91. Вече не потъвам в неразбиране заради прегрешението си
През август 2018 г. бях на двадесет и две години. Тъй като ККП винаги е преследвала и арестувала християни, планирах да отида в свободна и демократична държава, за да вярвам в Бог. Но неочаквано бях арестуван на летището. За да ме принуди да продам информация за църквата, полицията ме караше да стоя със събрани крака от 6 часа сутринта до 12 часа през нощта всеки ден. Това продължи шест или седем поредни дни. Стоях толкова дълго, че ми се завиваше свят; краката ме боляха и бяха изтръпнали, а дишането ми се учести. Полицията също така ме заплаши: „Ако не говориш, ще те окачим и ще вкусиш от „двойния пламък на леда и огъня“. Първо ще те горим с машина на висока температура, а след това ще вливаме вода в теб, като повтаряме това отново и отново. Тогава няма да можеш да говориш, дори и да искаш“. При мисълта за братята и сестрите, измъчвани от полицията, в сърцето ми се надигна вълна от страх: „Ще мога ли да го понеса, ако ме измъчват?“. Мълчаливо се молех в сърцето си, като исках от Бог да ми даде сила и вяра. Като видяха, че не казвам нищо, полицаите натиснаха главата ми надолу и допряха горящ фас до ноздрите ми. Гъстият дим и топлината проникнаха в ноздрите ми и ме задавиха толкова силно, че не можех да дишам. Чувствах, че се задушавам. Изгориха и кожата под ноздрите ми и аз усетих приливи на пареща болка. След това ми дръпнаха ръката, запалиха запалка и ме изгориха с пламъка. Инстинктивно се опитах да си отдръпна ръката, но полицаят я държеше здраво и не ми позволяваше да мръдна. Гориха ръцете ми в продължение на десетки секунди. Болката беше непоносима. Кожата от долната страна на ръцете ми беше изгорена до черно и до жива плът; по-късно се разрани и остави белези, големи колкото яйце. Тогава полицаите дори се смееха и ме гледаха злобно и аз се изпълних с ярост, негодувание и страх, и си мислех: „Тези дяволи са способни на всичко. Кой знае как ще ме измъчват после?“. Бях много слаб и исках да напусна това адско място възможно най-скоро. Но знаех, че не мога да бъда Юда и да предам братята и сестрите си, за да удължа жалкото си съществуване. Затова се помолих на Бог в сърцето си, като се заклех, че дори да умра, няма да предам интересите на Божия дом, и се зарекох никога да не стана Юда. Няколко дни по-късно полицията доведе семейството ми, за да ме накара да подпиша Трите декларации, като казаха, че ако го направя, ще ме пуснат. Подведен от големия червен змей, баща ми каза, че ще се отрече от мен като негов син, ако не подпиша. Знаех, че това е сатанински номер, и отказах да подпиша. Тогава полицията ме заплаши с думите: „Даваме ти последна нощ, но ако утре пак не подпишеш, ще те заведем някъде и ще се разправим с теб подобаващо!“. Като чух това, се уплаших. „Те са способни на всичко, а към вярващите във Всемогъщия Бог са още по-жестоки. Ако продължа да отказвам да подпиша, кой знае как ще ме измъчват?“. Мисълта за страдание, по-лошо от смъртта, беше ужасяваща. Помислих си: „Ами ако не издържа на мъченията и стана Юда? Тогава ще накърня Божия нрав и никога повече няма да имам шанса да бъда спасен. Ако подпиша Трите декларации поради мъдрост, но сърцето ми не предаде Бог, дали Той ще ми даде още един шанс?“. В крайна сметка не можах да преодолея слабостта на плътта си и подписах Трите декларации. След като подписах Трите декларации, полицията ме пусна да се прибера у дома.
