Осма точка: те искат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (първа част)

Допълнение: Анализ на проблемите, които възникват при транскрибирането на проповеди

Чух някои хора да правят забележки, че транскрипционистите са премахнали историите от началото на последните няколко проповеди, като са оставили само официалното съдържание на проповедта след тях. Така ли е наистина? Кои са историите, отделени от проповедите след тях? („Историята на Дабао и Сяобао“, „Историята за Дамин и Сяомин“ и „Дискусия за капитала: „Все тая!“.) Тези три истории са отделени от съдържанието на проповедите, но защо? Каква е причината? Транскрипционистите очевидно са преценили, че предхождащите истории не се вписват в съдържанието на последвалите ги проповеди и затова са ги отделили. Оправдано ли е това? Точно така са постъпили транскрипционистите. Били са твърде надменни и самоправедни, извадили са историите и са ги поставили в отделни глави без каквото и да е съдържание от проповедта. Според вас резултатът от извършеното добър ли е или лош? Освен това, според вас, историята, която е разказана в началото, трябва ли да съответства и да е свързана с проповедта, която я следва? Това наистина ли е необходимо? (Не.) Защо тогава тези, които транскрибират проповедите, разбират по този неправилен начин задачата си? Как могат да имат такова виждане? Какъв е проблемът тук? Те си мислят: „Историите, които разказваш, не отговарят на темата. Ще ги отсея вместо Теб и когато ги разпределям, няма да ги слагам заедно. Проповедите са си проповеди, нека бъдат последователни една след друга. Съдържанието на предхождащите истории не бива да се смесва със съдържанието на проповедите. Трябва да ги отсея вместо Теб, защото Ти Самият не разбираш проблема“. Дали това намерение е добро? Откъде произтича това тяхно добро намерение? Дали произтича от човешките представи? (Да.) Трябва ли да обмислям всичко толкова обстойно, когато проповядвам? Трябва ли всяка история, която разказвам, да съответства на съдържанието, което следва? (Не.) От това няма нужда; това се нарича правило, представа. Какви грешки са допуснали транскрипционистите? (Правят неща, основаващи се на техните представи и фантазии.) И какво друго? (Действат безразсъдно и произволно.) Естеството на този вид поведение е, че е малко безразсъдно и произволно; те нямат богобоязливи сърца. Разумно е да се каже това, но то все още се различава от същността на въпроса. Когато са транскрибирали проповедите, с какво отношение и от каква гледна точка са разглеждали всичко, което Бог е казал? Независимо дали става дума за истории или за проповеди, с каква нагласа и от какъв ъгъл са разглеждали и са слушали нещата, които са изречени? (От гледна точка на знанието и обучението.) Точно така. Разглеждането на разказаните истории и съдържанието на проповедите от гледна точка на знанието ще доведе до този проблем. Транскрипционистите смятат, че когато проповядвам, независимо от това по кой раздел желая да говоря, съдържанието трябва да има определена последователност; всяко изречение трябва да е логично, всяко изречение трябва да отговаря на представите на всички и всеки раздел трябва да има строго определена цел. Те оценяват проповедите Ми според тази представа. Това показва ли липса на духовно разбиране? (Да.) Това наистина е липса на духовно разбиране! Използването на логика и дедукция в отношението към онова, за което говоря, от гледна точка на знанието, е допускане на сериозна грешка. Аз разговарям за истината, не измислям речи; това трябва да ви е ясно. Онези от вас, които са чули проповедите по време на събирането и по-късно са слушали същите проповеди, които те са транскрибирали, дали са забелязали важни моменти или неща, казани тогава, които те са премахнали? Случвало ли се е нещо подобно? Например, може да сте чули откъс по време на събирането, който е много трогателен и много духовно извисяващ, но след това, когато слушате записа на проповедта, откривате, че този откъс липсва, бил е премахнат. Случвало ли ви се е това? Ако не слушате внимателно, може да не разберете, затова не забравяйте да слушате внимателно в бъдеще. Веднъж слушах един запис и там, където тъкмо бях започнал да обсъждам различните проявления на антихристите, изброявайки ги от едно до петнадесет, те бяха премахнали подробните разяснения и обяснения за всяко едно от тях, вместо това просто ги бяха изброили: първото проявление, второто проявление, третото проявление и т.н. За всяко проявление се говореше много бързо, едно след друго, много по-бързо, отколкото говори учител, който изнася урок. За повечето хора, които не са чували тази проповед преди и не са запознати с нея, няма да има място за размисъл, докато я слушат. Ако искат да слушат внимателно, винаги трябва да правят пауза, да изслушат едно изречение и след това набързо да си водят бележки, после да размишляват какво означава изречението и след това да си пуснат следващото изречение. В противен случай темпото ще бъде твърде бързо и те няма да могат да го следват. Това е сериозна грешка, допусната от тези, които редактират записите на проповедите. Проповедта е разговор, дискусия. Какво е съдържанието на проповедите? Те обсъждат различни истини и различни състояния на хората; всички те включват истината. И така, лесно ли е това съдържание, включващо истината, да бъде прието и разбрано от хората, или то изисква разглеждане, обмисляне и умствена обработка, преди да реагират постепенно? (Проповедите изискват разглеждане, обмисляне и умствена обработка.) Тогава, въз основа на тази ситуация, колко бързо трябва да говори този, който изнася проповедта? Ще се получи ли, ако говори бързо като картечница? (Не.) Като учител, който изнася урок? (Не.) Като някой, който произнася реч? (Не.) Изобщо няма да се получи. По време на проповедта трябва да има въпроси и отговори, място за размишления, на хората трябва да се даде време за отговор — такова темпо е подходящо. Те са транскрибирали проповедите, без да разбират този принцип; това показва ли липса на духовно разбиране? (Да.) Наистина им липсва духовно разбиране. Те са си мислели: „Тези неща, за които говориш, вече съм ги чувал. След като съм ги чувал веднъж, мога да си спомня съдържанието им и знам за какво говориш. Като използвам опита си и отличните умения, които съм придобил от честото редактиране на записи на проповеди, ще го направя по този начин и ще ускоря темпото“. Само по себе си, ускоряването не изглежда голям проблем — но какво прави то с транскрипцията на проповедта? Превръща я в есе. След като се превърне в есе, се губи усещането, че я слушате лично; може ли тогава да има същият ефект? Със сигурност ще има разлика. Дали тази разлика я прави по-добра или по-лоша? (По-лоша.) Тя я прави по-лоша. Хората, на които им липсва духовно разбиране, действат по собствена инициатива и се мислят за интелигентни. Те вярват, че са образовани, квалифицирани, надарени и умни, но в крайна сметка вършат неразумни неща. Не е ли така? (Да.) Защо понякога ви задавам въпроси при проповедите си? Някои хора казват: „Може би се страхуваш, че ще заспим“. Така ли е? Защо понякога говоря по други въпроси, отклонявам се от темата и обсъждам незначителни и весели неща? Това е, за да ви позволя да се отпуснете, да ви дам малко пространство за размисъл. Това също така ви позволява да придобиете по-широко разбиране за определен аспект на истината, така че да не ограничавате разбирането си до думи, буквално значение, доктрини или граматическа структура — не бива да бъде ограничавано до тях. Така че, понякога говоря за други неща; понякога разказвам анекдоти, за да разведря атмосферата, но всъщност го правя главно, за да постигна определен резултат — трябва да разберете това.

Вижте, когато един пастор проповядва, той застава на амвона и говори само за онези досадни теми, които нямат никаква връзка с реалния живот на хората, с тяхното душевно състояние или със съществуващите им проблеми. Всичко това са мъртви думи и доктрини. Той не казва нищо друго, освен няколко приятни думи, и скандира няколко празни лозунга. По тази причина слушателите се отегчават и не придобиват нищо. В крайна сметка се получава ситуация, в която пасторът говори горе, а долу никой не слуша внимателно; няма никакво взаимодействие. Не си ли хаби напразно думите пасторът? Пасторите, които изнасят проповеди по този начин, просто си изкарват прехраната, грижат се за собственото си оцеляване и не се замислят за нуждите на паството си. За нас сега — нашето изнасяне на проповеди е не само изпълнение на религиозен ритуал или изпълняване на някаква задача, а е свързано с постигането на няколко резултата. За да се постигнат резултати, трябва да се вземат предвид всички аспекти — нуждите на всички типове хора, техните представи, фантазии, състояния, както и възгледите им. Трябва да се има също предвид до каква степен могат да приемат използвания език хората от всеки социален слой. Някои образовани хора, които обичат книжовния език, имат нужда да чуят литературни изрази с добра граматическа и логическа структура. Те могат да ги разберат. Но има и обикновени хора, тези от по-ниските социални слоеве, които не познават книжовния език. Тогава какво трябва да направя? Трябва да говоря на по-разговорен език. В миналото не използвах много разговорен език, но с годините се научих и сега дори разказвам от време на време притча от две части или анекдоти. Така всеки, който слуша, независимо от социалния му статус, ще почувства, че всичко, за което говоря, се отнася за него и е лесно за разбиране. Но ако използвам само разговорен език, съдържанието на проповедта няма да звучи достатъчно задълбочено, затова трябва да се комбинира с малко книжовен език, като всичко се изразява на достъпен език от ежедневието — само тогава ще се постигне минималният критерий. Ако започна да използвам твърде много разговорни изрази като „нали“, „такова“, „разбираш ли“, това може да повлияе на степента на предаване на истината. От друга страна, ако се използва само официален език, ако всичко е прекалено официално, подредено и структурирано според граматическата логика и аргументирано стъпка по стъпка, без нито една грешчица, сякаш се рецитира есе или се чете предварително написан текст, дума по дума, с точните пунктуационни знаци — мислите ли, че това би проработило? Би било прекалено сложно и Аз нямам енергия за това. Това е единият аспект. Също така, независимо дали са образовани, или не, всички хора проявяват различни аспекти на човешката си природа и тези прояви на човешка природа са свързани с реалния живот. Реалният живот на свой ред е неразривно свързан с езика на ежедневието; той е неделим от жизнената ти среда. Тази жизнена среда е изпълнена с този вид ежедневен език с примеси от народния говор, плюс малко лексика с литературен привкус. Това е достатъчно; то всъщност обхваща и включва абсолютно всичко важно. Независимо дали са млади или стари, необразовани или с някакви знания, по същество всички могат да го схванат, всички могат да го разберат; те няма да се почувстват отегчени или да сметнат, че това не е по силите им. Това са нещата, които общението и изнасянето на проповеди трябва да вземат предвид, съобразявайки се с всички аспекти на човешките нужди. Ако една проповед трябва да постигне резултат, трябва да отчетеш всички тези аспекти: темпото на речта, подбора на думи и начина на изразяване. Освен това, когато изричаш нещо и разговаряш за аспект от истината, в кой момент тя е била обстойно предадена? В кой момент не е достатъчно задълбочена? Какви аспекти трябва да се добавят? Всичко това трябва да се вземе под внимание. Ако дори не обмисляш тези аспекти, тогава способността ти за мислене е сериозно ограничена. Там, където другите мислят в две измерения, ти трябва да можеш да мислиш в три. Трябва да виждаш по-всеобхватно и по-точно от останалите, да си в състояние ясно да преценяваш всякакви въпроси и също така да почувстваш истините принципи, които са били заложени. По този начин се обхващат по същество всички аспекти на покварения нрав, за които хората могат да се сетят, които могат да изразят или да разкрият, както и състоянията, свързани с тях, и ще бъдат разбрани от всички. Трябва ли транскрипционистите също да притежават тези заложби и начин на мислене? Ако не ги притежават и вместо това винаги разчитат само на натрупаните си знания, за да обобщят основната мисъл на проповедта, централната идея, същината на всяка част, това би било подобно на начина, по който китайските ученици изучават литературни текстове. Учителят първо ги кара да прегледат целия текст, след това да го прочетат внимателно. По време на първия официален урок учителят говори за основната идея на първия абзац, въвежда новата лексика и обсъжда граматичните особености. Когато всички части са изучени, трябва още да ги запаметиш и накрая да съставиш изречения с новите думи, както и да разбереш основната идея на текста и целта на автора за написването на произведението. По този начин ще имате пълно разбиране за това, което текстът се опитва да предаде. Всеки е изучавал тези неща, всеки ги знае, но ако ги приложиш при транскрибирането на проповед, това е твърде елементарно. Аз ти казвам: ако пишеш съчинение, можеш да използваш тези неща; това е просто основна писмена култура. Но ако ти приложиш това мислене, тази теория, този метод към преписването на проповед, не би ли могъл да сбъркаш? Разбира се, че би могъл. Ти не знаеш защо Аз искам да разкажа тази история, не се опитваш да разбереш истината, която се очаква да разбереш от тази история — това е грешка. Също така, способен ли си да разбереш истината, както в историята, така и в съдържанието на проповедта? Ако не можеш да я разбереш, тогава ти липсва духовно разбиране. Каква пригодност може да има човек без духовно разбиране, за да преписва проповеди?

Защо вие всички си мислите, че разказвам истории? Преписвачите на проповеди не знаят причината, затова добавят своите гледни точки. Те смятат, че щом искам да разказвам истории, то това трябва да съответства на съдържанието, което следва — те не знаят защо разказвам истории. Вие също не знаете, нали? Тъй като не знаете, Аз ще ви обясня каква е причината. Около десет пъти от началото досега съм обсъждал различните проявления на антихристите, а успях да представя само половината от тях. Ако приключа разговора по това съдържание изцяло и наведнъж, темата ще бъде доста скучна, нали? Ако всеки път, когато започваме, Аз говоря за нещата директно - първо карам всички да прегледат какво сме обсъждали последния път, а после започвам да говоря, като вие всички бързате да си водите бележки, пишете ли и пишете, и се опитвате да държите клепачите си отворени - и ако, след като приключа, накарам всички да обобщят казаното, при което всеки, търкайки очите си, прелиства бележките си и рецитира съдържанието, за което е разговаряно днес, и след като е очевидно, че всички са го запомнили приблизително, кажа: „Това е всичко за днес, нека приключим и продължим да говорим за това следващия път“, тогава всички ще бъдат малко разстроени: „Всяко събиране е винаги за тези неща, протича по същия модел; съдържанието е твърде дълго и сухо“. Нещо повече, общуването за истината трябва да бъде многостранно, като хората напредват във всички аспекти на истината едновременно. Това е точно като навлизането на човек в живота: човек трябва да се развива по отношение на себепознанието, промяната на нрава, познанието за Бог, осъзнаването на различните си състояния, както и по отношение на своята човешка природа, проницателност и всички останали аспекти — всички те трябва да се развиват едновременно. Ако през това време Аз обсъждам само разпознаването на различните проявления на антихристите, хората може да оставят настрана другите аспекти на истината и да размишляват по цял ден: „Кой изглежда като антихрист? Аз дали съм антихрист? Колко от тях има около мен?“. Постъпването по този начин ще се отрази върху навлизането им в други аспекти на истината. Затова мисля как съдържанието на проповедта може да включи и друга истина, така че хората да могат да разберат и тази допълнителна истина; т.е. когато обсъждаме темата „Разобличаване на антихристите“, хората да са в състояние да разберат между другото и някои други аспекти. Резултатът от такава проповед е по-добър, нали? (Да.) Например, когато ядете основно ядене, понякога заедно с него изяждате и една ябълка. Това ви осигурява допълнителна храна, нали? (Да.) Кажете Ми тогава, необходимо ли е да разказвам истории? (Да.) Разбира се. Ако не беше необходимо, защо щях да ги разказвам? Използването на истории за обсъждане на някои незначителни и весели теми позволява на хората да постигнат и придобият други аспекти на истината. Това нещо е добро. Когато приключа с обсъждането на тези незначителни теми, се връщам към основната тема. Подреждането им по този начин е подходящо. Какво ядете преди основното ястие? (Предястие.) Това е предястие. Предястията обикновено са много вкусни и изострят апетита, нали? И така, когато Аз разказвам история, от нея ти можеш да придобиеш един аспект от истината, да задълбочиш знанието или разбирането си. Това е нещо добро. Разбира се, онези, които нямат духовно разбиране, слушат историите и чуват само повърхностния слой — те не виждат истината вътре в тях, която трябва да се разбере. На тях им липсва духовно разбиране — нищо не може да се направи за това. Например, когато слушат „Историята за Дабао и Сяобао“ някои хора си спомнят само, че Дабао е бил лош, а Сяобао — глупав. Те запомнят имената на Дабао и Сяобао, но не си спомнят при какви обстоятелства човекът в историята е разкрил покварения си нрав, какъв тип нрав е бил разкрит, какво означава този нрав или какво е неговото отношение към истината. В какви ситуации ти самият би разкрил такъв нрав? Би ли казал такива думи? Ако кажеш: „Аз не бих казал такива думи“, тогава това е обезпокоително, защото доказва, че не си разбрал истината. Някои хора казват: „Аз бих казал такива думи, ако се сблъскам с определени ситуации. Това е вид нрав, който се проявява в определено състояние“. След като разбереш това, значи не си слушал историята напразно. След като изслушат историята, някои хора казват: „Що за човек е този Дабао? Той дори тормози и мами малко дете. Той е подъл! Аз не бих мамил така деца“. Не е ли това липса на духовно разбиране? Те просто говорят за самия случай, но не проумяват съдържащата се в историята истина, за която се разговаря. Те не могат да свържат ситуацията със себе си; това показва липса на духовно разбиране, сериозна липса на духовно разбиране. Транскрипционистите на проповеди се сблъскват с този проблем. Щом нещо е свързано с истината, някои хора разкриват възгледите на неверник; щом стане дума за истината, някои хора нямат духовно разбиране; щом стане дума за истината някои хора стават склонни към изопачаване, някои стават непримирими, някои стават нечестиви, а някои изпитват неприязън към нея. С какъв нрав са транскрипционистите на проповеди? Те са най-малкото надменни и самонадеяни, действат по своя собствена инициатива, без да разбират и без да се опитват да разберат. Те дори не попитаха за това; просто директно отделиха историите от съдържанието, което следваше. Мислят си: „Тези проповеди ми бяха дадени за транскрибиране, така че имам властта да взема това решение. С един замах на моята брадва ще окастря историите. Точно така ще се отнасям с проповедите, които Ти ми даде. Ако не Ти харесва, не ме използвай“. Не е ли това надменно и самонадеяно? Те не могат да възприемат истината, не разбират истината. Не знаят какъв е техният дълг или какво трябва и не трябва да правят — те не знаят нищо от тези неща. Хората, които нямат духовно разбиране, могат да правят само неразумни неща, нечовешки и недостойни неща. Те също правят само неща, които нарушават истините принципи, като се мислят за умни и са непокорни. Записите на Моите проповеди им бяха дадени, за да ги транскрибират, и каквито и мнения или мисли да имат за това, как да се справят с тях, те не Ме попитаха. Не е ли проблемът много сериозен? (Да.) До каква степен е сериозен? (Това има естеството на подправяне на Божиите слова.) Има нещо от това естество.

