората, събитията и нещата, които срещах, и да разреша покварения си нрав. Можех също така да гледам видеоклипове със свидетелства за преживявания и да си вадя поуки от преживяванията на братята и сестрите. Можех също така да пиша статии със свидетелства за преживявания, като описвах реалните си преживявания, за да свидетелствам за Бог. Всичко това бяха неща, които трябваше да правя. След като разбрах Божието намерение, вече не Го разбирах погрешно, нито тънех в негативно състояние, и вече не се притеснявах дали мога да изпълнявам дълг. Реших, че независимо дали църквата ми възложи да изпълнявам дълг, или не, ще се покоря на Божиите устройства и подредби. Оттогава нататък можех спокойно да сядам всеки ден и да ям и пия Божиите слова, а когато нещо ме сполетеше, можех да се моля и да търся Божиите намерения.
По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според количеството изтърпени от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Няма друг избор, освен този“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). „Желанието на Бог е всеки да бъде усъвършенстван, в крайна сметка да бъде спечелен от Него, да бъде напълно пречистен от Него, да стане един от хората, които Той обича. Независимо дали ви наричам изостанали или с ниски заложби, всичко това е факт. Когато казвам така, това не означава, че искам да ви изоставя, че съм изгубил всякаква надежда за вас, още по-малко, че не искам да ви спася. Днес съм дошъл да извърша делото на вашето спасение, с други думи, делото, което върша, е продължение на делото на спасението. Всеки човек има шанса да бъде усъвършенстван: ако го желаете, ако се стремите към това, накрая ще можете да постигнете този резултат и никой от вас няма да бъде изоставен. Ако си човек с ниски заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите ниски заложби; а ако си човек с високи заложби, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоите високи заложби; ако си невеж и необразован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоето невежество; ако си образован, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с факта, че си образован; ако си възрастен човек, Моите изисквания към теб ще бъдат съобразени с твоята възраст; ако си в състояние да оказваш гостоприемство, Моите изисквания към теб ще бъдат в съответствие с тази ти способност; ако кажеш, че не можеш да оказваш гостоприемство и можеш да изпълняваш само определена задача, независимо дали става дума за проповядване на евангелието, грижа за църквата или други общи дела, Моето усъвършенстване спрямо теб ще бъде в съответствие със задачата, която изпълняваш. Да бъдеш предан, да бъдеш покорен докрай и да се стремиш да постигнеш най-висшата любов към Бог — това е, което трябва да постигнеш, и няма по-добри практики от тези три. В крайна сметка от човека се изисква да постигне тези три неща и ако успее да ги постигне, тогава ще бъде усъвършенстван. Но преди всичко трябва истински да се стремиш, трябва активно да упорстваш напред и нагоре, а не да бъдеш пасивен в това отношение“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Бог не определя изхода на човека въз основа на неговата възраст, старшинство или това колко е страдал, а въз основа на това дали притежава истината. Мислех си, че съм стара и вече безполезна, затова се страхувах да не бъда отстранена от Бог — това показваше, че не разбирам Божието намерение да спасява хората, нито изисквания от Него стандарт за определяне на изхода на хората. Спасяването и усъвършенстването на хората от Бог не се основава на тяхната възраст или заложби, а на това дали се стремят към истината. Ако някой може да приеме истината и е предан на Бог, и се покорява на Божиите устройства и подредби, Той няма да го изостави. Бях възприемала Божия дом по същия начин като невярващия свят. В обществото възрастните са пренебрегвани и игнорирани и аз предполагах, че в Божия дом е същото — щом остарееш, Бог вече не те иска. Това беше погрешно разбиране за Бог и богохулство срещу Бог. Светът се управлява от Сатана, а дяволът Сатана използва хората да полагат труд за него. Щом хората остареят и вече не могат да полагат труд, те биват изхвърлени. Но в Божия дом властва истината. Бог дава на хората шанс да изпълняват своя дълг и да се стремят към истината; в хода на изпълнението на своя дълг хората опознават себе си и се променят, и се отървават от своя сатанински покварен нрав. Мислех си колко съм стара, но Бог не ми беше отнел възможността да ям и пия Неговите слова или да се стремя към истината. Бог постоянно изразява слова, за да ни пои и да ни осигурява ресурс. Той също използваше Своите слова, за да ме просветли и напътства, когато ме сполитаха неща, и аз бях тази, която не разбираше Божието намерение. Мислех си, че понеже съм стара и объркана, Бог няма да ме спаси. Но в действителност, стига някой искрено да вярва в Бог и да е готов да се стреми към истината, дори един ден да не може да изпълнява дълг, Божият дом няма да го премахне или отстрани. Много възрастни братя и сестри около мен са на приблизително същата възраст като мен. Въпреки че сега не могат да изпълняват много видове дълг, те постоянстват в яденето и пиенето на Божиите слова и водят църковен живот, и църквата не ги е премахнала. А има и някои млади хора, които непрекъснато са изпълнявали дълг, но понеже не се стремят към истината и поквареният им нрав остава ужасен и непроменен, те в крайна сметка извършват много злодеяния и биват премахнати от църквата. От това видях Божия праведен нрав. Бог не спасява хората въз основа на това дали са млади, или стари, а като гледа сърцата им и това дали се стремят към истината. Оттогава нататък, независимо дали имах дълг, или не, реших усърдно да ям и пия Божиите слова, да преживявам Божието дело, да опозная своите недостатъци и слабости, да разбера покварения си нрав и вече да не разбирам погрешно Бог или да се оплаквам от Него.