След като се върнах, се чувствах неспокоен. Въпреки че си мислех, че постъпвам мъдро, все пак подписах Трите декларации и в Божиите очи това беше знак на предателство. Дали Бог все още щеше да ме спаси? По-късно баща ми искаше да ме заведе да работя, а също така доведе роднини и приятели да ме убеждават. Помислих си: „Не мога да си тръгна. Ако си тръгна, братята и сестрите няма да могат да ме намерят. Тогава никога няма да имам шанса да се върна в Божия дом“. Чувствах се като изгубена птица и чаках съвсем сам неизвестен отговор. След половин месец братята и сестрите ме намериха и разговаряха с мен за изпълнението на дълга ми. Като видях, че все още мога да се върна в Божия дом и да изпълнявам дълга си, бях толкова развълнуван, че почти се разплаках и бързо кимнах в съгласие. След това, какъвто и дълг да ми възложеше църквата, давах всичко от себе си, за да го изпълня. Но понякога чувах братята и сестрите да обсъждат въпроса за подписването на Трите декларации. Те казваха: „В никакъв случай не можем да подписваме Трите декларации. Подписването на Трите декларации е предателство към Бог и ни дамгосва със знака на звяра“. Всеки път, когато чуех тези думи, сърцето ме болеше, особено когато четях тези Божии слова: „Вече няма да съм милостив към онези, които не показаха никаква преданост към Мен във време на мъки, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никого, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които продават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Трябва да ви кажа следното: всеки, който напълно разбие сърцето Ми, няма да получи повторно опрощение от Мен, а ще пазя завинаги в сърцето Си всекиго, който Ми е бил предан“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подготви си достатъчно много добри дела за твоята крайна цел). Видях, че Божият нрав е праведен, величествен и не търпи оскърбление и че Бог повече няма да прояви милост към никого, който Го предаде и нарани сърцето Му. Помислих си: „Подписах Трите декларации и предадох Бог. Дали вече не съм отстранен от Бог? Означава ли това, че дори да вярвам до самия край, никога няма да мога да бъда спасен от Бог?“. По-специално във видеоклиповете със свидетелства за преживявания от Божия дом видях братя и сестри, които след като бяха заловени, останаха непоколебими в свидетелството си пред лицето на всякакви мъчения, като твърдо отказваха да подпишат Трите декларации. Но аз подписах Трите декларации, за да избегна мъченията. Не само че не успях да свидетелствам за Бог, но оставих и позорен знак, като позволих на Сатана да ми се подиграва. Чувствах, че Бог трябва да е бил наистина разочарован от мен. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативен ставах; сърцето ме болеше, сякаш беше прободено с нож, и ми се искаше да не бях подписвал Трите декларации. Но стореното — сторено, точно както разлятата вода не може да бъде събрана. По-късно Божият дом започна да разследва онези, които бяха подписали Трите декларации, като аз също бях обект на разследване. Спомних си Божиите слова: „Онези, които подписват „Трите декларации“, не са ли именно онези, които са детонирали бомбата и са се разкъсали на парчета?“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Бог ненавижда онези, които подписват Трите декларации и Го предават. Щом съм подписал Трите декларации, трябва да съм бил заклеймен и отстранен от Бог. Дали щях да бъда премахнат след това? По-късно, въпреки че църквата не ме премахна, аз все още живеех в негативност. Много пъти когато виждах братята и сестрите, с които си партнирах, да разговарят помежду си за писане на статии за преживявания или за навлизане в живота, чувствах, че съм различен от тях. Мислех си, че всички те са братя и сестри и че всички те имаха възможността да се стремят към истината и да бъдат спасени. Но аз бях различен. Бях предал Бог и Той трябва да се е отвратил напълно от мен. Чувствах, че хора като мен нямаха право да се стремят към истината и че дори да вярвах до края, всичко ще е безполезно. Може би просто щях да бъда един полагащ труд, а спасението нямаше да има нищо общо с мен. Живеех в негативно състояние и всеки ден просто изпълнявах дълга си механично, а сърцето ми беше изпълнено с неописуема болка. По онова време често слушах един химн от Божиите слова, наречен „Ако си обслужващ“. Бог ни пита: „Ако наистина си обслужващ, можеш ли да Ми служиш отдадено, без никакво нехайство или негативност? Ако откриеш, че никога не съм те оценявал, ще можеш ли все още да останеш и да Ми служиш цял живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2)). Всеки път, когато чуех тази песен, се вълнувах дълбоко. Аз съм сътворено същество и да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си е напълно естествено и обосновано. Дори Бог да не ме искаше, пак щях да вярвам в Него до края. Щом имах още един ден да изпълнявам дълга си, трябваше да дам всичко от себе си, за да го изпълня!
