75. Болестта ми беше Божие благословение за мен
Когато бях на петнадесет години, ми поставиха диагноза за рядко заболяване, наречено белодробна хипертония. В началото просто не можех да правя тежки физически упражнения, но не след дълго се задъхвах дори само от ходене, а гърдите ме стягаха неимоверно. Наложи се да прекъсна обучението си и да пътувам, за да търся лечение, но състоянието ми се влошаваше с всеки изминал ден. Стигнах до момент, в който дори не можех да се грижа за себе си и ми беше трудно да дишам дори когато лежах. Когато нещата се обостряха, трябваше да бъда на кислород. Лекарят каза, че ми остават най-много три месеца живот. Мисълта, че животът ми ще свърши едва на петнадесет години, ме накара да се почувствам напълно безнадежден. Помислих си: „Щом трябва да умра, така да бъде. Смъртта ще бъде освобождение“. Но три месеца по-късно, като по чудо, все още бях жив. Болестта ми обаче все още беше много тежка. И най-малкото усилие предизвикваше сърцебиене и задух. Когато ми беше зле, не можех да си поема дъх, чувствах, че се задушавам и всеки момент ще припадна. Въпреки че животът ми засега беше пощаден, не можех да живея като нормален човек и мечтата ми да отида в университет вече беше неизпълнима. Чувствах се напълно изгубен в мрак и нещастие. През 1999 г. с майка ми приехме делото на Всемогъщия Бог от последните дни. След това често четях Божиите слова. От Неговите слова разбрах, че Бог е извършил три етапа на делото Си, за да спаси човечеството. В последните дни Бог се е въплътил, за да изрази истината, така че да пречисти и да спаси хората, и в крайна сметка да ги спаси напълно от влиянието на Сатана и да ги заведе до красива крайна цел. Сърцето ми започна да се прояснява и отново почувствах, че в живота има надежда. Вярвах, че докато усърдно вярвам в Бог, ще имам шанса да бъда спасен и да навляза в Неговото царство, и може би един ден болестта ми дори ще бъде излекувана. Продължих да чета Божиите слова и да посещавам събирания, и тялото ми постепенно укрепна. Започнах да изпълнявам и дълг в църквата.
По-късно отидох в друг район да проповядвам евангелието и понякога се налагаше да карам колело десетки километри. Отначало бях много притеснен и се чудех: „Ще може ли тялото ми изобщо да се справи с това?“. Но тогава си спомних, че съм вярващ. Мислех си, че щом изпълнявам дълга си както трябва, Бог ще види усилията и жертвите ми и ще ме защити. Болестта ми беше в Божиите ръце, така че нямаше за какво да се притеснявам. След известно време състоянието ми не се влоши и бях много благодарен за Божията грижа и закрила. През това време, независимо дали беше в мразовитата зима или в знойното лято, или дали бях прогонван от потенциални приемници на евангелието, или дори докладван на полицията и преследван за арест, никога не отстъпих и просто продължих да изпълнявам дълга си. През 2005 г. по време на едно събиране чух, че една сестра страда от тежко кръвоизливно заболяване, което болницата не може да излекува. Но след това тя упорствала в изпълнението на дълга си и болестта ѝ се излекувала, преди да се усети. Помислих си: „Божието дело в последните дни е главно да изразява истината, за да преодолее покварения нрав на хората, а не да лекува болни и да изгонва демони. Не бива да моля Бог да ме лекува, но докато изпълнявам дълга си както трябва, Бог ще ми дари благодат и благословии въз основа на моето представяне. Болестта на онази сестра беше толкова тежка, а все пак се беше излекувала. Ако продължа да изпълнявам дълга си, може би и моята болест ще се излекува един ден. Ако се излекувах, вече нямаше да ми се налага да търпя мъките на болестта“. Така станах още по-мотивиран в дълга си.