Разказвам история, като обсъждам конкретен аспект на истината, а след това изнасям проповеди по други аспекти. Замислям ли се, дали тези две неща си съответстват? Първо трябва да обмисля това, но защо не съм настоявал тези два аспекта да се съгласуват? Наясно ли съм с това? (Да.) Защо тогава то се превърна в проблем за транскрипционистите на проповедта? Знам, че историята, която разказвам, няма връзка с проповедта, която следва. Наясно ли са те с това? Не са. Дори не са обмислили внимателно този въпрос. Мислят си: „Ти си ръководен от Светия Дух; докато звучи като истина, е добре. Ти разказа една история онзи ден и след това обсъди конкретното съдържание. Каква е връзката между тези две неща? Защо говориш по този начин? Каква полза ще донесе разказването на историята? Не знаеш нищо за това. Така няма да стане!“. Първо, за какво ще говоря, как говоря и конкретното съдържание, което засягам — кажи Ми, докато решавам тези неща, в състояние на яснота ли съм? (Да.) Наистина съм в състояние на яснота; определено не съм в объркано състояние; ходът на мислите в ума Ми е ясен. Ако на някой му липсва духовно разбиране, не знае как да търси истината и смята, че е доста добре сляпо да анализира и сляпо да категоризира нещата, не е ли това типичен фарисей? Той обича само да слуша големи празни теории и не харесва да слуша реални и практически проповеди. Резултатът е, че той не разбира дори и най-повърхностните истини. Това показва сериозна липса на духовно разбиране! Без богобоязливо сърце хората ще бъдат надменни и самоправедни, ще стават особено безочливи; ще дръзват да съдят всеки въпрос, като си мислят, че разбират всичко. Поквареното човечество е точно такова; това е неговият нрав. Добро или лошо нещо е да си дързък и да действаш безразсъдно? (Лошо е.) Всъщност няма значение дали човек е дързък, или срамежлив; важното е дали в сърцето му има боязън от Бог. По-късно, когато слушате записа на проповедта, постарайте се да разпознаете дали са премахнати ключови неща от транскрипцията. Понякога нещата, които вършат онези нещастници, които нямат духовно разбиране, могат неволно да причинят смущения и да нанесат вреда. Те казват, че това не е умишлено — ако не е умишлено, това означава ли, че нравът им не е покварен? Все още е покварен нрав. Това е всичко по този въпрос засега.

Допълнение:

Мечтите на Сяоган

Днес отново ще започна с това да ви разкажа една история. Проявявате ли интерес към слушането на истории? Можете ли да придобиете нещо от тях? В историите се случват определени неща и тези неща съдържат истини. Хората, за които се разказва в тях, имат някои състояния, разкривания, намерения и покварени нрави. Всъщност, те са присъщи на всеки човек и са свързани с всички. Ако ти разбираш и си в състояние да разпознаеш тези неща в историите, това доказва, че притежаваш духовно разбиране. Някои хора казват: „Твърдиш, че имам духовно разбиране. Означава ли това, че съм човек, който обича истината?“. Не е задължително. Това са две различни неща. Някои хора разполагат с духовно разбиране, но не обичат истината. Те просто разбират и нищо повече — не прилагат истината спрямо себе си за сравнение или не я прилагат на практика. Други притежават духовно разбиране и след като изслушат историите, установяват, че имат същите проблеми и обмислят как да навлязат и какво да променят занапред. Тези хора са постигнали желаните резултати. Затова днес ще разкажа една история. Темата е лека и всеки ще иска да я чуе. През последните два дни размишлявах върху това, коя история може да позволи на по-голямата част от хората да придобият нещо и, след като я чуят, да получат духовно извисяване, и освен това да им втълпи аспект на истината, както и да им позволи да го свържат с действителността и да извлекат полза, като навлязат в аспект на истината или коригират някакво отклонение. Забравих да озаглавя последната история, която разказах, затова днес ще дадем име на тази история. Как трябва да се нарича тя според вас?“. (Специални дарове.) Нека махнем думата „специални“; да я наречем „Gifts“. „Специални“ звучи малко странно тук и хората ще съсредоточат вниманието си върху тази дума. „Gifts“ е по-двусмислена. И така, каква история ще разкажа днес? Днешната история се нарича „Мечтите на Сяоган“. „Сяо“ означава „малък“, както всички знаете, а „ган“? (“Длъжност.") Правилно. Като чуете това име, следва да ви е ясно за какво се разказва в историята — би следвало да сте близо да отгатнете сами. А сега, нека започна с разказа си.

Сяоган е ентусиазиран, ученолюбив и прилежен младеж и е доста умен. Обича да учи и така научава нещичко за доста популярните днес компютърни технологии. Естествено, в Божия дом му е възложено да изпълнява дълга си в екипа за видеомонтаж. Когато за първи път се присъединява към този екип, Сяоган е много щастлив и горд. Тъй като е млад и е овладял определени технологии, той вярва, че работата с видео материали е негова специалност, както и хоби. Смята, че може да използва уменията си, като изпълнява този дълг там, както и да напредва в тази област, като учи постоянно. Освен това повечето хора, които среща тук, също са млади, и атмосферата много му харесва, а и се наслаждава на този дълг. И така всеки ден уплътнява времето си с работа и учи усърдно. Ето как Сяоган всеки ден става рано за работа, като понякога не си почива до късно през нощта. Сяоган плаща много цени за дълга си и понася известни трудности, и естествено усвоява значителна част от съответните професионални знания. Той смята, че всеки един ден е протекъл много продуктивно. Сяоган също така често общува и посещава събрания с братята и сестрите си. Усеща, че откакто е дошъл тук, е постигнал по-голям напредък, отколкото когато е вярвал в Бога в родния си град, и че е израснал и може да се захване с някаква работа. Чувства се много щастлив и удовлетворен. Когато първоначално изучава компютърни технологии, се е надявал, че един ден ще работи с компютри, а сега желанието му най-сетне се е сбъднало, затова той наистина цени тази възможност. Минава известен период от време, а работата на Сяоган и длъжността му не се променят. Той държи на своята работа, както и на отговорността и дълга си и изглежда по-зрял от преди. Постигнал е напредък и в навлизането в живота. Често общува и чете с молитва Божиите слова съвместно с братята и сестрите си по време на събрания, а интересът му към вярата в Бога се усилва. Може също да се каже, че вярата на Сяоган малко по малко става все по-силна. И така, той има нова мечта: „Би било чудесно, ако можех да стана по-полезен човек, работейки на компютър!“.

Времето си минава така ден след ден, а Сяоган продължава да изпълнява един и същи дълг. Веднъж случайно гледа филм, който впоследствие му оказва дълбоко въздействие. Защо? Във филма участва младеж на възрастта на Сяоган и той се възхищава на изпълнението на младия мъж, на актьорската му игра, на начина, по който говори и се държи във филма, но също така започва леко да му завижда. След като гледа филма, Сяоган понякога си фантазира: „Щеше да е прекрасно, ако бях младежа от филма. Всеки ден съм пред компютъра, създавам и качвам всякакви видеоклипове, но колкото и да съм зает или уморен, колкото и да се трудя усилено, оставам просто един работник зад кадър. Как може някой да разбере колко усърдно работим? Ако някой ден можех да се появя на големия екран, като онзи младеж от филма, и повече хора ме видят и опознаят, би било чудесно!“. Сяоган гледа този филм отново и отново, както и всички отделни кадри с участието на младия мъж. Колкото повече го гледа, толкова повече му завижда и сърцето му все по-силно жадува, копнее да стане актьор. Така се ражда новата мечта на Сяоган. Каква е новата му мечта? „Искам да уча актьорско майсторство и ще се стремя да стана професионален актьор. Искам изяви на големия екран и да имам излъчване като на онзи младеж, искам да накарам повече хора да ми завиждат и да бленуват да бъдат на мое място“. От този момент нататък Сяоган започва да работи в посока постигането на тази си мечта. В свободното си време влиза в интернет и разглежда какви ли не материали за актьорско майсторство. Освен това гледа всякакви филми и телевизионни предавания, като едновременно гледа и се учи, и си фантазира за възможността да стане актьор. Дните си минават така един след друг — Сяоган изучава актьорската професия, докато остава на длъжността си. Накрая, благодарение на упоритостта и старанието си, Сяоган овладява някои основни правила в актьорското майсторство. Научава се как да имитира, усвоява как да говори и да играе пред други хора и не страда ни най-малко от сценична треска. Многократните му молби най-накрая му осигуряват възможност: има филм, за който се нуждаят от млад мъж в главната роля. На прослушването режисьорът разбира, че външният вид на Сяоган, класата му и основните му актьорски умения са на ниво. С малко повече подготовка, той би следвало да се справи. След като чува новината, Сяоган прелива от радост и си мисли: „Най-накрая мога да оставя задкулисната работа и да стъпя на сцената — още една моя мечта е на път да се сбъдне!“. След това Сяоган е прехвърлен в екипа за филмови продукции, за да изпълнява дълга си.

След като Сяоган се премества в екипа за филмови продукции, новата работна среда го освежава и му дава жизненост. Чувства, че ежедневието му протича щастливо и че не е толкова мрачно, скучно и ограничено, както преди, защото живее и работи там, а много от нещата, с които се сблъсква всеки ден, са напълно различни от работата му на компютър — живее в друга сфера на дейност, в друг свят. Така Сяоган се потапя в работата, свързана с филмовите продукции. Всеки ден е зает с това да играе роля и да учи репликите си, да слуша наставленията на режисьора и как братята и сестрите му анализират сюжета. За Сяоган най-трудната част е да се въплати в образа, затова той непрекъснато повтаря репликите си, за да ги запамети, и не спира да мисли за своя персонаж — как следва да говори и да се държи, как да ходи и да стои, дори как следва да седи. Сяоган трябва да научи повторно всички тези неща. След като се занимава с тази сложна и разнообразна работа известно време, Сяоган най-накрая осъзнава колко е трудно всъщност да бъдеш актьор. Трябва да запомня едни и същи реплики всеки ден. Понякога успява да ги изрецитира съвършено, но стигне ли се до самото изпълнение, винаги допуска грешки и се налага да преиграва сцената. Режисьорът често го порицава, защото някое негово действие или реплика не са изпълнени на ниво. Ако няколко негови поредни изпълнения се провалят, той ще бъде кастрен и посрамен, ще понесе страдания и дори ще привличе странни погледи и ще бъде обект на шеги. Сблъсквайки се с всичко това, Сяоган е леко обезкуражен: „Ако знаех колко трудно ще е да си актьор на големия екран, нямаше да дойда тук, но сега съм я загазил малко. Вече съм тук, така че би било неразумно да се откажа, преди да са приключили снимачните дейности, а и няма как да се обоснова. Това беше мечтата ми, трябва да я превърна в реалност, но колко път ме чака още? Мога ли да продължа?“. Сяоган започва да се колебае. През следващите дни той се затруднява да се справи с ежедневната си работа и в живота. Всеки ден е по-непоносим от предишния, но въпреки това трябва да го изтърпи и да се принуди да върви напред. Както може да се досети човек, продължавайки напред, Сяоган със сигурност ще има проблеми в различни отношения. Започва да върши възложената му работа с голяма неохота. Когато режисьорът му казва какво да прави, той слуша и до там. След това се старае да постигне каквото може, но ако не успее да направи нещо, не се отнася строго към себе си. Какъв е статусът на Сяоган в този момент? Всеки ден протича за него много неохотно, много негативно и много пасивно, като изобщо не взема присърце искрените напътствия и помощта на режисьора или на своите братя и сестри. Той смята: „Просто съм такъв, няма как да стана по-добър. Карате ме да надхвърлям възможностите си. Ако можем да го заснемем, да го направим; ако ли не — тогава просто да забравим за това. Ще се върна в моя екип за видеомонтаж, за да изпълнявам дълга си“. Размишлява върху това, колко хубаво е било да работиш в екипа за видеомонтаж и да седиш пред компютъра всеки ден. Толкова удобно и лесно беше. Той беше толкова щастлив! Цялото му същество и целият му свят бяха на един клавиш разстояние, можеше да има всичко, което поиска, само като активира специален ефект. Този виртуален свят е много привлекателен за Сяоган. В този момент миналото и времето, прекарано в изпълнение на своя дълг в екипа за видеомонтаж, липсват още повече на Сяоган. Дните минават така, но една нощ Сяоган не може да спи. Защо не може да заспи? Мисли си: „Отдава ли ми се да бъда актьор? Ако не ми се отдава, следва веднага да се върна в екипа за видеомонтаж. Дългът на този екип е спокоен и лесен, сядам пред компютъра и половината ден просто отминава, а и не ми се налага да си готвя. Този дълг не е изнурителен, всичко е възможно с едно докосване на клавиатурата, съществува само невъобразимото, няма нищо невъзможно. Сега, като актьор, трябва да уча репликите си всеки ден и да ги рецитирам многократно. Изпълнението ми обаче все още е незадоволително, режисьорът често ме упреква и братята и сестрите ми ме критикуват често. Да изпълнявам този дълг е твърде изнурително, много по-добре е да работя в екипа за видеомонтаж!“. Колкото повече мисли за предишната си работа, толкова повече му липсва. Половината нощ се мята и върти в леглото, не може да заспи и успява да се унесе едва през втората половина на нощта, когато вече е твърде уморен, за да остане буден. Когато Сяоган отваря очи рано сутринта, първата му мисъл е: „Да напусна ли в крайна сметка или не? Да се върна ли в екипа за видеомонтаж? Ако остана тук, не знам дали изобщо ще сметнат, че филмът отговаря на критериите, след като приключим със снимките, а и кой знае колко трудности ще трябва да изтърпя междувременно. Просто не ми се отдава да бъда актьор! Желанието ми да стана актьор беше мимолетен импулс и прищявка в онзи момент, бях наистина объркан! Виж, направих една погрешна стъпка и сега е толкова трудно да се справя с нещата, но няма с кого да говоря за тези трудности. Предвид сегашната ми ситуация, изглежда няма да е лесно да стана добър актьор, така че следва да се откажа възможно най-скоро. Веднага ще кажа на режисьора, че се връщам, за да не забавям нещата за тях“. Тогава Сяоган събира смелост, за да каже следното на режисьора: „Виж, не ми се отдава да бъда актьор, а вие взехте, че ме избрахте — защо просто не ме оставите да се върна в екипа за видеомонтаж?“. Режисьорът му отговаря: „Няма как, вече сме заснели половината филм. Ако сменим актьорите, това ще забави работата ни, нали така?“. Сяоган настоява с думите: „И какво от това? Замени ме с когото искаш, това не ме касае. Каквото ще да става, но трябва да ме пуснеш. Ако ли не, няма да положа никакви усилия да изиграя тази роля!“. Режисьорът вижда, че Сяоган настоява да напусне и че няма да успеят да довършат заснемането на филма, затова му позволява да си тръгне.

