69. „Да отглеждаш деца, за да се грижат за теб на старини“ — правилен ли е този възглед?
Като дете често чувах баща ми да казва: „Вторият ти чичо няма синовна почит и не се грижи за дядо ти. Аз и майка ти се грижехме за него. Целта да отглеждаш деца е те да се грижат за теб на старини. В бъдеще трябва да се грижиш за нас и да ни изпратиш до края на живота ни!“. Когато пораснах, се грижех за родителите си до смъртта им. Надявах се също така дъщеря ми да може да се грижи за мен на старини. Щом дъщеря ми се научи да говори, я попитах: „За кого ще харчиш парите си, когато пораснеш?“. Дъщеря ми каза: „Когато порасна, ще печеля много, много пари, за да ги харча за мама и татко“. Аз казах щастливо: „Мила дъще, майка ти не те е отгледала напразно!“. Дъщеря ми е много умна. Учеше всичко бързо и на изпитите винаги беше сред първите ученици. Бях много щастлива и си мислех: „Дъщеря ми е толкова умна и със сигурност ще има светло бъдеще. Дори да нямам пари, трябва да плащам за образованието ѝ, за да си намери добра работа, след като завърши колеж. Тогава няма да има проблем да се грижи за нас на старини“.
През април 2003 г. бях арестувана заради вярата си в Бог и проповядването на евангелието и бях задържана за 25 дни. За да избегна нов арест от полицията, през ноември напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг на друго място. По онова време бях много раздвоена: „След шест месеца дъщеря ми ще се явява на кандидатстудентски изпит. Ако си тръгна сега, няма ли това да се отрази на ученето ѝ? Ако това се отрази на кандидатстудентския ѝ изпит и попречи на бъдещето ѝ, няма ли накрая да ме намрази? Няма ли да се отрече от мен като нейна майка? Имам само една дъщеря и ако тя вече не ме иска за майка, на кого ще разчитам, когато остарея? Но ако не си тръгна и бъда арестувана отново, дъщеря ми със сигурност ще бъде замесена и бъдещето ѝ ще бъде напълно съсипано. Аз също ще бъда осъдена и тогава няма да мога да изпълнявам своя дълг“. След дълъг размисъл все пак реших да напусна дома си. Тъй като полицията продължаваше да ме търси, не смеех да се прибера вкъщи.
С напредването на възрастта енергията и физическата ми сила започнаха да намаляват и кръвното ми налягане беше високо. Зрението ми се замъгли, получих шум в ушите и загуба на слуха. Сърцето ми започваше да бие учестено, когато вършех физическа работа, така че трябваше да легна и да си почина малко. Помислих си: „Остарявам ли вече? Кой ще се грижи за мен на старини?“. По това време дъщеря ми много ми липсваше и си мислех: „Все още се надявам да разчитам на нея на старини!“. През 2021 г. се върнах в дома на по-голямата си сестра, за да проповядвам евангелието, и научих, че дъщеря ми работи далеч от дома и че е много почтителна към лелите си. Помислих си, че в такъв случай със сигурност ще бъде добра и с мен, и наистина с нетърпение очаквах някой ден да видя дъщеря си. В края на август следващата година проповядвах евангелието далеч от дома, когато сестра ми ми писа, че дъщеря ми се е върнала за няколко дни. Още същата нощ побързах да се върна в къщата на сестра ми, но дъщеря ми не искаше да ме види. Почувствах се ужасно, но можех да разбера чувствата ѝ. В крайна сметка не се бях грижила за нея седемнадесет години, така че беше нормално да е ядосана. По-късно, когато видях дъщеря си, бях толкова щастлива, че исках да я прегърна, но тя седна далеч от мен и разочарование смрази сърцето ми. След малко ѝ казах: „През всичките тези години се тревожех за теб. Страхувах се, че полицията ще ме арестува и ти ще бъдеш замесена, затова не смеех да се прибера вкъщи. Страдала си през всичките тези години“. Тя каза с горчивина: „Не съм страдала. Сега съм възрастна. Не страдам!