По-късно, през 2006 г., случайно срещнах един лекар по традиционна китайска медицина, който каза, че има надежда болестта ми да бъде излекувана. Бях толкова развълнуван да чуя това и се чудех дали Бог ще използва този лекар, за да ме излекува. Затова активно съдействах на лечението. Но след близо два месеца лечение състоянието ми изобщо не се беше подобрило. Бях невероятно разочарован. „Защо болестта ми не може да се излекува?“ — чудех се аз. „Години наред съм загърбвал семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, дори съм упорствал в проповядването на евангелието въпреки болестта си. Не съм ли направил достатъчно? Не съм ли го направил достатъчно добре? Защо някои братя и сестри бяха излекувани, а аз не? Ако болестта ми беше излекувана, нямаше ли да мога да изпълнявам дълга си още по-добре?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-нещастен ставах. Дори нямах сили да ходя. Въпреки че продължавах да изпълнявам дълга си, се чувствах изтощен и не можех да намеря енергия за нищо. По-късно, по време на духовната си практика, прочетох един откъс от Божиите слова и състоянието ми започна да се променя. Бог казва: „Ако, след като си Ми отдавал нещо, Аз не удовлетворя скромните ти изисквания, ще се обезсърчиш ли и ще се разочароваш ли от Мен, или дори ще започнеш да кипиш от негодувание и да ме засипваш с обиди?“ „Ако винаги си бил много верен, със силна любов към Мен, но страдаш от мъките на болест, финансови затруднения, изоставяне от твоите приятели и роднини или други нещастия в живота, ще продължиш ли да Ми бъдеш верен и да Ме обичаш?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2)). Изпитах неописуемо чувство пред въпросите на Бог. Бог изисква хората да изпълняват дълга си, без да се опитват да се пазарят или да предявяват изисквания, и да Му бъдат предани и истински покорни, каквото и да се случва. Но понеже бях понесъл известни трудности, бях положил известни усилия и понесъл жертви в своя дълг, мислех, че Бог трябва да премахне болестта ми. Когато изискването ми не беше удовлетворено, аз погрешно разбрах и се оплаках от Бог, и загубих всякаква мотивация за своя дълг. Въпреки че никога не бях се молил изрично Бог да ме излекува, таях това прекомерно желание в сърцето си. По-специално, след като видях някои братя и сестри да се възстановяват от болестите си, се убедих, че денят на моето собствено изцеление не е далеч. Изпълнявах дълга си с този мотив, като дори си мислех, че съм доста отдаден. Но в действителност всичките ми усилия и жертви бяха насочени към излекуването на болестта ми. Опитвах се да се пазаря с Бог. Къде беше моята преданост или любов към Него? Бог ме беше закрилял и ме беше опазил жив до ден днешен, и дори ми беше дал възможност да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината. Това, което Бог ми беше дал, беше вече повече от достатъчно. Трябваше да изпълнявам усърдно дълга си, за да се отплатя за Божията любов; не биваше да предявявам изисквания или да се опитвам да се пазаря с Бог. След това продължих да изпълнявам дълга си и вече не се тревожех и не се безпокоях за болестта си.
Няколко години по-късно семейството ми ми купи друг вид лекарство, като каза, че може да помогне на състоянието ми. Щом си спомних за последния си опит за лечение, се запитах: „Ако и това лекарство е неефективно, как трябва да се справя с това състояние?“. Спомних си Божиите слова: „Как трябва да преживееш болестта, когато те сполети? Трябва да дойдеш пред Бог и да се молиш, да търсиш и да схванеш Божието намерение, трябва да се изследваш, за да разбереш какво в противовес на истината си направил и какъв покварен нрав у теб все още не е преодолян. Поквареният ти нрав не може да се преодолее, без да преминеш през страдание. Само като бъдат закалени чрез страдание, хората няма да бъдат разпуснати и ще могат винаги да живеят пред Бог. Когато някой страда, той винаги се моли. Те нямат желание да се съсредоточават върху храна, облекло и други удоволствия; в сърцето си постоянно се молят, като изследват себе си, за да видят дали наскоро са направили нещо нередно или по някакъв начин са вървели срещу истината. Обикновено, когато се сблъскаш със сериозна болест или странно заболяване, което ти причинява ужасно страдание, това не се случва случайно. Божието намерение е както в болестта ти, така и в доброто ти здраве. Обикновено когато Светият Дух върши делото Си и физически си добре, ти можеш да търсиш Бог, но когато се разболееш и