Сяоган най-накрая се връща от екипа за филмови продукции в този за видеомонтаж. Завръща се на предишното си работно място, което познава толкова добре. Докосва стола и компютъра си и ги чувства познати. Той предпочита това място. Отива и сяда. Столът е мек, а компютърът е готов за работа. „Да правиш видеоклипове е по-добре, този дълг не е уморителен. Работата зад кадър има своите предимства. Никой няма да разбере, ако допуснеш грешка, и никой не те критикува — просто я поправяш веднага и с това се приключва“. Сяоган най-накрая открива предимствата на това да работиш зад кулисите. Какво е настроението му в този момент? Чувства се невероятно облекчен и щастлив и си мисли: „Направих правилния избор. Бог ми даде възможност и ми позволи да се върна на тази работа. За мен е чест да имам тази привилегия!“. Доволен е, че поне веднъж е направил правилния избор. През следващите дни Сяоган се придържа към ежедневната рутина на екипа за видеомонтаж. Нищо особено не се случва през това време и Сяоган прекарва всеки ден по обичаен начин.

Един ден, докато работи върху видеоклип, Сяоган внезапно открива шеговит и елегантен млад мъж, участващ в танцова програма, чието изпълнение е много добро. Замисля се: „Той е на моята възраст. Как така може да танцува, а аз не мога?“. Следователно, Сяоган е изкушен отново. Каква идея му хрумва? (Да танцува.) На Сяоган му хрумва да учи танци. Той гледа този видеоклип и изпълнението на младежа безброй пъти. След това започва да разпитва къде може да се изучават танци, как да се научи и кои са най-основните танци. Освен това често се възползва от удобството да е на работа, за да търси на компютъра си обучителни материали, видеоклипове и учебни ресурси, свързани с танците. Разбира се, докато търси, Сяоган не само гледа, но и се учи, като се упражнява. За да се научи да танцува, Сяоган става много рано всеки ден и си ляга много късно. Като стъпва на много ограничените си познания по акробатични танци, започва официално да изучава народни танци, като всеки ден става рано, за да се разтяга и да прави мост. В процеса на обучение Сяоган понася много физическа болка и изразходва много време, като накрая постига известен напредък. Сяоган смята, че най-накрая му се предоставя възможност, че може да танцува на сцената, защото вярва, че тялото му е малко по-гъвкаво и е усвоил някои танцови движения. Освен това, чрез подражание и учене, той почти е овладял някои от ритмите, когато пусне музика. Предвид тези обстоятелства, Сяоган решава, че е време да подаде молба до църквата да промени дълга му. Отново, след многократни молби, желанието на Сяоган най-накрая е изпълнено и той се присъединява към танцовия екип, за да стане танцьор. От този момент нататък, подобно на останалите танцьори, Сяоган става рано сутрин за тренировки и репетиции на танцовата програма, редовно посещава събрания, общува, анализира и планира танцовата програма с тези хора. Просто върши тази работа ежедневно, а когато денят приключи, е толкова уморен, че гърбът му е схванат и краката го болят. Всеки ден протича така, независимо дали вали или грее слънце. Когато започва да се занимава с това, Сяоган е бил изпълнен с любопитство към танците, но след като разбира и се запознава с живота и различните аспекти на това да бъдеш танцьор, Сяоган не открива нищо повече в танците. Изтанцуваш дадено движение безброй пъти, понякога изкълчваш глезен, друг път си сецваш кръста, а и съществува риск от контузия. Докато танцува, си мисли: „О, не, да работиш като танцьор също е трудно. Всеки ден се изморявам толкова много, че цялото ми тяло се вмирисва на пот. Не е толкова лесно. По-трудно е от работата с видео материали! Не, трябва да издържа!“. Този път не се отказва толкова лесно и упорства, докато най-накрая идва време за генералната репетиция на танцовата програма, след което танцът им подлежи на рецензиране. В какво настроение е Сяоган в деня на рецензирането? Той е толкова развълнуван и изпълнен с очакване за резултатите от упоритата си работа, че дори не обядва. „Положил е много усилия, нали?“. Накрая, когато резултатите са оповестени, техният танц не е одобрен в първия кръг на рецензиране. Новината удря Сяоган като мълния и той посърва. Рухва върху един стол: „Отделихме толкова време за този танц, а го отхвърляш само с една дума? Разбираш ли нещо от танци? Ние танцуваме принципно, всички сме платили цена, а отхвърляш нашия танц просто така?“. После разсъждава: „Решението е в техни ръце и ако не одобряват танца ни, ще трябва да го преработим отново. Няма с кого да спорим за това. Не можем да направим нищо друго, затова нека започнем отначало“. В деня, в който танцът им е отхвърлен в първия кръг на рецензиране, Сяоган не обядва, а на вечеря хапва съвсем малко с неохота. Смятате ли, че успява да заспи тази нощ? (Не може да спи.) Отново не може да спи, превърта мисли в главата си: „Защо нещата не се получават, където и да отида? Бог не ме е благословил. Танцът, върху който работим от два месеца, не бе одобрен в първия кръг на рецензиране. Не знам кога ще бъде одобрен във втория кръг на рецензиране, нито колко време ще ни отнеме, за да се случи това. Кога ще мога да се кача на сцената и да се изявя официално? Няма никаква надежда да стана център на внимание!“. Мислите му препускат напред-назад, той не спира да размишлява и си казва: „Работата с видео материали е по-добра. Просто отивам на работното място и сядам, натискам клавиши на клавиатурата и се появяват цветя, растения и дървета. Птичките цвърчат, когато ги накарам да цвърчат, конете препускат, когато ги накарам да препускат — каквото поискам, там е. А при танците трябва да минаваме през рецензиране и всеки ден се изморявам толкова много, че смърдя на пот. Понякога съм толкова уморен, че не мога да ям или да спя добре, и отгоре на всичко танцът ни не е одобрен в първия кръг на рецензиране. И този дълг е труден. Няма ли да е по-добре, ако се върна да работя в екипа за видеомонтаж?“. Той не спира да са мисли: „Та това е толкова жалко, защо отново се разколебавам? Не бива да мисля така, заспивай!“. Сяоган се унася озадачен. На следващия ден става и вече почти е забравил всичко, затова продължава да танцува и продължава с генералната репетиция. Когато настъпва денят на втория кръг на рецензиране, Сяоган отново е нервен. Пита: „Танцът ни ще бъде ли одобрен при това рецензиране?“ Всички отговарят: „Кой знае? Ако не бъде одобрен, това означава, че не е достатъчно добър, и ще продължим да работим върху него. Когато бъде одобрен, ще го изпълним официално и ще го заснемем. Нека всичко протече както му е редът и да се отнесем правилно към този въпрос“. Сяоган заявява: „Не, вие се отнасяйте правилно, аз нямам време за това“. Най-накрая излизат резултатите от втория кръг и танцът им отново не е одобрен. Сяоган казва: „Уф, знаех си! Не е лесно да се постигне успех в тази сфера на дейност! Ние сме млади, изглеждаме добре и можем да танцуваме. Това не са ли силни страни? Тези рецензенти ни завиждат, защото не могат да танцуват, затова няма да одобрят нашия танц. Изглежда, че никога няма да бъде одобрен. Да танцуваш не е лесно, връщам се обратно“. Тази нощ Сяоган спи много спокойно, защото е решил да си събере багажа, да замине и да се сбогува на следващия ден.

Във всеки случай желанието на Сяоган най-накрая отново се сбъдва и той се връща в екипа за видео монтаж, като отново седи пред компютъра си. Той размишлява над тези познати чувства от миналото и си мисли: „Роден съм да работя зад кулисите. Мога да бъда само невъзпят герой, нямам шанс да бъда на сцената или да бъда известен в този живот. Просто ще се държа прилично и ще продължа да почуквам по клавиатурата. Това е мой дълг, така че просто ще върша тази работа“. Той се е успокоил след цялото това лутане напред-назад. Втората му мечта е разбита и е останала неосъществена. Сяоган е „прилежен и усърден“ и „ентусиазиран и амбициозен“ човек — смятате ли, че е вероятно той да е толкова склонен да седне пред компютър и да върши такава досадна работа? Не, най-вероятно няма.

Напоследък Сяоган е обсебен от пеенето. Как може да се промени толкова бързо? Защо е обсебен от това, защо не може да стои далеч от сцената? Има нещо скрито в сърцето му. Този път той не иска прибързано да смени дълга си, просто търси материали всеки ден и упражнява вокалните си умения и пеенето си. Често се упражнява, докато не пресипне, а понякога дори докато не може да издаде и звук. Въпреки това Сяоган все още не е обезкуражен, защото този път е променил стратегията. Той казва: „Този път не мога да променя дълга си, без да разбера действителната ситуация. Наистина трябва да внимавам, иначе хората ще ми се подиграват. Какво ще си помислят за мен, ако постоянно променям дълга си? Ще ме гледат с пренебрежение. Този път трябва да продължа да се упражнявам, докато смятам, че мога да бъда певческа звезда, толкова добра, колкото певците в църквата и тогава ще се запиша в екип химни.“ Той полага усилия да се упражнява така всеки ден, както в свободното си време, така и на работното си място, като тренира неуморно. Един ден, когато Сяоган работи, ръководителят на екипа му изведнъж му казва: „Сяоган, с каква работа се занимаваш? Ако отново се държиш така нехайно и не полагаш усилия в работата си, няма да ти бъде позволено да изпълняваш този дълг повече.“ Сяоган казва: „Нищо не съм направил.“ След това всички се скупчват наоколо и казват: „Сяоган, какво се е случило? О, направил си такава голяма грешка! Горното са поправяли този тип грешка толкова много пъти, как би могъл все още да я допускаш? Това е така, защото се упражняваш в пеене всеки ден и не се концентрираш върху видео монтажа, така че продължаваш да правиш грешки и да забавяш важни неща. Ако отново направиш такава грешка, църквата ще те отлъчи. Вече няма да те иска и всички ние ще те отхвърлим!“. Сяоган продължава да обяснява: „Не съм го направил нарочно, отсега нататък ще внимавам, дайте ми още един шанс. Не ме отлъчвайте, умолявам ви, не ме отлъчвайте! Боже, спаси ме!“. Когато извиква, усеща как една голяма ръка го потупва по рамото и казва: „Сяоган, събуди се! Събуди се, Сяоган!“. Какво се случва? (Той сънува.) Той сънува. Очите му са затворени и той е замаян, ръцете му посягат и драскат във въздуха. Всички се чудят какво се е случило, а после виждат Сяоган да спи, наведен над клавиатурата си. Един брат го потупва и след няколко подбутвания Сяоган най-накрая се събужда. Когато е буден, той казва: „О, какъв ужас, щяха да ме отлъчат“. „За какво?“ Сяоган се замисля над това и вижда, че нищо не се е случило. Оказва се, че това все пак е било един сън, събудил се е стреснат от един сън. Това е краят на историята, това беше „Мечтите на Сяоган“.

За какъв проблем се говори в тази история? За факта, че мечтите и реалността често си противоречат. В много случаи хората смятат, че мечтите им са основателни, но не знаят, че мечтите и реалността съвсем не са едно и също нещо. Мечтите са само твоето пожелателно мислене, само твой временен интерес. В повечето случаи това са предпочитанията, амбициите и желанията на хората, които се превръщат в цели на техните стремежи. Мечтите на хората напълно противоречат на действителността. Ако хората имат твърде много мечти, какви грешки ще допускат често? Ще гледат през пръсти на работата, която трябва да вършат в този момент. Ще пренебрегват реалността и ще отхвърлят настрана дълга, който трябва да изпълняват, работата, която трябва да свършат, и задълженията и отговорностите, които трябва да изпълняват в този момент. Те няма да приемат тези неща на сериозно и просто ще продължат да следват мечтите си, постоянно ще бързат и ще работят усилено, за да ги реализират, и ще правят много безсмислени неща. По този начин те не само няма да изпълнят дълга си правилно, но също могат да забавят и да смутят работата на църквата. Много хора не разбират истината или не се стремят към нея. Как се отнасят към изпълнението на дълга си? Приемат го като някаква работа, хоби или инвестиция на интереса си. Не се отнасят към него като към мисия или задача, дадена от Бог, или като към отговорност, която трябва да изпълнят. Още по-малко се стремят да разберат истината или Божиите намерения в хода на изпълнението на дълга си, за да могат да го изпълнят добре и да завършат Божието поръчение. Ето защо в процеса на изпълнение на дълга си някои хора започват да изпитват нежелание, щом понесат малко страдания, и искат да избягат. Когато се сблъскат с някои трудности или претърпят някои неуспехи, те се отдръпват и отново искат да избягат. Не търсят истината, а мислят само за бягство. Подобно на костенурките, ако нещо се обърка, те просто се скриват в черупките си, след което изчакват проблемът да отмине, за да се покажат отново. Има много такива хора. По-специално има хора, които, когато ги помолят да поемат отговорност за определена работа, не се замислят как могат да предложат своята преданост или как да изпълнят този дълг и да свършат тази работа добре. Те по-скоро обмислят как да се измъкнат от отговорност, как да избегнат кастрене, как да избегнат да поемат каквато и да е отговорност и как да излязат невредими, когато възникнат проблеми или грешки. Те първо обмислят собствения си път за бягство и как да задоволят собствените си предпочитания и интереси, а не как да изпълняват добре дълга си и да предлагат своята преданост. Могат ли такива хора да придобият истината? Те не полагат усилия по отношение на истината и не прилагат истината на практика, когато се стигне до изпълнението на дълга им. За тях тревата винаги е по-зелена от другата страна на оградата. Днес искат да направят това, утре — онова, и смятат, че дългът на всички останали е по-добър и по-лесен от техния. И въпреки това не полагат усилия по отношение на истината. Не се замислят какви проблеми има с тези техни идеи и не търсят истината, за да разрешат проблемите. Умовете им винаги са съсредоточени върху това кога ще осъществят собствените си мечти, кой е в светлината на прожекторите, кой получава признание от Горното, кой върши работа, без да бъде кастрен, и получава повишение. Умовете им са заети с тези неща. Могат ли хората, които винаги мислят за тези неща, да изпълнят надлежно дълга си? Те никога не могат да постигнат това. И така, какъв тип хора изпълняват дълга си по този начин? Дали това са хора, които се стремят към истината? На първо място, едно нещо е сигурно: такива хора не се стремят към истината. Те се стремят да се насладят на няколко благословии, да станат известни и да застанат в центъра на вниманието в Божия дом, точно както когато са се справяли в обществото. От гледна точка на същността, какъв тип хора са те? Те са неверници. Неверниците изпълняват дълга си в Божия дом така, както биха вършили работа във външния свят. Те се интересуват от това кой ще бъде повишен, кой ще стане водач на екип, кой ще стане църковен водач, кой е хвален от всички за работата си, кой е възвеличаван и споменаван. Те се интересуват от тези неща. Точно както в една компания: кой е повишен, кой получава повишение на заплатата, кой получава похвала от ръководителя и кой става близък с него — хората се интересуват от тези неща. Ако търсят тези неща в Божия дом и се занимават с тях по цял ден, не са ли те същите като невярващите? По същество те са невярващи, те са типични неверници. Какъвто и дълг да изпълняват, те просто ще полагат труд и ще действат нехайно. Каквито и проповеди да чуят, те все още няма да приемат истината, а още по-малко ще я прилагат на практика. Те са вярвали в Бог в продължение на много години, без да претърпят никаква промяна, и независимо колко години ще изпълняват дълга си, няма да са способни да предложат своята преданост. Те нямат истинска вяра в Бог, нямат преданост, те са неверници.