“. Като каза това, тя извърна глава и си тръгна, след като постоя по-малко от половин час. Бях напълно разочарована: „С толкова труд и грижи те отгледах. След като тръгна на училище, за да ти помогна да научиш занаят и да имаш добро бъдеще, похарчих последните три хиляди юана, които семейството ни имаше, за да ти купя електронен клавир. Толкова много кръв от сърцето си дадох за теб, а сега ти се отричаш от мен? Наистина напразно съм те отгледала!“. Помислих си: „Регистрацията ми в моето домакинство е заличена от китайското комунистическо правителство, съпругът ми се разведе с мен, а дъщеря ми се отрече от мен. Сега съм на шейсет години и здравето ми се влошава с всяка изминала година. Какво да правя, като остарея? Кой ще се грижи за мен, като се разболея? Кой ще се грижи за мен на старини и кой ще ме изпрати?“. Нощем лежах в леглото, мятах се и се въртях, и не можех да заспя. Като си помислих, че дъщеря ми дори не ме нарече „мамо“, осъзнах, че няма надежда да разчитам на нея да се грижи за мен на старини. Почувствах се толкова нещастна, сякаш сърцето ми бе разбито. През онези дни бях в ужасен унес, нямах мотивация да изпълнявам своя дълг и просто отбивах номера, когато проповядвах евангелието.
През февруари 2023 г. чух, че сестра Сун Дзин се е разболяла, но съпругът ѝ се грижел за нея много внимателно и грижовно. Помислих си: „Когато сестрата е болна, съпругът ѝ се грижи за нея. Какво да правя, ако аз се разболея? Дъщеря ми се отрече от мен и ако накрая не мога да се движа, ще бъде толкова срамно сестрите от църквата да се грижат за мен. Не мога да бъда в тежест на братята и сестрите! Освен това живея сама, така че ако нещо се случи с мен, никой няма да разбере. Ами ако не стигна до болницата навреме и накрая умра вкъщи?“. Не можех да не се тормозя и притеснявам, че няма кой да се грижи за мен на старини и да ме изпрати. Един ден по време на духовната си практика прочетох Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Като родител, грешка ли е да възлагаш малко надежда на децата си с надеждата, че те ще изпълняват дълга си към теб и ще могат да те издържат, когато пораснат? Това не е грешка и не е да искаш твърде много. И така, какъв е проблемът тук? Тази жена постоянно искаше да разчита на децата си, за да живее добър живот, да разчита на тях за втората половина от живота си и винаги очакваше да извлича наслада от тях. Какъв е погрешният възглед, който действа тук? Защо имаше тази идея? Какъв беше източникът на този възглед, който поддържаше? Хората винаги таят прекомерни надежди за определен начин на живот и определен стандарт на живот. Тоест, преди хората да узнаят как Бог е предопределил живота им или каква е тяхната съдба, те вече планират своя стандарт на живот: трябва да са щастливи, да изпитват мир и радост през целия си живот, да бъдат богати и с видно положение и да имат хора, които могат да им помагат и на които могат да разчитат. Те вече са планирали собствения си път в живота, своите житейски цели, финалната линия на живота си и всички други подобни неща. […] С оглед на това, че непрекъснато имаше това желание и тези планове, дали имаше Бог в сърцето си? (Не.) И така, в известен смисъл, какво причини болката, която произлезе от всичките ѝ борби? (Причината е била в нейното желание.) Това е вярно. А как се появи нейното желание? (Заради това, че не е вярвала в Божието върховенство и в устроеното и подреденото от Бог.) Точно така. Тя не разбираше как се случва съдбата на хората, нито разбираше как действа Божието върховенство. Това е коренът на проблема“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преобърне представите си (2)). Това, което Бог разобличи, беше