страдаш, спираш да го правиш и не знаеш как да Го търсиш. Живееш в болест, винаги се чудиш какво лечение ще ти помогне да оздравееш по-бързо. В моменти като този завиждаш на хората, които не са болни, и искаш да се избавиш от болестта си възможно най-скоро. Това са негативни емоции и емоции на незачитане“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Придобиването на истината е най-важното нещо във вярата в Бог). „Да се разболееш наистина е извън твоя контрол. Ако се разболееш и няма как да се излекуваш, то тогава това е страданието, през което трябва да преминеш. Не се опитвай да се отървеш от него — трябва първо да се покориш, да се молиш на Бог и да търсиш желанията на Бог. […] Ако наистина носиш Бог в сърцето си, то тогава, пред каквото и да се изправиш, не го пренебрегвай. Трябва да се молиш и да търсиш, да чувстваш Божието желание по всеки въпрос и да се научиш да се покоряваш на Бог. Когато Бог види, че можеш да бъдеш покорен и че имаш сърце на покорство към Бог, Той ще облекчи страданието ти. Целта на Бог е да постигне такива резултати чрез страдание и облагородяване“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Придобиването на истината е най-важното нещо във вярата в Бог). От Божиите слова разбрах, че винаги се замислям кога ще се излекува болестта ми и дали лекарството може да ме излекува. Мислех само как да избягам от болестта си. Това беше негативна емоция. Осъзнах, че трябва да търся Божиите намерения в болестта си и да се науча да Му се покорявам. Това означава да имаш положително отношение. Въпреки че да си болен е болезнено, за мен това беше и вид закрила. Учих усърдно от дете и дори след като се разболях, все още настоявах да ходя на училище с надеждата да променя съдбата си чрез знание. Бях на пътя на преследване на света, на преследване на слава, придобивки и статус. Ако не се бях разболял, със сигурност нямаше да избера да вярвам в Бог. Щях да продължа да преследвам слава, придобивки и статус, да живея в този мрачен и зъл свят и да бъда измъчван от Сатана. Именно заради болестта си приех Божието дело от последните дни. Това беше Божието спасение за мен и Неговата голяма закрила. Осъзнах също така, че Бог използва тази болест, за да ме пречисти и преобрази. Ако не беше тя, щях да си мисля, че искрено отдавам всичко на Бог, без никога да разпозная нечистотиите в мотивите си за изпълнение на дълга, и нямаше да се покая или да започна да се променям. Като разбрах това, се помолих на Бог: „О, Боже, знам, че тази болест е вид закрила за мен, предназначена да ме пречисти и преобрази. Повече няма да Те моля да ме лекуваш. Независимо дали тази болест ще се подобри, или не, аз съм готов да се покоря“. След като се помолих, изпитах дълбоко спокойствие в сърцето си, чувство на облекчение, каквото никога преди не бях изпитвал.
След това, през 2017 г., чух брат Сю Лян, с когото си сътрудничех, да говори за стомашните проблеми, които е имал. Дълго време се беше опитвал да ги лекува, но без успех. Тогава веднъж, след като настинал, стомашните му проблеми се обострили, но след това обостряне те изненадващо изчезнали. Като чух историята му, не можах да не усетя слаб намек на униние. Замислих се как белодробната ми хипертония често ми причиняваше сърдечен дискомфорт и как трябваше да взимам лекарства всеки ден, за да я овладявам, което водеше до всякакви странични ефекти: главоболие, замъглено зрение, оток на долните крайници, гадене и други. Болестите на другите хора се лекуваха, но моята кога ли щеше да се подобри? Осъзнах, че дълбоко в сърцето си все още предявявах изисквания към Бог, все още се надявах Той да отнеме болестта ми. Чувствах се ужасно и не знаех защо винаги ми е толкова трудно да се покоря. По-късно прочетох Божиите слова и открих корена на проблема. Всемогъщият Бог казва: „Мнозина, които следват Бог, се интересуват само от това как да получат благословии или да избегнат бедствие. […] Целта, с която тези хора следват Бог, е много проста; единствената им цел е да бъдат благословени. Тези хора не могат да си направят труда да обърнат внимание на нищо друго, което няма отношение към тази цел. За тях вярата в Бог няма по-легитимна цел от това да придобият благословения — това е цялата стойност на тяхната вяра. Независимо какво е дадено нещо, ако то не допринася за постигането на тази цел, те остават напълно безразлични към него. Такъв е случаят с повечето хора, които днес вярват в Бог. Тяхната цел и намерение изглеждат легитимни, защото, вярвайки