Един ден попаднах на един откъс от Божиите слова, който напълно отговаряше на моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Има и друга основна причина хората да изпадат в униние и тя е, че преди да навършат пълнолетие или след като станат възрастни, им се случват някои конкретни неща, т.е. те извършват някакви прегрешения или правят някои идиотски, глупави и невежи неща. Такъв човек изпада в унило състояние заради тези прегрешения, заради тези идиотски и невежи неща, които е вършил. Този вид униние е самозаклеймяване и също така донякъде е окачествяване на това какъв тип е човекът. […] Някои хора понякога може да се освободят от своето униние и да го оставят в миналото. Те влагат своята искреност и цялата енергия, която могат да съберат, за да изпълняват добре дълга си, задълженията си и отговорностите си, и дори влагат цялото си сърце и ум в стремежа ъм истината и в размишляването над Божиите слова, както и в упорита работа, за да разберат Божиите слова. В момента, в който се появи някаква конкретна ситуация или обстоятелство обаче, унинието отново ги обзема и ги кара отново да се чувстват обвинени дълбоко в сърцата си. Те си мислят: „Ти направи това нещо преди и беше такъв човек. Можеш ли да постигнеш спасение? Има ли някакъв смисъл да практикуваш истината? Какво мисли Бог за това, което си направил? Ще ти прости ли Бог за това, което си направил? Може ли плащането на цена по този начин сега да компенсира това прегрешение?“. Те често се укоряват и се чувстват обвинени дълбоко в себе си, често се съмняват в себе си и се измъчват с въпроси. Никога не могат да се отърват от това униние и в сърцата си изпитват постоянно чувство на безпокойство относно срамното нещо, което са извършили. Значи те са вярвали в Бог толкова много години и изглежда не са чули нищо от това, което Бог е казал, нито изглежда са разбрали нещо от него. Сякаш не знаят дали постигането на спасение има нещо общо с тях, дали могат да бъдат опростени и изкупени, или дали заслужават да получат Божието правосъдие, наказание и спасение. Изобщо нямат представа за всички тези неща. Тъй като не получават никакви отговори и понеже не получават точно отсъждане, дълбоко в себе си постоянно се чувстват унили. В най-съкровените дълбини на сърцата си те отново и отново си припомнят какво са направили, превъртат го в ума си отново и отново, като си припомнят как е започнало всичко и как е завършило, припомнят си какво е било преди и какво е дошло след това. Независимо как си го припомнят, те винаги се чувстват грешни и затова през годините постоянно се чувстват унили по този въпрос. Дори когато изпълняват дълга си, дори когато служат като надзорници за определен елемент от работата, те все още се чувстват така, сякаш нямат надежда да бъдат спасени. Следователно те никога не се изправят открито пред въпроса за стремежа към истината като нещо най-правилно и важно. Те просто вярват, че грешката, която са допуснали, или нещото, което са направили в миналото, се приема много зле от повечето хора или е заклеймено и отритнато от хората, или дори е заклеймено от Бог и че дори и да се стремят към истината в бъдеще, не могат да бъдат спасени. Независимо на коя стъпка се намира Божието дело или колко слова е изрекъл Той, те никога не се изправят по правилния начин пред въпроса за стремежа към истината. Защо е така? Това е така, защото крайният извод, който си правят от преживяването на подобно нещо, е погрешен и затова те са неспособни да загърбят своето униние“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). Бог описа точно моето състояние. Откакто подписах Трите декларации, този въпрос беше като трън в сърцето ми и често се чувствах съкрушен и скръбен. Неведнъж се питах: „Щом подписах Трите декларации и бях дамгосан със знака на звяра, дали Бог все още ще спаси някого като мен? Бог иска хора, които могат да свидетелстват за Него, но аз не само че не свидетелствах за Него, но дори подписах Трите декларации и предадох Бог, като се превърнах в позорен знак. Дали Бог вече не ме е отстранил?