точно моето състояние. Бях малко над четирийсетгодишна, когато напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг, и тъй като тогава бях млада и силна, не мислех какво ще правя, когато остарея. Сега, когато съм по-възрастна, здравето ми се влошава с всяка изминала година и изникнаха много притеснения за бъдещето. Притеснявах се, че ако се разболея и не мога да се грижа за себе си, няма да има кой да се грижи за мен — какво щях да правя? Регистрацията ми в домакинството беше заличена през годините, в които бях далеч от дома, и съпругът ми се разведе с мен. Първоначално си мислех, че щом дъщеря ми е много почтителна към лелите си, със сигурност ще бъде добра и с мен. Но не очаквах тя да се отрече от мен и да няма никаква надежда да се грижи за мен на старини. Видях, че не мога да разчитам на дъщеря си, и затова се притесних, че няма да има кой да се грижи за мен, ако се разболея в бъдеще, и че ще умра вкъщи, без никой да забележи. Особено когато чух, че Сун Дзин е болна и съпругът ѝ се грижи за нея, се почувствах още по-самотна и жалка, и когато си помислих, че в бъдеще няма на кого да разчитам в живота си, се почувствах тъжна и нещастна. Казвах, че Бог господства над всичко, но всъщност нямах никакво разбиране за върховенството на Бог и в сърцето ми нямаше място за Него. Винаги мислех как да си уредя изход и дори гледах на дъщеря си като на своя опора. Нямах никаква вяра в Бог. Това състояние би било много опасно, ако не го преодолеех.
По-късно се замислих: „Защо толкова много ме е грижа дали има кой да се грижи за мен на старини и да бъде до мен, когато почина? Какъв е проблемът?“. Прочетох Божиите слова: „Някои хора се придържат към една гнила и остаряла представа, като казват: „Всъщност няма значение дали хората имат деца, които да са синовни към тях и да се грижат за тях на стари години, но поне когато умрат, трябва да има кой да извърши траурните ритуали, за да изглежда прилично пред другите. В противен случай, ако умрат вкъщи и никой не разбере, хората ще се подиграват, а това би било твърде жалко!“. И какво от това, ако никой не знае? Когато човек умре, той вече нищо не знае. Когато тялото му умре, душата му незабавно го напуска. Без значение къде е тялото или как изглежда след смъртта, нали така или иначе е мъртво? Дори и да бъде изнесено в ковчег на грандиозно погребение, тялото пак ще изгние, след като бъде положено в земята, нали? Хората си мислят: „Да имаш деца до себе си, които да те сложат в ковчега, да ти облекат погребални дрехи, да те гримират и да ти организират грандиозно погребение, е нещо славно. Ако умреш, без някой да ти организира погребение или да те изпрати подобаващо, все едно целият ти живот не е имал достоен завършек“. Правилна ли е тази идея? (Не, не е правилна.) В днешно време младите хора не обръщат голямо внимание на тези неща, но все още има хора в отдалечени райони и по-възрастни хора с малко проницателност, които вярват, че децата трябва да се грижат за родителите си на стари години и да ги изпратят подобаващо, когато починат. Такава мисъл и възглед са дълбоко вкоренени в сърцата им и без значение как общуваш за истината, те не я приемат — какво е крайното последствие от това? Последствието е, че те са дълбоко увредени от това. Този тумор дълго време е бил скрит вътре в тях и те ще бъдат отровени от него. Когато го изкопаят и премахнат, те вече няма да бъдат отровени от него и животът им ще бъде свободен. Всички погрешни действия се ръководят от абсурдни мисли и възгледи. Например има хора, които се страхуват да не изгният в къщата си, след като умрат, затова винаги си мислят: „Трябва да отгледам син. Когато синът ми порасне, не мога да го пусна да отиде