По време на едно събиране, след като една сестра разбра за състоянието ми, тя ме накара да прочета един откъс от Божиите слова: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той получава благословии или понася несгоди. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово изпратено от небесата призвание и той трябва да го изпълни, без да търси отплата и без условия или причини. Само това може да се нарече изпълнение на дълга. Получаването на благословии се отнася до благословиите, на които човек се радва, когато е доведен до съвършенство след преживяване на съд. Понасянето на несгоди се отнася до наказанието, което човек получава, когато нравът му не се променя след преминаването през наказание и съд — тоест когато не е доведен до съвършенство. Но независимо дали получават благословии, или понасят несгоди, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само за да получиш благословии и не бива да отказваш да изпълняваш дълга си от страх да не понесеш несгоди“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Бог е Създателят, а човекът е сътворено същество; напълно естествено и обосновано е човек да изпълнява своя дълг. Това е отговорност и задължение на човека и няма нищо общо с получаването на благословии или понасянето на нещастия. Само чрез преживяване на правосъдието и наказанието на Божиите слова при изпълнението на дълга си и чрез постигане на промяна в нрава човек може да получи Божиите благословии. Но аз вярвах, че стига да изпълнявам дълга си, ще бъда благословена от Бог, и винаги съм си мислела, че изпълнението на дълг означава, че ще бъда благословена. Това не беше нищо повече от мои представи и фантазии. Като се замисля, бях изпълнявала доста дълг, но не се стремях към истината в дълга си и винаги действах, както си исках, и рядко се молех, за да търся Божиите намерения или истината, в резултат на което до този момент нравът ми почти не се беше променил. Колкото и дълг да изпълнявах по този начин, пак нямаше да спечеля Божието одобрение. Бях пропиляла много години, като не се стремях към истината. От този момент нататък трябваше да търся Божиите намерения, когато ме сполитаха неща, да приемам правосъдието и наказанието на Божиите слова и да се стремя към истината, за да постигна промяна в нрава. Дори в крайна сметка да не мога да бъда спасена, това ще е, защото нравът ми не се е променил, а не защото съм била стара и Бог не ме е искал. Помолих се на Бог: „О, Боже, вече разбирам Твоето намерение. Готова съм да се покоря на Твоите устройства и подредби и вече да не Те разбирам погрешно или да се оплаквам от Теб. Независимо какъв дълг изпълнявам, искам да го правя с цялото си сърце и ум, за да Те удовлетворя“.
По-късно сестрата намери друг откъс от Божиите слова, който беше свързан със състоянието ми. Бог казва: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, каквито и знания от преживявания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и те вече не са управлявани или възпирани от нея. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, така че да е пречистен поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с крайната цел и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Бог е разобличил скритото намерение в хората да получат благословии. Хората вярват в Бог не за да Го удовлетворят, а за да получат благословии и ползи. Дори когато изглежда, че изоставят семействата и кариерите си, за да изпълняват дълг, всичко е само за да се опитат да сключат сделка с Бог. Спомням си, че когато за пръв път открих Бог, почувствах, че имам надежда да вляза в небесното царство, и затова с ентусиазъм отдавах всичко от себе си. Покорявах се на всеки дълг, който църквата ми възлагаше, и всеки ден имах безкрайна енергия. Но като остарявах и можех да поемам по-малко видове дълг, започнах да се притеснявам, че няма да получа благословии, и така станах негативна. Спрях също така да се съсредоточавам върху яденето и пиенето на Божиите слова. Вече не търсех Божиите намерения, когато ме сполитаха неща, и прекарвах дните си, затънала в страдание и безпокойство. Прозрях, че през всичките тези години съм изпълнявала дълга си в стремеж към благословии и влизане в небесното царство, а не за да удовлетворявам Бог. Моята вяра в Бог и изпълнението на дълга ми по този начин бяха опит да сключвам сделки с Бог и да Го мамя. Наистина ми липсваше човечност! Като размишлявах върху тези години, разбрах някои истини, като четях Божиите слова, и придобих известно разбиране за своята сатанинска природа. Разбрах също така малко от старателното намерение на Бог да спаси човека. Бях получила толкова много от Бог, а все още се опитвах да сключвам сделки с Него. Щом почувствах, че няма да получа благословии, станах негативна и вече не исках да се стремя напред. Наистина бях без съвест или разум! Бях наистина егоистична и достойна за презрение! Погледнах връстниците си, които не вярваха в Бог — те прекарват дните си в ядене, пиене и търсене на удоволствия и ако не клюкарстват, играят карти или маджонг. Те нямат представа какъв е смисълът на живота и всичко, което правят всеки ден, е просто да седят и да чакат смъртта. През годините на вяра в Бог разбрах какво е смислен живот, и вече не се стремях към светски удоволствия, а вместо това исках да се стремя към истината, да изпълнявам добре дълга си и да удовлетворявам Бог. Бях намерила целта на живота. Чувствах се пълноценна и спокойна и дори да умрях в този момент, животът ми щеше да е имал смисъл. Не трябваше повече да се опитвам да сключвам сделки с Бог, нито да се стремя само за да бъда благословена.