Някои хора се страхуват да поемат отговорност, докато изпълняват дълга си. Ако църквата им възложи да изпълнят някаква работа, те първо ще преценят дали тя изисква да поемат отговорност и ако е така, няма да я приемат. Условията им за изпълнение на дълг са: първо, работата трябва да е лека; второ, да не е натоварена или уморителна; и трето, независимо от това какво правят, да не поемат никаква отговорност. Това е единственият вид дълг, който поемат. Що за човек е това? Не е ли това безскрупулен, измамен човек? Той не иска да поеме и най-малката отговорност. Той дори се страхува, че листата ще счупят черепа му, когато паднат от дърветата. Какъв дълг може да изпълнява такъв човек? Каква е ползата от него в Божия дом? Делото на Божия дом е свързано с делото на борба със Сатана, както и с разпространението на евангелието на царството. Кой дълг не включва отговорности? Бихте ли казали, че да бъдеш водач носи отговорност? Не са ли неговите отговорности още по-големи и не трябва ли той да поема още повече отговорност? Независимо дали проповядваш евангелието, свидетелстваш, правиш видеоклипове и т.н. — независимо каква работа вършиш — стига тя да се отнася до истините принципи, тя носи със себе си отговорности. Ако изпълнението на дълга ти е безпринципно, това ще се отрази на делото на Божия дом, а ако се страхуваш да поемеш отговорност, тогава не можеш да изпълняваш никакъв дълг. Човек, който се страхува да поеме отговорност при изпълнение на дълга си, страхлив ли е или има проблем с нрава си? Трябва да можеш да направиш разлика. Факт е, че това не е въпрос на страхливост. Ако този човек се стремеше към богатство или правеше нещо в свой интерес, как би могъл да бъде толкова смел? Той би поел всеки риск. Но когато изпълнява неща за църквата, за Божия дом, той не поема никакъв риск. Такива хора са егоистични и подли, най-коварните от всички. Всеки, който не поема отговорност за изпълнението на даден дълг, не е ни най-малко искрен към Бог, да не говорим за неговата преданост. Какъв човек се осмелява да поеме отговорност? Какъв човек има куража да понесе тежко бреме? Това е някой, който поема водачеството и излиза смело напред в най-решителния момент от делото на Божия дом, който не се страхува да носи тежка отговорност и да понася големи трудности, когато вижда най-важната и решаваща работа. Това е някой, който е предан на Бог, добър войник на Христос. Дали всеки, който се страхува да поеме отговорност за своя дълг, го прави, защото не разбира истината? Не; това е проблем в неговата човешка природа. Тези хора нямат никакво чувство за справедливост или отговорност, те са егоистични и подли хора, не са предани вярващи в Бог и ни най-малко не приемат истината. Поради тази причина те не могат да бъдат спасени. Вярващите в Бог трябва да платят висока цена, за да придобият истината и ще се сблъскат с много препятствия, за да я практикуват. Те трябва да се отрекат от някои неща, да изоставят плътските си интереси и да понесат известно страдание. Едва тогава те ще могат да приложат истината на практика. И така, може ли човек, който се страхува да поеме отговорност, да практикува истината? Той със сигурност не може да практикува истината, камо ли да я придобие. Той се страхува да практикува истината, да не накърни интересите си; страхува се да не бъде унизен, очернен и осъден и не смее да практикува истината. Следователно не може да я придобие и независимо колко години вярва в Бог, не може да получи Неговото спасение. Хората, които могат да изпълняват дълг в Божия дом, трябва да са хора, които имат чувство за бреме, когато става въпрос за делото на църквата, хора, които поемат отговорност, които отстояват истините принципи и които могат да страдат и да платят цената. Ако човек няма тези качества, той е негоден да изпълнява дълг и не отговаря на условията за изпълнение на дълг. Има много хора, които се страхуват да поемат отговорност, докато изпълняват даден дълг. Страхът им се проявява по три основни начина. Първият е, че избират дълг, който не изисква да поемат отговорност. Ако църковен водач им възложи да изпълняват даден дълг, първо питат дали трябва да поемат отговорност за него и ако е така, не го приемат. Ако дългът не изисква да поемат и да носят отговорност за него, неохотно го приемат, но все пак им е нужно да разберат дали работата е уморителна или досадна и макар неохотно да са приели дълга, не са мотивирани да го изпълняват добре и пак предпочитат да са нехайни. Свободно време, никакъв труд и никакво физическо страдание — това е техният принцип. Вторият е, че когато възникне трудност или се сблъскат с проблем, първото, към което прибягват, е да съобщят за това на водача и да оставят на него да се справи с проблема и да го разреши, с надеждата да не нарушат спокойствието си. Не ги интересува как се справя водачът с проблема и не обръщат внимание на това — за тях всичко е наред, стига те самите да не поемат отговорност. Има ли преданост към Бог в такова изпълнение на дълга? Това се нарича прехвърляне на отговорността, нарушение на дълга, хитруване. Такива само приказват, но не вършат нищо реално. Те си казват: „Ако аз трябва да оправя нещата, какво ще стане, ако накрая сбъркам? Когато търсят кой е виновен, няма ли да се разправят с мен? Дали отговорността за това няма да падне първо върху мен?“. За това се притесняват. Вярваш ли обаче, че Бог внимателно проучва всичко? Всеки допуска грешки. Ако човек има правилни намерения, но няма опит и не се е справял с някакъв проблем преди, но е направил всичко по силите си, Бог го вижда. Трябва да вярваш, че Бог проучва всичко внимателно, включително и човешкото сърце. Ако човек дори в това не вярва, не е ли неверник? Какъв може да е смисълът такъв човек да изпълнява дълг? Всъщност е все едно дали изпълнява този дълг, или не, нали? Той се страхува да поеме отговорност и я избягва. Когато се случи нещо, той не се опитва веднага да намери начин да се справи с проблема, а вместо това първо се обажда на водача и го уведомява. Разбира се, някои хора се опитват сами да се справят с проблема, като уведомяват водача, но други не постъпват така и първото, което правят, е да се обадят на водача, а след това просто чакат пасивно да получат указания. Когато водачът им нареди да направят крачка, те я правят; ако им каже да направят нещо, те го правят. Ако водачът не им каже нищо или не им даде указания, те не правят нищо и просто се мотаят. Изобщо не вършат никаква работа, ако никой не ги пришпорва или наблюдава. Какво ще кажете, такъв човек изпълнява ли дълг? Дори и да полага труд, той не е предан! Страхът на човека да поеме отговорност при изпълняването на дълг се проявява по още един начин. Когато изпълнява своя дълг, той върши само малко повърхностна, проста работа, работа, която не изисква да поема отговорност. Натоварва други с тази работа, която е свързана с трудности и поемане на отговорност, и ако нещо се обърка, прехвърля вината на тях, а той самият излиза сух от водата. Когато църковните водачи видят, че е безотговорен, търпеливо му предлагат помощ или го кастрят, за да се научи да поема отговорност. Въпреки това обаче той не иска да го прави и си мисли: „Този дълг е труден за изпълнение. Когато нещата се объркат, ще трябва да поема отговорност и може дори да бъда прeмахнат и отстранен, а това ще е краят ми“. Що за отношение е това? Ако човек няма чувство за отговорност при изпълняването на дълга си, как може да го изпълнява добре? Хората, които не отдават искрено всичко на Бог, не могат да изпълнят добре никакъв дълг, а онези, които се страхуват да поемат отговорност, само ще отлагат нещата, когато изпълняват дълга си. Такива хора не заслужават доверие или на тях не може да се разчита. Те изпълняват дълга си само за да сложат залък в устите си. Трябва ли такива „просяци“ да бъдат отстранени? Трябва. Божият дом не иска такива хора. Това са трите проявления на хората, които се страхуват да поемат отговорност при изпълнение на дълга си. Хора, които се страхуват да поемат отговорност за дълга си, не могат да достигнат дори нивото на предан полагащ труд и не са годни да изпълняват дълг. Някои хора са отстранени заради подобно отношение към дълга си. Дори сега те може да не знаят причината и да се оплакват, като казват: „Изпълних дълга си с пламенен ентусиазъм, защо тогава ме изхвърлиха толкова хладно?“. Дори сега не разбират. Онези, които не разбират истината, цял живот не могат да разберат защо са били отстранени. Те си намират извинения и продължават да се оправдават, като си мислят: „Инстинктивно е хората да се защитават и трябва да го правят. Кой не би трябвало да се погрижи малко за себе си? Кой не би трябвало да мисли малко за себе си? Кой няма нужда да си запази път за бягство?“. Ако се предпазвате винаги, когато ви сполети нещо и си оставяте път за бягство, задна врата, прилагате ли истината на практика? Това не е практикуване на истината — това е да бъдеш потаен. Сега изпълняваш дълга си в Божия дом. Какъв е първият принцип за изпълнение на един дълг? Той е, че първо трябва да изпълняваш този дълг с цялото си сърце, без да пестиш усилия, и да защитаваш интересите на Божия дом. Това е истина принцип, който следва да прилагаш на практика. Да се защитиш, като си оставиш път за бягство, задна врата, е принципът на практикуване, следван от невярващите и тяхната най-висша философия. Във всичко да мислиш първо за себе си и да поставяш собствените си интереси над всичко друго, да не мислиш за другите, да нямаш никаква връзка с интересите на Божия дом и интересите на другите, да мислиш първо за собствените си интереси и след това да мислиш за път за бягство — не е ли това невярващ? Точно това е невярващ. Такъв човек не е годен да изпълнява дълг. Все още има хора като Сяоган от историята — той е типичен пример. Те не могат да направят нищо по реалистичен начин. Искат да си спестят проблеми във всичко, което правят. Те не искат да изпитат дори малко страдание или потиснатост. Плътта им трябва да е спокойна, те трябва да могат да се хранят и да спят редовно, да не ги брули вятър, нито да ги изгаря слънце. Освен това не поемат никаква отговорност за работата си. Това, което правят, трябва да е нещо, което им харесва, нещо, в което са добри, нещо, което правят с голямо желание. Ако не правят това, което искат, те изобщо не се подчиняват. Постоянно променят мнението си и се двоумят. Никога не са отдадени на това, което правят — винаги са с единия крак вътре, а с другия — вън. Когато страдат, искат да се отдръпнат. Те не могат да понесат да бъдат кастрени. Към тях не могат да се предявяват високи изисквания. Не могат да страдат. Това, което правят, зависи изцяло от собствените им интереси и собствените им планове — в тях няма и капка подчинение. Ако такъв човек не може да търси истината и да се самоанализира, тогава тези практики и покварен нрав е трудно да се променят. Да се изпълнява дълг като вярващ в Бог изисква поне малко искреност. Мислите ли, че тези хора са искрени? Когато се изискват сериозни усилия, те се огъват. В тях няма и грам искреност. Това е много обезпокоително и трудно за справяне. Те смятат, че са велики и се чувстват онеправдани дори когато са отхвърлени или кастрени. Толкова е обезпокоително, ако хората не търсят истината или не навлизат в истината реалност. Това е достатъчно за тази тема — нека да преминем към основната точка.

Разнищване на това как антихристите карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог

Днешното ни общение е по осма точка от различните проявления на антихристите: те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. Можете ли да разберете тази точка? Първо обмислете кои проявления на тази точка можете да свържете с това, което разбирате. Те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог — буквалното значение е лесно за разбиране, но в него се съдържат много състояния и различни видове нрав, които проявяват няколко вида хора, или различно поведение, което тези различни видове нрав проявяват. Това е голяма тема. Ще трябва да разговаряме по нея, като разгледаме някои по-малки аспекти. За да обяснят тази точка според буквалното ѝ значение, хората, които проповядват думи и доктрини, най-често биха казали: „Това означава да се вслушваме в тях за всичко — те карат хората да се вслушват в тях, дори когато това, което казват, не е в съгласие с истината. Когато проповядват няколко думи и доктрини, те карат другите да се вслушват в тях; когато кажат някоя фраза, те карат другите да ѝ обръщат внимание. Винаги са склонни да дават заповеди на другите, да възлагат работа на другите и да принуждават другите да се вслушват в тях“. Не се ли изразяват най-често така, когато се спират за малко върху буквалното ѝ значение? Какво друго? „Те мислят, че са прави за всичко. Карат всички да се вслушват в тях и карат хората да се покоряват на това, което казват, макар то да не е в съгласие с истината. Те смятат себе си за истината и за Бог, а когато се вслушват в тях, хората се покоряват на истината и на Бог. Ето това означава“. Ако вие говорехте по тази тема, помислете как би трябвало да го направите. Ако трябваше да започнете с това, което сте видели или преживели лично, от кой елемент щяхте да започнете? Щом заговорим за реалността, вие нямате какво да кажете. Тогава и в обичайното си общение с братята и сестрите ли нямате какво да кажете? Как можете да вършите добре работата си, без да говорите? Първо поговорете малко за няколко конкретни начина и модели на поведение на това проявление. Кои от тях сте виждали или на кои сте били свидетели преди? Имате ли някаква представа? (Когато изпълнявам дълга си, ми идват някои идеи, които са доста силни, и много ми се иска да действам според тях. Мисля, че тези мои мисли са добри и правилни, и когато другите изразят съмнения в тях, казвам, че въпросът не бива да се отлага, че трябва да се реши веднага. След това налагам своето. Другите може да искат да търсят, но аз не искам да им давам време — искам те да направят нещата съгласно моите идеи.) Това е конкретно проявление. Кой ще каже друго? (Веднъж разговарях с братята и сестрите по въпроса за повишаването и развиването на някого. Всъщност вече бях решил да повиша този човек. Смятах, че вече съм търсил от Горното и че няма нищо лошо в това да го повиша. Някои от братята и сестрите все още не разбираха въпроса много добре, а аз не разговарях защо трябва да повишим този човек, какви са принципите или каква е истината — просто енергично им обясних по какви начини този човек е добър, че повишаването му е съгласно принципите. Принудих ги да ми се подчинят, да повярват, че това, което правя, е правилно.) Вие говорите за една категория проблеми, една категория състояния, които като цяло съответстват на тази точка. Изглежда, че вашето разбиране за истината се свежда само до това буквално разбиране, затова ще трябва да разговарям за нея. Ако разбирахте тази точка до голяма степен, щяхме да я прескочим и да разговаряме за следващата. Изглежда обаче, че все още не можем, и трябва да разговарям за нея, както е планирано.

Осма точка от различните проявления на антихристите е: Те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. В това има няколко израза на същността на антихриста. Това със сигурност не е отделен въпрос, отделна фраза, отделен възглед или отделен начин за справяне с нещата, а по-скоро е нрав. Тогава какъв нрав е това? Той се проявява по няколко начина. Първият начин е, че такива хора не са в състояние да си сътрудничат с никого. Това начин на вършене на нещата ли е? (Не, това е нрав.) Точно така — това е разкриване на нрав, чиято същност е надменност и самоправедност. Такива хора не могат да си сътрудничат с никого. Това е първото. Вторият начин, по който се проявява, е, че те имат желанието и амбицията да контролират и да завоюват хората. Това нрав ли е? (Да.) Начин на вършене на нещата ли е? (Не.) Различава ли се от нещата, които казахте? Вие говорихте за отделни събития, отделни начини на вършене на нещата — те не са същност. Не е ли това проявление по-сериозно от нещата, които казахте? (Да.) То стига до корена. А третият начин е да забраняват на другите да се намесват, да правят запитвания или да ги надзирават в каквато и да е работа, с която са се заели. Това същност ли е? (Да.) Във всяка от тези същности се съдържат много видове поведение и начини на вършене на нещата. И пак, тази същност съответства на осма точка, нали? Четвъртият начин е, че щом придобият малко преживяване и познание и си вземат някои поуки, те се преструват на олицетворение на истината, което означава, че ако могат да разговарят за малко истина, смятат, че притежават истината реалност и искат да покажат на другите, че са някой, който има истината — някой, който практикува истината, обича истината и има истината реалност. Те се преструват на олицетворение на истината — това не е ли въпрос от сериозно естество? (Да, така е.) Това проявление съответства ли на осма точка? (Да.) Съответства. Осма точка основно се проявява по тези четири начина. Избройте ги отначало. (Първият е, че такива хора не са в състояние да си сътрудничат хармонично с никого.) „Хармонично“ се отнася до способността да се сътрудничи; такива хора просто не са в състояние да си сътрудничат с никого. Те правят нещата сами, действат самостоятелно; „самостоятелност“ е определящата черта на първото проявление. Сега, второто. (Те имат амбицията и желанието да контролират и завоюват хората.) Това сериозно проявление ли е? (Да, така е.) Е, каква е определящата черта на второто проявление? Опишете я с една дума. (Нечестив.) „Нечестив“ е прилагателно; то описва техния нрав. Думата трябва да бъде „контрол“. Да „контролираш“ е действие, от вид, който произтича от такъв нрав. И третото проявление. (Те забраняват на другите да се намесват, да правят запитвания или да ги надзирават в каквато и да е работа, с която са се заели.) Не е ли това нрав, който е често срещан при антихристите? (Да.) Това е характерен нрав, който е свойствен за антихристите. Има ли подходяща дума, която да обобщи това проявление? Да — „съпротива“. Който и да дойде, те му се съпротивляват; и забравете за това да приемат надзора и запитванията на братята и сестрите и на обикновените хора — те дори няма да приемат Божията внимателна проверка. Не е ли това съпротива? (Да.) И четвъртото проявление. (Щом придобият малко преживяване и познание и си вземат някои поуки, те се преструват на олицетворение на истината.) Ще обобщим това с една подходяща дума: „преструвка“. Преструвката е по-сериозна от фалша. Основното, характерно поведение, начините на вършене на нещата и видовете нрав, които са свързани с осма точка, всички те се намират в рамките на тези четири проявления. Определящата черта на първото проявление е „самостоятелност“. Те не си сътрудничат с никого, а искат да действат сами. Те не се вслушват в никого освен в себе си и карат другите да се вслушват само в тях, в никой друг. Или е по тяхната, или всеки по пътя си. Определящата черта на второто проявление е „контрол“. Те искат да контролират хората и ще използват различни средства, за да контролират теб, твоите мисли, твоите начини на вършене на нещата, твоето сърце и твоите възгледи. Те не разговарят с теб за истината. Те не те карат да разбереш истините принципи и не те карат да разбереш Божиите намерения. Те искат да те контролират за своя собствена употреба, така че да говориш за тях, да вършиш неща за тях и да полагаш труд за тях, така че да ги превъзнасяш и да свидетелстваш за тях. Те искат да те контролират като свой роб, своя марионетка. Определящата черта на третото проявление е „съпротива“, което означава да се съпротивляват на всичко — на всичко, което може да представлява различаване или надзор на тяхната работа и реч или заплаха за тях, те се съпротивляват и противопоставят изцяло. Определящата черта на четвъртото проявление е „преструвка“ — на какво се преструват? Те се преструват на олицетворение на истината, което означава, че изискват от хората да запомнят какво казват и какво правят и дори да го записват в тетрадките си. Те казват: „Как може да е достатъчно да разчитате само на паметта си? Трябва да го запишеш в тетрадките си. Никой от вас не разбира какво казвам — това са много дълбоки неща!“. За какво приемат думите си? За истината. Сега, оттук нататък, ще разговаряме поотделно за всяко едно от тях.