много далеч. Ами ако не е до мен, когато умра? Да нямам някой, който да се грижи за мен на стари години или да ме изпрати подобаващо, когато почина, би било едно от най-големите съжаления в живота ми! Ако имах някого, който да направи това за мен, тогава животът ми нямаше да е изживян напразно. Би било един съвършен живот. Каквото и да става, не мога да бъда обект на подигравки“. Това не е ли гнил начин на мислене? (Да, така е.) Той е остарял и дегенерирал, като придава твърде голямо значение на физическото тяло! В действителност физическото тяло е без стойност: след преживяването на раждане, старост, болест и смърт, не остава нищо. Само ако приживе си придобил истината и си постигнал спасение, можеш да живееш вечно. Ако не си придобил истината, когато тялото ти умре и изгние, от него няма да остане нищо. Колкото и синовни да са децата ти към теб, ти няма да можеш да се радваш на това. Когато човек умре и децата му го погребат в ковчег, може ли старото му тяло да усеща нещо? Може ли да възприема нещо? (Не, не може.) То няма никакво възприятие. Но в живота хората отдават голямо значение на този въпрос, като изискват много от децата си по отношение на това дали ще могат да ги изпратят подобаващо, когато се споминат — което е глупаво, нали? […] ако се стремиш към истината, като родител трябва първо да се избавиш от традиционните, гнили и изродени мисли и възгледи относно това дали децата ти са синовни, дали се грижат за теб на старини и дали те изпращат подобаващо, когато починеш, и да подходиш правилно към този въпрос. Ако децата ти наистина са синовни към теб, приеми го по правилния начин. Но ако децата ти нямат условия или енергия да бъдат синовни към теб или не възнамеряват да проявят синовно отношение към теб и не могат да се грижат за теб на стари години, или да те изпратят подобаващо, когато починеш, тогава не е нужно да го изискваш от тях или да изпитваш тъга. Всичко е в Божиите ръце. Раждането има своето време, смъртта има своето място и Бог е предопределил къде да се раждат и къде да умират хората“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Това, което Божиите слова разобличиха, беше точно моето състояние. Винаги се притеснявах, че няма да има кой да се грижи за мен, когато остарея, или да бъде до мен, когато почина, и какво ще стане, ако умра и никой не ме открие, а тялото ми се разложи у дома. При тази мисъл ставах негативна и слаба и живеех в скръб и безпокойство. Всъщност времето на моето раждане, времето на моята смърт и мястото на моята смърт — всичко е предопределено от Бог. Дали дъщеря ми ще бъде до мен в края на дните ми, зависи от Божието върховенство и от Божиите подредби. Живеех в тревога и скръб, защото твърде много ценях плътта си и не можех да проумея какво всъщност означава смъртта на плътта. Бог казва: „В действителност физическото тяло е без стойност: след преживяването на раждане, старост, болест и смърт, не остава нищо“. Когато плътта умре, тя няма съзнание. Дори някой да те изпрати и да те погребе в ковчег, няма ли плътта ти пак да се разложи? И какво, ако децата ти са там, за да те изпратят до гроба? Ще го осъзнаваш ли? А аз смятах този въпрос за много важен. Нима това не беше твърде глупаво? Всъщност, ако хората не получат истината, тогава дори да имат грандиозно погребение, душите им не могат да бъдат спасени и те дори ще отидат в ада. Бог казва: „Само ако приживе си придобил истината и си постигнал спасение, можеш да живееш вечно“. Само като получим истината, като се отървем от сатанинския си покварен нрав и изпълняваме добре дълга на сътворено същество, можем да придобием вечен живот и да получим спасение, като бъдем отведени от Бог до прекрасна крайна цел.