“. Всеки път, когато мислех така, сърцето ми се чувстваше като разкъсано с нож. Дори вече не знаех какво да казвам в молитвите си. Въпреки че църквата все още ми даваше възможността да изпълнявам дълга си, за което бях много благодарен и исках да го изпълня възможно най-добре, но безпокойството ми просто не изчезваше. Всеки път, когато чуех братя и сестри да обсъждат онези, които са подписали Трите декларации, изпитвах тъпа болка в сърцето. Като виждах преживяванията на братя и сестри, останали непоколебими в свидетелството си след арест, сърцето ми страдаше и ме болеше още повече. Мислех си, че тези хора са одобрени от Бог, но аз бях подписал Трите декларации и бях предал Бог, което ме правеше недостоен за Неговото спасение. Тъй като не можех да се отърся от сянката на подписването на Трите декларации, често живеех в негативно състояние и не можех да събера никакъв ентусиазъм, за да се стремя към истината или да имам навлизане в живота. Чувствах се като бездушна обвивка на човек, който знае само как да си свърши работата за деня. Струваше ми се, че само като върша нещата добре, мога да изкупя прегрешенията си и само тогава сърцето ми щеше да изпита малко утеха. Като разсъждавах над Божиите слова, разбрах, че Бог не ми беше отнел възможността да се стремя към истината. Той дори ми позволи да се обучавам, като изпълнявам дълга на водач. Ако Бог ме беше отстранил, как щях все още да имам възможност да изпълнявам дълга си? Още по-малко щях да мога да се наслаждавам на поенето и на ресурса от Божиите слова в такъв случай. Но аз продължавах да разбирам погрешно Бог и пропилях толкова много време, като живеех в негативност! Ако продължавах да бъда толкова негативен, не Бог щеше да ме отстрани, а по-скоро аз щях да се погубя, като не се стремя към истината. Трябваше да се самоанализирам внимателно и да търся истината, за да изляза от това негативно състояние.
По-късно видях един откъс от Божиите слова, който ми помогна да намеря корена на проблема. Всемогъщият Бог казва: „Всички хора вярват в Бог, за да получат благословии, награди и венци. Няма ли всеки човек такова намерение в сърцето си? В действителност всеки човек го има. Това е факт. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват намерението и желанието си да получат благословии, това желание, това намерение и мотив, които лежат дълбоко в сърцата на хората, никога не са се разколебавали. Независимо колко духовна теория разбират хората, какво познание за преживяване имат, какъв дълг могат да изпълняват, колко страдание понасят или каква цена плащат, те никога не се отказват от намерението да получат благословии, което е скрито дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят и тичат насам-натам в служба на това. Не е ли това нещото, заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Без това намерение да получите благословии, как бихте се чувствали? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако това намерение да получат благословии, което е скрито в сърцата им, бъде напълно изкоренено? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да станат немотивирани в дълга си и да загубят интерес към вярата си в Бог. Би изглеждало така, сякаш са загубили душите си, и би изглеждало така, сякаш сърцата им са били отнети. Ето защо казвам, че намерението да се получат благословии е нещо скрито дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или живеят живота на църквата, те смятат, че са разбрали някои истини и са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, и че вече имат познание за намерението си да получат благословии, и са изоставили това намерение, и вече не са управлявани или възпирани от него. Тогава те си мислят, че вече нямат намерението да получат благословии, но Бог смята иначе. Хората гледат само повърхностно на нещата. Преди да ги сполетят изпитания, те се чувстват доволни от себе си. Стига да не напуснат църквата или да не се отрекат от Божието име и да продължават да отдават всичко на Бог, те вярват, че са се променили. Смятат, че вече не са тласкани от своя ентусиазъм или моментни импулси при изпълнението на дълга си. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че могат непрекъснато да търсят и практикуват истината, докато изпълняват дълга си, така че техният покварен нрав да бъде пречистен и те да постигнат някаква истинска промяна. Но какви са техните проявления, когато се случат неща, които са пряко свързани с тяхната крайна цел и изход? Истинското им положение се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Бог разобличи истинското ми състояние. Бях толкова негативен, защото желанието ми за благословии беше разбито. След като намерих Бог, бях ентусиазиран да отдам всичко на Него и започнах да изпълнявам дълга си на пълно работно време веднага след гимназията, с мисълта, че ако продължа да се стремя така, определено ще навляза в царството и ще се наслаждавам на благословиите на небесното царство. Когато ме хванаха и подписах Трите декларации от страх от мъчения, почувствах, че вече нямам надежда да получа благословии и всичките ми съмнения и погрешни разбирания за Бог излязоха наяве. Чудех се: „След като подписах Трите декларации, може ли Бог все още да ми прости? Ако Бог не ме спаси, тогава имам ли все още надежда за благословии? Ако няма надежда за благословии, тогава какъв е смисълът да вярвам до края?“. Вътрешно станах наистина негативен. По-специално по-късно, когато водачите разследваха въпроса с подписването ми на Трите декларации, започнах да имам подозрения, че може да бъда премахнат от църквата по всяко време и чувствах, че макар все още да мога да се наслаждавам на ресурса на Божието слово и да изпълнявам дълга си, не можех да избягам от съдбата да бъда отстранен. Мислех, че нямам надежда да получа благословии, и сърцето ми се чувстваше сякаш притиснато от тежък камък. Чувствах се сякаш съм загубил душата си. Често бях обгърнат от негативност и болка и не можех да събера енергията да се стремя към истината или към навлизането в живота. Видях, че желанието ми за благословии е твърде силно. През всичките тези години себераздаването и жертвите, които бях правил, не бяха за да удовлетворя Бог, а за да се опитам да се пазаря с Него. Когато имаше нещо за придобиване, бях наистина мотивиран в дълга си, но когато не можех да получа благословии, ставах прекалено негативен. Каква беше разликата между моя стремеж и този на неверниците? Аз съм просто сътворено същество, недостойно дори за праха, но мога да идвам в Божия дом, да изпълнявам дълга си и да се наслаждавам на всички истини, които Бог изразява. Получил съм толкова много от Бог. Но изобщо не бях благодарен за всичко, което Той ми беше дал. Дори безсрамно Го молех за благословиите на небесното царство, а ако не можех да получа благословии, ставах негативен и се съпротивлявах. Наистина нямах никаква човечност! Като осъзнах това, почувствах дълбоко съжаление, затова се помолих на Бог, готов да се откажа от намеренията си за благословии и да се покая.
След това прочетох още два откъса от Божиите слова и придобих по-ясно разбиране за Неговото намерение. Всемогъщият Бог казва: „Повечето хора са вършили някакви прегрешения и са се опетнили. Например някои хора са се противопоставяли на Бог и са изричали богохулни неща; някои хора са отхвърлили Божието поръчение, отказали са да изпълняват дълга си и са били отритнати от Бог; някои хора са предали Бог, когато са се изправили пред изкушения; някои са се подписали под „Трите декларации“, когато са били арестувани, като са предали Бог; някои са откраднали приношения; други са прахосали приношения; някои често са смущавали църковния живот и са нанасяли вреда на Божиите избраници; други са образували клики и са измъчвали останалите, като са сеели хаос в църквата; някои често са разпространявали идеи и смърт, като са вредили на братята и сестрите; а някои са се впускали в непристойни взаимоотношения с противоположния пол и разврат и са имали ужасно влияние. Достатъчно е да се каже, че всеки има своите прегрешения и петна. Но някои хора са способни да приемат истината и да се покаят, докато други не могат да приемат истината и по-скоро биха умрели, отколкото да се покаят. Затова към тях трябва да се подхожда според тяхната природа същност и техните последователни проявления. Именно онези, които могат да се покаят, вярват в Бог истински; но що се отнася до истински неразкайващите се, те трябва да бъдат премахнати или отлъчени, както е уместно. […] Бог се справя с всеки човек въз основа на действителните обстоятелства и обстановката в дадения момент, както и на действията и поведението на този човек и на неговата природа същност. Бог никога не онеправдава никого. Това е Божията праведност. Например