Не след дълго сестрата дойде да ме помоли да възобновя дълга си на домакин. Бях много щастлива. Бог ми беше дал още един шанс да изпълнявам дълг и исках да го оценя както трябва. По-късно прочетох тези Божии слова: „Освен да са способни да изпълняват максимално добре дълга си според възможностите си, възрастните хора могат да правят и много други неща. Ако не си глупав, слабоумен и неспособен да разбереш истината, и ако не си неспособен да се грижиш за себе си, има много неща, които трябва да правиш. Точно като младите хора, можеш да се стремиш към истината, можеш да я търсиш, и често трябва да идваш пред Бог, за да се молиш, да търсиш истините принципи, да се опитваш да възприемаш хората и нещата и да постъпваш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий. Това е пътят, който трябва да следваш, и не бива да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш заради старостта си, защото страдаш от много болести или защото тялото ти остарява. Да изпитваш скръб, безпокойство и тревога не е правилно — това са неразумни проявления. […] Тъй като възрастните хора имат покварен нрав също като младите и също като младите често разкриват покварения си нрав в живота и при изпълняването на дълга си, защо тогава възрастните хора не правят това, което е редно, а вместо това винаги изпитват скръб, безпокойство и тревога за старостта си и за това какво ще се случи с тях след смъртта? Защо не изпълняват дълга си, както правят младите хора? Защо не се стремят към истината, както правят младите хора? Тази възможност ти е дадена, така че ако не се възползваш от нея и наистина остарееш дотолкова, че да не можеш да чуваш, да виждаш или да се грижиш за себе си, тогава ще съжаляваш и животът ти ще отмине по този начин“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че не трябва да тъна в страдание или безпокойство за това дали ще бъда спасена, нито да продължавам да разбирам погрешно Бог и да се оплаквам от Него, както досега. Това, което трябва да направя, е да се стремя към истината, за да разреша покварения си нрав, и не трябва да чакам, докато наистина стана объркана и неподвижна, тъй като тогава ще бъде твърде късно да съжалявам, че досега не съм се стремила към истината. Искам да използвам този последен отрязък от време, за да се стремя към истината и да постигна промяна в нрава. Като се замисля, винаги съм преглеждала повърхностно Божиите слова, без да ги усвоявам напълно, и не съм разбирала Божиите намерения. Сега, когато съм по-възрастна, нямам паметта на млад човек, но мога да чета Божиите слова многократно и да размишлявам повече върху тях, а когато се случват неща, мога да търся Божиите намерения и да намирам път за практикуване в Неговите слова. Точно както казва Бог: „…да се опитваш да възприемаш хората и нещата и да постъпваш и да действаш в пълно съответствие с Божиите слова, като използваш истината за свой критерий“. Трябва да се стремя към Божиите изисквания и да се съсредоточа върху навлизането си в живота и не мога да продължавам да пренебрегвам същинската си работа. Благодаря на Бог, че ме изведе от страданието!
След това, било то в своя дълг, или в общуването със семейството, когато ме сполитаха неща, се научих да ги приемам от Бог, търсех Божиите намерения и практикувах според Неговите слова. Моят надменен нрав започна да се променя малко по малко и синът ми каза, че вече не съм толкова властна, както преди. Почувствах истинска благодарност към Бог в сърцето си. Бог ме беше напътствал към тази промяна и от този момент нататък в ежедневието си станах готова да практикувам и преживявам Божиите слова и да свидетелствам за Бог, за да Го прославям.