Прочетох още един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за върховенството на Бог. Скръбта и безпокойството ми също донякъде намаляха. Всемогъщият Бог казва: „Колко силна е връзката между родителите и децата им, колко могат да получат в замяна от децата си, дали могат да разчитат на децата си да се грижат за тях в напреднала възраст — на прост език, всичко това е предначертано и предопределено от Бог. Не всичко се развива точно както хората си пожелават в главите си. Разбира се, всеки си представя нещата много хубаво и иска да получи някакви облаги от децата си. Но защо ти никога не си се замислял дали това е написано в съдбата ти? Колко дълго ще продължи връзката между теб и децата ти е от решаващо значение. Дали всяка работа, която вършиш в този живот, ще има връзка с децата ти, дали децата ти ще бъдат сред замесените, когато ти преживяваш някое голямо събитие — всичко това зависи от Божието предопределение. Без Божието предопределение, колкото и усърдно да работиш, няма да има полза. Когато си отгледал децата си до зрялост, твоята отговорност ще бъде изпълнена и децата ти ще си тръгнат по естествен начин и по времето, когато трябва да си тръгнат. Това е нещо, което хората трябва да прозрат. Ако ти не можеш да прозреш този въпрос, винаги ще имаш лични желания и винаги ще имаш лични изисквания, и ще приемаш различни видове мисли и възгледи, за да постигнеш целите си. Какво ще се случи в крайна сметка? Ти ще се пробудиш едва на смъртното си легло и ще осъзнаеш, че през своя живот си извършил много глупави неща и че си действал единствено според представи и фантазии и си бил твърде глупав и невеж; това просто не съответства на реалната ситуация или на Божиите предопределения“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова са много ясни. Дали дъщеря ми ще е почтителна, дали ще се грижи за мен на старини и дали ще бъде до мен в последните ми дни, зависи от това дали имам такава съдба, или не. Ако Бог не е предопределил дъщеря ми да прави това, тогава колкото и прекрасни да са фантазиите ми за това, всичко ще е напразно. Дори дъщеря ми да беше обещала да прави това, тъй като работи и живее на хиляди километри, тя така или иначе може да не е до мен, когато се разболея и умра. Не можех да прозра това и живеех в нещастие, защото дъщеря ми ме пренебрегваше, нямаше надежда да се грижи за мен на старини и да бъде до мен в последните ми мигове. Сама се заблуждавах и си губех времето с глупости. Спомних си, че в съседното село имаше една старица. Когато била на осемдесет години, вече не можела да се грижи за себе си, но никой от тримата ѝ синове не се грижел за нея. Старицата умряла от глад и нямало кой да я изпрати. Спомних си и за една по-възрастна сестра, чиято дъщеря отишла да живее в чужбина и никога не се върнала. Сега по-възрастната сестра и съпругът ѝ са на по седемдесет години. Винаги, когато се разболеят, племенникът им ги кара в болницата за прегледи, а те все още живеят доста добре. Животът на всеки човек е предопределен и подреден от Бог. Трябва да поверя всичко, свързано с мен, на Бог и да се покоря на Неговите устройвания. Не бива повече да се тревожа за старините си.
Продължих да търся и прочетох още от Божиите слова: „Отглеждането на деца е човешки инстинкт, а също така е отговорност и задължение на човешките същества. Родителите не бива да изискват от децата си да им бъдат синовно предани, нито пък да имат деца само за да има кой да ги издържа на старини. Целта на хората при отглеждането на деца сама по себе си е неправилна, така че, когато децата им не са синовно предани, те ще казват нелепи неща като: „Каквото и да правите, не отглеждайте деца“. Тъй като целта е нечиста, мислите и възгледите, които те развиват, също са неправилни. Тогава не трябва ли да ги поправят и да се избавят от тях? (Да.) Как трябва човек да ги поправи и да се избави от тях? Какъв вид цел е чиста? Какъв вид мисъл и възглед е правилен? С други думи, какъв е правилният начин човек да се справя с отношенията с децата си? Първо, отглеждането на деца е твой собствен избор: ти си този, който пожела да ги доведе на света и да ги отгледа, а те бяха пасивно родени. Освен