Ева беше подмамена от змията да изяде плода от дървото за познаване на доброто и злото, но Йехова не я укори с думите: „Казах ти да не го ядеш, защо въпреки това го направи? Трябваше да имаш проницателност; трябваше да знаеш, че змията говореше само за да те подмами“. Йехова не укори Ева по този начин. Това е така, защото хората са създадени от Бог и Той знае какви са техните природни способности и какво позволяват на хората да правят, до каква степен хората могат да секонтролират и колко могат да постигнат. Бог знае всичко това съвсем ясно.. Бог не се справя с човека толкова просто, както си го представят хората Отношението на Бог към даден човек — дали Той го харесва, дали изпитва неприязън към него или го ненавижда — се основава преди всичко на отношението на този човек към истината. Независимо кой какво казва и в какъв контекст, Бог го проучва внимателно и го разбира, защото Бог проучва внимателно сърцето и същността на човека. Хората винаги вярват че „Бог има само божественост. Той е праведен и не търпи никакво оскърбление от страна на човека. Не се съобразява с трудностите на човека и не се поставя на негово място. Ако даден човек се съпротивлява на Бог, Той ще го накаже“. Нещата изобщо не стоят така. Ако хората разбират Божието дело, Неговите принципи за отношение към хората и Неговата праведност по този начин, това е сериозна грешка. Божието определяне на изхода за всеки човек не се основава на човешките представи и фантазии, а на Божия праведен нрав. Той ще въздаде на всеки човек според това, което е направил. Бог е праведен и рано или късно Той ще накара всички хора да се убедят напълно в това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „В Библията се разказва една история за завръщането на блудния син — защо Господ Исус използва тази притча? За да накара хората да разберат, че Божието намерение да спаси човечеството е искрено и че Той дава на хората възможност да се покаят и променят. През целия този процес Бог разбира хората, като има задълбочено познание за техните слабости и за степента на покварата им. Той знае, че хората ще се препъват и ще се провалят. Точно като едно дете, което се учи да ходи — независимо колко е силно физически, ще има моменти когато ще залита и пада, както и моменти, в които ще се блъска и ще се спъва в различни неща. Бог разбира всеки човек така, както една майка разбира детето си. Той разбира трудностите на всеки човек, неговите слабости и неговите нужди. Дори нещо повече — Бог разбира пред какви трудности, слабости и неуспехи ще се изправят хората в процеса на навлизане в живота и на промяна на нрава. Това са нещата, които Бог разбира най-добре. Поради това се казва, че Той проучва внимателно дълбините на човешките сърца. Без значение колко си слаб, стига да не се отречеш от Божието име или да Го напуснеш и този път, винаги ще имаш възможността да постигнеш промяна на нрава си. Ако имаш тази възможност, тогава имаш надежда да оцелееш и следователно да бъдеш спасен от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят на практикуване към промяна на нрава). След като прочетох Божиите слова, придобих известно разбиране за Божия праведен нрав. Когато Бог преценява дали човек може да бъде спасен, или не, Той не заклеймява и не отстранява човека въз основа на моментно прегрешение. Бог познава духовния ни ръст и проявява разбиране към слабостите ни. Бог преценява човека предимно въз основа на постоянното му поведение и на това дали той може да приеме истината. Ако поведението му в дълга е било постоянно добро и ако след извършване на прегрешение той може да приеме истината и истински да се покае, Бог ще прояви милост и търпимост към такъв човек. Например Давид бил изпълнен със съжаление, след като взел жената на Урия, и никога повече не прелюбодействал. Дори когато остарял, макар да му довели млада жена да топли леглото му, той не се доближил до нея. Въпреки че Давид прегрешил, той искрено се покаял и Бог все още го одобрявал. Някои братя и сестри са били отлъчени, защото са вървели по пътя на антихриста и сериозно са смущавали църковното дело, но след това истински са се покаяли и са били отново приети в Божия дом, и дори са написали статии за преживявания, като са свидетелствали за Божието дело на спасението