в Бог, те също така Му отдават всичко, посвещават Му се и изпълняват дълга си. Те се отказват от младостта си, изоставят семейството и кариерата си и дори прекарват години извън дома в изнурителни пътувания. В името на крайната си цел те променят собствените си интереси, възгледите си за живота и дори посоката, в която се стремят, но не могат да променят целта на вярата си в Бог. Те тичат насам-натам с цел управление на собствените си домогвания. Независимо колко далечен е пътят и колко трудности, опасности и препятствия има по него, те остават упорити и не се страхуват от смъртта. […] Освен ползите, които са толкова тясно свързани с тях, може ли да има някакви други причини, поради които хора, които никога не са разбирали Бог, плащат такава голяма цена за Него? Тук откриваме един проблем, който досега не е бил установяван от човека: отношенията на човека с Бог са просто отношения на чиста корист. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това са отношенията между работник и работодател. Работникът работи здраво само за да получи наградата, която му дава работодателят. В този вид връзка, основана на личния интерес, няма родствена обич, а само сделка. Няма отдаване и получаване на любов, само милостиня и милост. Няма разбиране, а само безпомощно потиснато негодувание и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). „Думите „врагове на Бог“ имат един съществен аспект: те не казват, че Бог гледа на човека като на враг, а че човекът гледа на Бог като на враг. Първо, когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат благословии и нещата, които искат от Него. […] Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове срещу Бог, постоянно „защитава тезата“ за собствения си изход пред Бог и се опитва да изтръгне становище от Бог и да разбере дали Той ще му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Бог като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, като непрекъснато изисква неща от Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги споходят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш изискването на благословии и обещания от Бог е негово изконно право и задължение, докато защитата на човека, грижата за него и предоставянето на ресурс са отговорности, които Бог трябва да изпълни. Такова е основното разбиране на трите думи „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Това, което Бог разобличи, беше моето истинско състояние. Видях, че моят манталитет да вярвам в Бог, за да получа благословии, е изключително дълбоко вкоренен; не беше нещо, което можеше да се промени след няколко разкрития. Когато станах вярващ за първи път, си мислех, че ако се отрека от нещата и отдам всичко на Бог, Той ще ми дари благодат и благословии и че болестта ми рано или късно ще бъде излекувана. С този мотив бях готов да понеса всякакви трудности в своя дълг. Но когато болестта ми не беше излекувана, се оплаках, че Бог не е праведен, и дори загубих мотивация за своя дълг. Сега, като чух, че болестта на някого друг е била излекувана, това отново разкри нечистотиите във вярата ми. Видях, че все още предявявам изисквания към Бог. Вярата ми се свеждаше до получаване на благодат, до това Бог да ме излекува. Отнасях се към Бог като към велик лекар, като към някого, когото трябва да използвам, а изобщо не като към Бог. Когато Бог не удовлетворяваше изискванията ми, се опитвах да изисквам награда от Него. Нямах и капка богобоязливо сърце. Как може някой като мен да се нарече вярващ? Спомних си за Павел. Цялото му страдание, всичките му жертви и усърдна работа бяха с цел да получи венец на праведността. Той искаше да размени цената, която е платил, за благословиите на небесното царство. Павел изобщо не се покоряваше на Бог; пътят, по който вървеше, беше на съпротива срещу Бог. Аз вървях по същия път като Павел. Ако продължавах по този начин, независимо колко още години вярвах или колко много се трудех и отдавах, никога нямаше да мога да придобия истината или да постигна промяна в нрава си. В крайна сметка пак щях да бъда отстранен от Бог. Видях колко е опасно да вярваш в Бог, без да се стремиш към истината! Трябваше да поправя погрешното гледище зад стремежа си, да се откажа от прекомерните си желания и да изпълнявам дълга си според Божиите изисквания. След това, винаги когато чуех някого да казва, че болестта му е била излекувана, успявах да подходя към това правилно и вече не молех Бог да отнеме моята собствена болест.