отговорността, дадена на хората от Бог да създават потомство, и освен Божията повеля, субективната причина и отправната точка за онези, които са родители, е, че те искат да родят децата си. Тъй като искаш да раждаш деца, тогава трябва да ги отгледаш до зряла възраст, като им дадеш възможност да живеят независимо. Вече си придобил много и си извлякъл голяма полза от отглеждането им. Преди всичко си се наслаждавал на щастливите моменти, докато си живял заедно с децата си, и също така си се наслаждавал на процеса на отглеждането им. Въпреки че този процес е имал своите радости и трудности, по-често си преживявал щастието да бъдеш до децата си и те да бъдат до теб. Това също така е процес на житейско преживяване. Ти си се насладил на тези неща и вече си придобил много от децата си, нали така? Децата носят щастие и компания на своите родители, а родителите, чрез цената, която плащат, и времето и енергията, които изразходват за отглеждането на децата си, могат да наблюдават как тези малки животи постепенно порастват и стават възрастни. От непросветени млади животи, които не знаят абсолютно нищо, техните деца постепенно се научават да мислят, научават се да говорят, придобиват способността да свързват думите, способността да учат и да различават различни видове знания и способността да водят разговори и да общуват с тях, и да гледат на нещата равнопоставено. За родителите преминаването през този процес е най-щастливото нещо и не може да бъде заменено от никое друго събитие или човек. Родителите вече са придобили много радост и разбиране от децата си в процеса на тяхното отглеждане, което е голяма утеха и придобивка за тях. Що се отнася до това дали децата ти ще имат синовна почит към теб, дали можеш да разчиташ на тях за каквото и да било и какво можеш да получиш от тях, тези неща зависят от това дали ви е писано да живеете заедно, а това се свежда до Божието предопределение. В друго отношение, видът среда, в която живеят децата ти, техните условия на живот, дали имат условията да се грижат за теб, дали са финансово осигурени и дали могат да ти осигурят материална наслада и помощ, също зависят от Божието предопределение. Нещо повече, дали ти, като родител, можеш да се наслаждаваш на материалните неща, парите или емоционалната утеха, които децата ти ти дават, също зависи от Божието предопределение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). „Нека засега оставим настрана говоренето от гледна точка на децата, а вместо това да говорим само от гледната точка на родителите. Родителите не бива да изискват от децата си да проявяват синовно отношение и да се грижат за тях, и да ги подкрепят в последните им години — няма нужда от това. От една страна, това е отношението, което родителите трябва да имат към децата си, а от друга — това е достойнството, което родителите трябва да притежават. Разбира се, има и по-важен аспект: това е принципът, който сътворените същества, които са родители, трябва да спазват в отношението си към своите деца. Ако децата ти проявяват синовно отношение и желаят да се грижат за теб, не е нужно да им отказваш. Ако не желаят да го правят, не е необходимо да охкаш и да се тюхкаш по цял ден, като изпитваш горчивина или негодувание в сърцето си, нито да таиш злоба към децата си. Трябва да поемеш отговорност и да носиш бремето за собствения си живот и оцеляване, доколкото си способен, и не бива да ги прехвърляш върху другите, особено върху децата си. Трябва инициативно и правилно да посрещнеш живот без присъствието на децата ти до теб или без помощта им и дори ако си разделен от децата си, пак би трябвало да можеш сам да посрещнеш всичко, което ти поднесе животът“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова са много ясни. За родителите е човешки инстинкт, както и отговорност и задължение, да отглеждат децата си. Родителите избират да имат деца и колкото и страдание да им коства това или каквато и цена да платят, за да ги отгледат, те трябва да направят точно това. Аз обаче бях повлияна от традиционната представа за това „да отглеждаш деца, за да се грижат за теб на старини“ и изисках от дъщеря си да се грижи за мен на старини и да бъде до