I. Разнищване на неспособността на антихристите да си сътрудничат с никого

Първа точка е, че антихристите не могат да си сътрудничат с никого. Това е първото проявление на това, че антихристите карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. Те не могат да си сътрудничат с никого — това „никого“ обхваща всички. Независимо дали характерите им са съвместими с нечии други, или не, и каквито и да са обстоятелствата, те просто не могат да си сътрудничат. Това не е въпрос на обикновено разкриване на поквара — това е проблем в природата им. Някои казват: „Има определени хора, чиито характери са несъвместими с моя, и заради това не мога да си сътруднича с тях“. Това не е прост въпрос на характери, а на покварен нрав. Да имаш покварен нрав, означава да имаш нрав на антихрист, но това не означава, че човек има същност на антихрист. Ако някой може да търси истината и да се подчинява на това, което казват другите, независимо кои са те, стига то да е в съгласие с истината, няма ли да му е лесно да постигне хармонично сътрудничество с другите? (Да.) За хората, които могат да се покоряват на истината, е лесно да си сътрудничат с другите; хората, които не могат да се покоряват на истината, не могат да си сътрудничат с никого. Някои хора например са доста надменни и самоправедни. Те изобщо не приемат истината и не могат да си сътрудничат хармонично с никого. Това вече е сериозен проблем — те имат природа на антихрист и не могат да се покоряват на истината или на Бог. Хората имат покварен нрав: ако могат да приемат истината, ще им бъде лесно да бъдат спасени; но ако имат природа на антихрист и не могат да приемат истината, те са в беда — спасението им няма да е лесно. Много антихристи са били разкрити главно поради неспособността си да си сътрудничат с когото и да било, като винаги действат властно. Това разкриване на покварен нрав ли е, или е природата същност на антихрист? Що за проблем е неспособността да си сътрудничат с когото и да било? Какво общо има тя с това да карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог? Ако разговаряме ясно по тази точка, ще можете да видите, че онези природа същностна антихрист не са в състояние да си сътрудничат с никого, че стигат до разрив с когото и да си сътрудничат и че дори ще станат заклети врагове. На пръв поглед може да изглежда, че някои антихристи имат помощници или партньори, но истината е, че когато нещо се случи, колкото и прави да са другите, антихристите никога не се вслушват в това, което имат да кажат. Дори не го вземат под внимание, камо ли да го обсъждат или да разговарят за него. Изобщо не обръщат внимание, сякаш другите не са там. Когато антихристите слушат какво имат да кажат другите, те го правят само механично или се преструват пред тях. Когато дойде време обаче за окончателното решение, антихристът е този, който командва, а всички останали си хабят думите, които изобщо не се зачитат. Например когато двама души са отговорни за нещо и единият от тях има същността на антихрист, как се проявява този човек? За каквото и да става въпрос, само и единствено той поема инициатива, той задава въпросите, той урежда всичко и той предлага решение. При това в повечето случаи държи партньора си в пълно неведение. Как възприема партньора си? Не като свой заместник, а само като фасада. В очите на антихриста неговият партньор просто не съществува. Винаги когато има проблем, антихристът го обмисля и щом набележи план за действие, информира всички останали, че трябва да се постъпи точно по този начин, и не разрешава на никого да поставя това под съмнение. Каква е същността на сътрудничеството му с другите? По същество тя е той да има последната дума, никога да не обсъжда проблемите с когото и да е, да поема цялата отговорност за работата и да превръща партньорите си във фасада. Такъв човек винаги действа самостоятелно и никога не си сътрудничи с когото и да е. Никога не обсъжда и не общува за работата си с когото и да било друг, често взема решенията си сам и сам се справя с проблемите, а в много случаи другите научават за това как е приключил или как се е справил с нещата едва след като вече го е направил. Другите хора му казват: „Трябва да обсъждаш с нас всички проблеми. Кога се справи с този човек? Как се справи с него? Защо не разбрахме за това?“. Той нито дава обяснение, нито обръща внимание. Смята, че от партньорите му няма никаква полза и те са само украса или фасада. Когато нещо се случи, той го обмисля, взема лично решение и постъпва така, както желае. Колкото и хора да има около него, те все едно не съществуват. За антихриста те са нищо. Като се има това предвид, дали партньорството му с другите има какъвто и да е реален аспект? Ни най-малко, той просто отбива номера и играе роля. Другите му казват: „Защо не споделяш с всички останали, когато се натъкнеш на проблем?“. Той отговаря: „Какво ли знаят те? Аз съм водачът на екипа, аз трябва да реша“. Другите казват: „А защо не сподели с партньора си?“. Той отговаря: „Казах му, той нямаше мнение“. Използва като оправдание това, че другите нямат мнение или не могат да мислят самостоятелно, за да замаже факта, че действа на своя глава. И от това не следва никакъв самоанализ. За такъв човек би било невъзможно да приеме истината. Това е проблем с природата на антихриста.

Как трябва да се обясни и практикува понятието „сътрудничество“? (Обсъждане на неща, когато възникнат.) Да, това е един от начините за практикуването му. Какъв друг начин има? (Компенсиране на слабите страни на един човек със силните страни на друг човек, взаимно надзираване.) Това се вписва изцяло. Практикуването по този начин е сътрудничество в хармония. Има ли още нещо? Да искаш мнението на другия, когато се случи нещо — това не е ли сътрудничество? (Да.) Ако единият човек разговаря за своето, а другият за своето, и накрая те просто се съгласят с общението на първия, защо им е да отбиват номера? Това не е сътрудничество — то не съответства на принципите и не постига резултатите от сътрудничеството. Ако продължиш да говориш безспир, като картечница, и не даваш възможност на другите, които биха искали да се изкажат, не ги изслушваш, дори след като си изказал всичките си идеи, това обсъждане ли е? Това общение ли е? Това е просто отбиване на номера — това не е сътрудничество. Тогава какво означава сътрудничеството? То означава, че след като си изказал своите идеи и решения, можеш да поискаш мненията и възгледите на другите, след което да съпоставиш твоите спрямо техните изказвания и възгледи за сравнение, като няколко души заедно упражнят проницателност в това отношение и потърсят принципите, и по този начин достигат до общо разбиране и определят правилния път на практикуване. Ето какво означава обсъждане и общение — ето какво означава „сътрудничество“. Някои хора като водачи не могат да прозрат даден въпрос, но няма да го обсъдят с другите, докато не им свършат възможностите. Тогава те казват на групата: „Не мога да се справя с този въпрос самовластно; трябва да си сътруднича в хармония с всички. Ще оставя всички вас да изразите мненията си за него и да го обсъдим, за да определим какво е правилно да направим“. След като всички са говорили и са се изказали, те питат водача какво мисли той за това. Той казва: „Това, което всички искат, е същото като това, което искам и аз — аз също си го мислех. Това съм планирал да направя от самото начало, а с това обсъждане единодушието е гарантирано“. Това откровена забележка ли е? Има примес на неискреност. Той изобщо не може да прозре въпроса и в думите му има намерение да подведе и измами хората — целта е да накара хората да го почитат. Искането му на мнение от всички е просто формалност, целяща да накара всички да кажат, че не е властен или деспотичен. За да избегне този етикет, той използва този метод, за да прикрие нещата. Истината е, че докато всички говорят, той изобщо не слуша и изобщо не приема присърце това, което казват. И не е искрен, когато оставя всички да говорят. На пръв поглед той оставя всички да разговарят и да обсъждат, но в действителност той оставя всички да говорят, само за да намери метод, който съответства на собствените му намерения. И след като определи подходящия начин за действие, той ще принуди хората да приемат това, което възнамерява да направи, независимо дали е правилно, или не, и ще накара всички да мислят, че неговият начин е правилен, че това са имали предвид всички. Накрая го изпълнява насила. Бихте ли нарекли това сътрудничество? Не — тогава как бихте го нарекли? Той се държи властно. Независимо дали е прав, или не, той иска да има единствената и последна дума. Освен това, когато се случи нещо и той не може да го прозре, той кара всички останали да говорят първи. След като са го направили, той обобщава техните възгледи и търси в тях метод, който да му хареса и да намери за подходящ, и кара всички да го приемат. Той се преструва, че сътрудничи, но резултатът е, че пак действа, както си е наумил — все още той е този с единствената и последна дума. Търси недостатъци и пропуски в това, което всички казват, като прави коментари и задава тона, след което продължава, като синтезира всичко това в едно пълно, точно изявление, с което да вземе решението си, показвайки на всички, че е по-извисен от другите. Отвън изглежда, че е чул думите на всички и че оставя всички да говорят. Истината обаче е, че накрая само той взема решението. Решението всъщност са прозренията и възгледите на всички, просто обобщени от него, изложени по малко по-пълен и точен начин. Някои хора не могат да прозрат това и затова мислят, че той е този, който е извисен. Какъв е характерът на такова негово действие? Не е ли това изключителна хитрост? Той обобщава думите на всички и ги представя като свои, така че хората да му се покланят и да му се подчиняват; и накрая всички действат, както той иска. Това хармонично сътрудничество ли е? Това е надменност и самоправедност, диктатура — той приписва цялата заслуга на себе си. Такива хора са толкова неискрени, толкова надменни и самоправедни, когато си сътрудничат с другите, и ако разполагат с достатъчно време, хората ще го разберат. Някои ще кажат: „Казваш, че съм неспособен да си сътруднича с никого — е, аз обаче имам партньор! Той си сътрудничи добре с мен: отива там, където аз отивам, прави това, което аз правя, отива там, където го накарам да отиде, прави това, което го накарам да направи, независимо от начина, по който го карам да го направи“. Това ли означава сътрудничество? Не. Това се нарича да бъдеш лакей. Лакеят изпълнява твоите нареждания — това сътрудничество ли е? Ясно е, че той е лакей, без идеи или възгледи, още по-малко със собствено мнение. А освен това мисленето му е като на угодник. Не е педантичен в нищо, което прави, но нехайно отбива номера и не отстоява интересите на Божия дом. На каква цел може да служи подобно сътрудничество? С когото и да си партнира, той просто изпълнява нарежданията му, все си е лакей. Вслушва се в това, което му казват другите, и прави това, което другите го карат да прави. Това не е сътрудничество. Какво е сътрудничество? Трябва да сте способни да обсъждате нещата един с друг и да изразявате своите възгледи и мнения. Трябва да се допълвате и да се надзиравате един друг, да търсите един от друг, да отправяте запитвания помежду си и да си подсказвате. Именно това означава да си сътрудничите в хармония. Да кажем например, че си се справил с нещо според собствената си воля, а някой каже: „Направил си го погрешно, изцяло против принципите. Защо се справи с това, както ти е угодно, без да потърсиш истината?“. На което ти отговаряш: „Точно така — радвам се, че ми обърна внимание! Ако не беше го направил, щеше да се стигне до катастрофа!“. Ето какво означава да си подсказвате един на друг. Какво означава тогава да се надзиравате взаимно? Всеки има покварен нрав, всеки може да е нехаен в изпълнението на дълга си и да пази само собствения си статус и гордост, а не и интересите на Божия дом. Такива състояния има във всеки човек. Ако научиш, че някой има проблем, трябва да поемеш инициативата да разговаряш с него, като му напомниш да изпълнява дълга си според принципите, но същевременно това трябва да остане като предупреждение за теб самия. Това е взаимен надзор. Каква е функцията на взаимния надзор? Той има за цел да защитава интересите на Божия дом, а също и да предпазва хората от това да не поемат по погрешен път. Сътрудничеството има и друга функция, освен това да си подсказвате и да се надзиравате взаимно: да си отправяте запитвания един на друг. Когато например искаш да се справиш с даден човек, трябва да разговаряш с партньора си и да се допиташ до него: „Досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. Не знам как да се справя с него. Кой е добрият начин да се справя с това? Просто не мога да се оправя с това!“. Той казва: „И преди съм се справял с подобни проблеми. Тогава контекстът беше малко по-различен, отколкото при този човек. Ако подходим по същия начин, ще изглежда малко като следване на правила. И аз не знам добър начин да се справим с това сега“. Ти казваш: „Имам една идея, която бих искал да обсъдя с теб. Този човек изглежда зъл, ако се съди по характера му, но засега не можем да сме сигурни. Той обаче може да полага труд, така че нека да го прави засега. Ако не може да полага труд, а продължи да прекъсва и смущава нещата, тогава ще се справим с него“. Другият чува това и казва: „Това е добър начин. Разумен е и е напълно съгласно принципите. В него няма нито потискане, нито изразяване на личен гняв. Така че да решим въпроса по този начин“. Двамата постигнахте консенсус чрез обсъждане. Работата, свършена по този начин, върви гладко. Да предположим, че двамата не си сътрудничите и не обсъждате нещата, а когато партньорът ти не знае как да се справи с нещо, той го прехвърля на теб, като си мисли: „Ти се справяй с него, както искаш. Ако нещо се обърка, при всички случаи отговорността ще е твоя — няма да я споделям с теб“. Виждаш, че партньорът ти действа от нежелание да поеме отговорност, но не му го посочваш, а действаш прибързано според собствената си воля, като си мислиш: „Ти не искаш да поемеш отговорността? Искаш да оставиш на мен да се справя с това? Добре тогава, ще се справя с това — ще го отлъча“. Двамата не споделяте едно мнение. Всеки от вас има своя собствена гледна точка — и в резултат на това въпросът се решава хаотично, в нарушение на принципите, а човекът, който е способен да полага труд, е произволно премахнат. Това хармонично сътрудничество ли е? Хармоничното сътрудничество е единственият начин да се постигнат положителни резултати. Ако някой не иска да поеме отговорност, а другият действа произволно, тогава това е същото, като да не си сътрудничат. И двамата действат по своя собствена воля. Как би могло подобно изпълнение на дълга да е задоволително?