върху тях. От тях видях, че отношението на Бог към онези, които истински се покайват и могат да приемат истината, е отношение на милост и спасение. Точно обратното, към онези, които постоянно са се представяли зле, не приемат истината или не са се покаяли истински, отношението на Бог е да ги заклейми и отстрани. Например някои хора, които са подписали Трите декларации, след това не са имали никакво разбиране или покаяние за предателството си към Бог и дори са предали църквата и своите братя и сестри. Бог не дава на такива хора допълнителни шансове, защото те изпитват неприязън към истината и нямат съвест или разум. Помислих си, че не бях изпълнявал дълга си много дълго, когато ме арестуваха, че моят опит беше повърхностен, а духовният ми ръст — малък. Бях подписал Трите декларации в момент на слабост, но след това почувствах силно самообвинение и съжаление и исках да се покая и да се променя. Църквата ми даде шанс въз основа на постоянното ми поведение в моя дълг. Това беше Божия милост и разкриваше Неговата праведност. Но аз не разбирах Божия нрав и продължавах да Го разбирам погрешно, като мислех, че просто полагам труд и ще бъда отстранен, щом приключа с полагането на труд — сякаш Той ме използваше за полагане на труд. Мислех, че Бог ще крои планове срещу хората на всяка крачка, точно както поквареното човечество. Не беше ли това богохулство? Изобщо нямах богобоязливо сърце! Напълно отричах Божията праведност и също така отричах Божиите намерения да спаси човечеството в най-голяма степен. Осъзнах, че във вярата си изобщо не познавам Бог. Бях наистина сляп! Ако продължавах така, никога нямаше да получа Божията прошка. Трябваше да последвам примера на Давид, да се изправя спокойно пред прегрешенията си и истински да се покая. Независимо дали в крайна сметка ще имам добър изход, или не, трябва да приема и да се покоря, и да не се тревожа за собствените си бъдещи перспективи и пътища.
След това се зачудих: „Каква беше коренната причина за моя провал по въпроса с подписването на Трите декларации, след като ме арестуваха?“. Прочетох Божиите слова: „Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви трудности или мъки, нито до най-малкото страдание. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си прекомерни мисли пред истината. Нямаш никаква стойност! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? Колко слова са били изречени сред вас? Само малко дело ли е свършено сред вас? Колко ресурс съм предоставил сред вас? Тогава защо не си го придобил? От какво се оплакваш? Не е ли вярно, че ти не си придобил нищо, защото си прекалено влюбен в плътта? И дали не е, защото твоите мисли са твърде прекомерни? Дали не е защото си твърде глупав? Ако не успееш да придобиеш тези благословии, можеш ли да виниш Бог, че не те е спасил? […] Аз ти дарявам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. Не си ли от същия вид като прасетата и кучетата? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дарих истинския път, но ти не го придоби, оставаш с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е достоен за презрение и низък, живееш сред скверност и разврат и не се стремиш към никакви цели, а при това положение твоят живот не е ли най-низкият от всички? Имаш ли дързостта да се изправиш пред Бог? Ако продължаваш да преживяваш по този начин, нищо ли няма да придобиеш? Истинският път ти е дарен, но дали накрая ще успееш да го придобиеш, зависи от собствения ти стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: познанието му за наказанието и съда). „Днес всички в света са подложени на изпитания, дори Бог страда. В такъв случай вие как можете да не страдате? […] Някои хора се сблъскват с преследване от семействата си, някои се сблъскват с отхвърляне от своите близки, а някои, подложени на преследване, не могат да се върнат по домовете си, като нямат безопасно място за почивка. Това причинява страдание в сърцата им. Страданието, с което вие се сблъсквате в момента, не е ли същото като това, което Бог е изтърпял? Вие сега страдате заедно с Бог, и Бог придружава човеците в страданието. Само ако имате дял в Христовите мъки, царство и издръжливост днес, ще придобиете слава накрая! Това страдание е смислено. Не е ли така? Не можеш да бъдеш лишен от