мен, когато си отивам от този свят. Вярвах, че е напълно естествено и обосновано, че след като я бях отгледала, когато беше малка, тя трябва да се грижи за мен, когато остарея. Този възглед не е съгласно истината. Отглеждането на дъщеря ми беше моя отговорност и задължение. Това е просто нещо, което е трябвало да направя. Аз обаче използвах цената, която платих за отглеждането на дъщеря си, като разменна монета, за да я накарам да се грижи за мен на старини. Когато желанията ми не бяха изпълнени, се ядосвах и разстройвах. Наистина бях твърде егоистична и подла! Всъщност, макар да сме майка и дъщеря, пред Бог и двете сме сътворени същества и имаме еднакъв статус. Дъщеря ми не е моя робиня и беше неразумно от моя страна да искам от нея да се грижи за мен на старини. Вече бях получила това, което ми се полагаше от отглеждането на дъщеря ми. От раждането ѝ до момента, в който можеше да ни нарича мама и татко, и след това до момента, в който порасна, тя донесе много радост на семейството ни. В процеса на отглеждането на дъщеря ми мисленето ми съзря и придобих много житейски опит. Това са наградите от отглеждането на дъщеря. Не мога да се сърдя, ако дъщеря ми не иска да се грижи за мен в бъдеще. Трябва да поема отговорност за собствения си живот дотолкова, доколкото мога, и да не разчитам на дъщеря си, а да се покоря на Божиите устройвания и подредби. Когато разбрах това, се почувствах много по-облекчена.
По-късно прочетох един откъс от Божиите слова, който озари сърцето ми и ми даде път, който да следвам. Всемогъщият Бог казва: „Когато изпитваш най-голямо страдание и тъга, кой може истински да утеши сърцето ти? Кой може истински да разреши трудностите ти? (Бог.) Само Бог може истински да разреши трудностите на хората. Ако си болен и децата ти са до теб, обслужват те и се грижат за теб, ще се чувстваш доста щастлив, но с времето на децата ти ще им омръзне и никой няма да иска да се грижи за теб. В такива моменти ще се чувстваш истински самотен! Мислиш, че сега нямаш партньор до себе си, но дали наистина е така? Всъщност не, тъй като Бог е винаги до теб! Бог не напуска хората. Той е Този, на Когото те могат да се осланят и при Когото могат да намерят убежище по всяко време, и техният единствен довереник. Така че независимо от трудностите и страданията, които те сполетяват, и независимо от нещата, които те карат да се чувстваш огорчен или те правят негативен и слаб, трябва незабавно да дойдеш пред Бог и да се молиш, и Неговите слова ще ти дадат утеха и ще разрешат трудностите ти и различните ти проблеми. В такава среда твоята самота ще се превърне в основното условие за преживяване на Божиите слова и придобиване на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог е опора за човечеството по всяко време. Когато изпитваме болка, слабост или срещаме трудности и несгоди, Бог е винаги с нас. Бог използва слова, за да ни просветлява и води, и за да разреши проблемите ни, като ни помага да преминем през трудни моменти. От малка имах световъртеж и тази болест ме измъчваше повече от 30 години. Всеки път, когато се разболявах, трябваше да лежа два дни. Дори дъщеря ми да беше почтителна, тя щеше да може да ми помага само с храна и вода; нямаше да може да премахне болката ми и още по-малко да страда вместо мен. След като започнах да вярвам в Бог, болестта ми се излекува, без да забележа, и вече не бях измъчвана от нея. Бог беше този, който отне болестта ми. Вече почти 20 години съм далеч от дома и изпълнявам своя дълг, и винаги съм била в добро здраве. През 2022 г., дори когато пандемията беше тежка и много хора се заразиха, никога не се заразих с Ковид. В момента нямам никакви сериозни заболявания и макар от време на време да се разболявам от някои често срещани болести, се оправям, като използвам някои народни лекове. Преживях това Бог да ме закриля през всичките тези години и само Бог да е моята опора. Когато разбрах това, вече не страдах и не се тревожех, че няма кой да се грижи за мен на старини и да ме изпрати, и сърцето ми беше много по-освободено. Посветих се на проповядването на евангелието и постепенно постигнах някои резултати. Благодаря на Бог за Неговото водачество!