Когато нещо възникне в рамките на сътрудничеството, трябва да се допитате един до друг и да обсъдите нещата помежду си. Могат ли антихристите да практикуват по този начин? Антихристите не са способни да си сътрудничат с никого. Те винаги искат да установят самостоятелно управление. Характеристиката на това проявление е „самостоятелно“. Защо използваме думата „самостоятелно“, за да го опишем? Защото преди да предприемат действия, те не идват пред Бог в молитва, нито търсят истините принципи, още по-малко намират някого, с когото да общуват и да му кажат: „Това ли е подходящият начин? Какво предвиждат работните порядки? Как трябва да се постъпва с подобни неща?“ Те никога не обсъждат нещата и не се стремят да постигнат консенсус с колегите и партньорите си — те просто обмислят нещата и кроят схеми сами, като правят свои собствени планове и уговорки. Само с бегъл прочит на работните порядки в Божия дом те смятат, че са ги разбрали, и след това организират работата на сляпо — и докато другите разберат за това, работата вече е организирана. Невъзможно е някой да чуе предварително техните възгледи или настроения от собствените им уста, тъй като те никога не съобщават на никого мислите и възгледите, които таят. Някой може да попита: „Нима всички водачи и работници нямат партньори?“. На думи те може да имат някого за партньор, но когато дойде време за работа, вече нямат такъв — политат сами. Макар че водачите и работниците имат партньори и всеки, който изпълнява дълг, има партньор, антихристите вярват, че имат добри заложби и са по-добри от обикновените хора, така че обикновените хора не са достойни да бъдат техни партньори и всички те са по-нискостоящи от тях. Ето защо антихристите обичат да раздават команди и не обичат да обсъждат нещата с никого другиго. Те смятат, че това ги прави да изглеждат като некомпетентни некадърници. Що за гледна точка е това? Какъв вид нрав е това? Това надменен нрав ли е? Те смятат, че е недостойно и унизително, че е обидно за самоуважението им да си сътрудничат и да обсъждат нещата с другите, да се допитват до тях и да търсят от тях. И така, за да защитят самоуважението си, те не допускат да има прозрачност в нещата, които правят, нито казват на другите за тях, още по-малко ги обсъждат с тях. Те смятат, че да обсъждат с другите, означава да се покажат като некомпетентни, че да търсиш винаги чуждото мнение означава, че си глупав и неспособен да мислиш самостоятелно, че работата с другите при изпълнението на дадена задача или разрешаването на някакъв проблем ги прави да изглеждат безполезни. Не е ли това тяхната надменна и абсурдна нагласа? Не е ли това техният покварен нрав? Надменността и самоправедността у тях са твърде очевидни. Те са загубили всякакъв нормален човешки разум и не са съвсем наред с главата си. Винаги си мислят, че имат способности, че могат да свършат нещата сами и че нямат нужда да си сътрудничат с другите. Тъй като имат такъв покварен нрав, те не са способни да постигнат хармонично сътрудничество. Те вярват, че да си сътрудничат с другите, означава да размият и да раздробят властта си, че когато работата е споделена с другите, собствената им власт намалява и те не могат да решават всичко сами, което означава, че им липсва реална власт, а за тях това е огромна загуба. И така, независимо какво им се случва, ако вярват, че разбират и че знаят подходящия начин да се справят с него, те няма да го обсъждат с никого другиго и ще раздават команди. Те ще предпочетат да допускат грешки, вместо да кажат на други хора, ще предпочетат да грешат, вместо да споделят властта с някой друг, и ще предпочетат уволнение, вместо да позволят на други хора да се намесват в работата им. Това е антихристът. Те по-скоро биха навредили на интересите на Божия дом, биха ги заложили на карта, отколкото да споделят властта си с когото и да било друг. Те смятат, че когато вършат дадена работа или се занимават с някакъв въпрос, това не е изпълнение на дълг, а по-скоро възможност да се покажат и да изпъкнат пред другите, и възможност да упражняват власт. Затова, макар и да казват, че ще си сътрудничат хармонично с другите и че когато изникне нещо, ще го обсъждат заедно с другите, истината е, че в дълбините на сърцето си те не желаят да се откажат от властта или статуса си. Те смятат, че стига да разбират някои доктрини и да са способни да се справят сами, не е необходимо да си сътрудничат с никого другиго; смятат, че трябва да вършат и завършат работата самостоятелно и че само това ги прави компетентни. Правилно ли е това виждане? Те не знаят, че ако нарушават принципите, не изпълняват дълга си, не са в състояние да изпълнят Божието поръчение и просто полагат труд. Вместо да търсят истините принципи, когато изпълняват дълга си, те упражняват власт според мислите и намеренията си, парадират и се изтъкват. Независимо кой е партньорът им или какво правят, те никога не искат да обсъждат нещата, винаги искат да действат самостоятелно и винаги искат да имат последната дума. Очевидно е, че си играят с властта и я използват, за да вършат нещата. Всички антихристи обичат властта и когато имат статус, искат повече власт. Когато притежават власт, антихристите са склонни да използват статуса си, за да парадират и да се изтъкват, за да накарат другите да ги уважават и да постигнат целта си да изпъкнат сред тълпата. Така са обсебени те от властта и статуса и никога, никога не изпускат властта от ръцете си. Какъвто и дълг да изпълняват, каквато и сфера на професионални умения да изисква, те ще се преструват, че я разбират, дори когато е ясно, че не е така. И ако някой ги обвини, че не разбират, а просто се преструват, те ще кажат: „Дори и сега да започна да уча това, ще го разбера по-добре от теб. Просто трябва да се потърсят някакви ресурси онлайн, нали?“. Ето колко надменни и самоправедни са антихристите. Те гледат на всичко като на проста работа и се осмеляват да поемат всичко изцяло и сами. И в резултат на това, когато Горното проверява работата и пита как вървят нещата, те казват, че почти всичко е готово. Истината е, че те са действали самостоятелно, без да обсъждат нещата с никого — сами са решавали всичко. Ако ги попиташ: „Има ли принципи в начина, по който действаш?“, те ще извадят цял набор от теории, за да докажат, че това, което правят, е правилно и съгласно принципите. В действителност мисленето им е изопачено и погрешно. Те изобщо не са обсъждали нещата с другите, а винаги са имали последната дума, като сами са вземали решенията. В повечето случаи решенията, взети от един-единствен човек, задължително съдържат отклонения, така че какъв е този нрав да се мислиш за прав и точен? Това е очевиден нрав на надменност. Те имат надменен нрав и затова са властни — затова безчинстват, вършейки лоши неща. Това е автокрация — монопол. Това е нравът на антихристите. Те никога не желаят да си сътрудничат с никого, а го намират за излишно, за ненужно. Винаги смятат, че са по-добри от другите, че никой друг не може да се сравнява с тях. Ето защо в сърцето си антихристите нямат желание или воля да си сътрудничат с другите. Те искат думата им да е закон; искат монопол. Само тогава изпитват наслада — само тогава могат да демонстрират превъзходството си, като карат другите да им се покоряват и да ги боготворят.

Има и още един аспект, а именно, че антихристите винаги желаят да имат абсолютна власт, да имат единствената и последна дума. Освен това този аспект от техния нрав ги прави неспособни да си сътрудничат с другите. Ако попиташ някого от тях дали е готов да си сътрудничи, той казва, че е готов, но когато дойде време да го направи, не може. Такъв е нравът му. Защо не може да го направи? Да речем, че антихристът е помощник-ръководител на екип, а някой друг е ръководител. Човекът с природа същност на антихрист ще направи ръководителя помощник, а самият той ще стане ръководител на екипа. Ще смени ролите. Как ще постигне това? Антихристите имат много похвати. Един елемент от техните похвати е, че те се възползват от времето, когато действат пред братята и сестрите — времето, когато повечето хора могат да ги видят — за да говорят и действат много и да се изтъкват, за да накарат хората да ги уважават и да признаят, че са много по-добри от ръководителя на екипа и че са го надминали. И с времето братята и сестрите започват да говорят, че ръководителят на екипа не е толкова добър, колкото помощник-ръководителя. Антихристът е възхитен да чуе това. Мисли си: „Най-накрая признават, че съм по-добър от ръководителя на екипа. Постигнах целта си“. Какви са отговорностите и задълженията, които помощник-ръководителят на екипа трябва да изпълнява при нормални обстоятелства? Те са да си сътрудничи с ръководителя на екипа при извършването и изпълнението на работата, подредена от църквата, и да повдига въпроси пред ръководителя на екипа, да го подтиква и да го надзирава — и да действат заедно, като обсъждат нещата. Ръководителят на екипа трябва да играе основната водеща роля. Помощник-ръководителят на екипа трябва да го подкрепя и да си сътрудничи с него, за да се увери, че всеки работен проект е добре свършен. Освен че не трябва да саботира нещата, той трябва да прави всичко в сътрудничество с ръководителя на екипа, така че работата, която трябва да се свърши, да бъде свършена добре. Ако действията на ръководителя на екипа нарушават принципите, тогава помощник-ръководителят трябва да му го изтъкне, да му помогне и да поправи грешката. А когато ръководителят на екипа прави всичко правилно и добре и това е съгласно истините принципи, помощник-ръководителят на екипа трябва да подкрепя и да помага, да служи, като полага всички усилия, и да бъде в единомислие с ръководителя на екипа, за да свършат работата добре. Ако възникне проблем или се установи такъв, двамата трябва да обсъдят разрешаването му. Понякога има две неща, които трябва да се свършат едновременно. След като двамата го обсъдят, всеки от тях поотделно трябва да се погрижи добре за собствената си работа. Това е сътрудничество — хармонично сътрудничество. Дали антихристите си сътрудничат по този начин с другите? Категорично не. Ако антихрист служи като помощник-ръководител на екип, той започва да мисли какво трябва да направи, за да си смени мястото с ръководителя на екипа, да превърне ръководителя на екипа в помощник, а помощника в ръководител на екипа, като по този начин поеме ръководството. Той нарежда на ръководителя на екипа да прави това-онова, като показва на всички, че е много по-добър от ръководителя на екипа, че е годен да бъде ръководител на екипа. По този начин авторитетът му сред другите нараства и след това той естествено бива избран за ръководител на екипа. Той умишлено прави така, че ръководителят на екипа да изглежда глупав и да се излага, така че другите да го гледат отвисоко. След това словесно се подиграва на ръководителя на екипа и го иронизира, разобличава го и го омаловажава. Лека-полека несъответствието между двамата става все по-голямо, а местата, които имат в сърцата на хората, стават все по-различни. Така в крайна сметка антихристът става ръководител на екипа — спечелил е хората на своя страна. В такъв случай може ли с такъв нрав да си сътрудничи хармонично с другите? Не. В каквато и среда да се намира, той иска да бъде опората, да има монопол, да държи властта в собствените си ръце. Каквато и да е титлата ти, началник или помощник, голяма или малка, статусът и властта, както той ги вижда, рано или късно трябва да станат само негови. Който и да изпълнява дълг с него или да работи по някакъв работен проект с него, или дори да обсъжда въпрос с него, той си остава самотник, който действа сам. Той не си сътрудничи с никого. На никого не е позволено да има същия авторитет или титла като него, нито същата способност или репутация. Веднага щом някой го надмине и застраши статуса му, той ще се опита да обърне ситуацията с всички средства, с които разполага. Например всички обсъждат даден въпрос и когато дискусията е на път да даде резултат, той ще разбере това с един поглед и ще знае какво трябва да се направи. Ще каже: „Наистина ли е толкова трудно да се погрижим за това? Все още ли се нуждае от такова обсъждане? Нищо от това, което казвате, няма да мине!“. И той ще предложи новаторска теория или високопарна идея, за която никой не се е сетил, като в крайна сметка ще опровергае възгледите на всички. След като го направи, това ще накара хората да си помислят: „Той наистина е на високо ниво. Как не се сетихме за това? Ние сме просто невежа тълпа. Това не е добре — имаме нужда от теб начело!“. Това е резултатът, който антихристът иска. Той винаги бълва високопарни идеи, за да може да постигне ефект на уникалност и да спечели уважението на другите. И в крайна сметка какво впечатление оставя той у хората? Че идеите му надхвърлят тези на обикновените хора, по-възвишени са от тези на обикновените хора. Колко възвишени? Ако го няма, групата не може да вземе решение или да финализира нищо, така че те трябва да го чакат да дойде и да каже нещо. След като го направи, всички му се възхищават и ако това, което казва, е погрешно, всички пак казват, че е възвишено. С това не подвежда ли хората? И така, защо не може да си сътрудничи с никого? Той си мисли: „Да си сътрудничиш с хората означава да се поставяш на едно ниво с тях. Могат ли два тигъра да обитават една и съща планина? Може да има само един цар на планината и тази царска власт отива при онзи, който може да я задържи — а способен човек като мен може да го направи. Всички вие не сте толкова умни. Заложбите ви са слаби и сте плахи. Освен това не сте мамили или заблуждавали хората в света — само сте били заблуждавани от другите. Единствено аз съм пригоден да бъда водач тук!“. При него лошите неща така стават добри. Той парадира с тези свои лоши неща — не е ли това безсрамно? Защо казва тези неща? И с каква цел действа така тогава? Целта му е да бъде водач, да заеме почетното място, независимо колко голяма е групата хора, в която се намира. Това ли е намерението му? (Да.) И така, той измисля всякакви начини да омаловажава, унижава и подиграва всички, а след това предлага свои собствени високопарни идеи, за да убеди всички и да ги накара да правят това, което той казва. Това сътрудничество ли е? Не — какво е? Това съответства на осма точка, за която говорим: той би накарал другите да се покоряват само на него, а не на истината или на Бог. Това се отнася до сътрудничеството. Може ли антихристът — каквото и да прави в езика си или в действията си — да изпълнява дълга си в сътрудничество с другите? (Не.) Той не си сътрудничи, а просто изисква другите да се съобразяват с неговите изявления и действия. Може ли тогава да приема съвети от другите? Категорично не. Какъвто и съвет да му предложат другите, той е съвсем безразличен към него. Не пита за подробности или за причини, нито пита как всъщност трябва да се справят с нещата, още по-малко търси истините принципи. Още по-лошо, той дори не пита Мен, когато съм пред него — държи се с Мен все едно не съществувам. Питам го дали има някакъв проблем, а той казва, че няма. Ясно е, че не знае какво да прави с нещо, което току-що се е случило, но не пита Мен, въпреки че съм пред него. Може ли тогава да си сътрудничи с някой друг? Никой не е пригоден да бъде негов партньор, а само негов слуга и лакей. Не е ли така? Някои от тях може да имат партньори, но всъщност тези техни партньори са техни лакеи, подобно на марионетки. Той казва „иди тук“ и партньорът му го прави, „иди там“ - и партньорът му го прави. Партньорът му знае това, което той му каже, а за онова, което не му казва, дори не смее да попита. Нещата са такива, каквито той ги казва. Някой може да му каже: „Така няма да стане. Има някои неща, за които не можеш да отговаряш сам. Трябва да намериш някого, с когото да си сътрудничиш, някого, който ще те надзирава. Освен това имаше работа, с която не се справи толкова добре в миналото. Трябва да намериш някого със заложби, със способност да върши работата, за да си сътрудничиш с него и да ти помага — трябва да пазиш делото на църквата и интересите на Божия дом!“. Какво ще отговори той на това? „Ако освободиш партньора ми, няма никой друг, подходящ да си сътрудничи с мен“. Какво е това, което казва? Че няма да има партньор или че не може да намери такъв лакей и роб? Той се страхува, че няма да може да намери такъв роб или лакей, такъв „партньор“, който да изпълнява само неговите заповеди. Как според вас трябва да се реши това предизвикателство, което той повдига? Може да кажеш: „О, не можеш да си намериш партньор? Тогава няма нужда да работиш по този проект — който има партньор, може да го направи вместо теб“. Проблемът не е ли разрешен така? Щом никой не е годен да си сътрудничи с теб и никой не може да си сътрудничи с теб, тогава що за нещо си ти? Ти си чудовище, изрод. Тези, които наистина имат разум, са поне в състояние да си сътрудничат с обикновения човек, освен ако този човек не е с твърде слаби заложби. Това не би проработило. Първото нещо, което разумните хора трябва да направят, е да се научат да си сътрудничат с другите при изпълнение на дълга си. Те трябва да могат да си сътрудничат с всеки, освен ако този човек не е слабоумен или дявол, в който случай няма начин да се сътрудничи с него. Много е важно да можеш да си сътрудничиш с повечето хора — това е знак за нормален разум.