Светкавично бързо бяха минали повече от двадесет години, откакто се разболях от тази болест за първи път. Понякога все още чувствах дискомфорт в сърцето си и се притеснявах дали състоянието ми не се влошава. Ако се обостреше, това означаваше сърдечна недостатъчност — щях ли да умра, ако това се случеше? Тогава прочетох още от Божиите слова: „Продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да е неизлечима от медицинска гледна точка, но ако от Божията гледна точка продължителността на живота ти все още не е приключила и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш. Ако имаш поръчение от Бог и мисията ти все още не е завършена, няма да умреш, дори и да се разболееш от болест, която се смята за смъртоносна — Бог още няма да те вземе. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, и да пренебрегваш лечението на болестта си или дори и лечението ти да се забави, няма да умреш. Това важи с особена сила за тези, които имат важно поръчение от Бог. Когато мисията им е недовършена, каквато и болест да ги застигне, те няма да умрат веднага; те ще живеят до последната секунда от изпълнението на мисията“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Като нормален човек, ако, когато се разболееш, можеш да се покориш на подреденото от Бог и да изтърпиш всякаква болка, и все още си способен да изпълняваш дълга си нормално и да завършиш поръченията, дадени ти от Бог, това добро или лошо нещо е? Това е добро нещо. Това е свидетелство за покорство на Бог и за изпълнение на дълга с отдаденост — това е свидетелство, което унижава Сатана и тържествува над него. Следователно, през каквото и страдание да преминаваш, това е нещото, което всяко сътворено същество и всеки един от Божиите избраници трябва да приеме и на което да се покори. Ето как трябва да го разбираш и трябва да си извличаш поуки и да постигнеш истинско покорство на Бог — това е в съответствие с Божиите намерения и именно това е възнамерявал първоначално Бог. Ето как Бог подрежда нещата за всяко сътворено същество. Това, че Бог те поставя в такава среда на трудности и ти дава такива условия, е равносилно на това да ти даде отговорност, задължение и поръчение — ти трябва да ги приемеш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преобърне представите си (1)). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми изведнъж се проясни. Въпреки че отдавна бях получил смъртна присъда от лекаря, докато животът ми все още не е към края си и мисията ми не е завършена, няма да умра, колкото и тежка да стане болестта ми. Кога умира един човек, е в Божиите ръце; това няма нищо общо с тежестта на болестта му. Ако един ден умра от тази болест, това ще означава, че времето ми е дошло и мисията ми е завършена. Все пак трябва да се покоря и да благодаря на Бог за Неговата благодат, че ми е дал възможност да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината. Той ми е позволил да разбера много истини и тайни и да позная смисъла на живота. Дори да умра, животът ми няма да е бил напразен. Като разбрах това, изпитах голямо облекчение. Пожелах да се стремя към истината и да се придържам непоколебимо към дълга си насред болестта си, и вече не се тревожех за собствения си живот или смърт.
През октомври 2020 г. отидох в една областна болница за преглед. Лекарят каза: „Невъзможно е да имате белодробна хипертония. Средната продължителност на живот при това заболяване е само две-три години, а сегашното Ви състояние изобщо не прилича на това“. След това ме накара да мина през серия от изследвания. След като прегледа резултатите, той призна, че наистина имам белодробна хипертония, но че е сравнително лека и сърдечната ми функция все още е добра. Знаех, че това е Божията закрила. Толкова много други хора с тази болест са опитвали различни лечения: някои развиват сърдечна недостатъчност в рамките на няколко години, докато други умират, когато състоянието им се влоши. Но аз съм жив днес и мога да изпълнявам дълга си. Това е наистина Божията благодат и милост! Сега, въпреки че тази болест е винаги с мен, аз вече не я виждам като окови, нито се чувствам огорчен от нея. Вместо това мога да я приема и да ѝ се покоря. Осъзнах също, че тази болест е Божието спасение и Божията закрила за мен. Благодаря на Бог от все сърце!