решимост. Трябва да разбереш смисъла на страданието днес, както и защо страдаш толкова много. Трябва да търсиш истината и да достигнеш до разбиране на Божието намерение и тогава ще имаш решимостта да страдаш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). От Божиите слова осъзнах, че коренната причина да подпиша Трите декларации е, че твърде много ценях плътта си. Следвах сатанинския закон за оцеляване: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и поставях интересите на собствената си плът над всичко друго. Когато вярвах в Бог, исках да няма никакви несгоди или болка и плътта ми да не страда, и дори нещо повече — да няма нужда да преживявам никакви изпитания или мъки. Така че, когато бях заплашен с мъчения от големия червен змей, в ума ми не беше как да остана непоколебим в свидетелството си, а по-скоро страхът ми от мъчения — за да понеса по-малко мъчения, подписах Трите декларации. За да се пощадя и да избегна физическо страдание, се поклоних на дявола и се унижих, за да оцелея, вкопчих се в срамното си съществуване, отрекох се от Бог и Го предадох. С какво моето поведение беше по-различно от това на Юда? От Божиите слова също осъзнах, че за да бъдеш спасен във вярата си, трябва да понесеш много страдания. Само чрез болезнени ситуации можем да имаме истинска вяра в Бог. Вземете за пример Петър. Когато следвал Господ Исус, той преживял стотици изпитания и облагородявания през целия си живот. Той се стремял да обича Бог в тези облагородявания и в крайна сметка постигнал най-висшата любов към Бог и покорство до смърт, и бил разпънат на кръст с главата надолу заради Бог, като станал първият човек през вековете, усъвършенстван от Бог. Има го и Йов, който се сблъскал с изпитания. Той загубил огромното си богатство и децата си за миг, тялото му се покрило с циреи и все пак Йов могъл да се покори на върховенството и подредбите на Бог и да остане непоколебим в свидетелството си за Бог, като всял ужас у Сатана и го накарал да избяга в паника. Йов станал истински свободен човек. В сравнение с тях се чувствах засрамен. Аз се ужасих напълно и направих компромис със Сатана, дори без да се сблъскам със сериозни мъчения. Бях като цвете в оранжерия, което не може да устои на малко вятър или дъжд. Бях наистина крехък! Трябваше да се стремя към истината и повече да не се грижа за плътта, и се заклех, че ако един ден ме арестуват отново, ще остана непоколебим в свидетелството си, дори ако Сатана ме измъчва толкова силно, че животът стане по-лош от смъртта.
В края на юли 2024 г., веднага щом пристигнах в църквата в Дунян, съседната църква беше подложена на мащабна вълна от арести и водачите ни наредиха бързо да помогнем за преместването на книгите с Божиите слова. Но веднага след като бяхме преместили няколко книжни скривалища, имаше подозрения, че шофьорът беше следен. Освен това братът, с когото си партнирах, също беше в опасност, защото беше влязъл в контакт с шофьора. Бях много уплашен. Помислих си как наскоро полицията ме следеше дълго време и почти ме арестуваха, и как един Юда ме беше предал, и че бях ключова цел за арест от полицията. Ако братът, с когото си сътрудничех, беше набелязан от полицията, нямаше да мога да избягам; ако полицията ме хванеше, определено нямаше да ме пусне. Но когато се сетих за прегрешението, което бях извършил миналия път, когато ме арестуваха и подписах Трите декларации, в сърцето си имах силно чувство: „Ако наистина ме заловят, кълна се, че никога няма да се отрека от Бог и че определено ще свидетелствам за Бог!“. Когато мислех така, сърцето ми вече не беше възпирано от тази среда. Дали ще бъда заловен, или не, беше в Божиите ръце и аз трябваше да се покоря на Божиите устройвания и подредби. Книгите спешно трябваше да бъдат преместени, различни задачи спешно трябваше да бъдат изпълнени и аз трябваше да защитя интересите на Божия дом. Затова продължих да обсъждам с моя партньор подробностите за преместването на книгите. В същото време написах писмо до църквата, за да проследя напредъка на преместването. Като практикувах по този начин, се почувствах много по-спокоен в сърцето си. Това, че успях да постигна това малко познание и преобразяване, е неразривно свързано с напътствието на Божиите слова. Искрено благодаря на Бог!