Една от най-очевидните характеристики на същината на антихриста е, че той обсебва властта и налага своя собствена диктатура: не слуша никого, не уважава никого и не обръща внимание на никого, каквито и да са силните страни на хората, колкото и правилни да са възгледите им, колкото и мъдри мнения да изразяват, и каквито и подходящи методи да предлагат. Сякаш никой не е достоен да си сътрудничи с него или да се включи в това, което върши, каквото и да е то. Това е нравът на антихристите. Някои хора казват, че това означава да имаш лоша човешка природа. Как обаче това може да се смята за обикновена лоша човешка природа? Това е съвсем сатанински нрав, а такъв нрав е изключително порочен. Защо казвам, че нравът им е изключително порочен? Антихристът изземва всичко от Божия дом и от собствеността на църквата и го третира като своя лична собственост, която трябва да е под негов контрол, и не позволява на никой друг да се намесва в това. Когато върши църковна работа, мисли единствено за собствените си интереси, за собствения си статус и за личната си гордост. Не позволява на никого да накърнява интересите му, камо ли да допусне някой със заложби или някой, който е способен да разкаже за своите свидетелства за преживяване, да застрашава репутацията и статуса му. И така, той се опитва да потисне и да изключи като конкуренти онези, които са способни да говорят за свидетелствата за преживяване и които могат да общуват с истината и да предоставят ресурс на Божиите избраници, и отчаяно се опитва да изолира напълно тези хора от всички останали, да захвърли имената им в калта и да ги унищожи. Едва тогава антихристите ще се почувстват спокойни. Ако тези хора никога не са негативни, ако са способни да продължат да изпълняват дълга си, да говорят за свидетелството си и да подкрепят другите, тогава антихристите ще прибягнат до последното си средство, а именно да им намерят кусури и да ги заклеймят или да ги набедят и да измислят причини, за да ги измъчват и наказват, докато не ги премахнат от църквата. Едва тогава антихристите ще се отпуснат напълно. Именно това е най-коварното и злонамерено в антихристите. Това, което предизвиква у тях най-голям страх и безпокойство, са хората, които се стремят към истината и притежават истинско свидетелство за преживяване, защото хората с такова свидетелство са тези, които Божиите избраници одобряват и подкрепят най-много, а не онези, които бълват празни думи и доктрини. Антихристите не притежават истинско свидетелство за преживяване, нито са способни да практикуват истината. В най-добрия случай те са способни да направят няколко добри дела, за да спечелят благоволението на хората. Но колкото и добри дела да извършат или колкото и хубави неща да кажат, те пак са несравними с ползите и предимствата, които доброто свидетелство за преживяване може да донесе на хората. Нищо не може да замени въздействието на предоставянето на ресурс и поенето на Божиите избраници от онези, които са способни да говорят за своето свидетелство за преживяване. И така, когато антихристите видят някой да говори за своето свидетелство за преживяване, погледът им се превръща в кинжал. В сърцата им се разпалва гняв, у тях се надига омраза и те всячески се опитват да затворят устата на говорещия и да му попречат да каже нещо повече. Ако той продължи да говори, репутацията на антихристите ще бъде напълно срината, грозните им лица ще бъдат напълно разобличени, така че да ги видят всички, затова антихристите намират претекст да смутят човека, който говори за свидетелство, и да го потиснат. Антихристите позволяват само на себе си да подвеждат хората с думи и доктрини. Те не позволяват на Божиите избраници да прославят Бог, като говорят за своето свидетелство за преживяване, което показва кой тип хора антихристите мразят и от какви хора се страхуват най-много. Когато някой се отличи с дадена работа, или когато е способен да говори за истинско свидетелство за преживяване, а Божиите избраници получат от това ползи, духовно извисяване и подкрепа, и всички започнат въодушевено да го хвалят, в сърцето на антихриста се надигат завист и омраза и той се опитва да изолира и потисне този човек. В никакъв случай не допуска такива хора да поемат каквато и да е работа, за да не застрашат статуса му. Хората с реалността на истината служат да подчертаят и изтъкнат бедността, окаяността, грозотата и нечестивостта на антихристите, когато те присъстват сред тях, така че когато антихристите си избират партньор или съработник, те никога не избират хора с реалността на истината, никога не избират хора, които могат да говорят за своето свидетелство за преживяване, и никога не избират честни хора или хора, които са способни да практикуват истината. Това са хората, на които антихристите завиждат най-много и които мразят най-много, и те са трън в очите им. Независимо колко добри или полезни за делото на Божия дом дела вършат тези хора, които практикуват истината, антихристите ще се опитват всячески да прикрият тези дела. Те дори ще изопачават фактите, за да си приписват заслуги за добрите неща и да прехвърлят вината за лошите неща върху другите, за да издигнат себе си и да принизят другите хора. Антихристите изпитват голяма завист и омраза към онези, които се стремят към истината и които са способни да говорят за своето свидетелство за преживяване. Те се страхуват, че тези хора ще застрашат собствения им статус, и затова правят всичко възможно, за да ги нападат и изключват. Те забраняват на братята и сестрите да контактуват с тях или да се доближават до тях, да подкрепят или да хвалят тези хора, които са способни да говорят за своето свидетелство за преживяване. Именно това в най-голяма степен разкрива сатанинската природа на антихристите, която изпитва неприязън към истината и мрази Бог. И също така доказва, че антихристите са злото насрещно течение в църквата, че именно те са виновни за смущаването на църковната работа и за възпрепятстването на Божията воля. Нещо повече, антихристите често фабрикуват лъжи и изопачават фактите сред братята и сестрите, като омаловажават и заклеймяват хората, които могат да говорят за своето свидетелство за преживяване. Каквато и работа да вършат тези хора, антихристите си намират оправдания да ги изключват, да ги потискат и да са осъдителни към тях, като казват, че те са надменни и самоправедни, че обичат да се перчат и че таят амбиции. В действителност тези хора имат някакво свидетелство за преживяване и притежават част от реалността на истината. Те са с относително добра човешка природа, имат съвест и разум и са способни да приемат истината. И макар че може да имат някои недостатъци, липси и случайни проявления на покварен нрав, те са способни да се самоанализират и да се покайват. Тези хора са хората, които Бог ще спаси и за които има надежда да бъдат доведени до съвършенство от Бог. В обобщение, тези хора са подходящи за изпълнение на дълг. Те отговарят на изискванията и принципите за изпълнение на дълг. Антихристът обаче си мисли: „Няма как да се примиря с това. Искаш да играеш роля на моя територия и да се съревноваваш с мен. Това е невъзможно. Не си го и помисляй! По-образован си от мен, по-красноречив, по-популярен си и се стремиш към истината по-усърдно от мен. Какво щях да правя, ако трябваше да си сътруднича с теб, а ти ми откраднеш успеха?“. Съобразява ли се с интересите на Божия дом? Не. За какво мисли? Мисли само за това как да запази собствения си статус. Макар антихристът да знае, че е неспособен да свърши истинска работа, той не култивира и не насърчава хората с добри заложби, които се стремят към истината. Насърчава единствено хора, които го ласкаят, които са склонни да се кланят на други, които го одобряват и в сърцата си му се възхищават, които се съгласяват с него, изобщо не разбират истината и нямат проницателност. Антихристите издигат тези хора до себе си, за да им служат, да тичат насам-натам заради тях и да прекарват всеки ден, кръжейки около тях. Това дава на антихристите власт в църквата и означава, че много хора се сближават с тях, следват ги и никой не смее да ги оскърби. Всички тези хора, които антихристите развиват, са хора, които не се стремят към истината. На повечето от тях им липсва духовно разбиране и не знаят нищо друго освен да следват правила. Те обичат да следват тенденциите и силните на деня. Те са от типа, който се окуражава от наличието на силен господар — банда объркани хора. Какво гласи онази поговорка на невярващите? По-добре да си оръженосец на добър човек, отколкото почитан праотец на лош. Антихристите правят точно обратното — те действат като почитани праотци на такива хора и се заемат да ги развиват като свои знаменосци и мажоретки. Всеки път, когато един антихрист е на власт в дадена църква, той винаги ще набира за свои помощници объркани хора и такива, които сляпо се мотаят наоколо, като същевременно изключва и потиска онези хора със заложби, които могат да разберат и практикуват истината, които могат да поемат работа — и особено онези водачи и работници, които са способни на реална работа. По този начин в църквата се формират два лагера: в единия лагер са тези, чиято човешка природа е сравнително честна, които изпълняват дълга си искрено и са хора, които се стремят към истината. Другият лагер е банда хора, които са объркани и които сляпо се мотаят наоколо, водени от антихристи. Тези два лагера ще продължат да се борят помежду си, докато антихристите не бъдат разкрити и отстранени. Антихристите винаги се борят и действат срещу тези, които изпълняват дълга си искрено и се стремят към истината. Това не смущава ли сериозно делото на църквата? Не прекъсва ли и не смущава ли Божието дело? Тези антихристки сили не са ли препъни камък и препятствие, което пречи на Божията воля да се изпълнява в църквата? Не е ли това нечестива сила, която се противопоставя на Бог? Защо антихристите действат по този начин? Защото в съзнанието им е ясно, че ако тези положителни герои се изправят и станат водачи и работници, те ще бъдат конкуренти на антихристите. Ще бъдат противостоящата сила на антихристите и категорично няма да слушат думите на антихристите, нито ще им се подчиняват. Категорично няма да следват всяка заповед на антихристите. Тези хора биха били достатъчни, за да представляват заплаха за статуса на антихристите. Когато антихристите видят тези хора, в сърцата им се надига омраза. Ако не изключат и не победят тези хора, и не съсипят имената им, сърцата им няма да намерят мир и спокойствие. Ето защо те трябва да работят бързо, за да развият собствената си сила и да укрепят редиците си. По този начин могат да контролират повече от Божиите избраници и никога повече няма да се наложи да се притесняват, че шепа стремящи се към истината заплашват статуса им. Антихристите формират своя собствена сила в църквата, като вземат тези, които ги слушат, подчиняват им се и им се подмазват, и ги повишават да отговарят за всеки аспект от работата. Полезно ли е това за делото на Божия дом? Не. Не само че не е полезно, но и създава прекъсвания и смущения в работата на църквата. Ако тази нечестива сила има повече от половината хора на своя страна, има вероятност тя да събори църквата. Това е така, защото броят на стремящите се към истината в църквата представлява малцинство, докато полагащите труд и неверниците, които са там само за да ядат хляб до насита, представляват поне половината. В тази ситуация, ако антихристите съсредоточат силата си върху подвеждането и привличането на тези хора на своя страна, те естествено ще имат надмощие, когато църквата избира водачи. Ето защо Божият дом винаги подчертава, че по време на избори трябва да се разговаря за истината, докато тя стане ясна. Ако не сте в състояние да разобличите и победите антихристите, като разговаряте за истината, антихристите биха могли да подведат хората и да бъдат избрани за водачи, като завземат и контролират църквата. Това няма ли да е опасно? Ако в църквата се появят един или двама антихристи, това не би предизвикало страх, но ако антихристите се превърнат в сила и постигнат определено ниво на влияние, това би предизвикало страх. Ето защо антихристите трябва да бъдат изкоренени и отлъчени от църквата, преди да достигнат това ниво на влияние. Тази задача е от най-висок приоритет и е съществена. Освен това онези неверници в църквата, особено тези, които са склонни да се прекланят и да следват човек, които обичат да следват силата, които обичат да бъдат съучастници и поддръжници на дяволи, които обичат да формират клики — такива неверници и дяволи като тях трябва да бъдат премахнати възможно най-бързо. Това е единственият начин да се попречи на тази тълпа да формира сила, която да смущава и контролира църквата. Това е нещо, което Божиите избраници трябва да виждат ясно, нещо, с което трябва да се нагърбят тези, които разбират истината. Всички, които се нагърбват с делото на църквата, всички, които проявяват внимание към Божиите намерения, трябва да възприемат тези неща такива, каквито са. Най-вече трябва да виждат такива, каквито са, тези от сорта на антихристите, както и незначителните дяволи, които обичат да ласкаят хората и да им се прекланят, и след това трябва да им налагат ограничения или да ги премахват от църквата. Има толкова голяма нужда от такава практика. Хора като антихристите се заемат специално да се сближат с такива объркани хора, безполезни негодници и подли хора, които не приемат и не обичат истината. Те ги спечелват на своя страна и си „сътрудничат“ с тях доста хармонично и интимно, и ентусиазирано. Що за твари са тези хора? Не са ли членове на бандите на антихристите? Ако Горното случайно освободи техния „почитан праотец“, тези предани потомци няма да търпят това— те ще отсъдят, че Горното е несправедливо, и ще се обединят, за да защитят антихристите. Може ли Божият дом да им позволи да надделеят? Може единствено да ги хване всички в мрежата си и да ги премахне. Те са банда антихристи, зли демони и нито един от тях не бива да бъде оставен да се измъкне. Хора като антихристите рядко действат сами. През повечето време те събират група от поне двама или трима души, с която да предприемат действия. Въпреки това има някои индивидуални случаи на антихристи, които действат самостоятелно. Това е така, защото нямат талант или може би не са получили своя шанс. Общото, което имат с другите обаче, е извънредната им любов към статуса. Не предполагай, че понеже нямат умения или образование, те не обичат статуса. Това е грешно. Не си прозрял ясно същността на един антихрист — стига някой да е антихрист, той обича статуса. Като се има предвид, че антихристите не са в състояние да си сътрудничат с никого, защо тогава подготвят такава група объркани хора, боклуци и паразити, които да им се подмазват? Възнамеряват ли да си сътрудничат с тези хора? Ако наистина можеха да си сътрудничат с тях, тогава твърдението, че „антихристите не са в състояние да си сътрудничат с никого“ не би било валидно. Те не са в състояние да си сътрудничат с никого — това „никого“ се отнася предимно за положителните хора, но като се вземе предвид нравът на един антихрист, те не могат да си сътрудничат и със своите съучастници. И така, какво правят, като подготвят тези хора? Те подготвят група объркани хора, които лесно се командват, които лесно се манипулират, които нямат собствено мнение, които правят всичко, което антихристите кажат — които ще продължат заедно да пазят статуса на антихристите. Ако един антихрист разчита на себе си, той ще бъде съвсем сам и няма да му е лесно да пази статуса си. Ето защо той печели група объркани хора, които да се тълпят около него всеки ден и да вършат неща заради него. Той дори подвежда Божиите избраници: говори за това как тези хора се стремят към истината и как страдат, казва, че заслужават да бъдат развивани, дори казва, че когато тези хора имат разногласия, те се допитват до него и го разпитват — че всички те са покорни, послушни хора. Дали те си сътрудничат при изпълнение на дълга си? Антихристът намира група хора, които ще действат за него, които ще бъдат негови поддръжници, негови съучастници, за да затвърди статуса си. Това не е сътрудничество — това е занимаване с лични дела. Такава е силата на антихристите.

Какво ще кажете, трудно ли е да си сътрудничите с други хора? Всъщност не е. Дори може да се каже, че е лесно. Защо обаче хората все още смятат, че е трудно? Защото имат покварен нрав. За хората, които притежават човешка природа, съвест и разум, сътрудничеството с останалите е сравнително лесно и те могат да почувстват, че е нещо радостно. Това е така, защото за никого не е лесно да постигне нещо сам и в каквато и сфера да работят хората или каквото и да правят, винаги е добре да има човек, който да им посочи нещата и да им предложи помощ — много по-лесно е, отколкото да се справят сами. Освен това хората са ограничени от заложбите си; ограничено е и това, което самите те могат да преживеят. Никой не може да е специалист по всичко: не е възможно един човек да знае всичко, да е способен на всичко, да постигне всичко — това е невъзможно и всеки трябва да притежава такъв разум. И така, каквото и да правиш, било то важно или не, винаги трябва да има някой, който да ти помага, да ти дава насоки и съвети, или да ти съдейства. Само така можеш да си сигурен, че ще постъпваш по-правилно, ще допускаш по-малко грешки и ще си по-малко податлив на заблуди, а това е добре. В частност да служиш на Бог е важен въпрос и ако не промениш покварения си нрав, може да се изложиш на опасност! Когато хората имат сатанински нрав, те могат винаги и навсякъде да се разбунтуват срещу Бог и да Му се противопоставят. Хората, които живеят според сатанински нрав, винаги могат да отрекат Бог, да Му се противопоставят и да Го предадат. Антихристите са много глупави и не го осъзнават, а си мислят: „Достатъчно трудно се добрах до властта, защо да я споделям с друг? Да я дам на друг означава аз да я загубя, нали? Как мога да покажа талантите и способностите си, ако нямам власт?“. Антихристите не осъзнават, че Бог поверява на хората дълг, а не власт или статус. Те приемат само властта и статуса, а загърбват дълга си и не вършат действителна работа. Вместо това се стремят само към слава, изгода и статус, искат само да обсебят властта, да контролират Божиите избраници и да се отдадат на предимствата, които им осигурява статусът. Много е опасно да се постъпва така. Това е противопоставяне на Бог! Всеки, който се стреми към слава, изгода и статус, вместо да изпълнява правилно дълга си, си играе с огъня и с живота си. Хората, които си играят с огъня и живота си, по всяко време могат да се обрекат на гибел. Днес, като водач или работник, ти служиш на Бог, което не е нещо обикновено. Не работиш за някой човек, камо ли за да си плащаш сметките и да слагаш храна на масата, а изпълняваш дълга си в църквата. И какво означава изпълнението на дълга, особено като се има предвид, че той идва от Божието поръчение? Означава, че за това дали изпълняваш дълга си добре, или не, отговаряш пред Бог. Накрая трябва да дадеш отчет пред Бог и трябва да има резултат. Приел си Божие поръчение, поел си свещена отговорност, затова колкото и да е важна или незначителна тази отговорност, тя е сериозна. Колко сериозна е тя? В по-тесен смисъл тя включва въпроса дали можеш да придобиеш истината в този живот и как Бог гледа на теб. В по-общ смисъл тя е пряко свързана с перспективите и съдбата ти, с твоя изход. Ако извършиш зло и се противопоставиш на Бог, ще бъдеш заклеймен и наказан. Бог си записва всичко, което правиш, когато изпълняваш дълга си, и има Свои собствени принципи и критерии за това, как да оценява и преценява. Бог определя изхода ти въз основа на всичко, което се проявява в теб, докато изпълняваш дълга си. Това сериозен въпрос ли е? Наистина е сериозен! И така, ако ти е възложена задача, сам ли трябва да се справиш с нея? (Не.) Тази работа не е нещо, което можеш да свършиш сам, но тя наистина изисква да поемеш отговорност за нея. Отговорността е твоя. Ти трябва да завършиш това поръчение. Какво включва то? Включва сътрудничеството, как да сътрудничиш в служенето, как да сътрудничиш, за да изпълниш дълга си, как да сътрудничиш, за да изпълниш поръчението си, как да сътрудничиш така, че да следваш Божията воля. То включва всички тези неща.

Хармоничното сътрудничество включва много неща. Най-малкото, едно от тях е да позволяваш на другите да се изкажат и да правят различни предложения. Ако наистина си разумен, каквато и работа да вършиш, първо трябва да се научиш да търсиш истините принципи, както и да поемеш инициативата да потърсиш мнението на другите. Стига да приемаш сериозно всяко предложение и след това да решавате проблемите в единодушие и единомислие, по същество ще постигнете хармонично сътрудничество. Така ще срещате много по-малко трудности при изпълняване на дълга си. Каквито и проблеми да възникват, лесно ще ги разрешите и ще се справите с тях. Това е резултатът от хармоничното сътрудничество. Понякога има спорове по незначителни въпроси, но те няма да са проблем, стига да не засягат работата. Въпреки това по ключови и важни въпроси, свързани с делото на църквата, трябва да постигате консенсус и да търсите истината, за да ги разрешите. Има проблем, ако си водач или работник и все се мислиш за по-висш от останалите и се наслаждаваш на дълга си, сякаш е някакъв държавен пост, все се отдаваш на облагите от статуса си, все кроиш собствени планове, все се съобразяваш със собствената си слава, с придобивките и статуса си и им се наслаждаваш, все се занимаваш с лични дела и непрестанно се стремиш да придобиеш по-висок статус, да управляваш и контролираш повече хора и да разшириш обхвата на властта си. Много е опасно да се отнасяш към важен дълг като към възможност да се радваш на положението си, сякаш си държавен служител. Ти си антихрист, ако все така постъпваш, ако не искаш да си сътрудничиш с други хора, да отслабиш властта си и да я споделиш с друг, ако не искаш някой друг да те засенчи и да стане център на вниманието, и ако единствено искаш да се радваш на властта сам. Ако обаче често търсиш истината, практикуваш опълчване срещу плътта си и срещу собствените си мотиви и идеи, и ако си способен да се наемеш да си сътрудничиш с другите, да разкриеш сърцето си, за да се съветваш и да търсиш с останалите, да слушаш внимателно идеите и предложенията им и да приемаш правилните съвети, които се съобразяват с истината, който и да ги дава, тогава практикуваш мъдро и правилно и си способен да избегнеш поемането по погрешен път. Това ще те предпази. Трябва да се откажеш от водаческите титли, да се откажеш от омърсяващото влияние на статуса, да се възприемаш като обикновен човек, да застанеш на нивото на другите и да се отнасяш отговорно към дълга си. Ако винаги разглеждаш дълга си като някаква официална титла и статус или като лавров венец и си въобразяваш, че другите са там, за да работят за твоята позиция и да я обслужват, това е проблем и Бог ще те намрази и ще се отврати от теб. Ако вярваш, че си равен на другите, че Бог ти е дал само малко по-голямо поръчение и по-голяма отговорност, ако можеш да се научиш да се поставяш на равна нога с останалите и дори да благоволяваш да ги питаш какво мислят, и ако можеш сериозно, съсредоточено и внимателно да се вслушваш в думите им, тогава ще си сътрудничиш хармонично с другите. Какъв резултат ще постигне това хармонично сътрудничество? Резултатът е забележителен. Ще придобиеш неща, които никога преди не си имал, а именно светлината на истината и реалностите на живота; ще откриеш заслугите на другите и ще се поучиш от техните силни страни. Има и още нещо: възприемаш другите хора като тъпи, малоумни, глупави и по-нисши от теб, но когато се вслушаш в тяхното мнение или когато други хора споделят с теб, неволно ще откриеш, че никой не е толкова обикновен, колкото си мислиш, че всеки може да предложи различни мисли и идеи и че всеки има своите заслуги. Ако се научите да си сътрудничите хармонично, освен че ще ти помогне да се учиш от силните страни на другите, това може да разкрие твоята надменност и самоправедност и да те възпре да си въобразиш, че си умен. Когато вече не се смяташ за по-умен и по-добър от всички останали, ще престанеш да живееш в това нарцистично и самодоволно състояние. И това ще те предпази, нали? Такъв е урокът, който трябва да научиш, и това е ползата, която трябва да извлечеш от сътрудничеството с другите.

В отношенията си с хората Аз слушам внимателно какво казват повечето от тях. Целенасочено изследвам всякакви хора, слушам ги как говорят и изучавам езика и стила, които използват. Ти например си мислеше, че повечето хора получават само някакво образование, но не познават уменията на никакъв занаят и затова няма нужда да се общува с тях. Всъщност това не е така. Когато общуваш с тези хора или дори с някои по-особени хора, можеш да разбереш неща дълбоко в сърцата им, които не можеш да видиш или доловиш — неща като техните мисли и възгледи, някои от които са изопачени, а други — правилни. Разбира се, тази „правилност“ може да е доста далеч от истината. Може да няма нищо общо с нея. Но ти ще можеш да опознаеш повече аспекти на човешката природа. Това не е ли добре за теб? (Да.) Това е прозрение. Това е начин да разшириш прозрението си. Някои може да кажат: „Каква е ползата от разширяването на прозрението ни?“. Това е от полза за разбирането ти на различните типове хора, за твоята проницателност и разнищване на различните типове хора, и още повече за способността ти да помагаш на различните типове хора. Това е пътят, по който се върши много работа. Някои хора са лъжливо духовни и мислят: „Сега, когато вярвам в Бог, не слушам радио или новини и не чета вестници. Не общувам с външния свят. Всички хора от всички сфери на живота и професии са дяволи!“. Е, грешиш. Ако имаш истината, все още ли се страхуваш да общуваш с дяволи? Дори Бог понякога общува със Сатана в духовния свят. Променя ли се Той заради това? Ни най-малко. Ти се страхуваш да общуваш с дяволи, а в този страх има проблем. Това, от което всъщност трябва да се боиш, е, че не разбираш истината, че имаш неточно възприемане и възглед за вярата в Бог и за истината, че имаш много представи и фантазии и че си твърде догматичен. Ето защо, независимо дали си водач, работник или ръководител на група, за каквато и работа да отговаряш и каквато и роля да играеш, трябва да се научиш да си сътрудничиш с другите и да общуваш с тях. Не говори високопарни идеи и не се преструвай на благороден, за да накараш хората да се вслушват в теб. Ако винаги говориш високопарни идеи и никога не си в състояние да приложиш истината на практика или да си сътрудничиш с другите, ставаш за смях. Кой тогава ще ти обърне внимание? Как се случи падението на фарисеите? Те винаги проповядваха богословски теории и говореха високопарно. Докато продължаваха да го правят, Бог вече не беше в сърцата им — те Го отрекоха и дори използваха човешките представи, закони и правила, за да заклеймят Бог и да Му се противопоставят, и да Го приковат на кръста. По цял ден държаха Библиите си, като ги четяха и ги изследваха, можеха свободно да цитират писанието. И какъв беше резултатът в крайна сметка? Не знаеха къде е Бог, нито какъв е Неговият нрав, и макар Той да беше изразил много истини, те не приеха и частица от тях, а Му се противопоставяха и Го заклеймиха. Не беше ли това краят им? Ясно знаете какви бяха резултатите от това. Имате ли такива погрешни възгледи във вярата си в Бог? Не сте ли изолирани? (Да.) Да Ме виждате изолиран? Понякога чета новините, а понякога гледам интервюта със специални гости и други подобни програми. Понякога си говоря непринудено с братята и сестрите, а понякога си бъбря с някого, който готви или чисти. Говоря по малко с всеки, когото видя. Не си мисли, че понеже си поел дадена задача или имаш някакъв специален талант, или дори понеже си поел специална мисия, си по-специален от другите. Това е грешно. В момента, в който си помислиш, че си по-специален от другите, този погрешен възглед неусетно ще те заключи в клетка — ще те огради отвън с бронзови и железни стени. Тогава ще почувстваш, че си най-висшият от всички, че не можеш да правиш това и онова, че не можеш да говориш или да общуваш с еди-кой си човек, че дори не можеш да се смееш. И какво се случва накрая? В какъв човек се превръщаш? (В изолиран самотник.) Ставаш изолиран самотник. Вижте как древните императори винаги казваха неща като: „Аз, и никой друг, съм такъв и такъв“, „Аз, отделен от всички, съм еди-какъв си“, „Аз, и никой друг, мисля“ — винаги са се обявявали за сами. Ако винаги се обявяваш за сам, колко велик трябва да мислиш, че си? Толкова велик, че наистина си станал син на небето? Такъв ли си? По същество ти си обикновен човек. Ако винаги се мислиш за велик и необикновен, значи си в беда. Нещата ще тръгнат на зле. Ако се отнасяш към света и постъпваш с такъв погрешен възглед, тогава начините и средствата на твоите действия ще се променят — принципите ти ще се променят. Ако винаги си мислиш, че се отличаваш, че си по-висш от всички останали, че не бива да правиш това или онова, че вършенето на такива неща не отговаря на твоя статус и положение, не са ли тръгнали тогава нещата на зле? (Да.) Ще си мислиш: „С моя статус не мога просто да казвам всичко на другите!“, „С моя статус не мога да казвам на другите, че съм непокорен!“, „С положение като моето не мога да казвам на другите такива унизителни неща като моите слабости, дефекти, недостатъци и липса на образование — категорично не мога да позволя на никого да знае за тези неща!“. Това би било изтощително, нали? (Да.) Ако живееш по такъв изтощителен начин, би ли могъл да изпълняваш добре дълга си? (Не.) Къде възниква проблемът? Той възниква във възгледите ти за твоя дълг и статус. Колкото и велик „служител“ да си, каквато и длъжност да заемаш, за колкото и хора да отговаряш, всъщност това не е нищо повече от различен дълг. Ти не си по-различен от другите. Не можеш да прозреш това, но в сърцето си винаги чувстваш: „Това не е различен дълг — това всъщност е разлика в положението. Трябва да съм над другите. Как бих могъл да си сътруднича с другите? Те може и да си сътрудничат с мен — аз не мога да си сътруднича с тях!“. Ако винаги мислиш така, ако винаги искаш да си над всички останали, ако винаги искаш да стъпиш на раменете на другите - над тях и да ги гледаш отвисоко, няма да ти е лесно да си сътрудничиш с хората. Винаги ще си мислиш: „Какво знае този човек? Ако знаеше нещо, братята и сестрите щяха да изберат него за водач. Тогава защо избраха мен? Защото съм по-добър от него. Така че не бива да обсъждам нещата с него. Ако го направя, това би означавало, че не съм велик. За да докажа, че съм велик, не мога да обсъждам нещата с никого. Никой не е подходящ да обсъжда работата с мен — абсолютно никой!“. Ето така мислят антихристите.

В континентален Китай комунистическата партия потиска религиозните вярвания. Средата е ужасна. Вярващите в Бог са изправени пред опасността да бъдат арестувани по всяко време, затова водачите и работниците не се събират толкова често. Понякога те дори не могат да провеждат съвместни събрания на работниците веднъж месечно. Изчакват, докато условията позволят да се съберат или докато намерят подходящо място. Тогава как се върши работата? Когато има работни подредби, трябва да се намери някой, който да ги предаде. Веднъж намерихме един брат наблизо, за да предаде работните подредби на един областен водач. Този брат беше обикновен вярващ и когато предаде работните подредби, областният водач ги прочете и каза: „Хм. Точно това очаквах“. С какво се изтъкваше той пред този брат? Той си придаваше важност, така че всеки, който гледа, да каже: „Еха, това беше толкова достойно. Какъв стил!“. И това не е нищо — веднага след това той каза: „Този ли е човекът, когото ми изпращат да ми предаде работните подредби? Рангът му не е достатъчно висок!“. Това означаваше: „Аз съм областен водач, важен водач. Как може да пратят обикновен вярващ да ми предава неща? Това не е ли прескачане на нива в йерархията? Горното наистина ме подценява. Аз съм областен водач, така че трябваше да изпратят поне районен водач, за да предаде това, а те ми изпратиха един най-обикновен вярващ — рангът му не е достатъчно висок!“. Какъв човек само е този водач! Колко трябва да цени статуса си, за да каже, че пратеникът не е с достатъчно висок ранг? Той използва титлата си като претекст, за да наложи властта си. Не е ли той нещо дяволско? (Да.) Разбира се, че е нещо дяволско. В делото на църквата придирчиви ли сме към това кой е изпратен да предава неща или да дава известия? В среда като тази в континентален Китай братята и сестрите са изправени пред толкова големи рискове, докато са на път да предадат нещо, и все пак, когато този брат пристигна с работните подредби, водачът му каза, че не е с достатъчно висок ранг, като намекваше, че трябва да се намери някой достатъчно високопоставен, някой, който съответства на водача по положение и статус, и че да се направи другояче означава да се подценява водачът — не е ли това нравът на антихрист? (Да.) Това е нравът на антихрист. Тази дяволска личност не може да върши никаква действителна работа и няма никакви умения, но въпреки това има такива изисквания — въпреки това поставя такъв акцент върху статуса. Коя е неговата крилата фраза? „Рангът му не е достатъчно висок“. Който и да говори с него, той първо пита: „Какво ниво водач си? Водач на малка група? Махай се — рангът ти не е достатъчно висок!“. Ако братът Горе провежда сбирка, той винаги ще се набута напред, като казва: „Този брат е най-великият сред църковните водачи, а аз съм следващият след него. Където и да седи той, аз отивам точно до него, според ранга“. Ето колко ясно определено е това в ума му. Не е ли безсрамно? (Да.) Толкова е безсрамно — той няма самосъзнание! Колко безсрамен е той? Достатъчно, за да отврати хората. Въпреки че има титлата водач, какво е в състояние да направи? Колко добре го прави? Трябва да има някакви резултати, които да покаже, преди да може да изтъква пригодността си — това би било уместно. Това би било логично. И все пак той разграничава хората според ранга, без да е постигнал никакви резултати, без да е свършил никаква работа! И какъв е тогава неговият ранг? Като областен водач той не е свършил много действителна работа — не е на висотата на този ранг. Ако трябва да разгранича хората според ранга, има ли някой, който би могъл да се доближи до Мен? Не. Виждате ли Ме да разграничавам хората въз основа на ранга, когато общувам с тях? Не — независимо с кого се срещам, говоря с него малко, ако мога, а ако нямам време, просто го поздравявам и това е всичко. Този антихрист обаче не мисли така. Той смята положението, статуса и обществената си стойност за по-важни от всичко, дори за по-ценни от собствения му живот. Вие правите ли разграничение въз основа на ранга, когато изпълнявате дълга си заедно? Някои хора правят разграничение по ранг във всичко, което вършат. При най-малкия повод ще кажат, че другите хора надвишават правомощията на своя ранг в работата, която вършат, и в известията, които дават. Какви са тези правомощия, които надвишават? Първо изпълнявай добре собствения си дълг. Не можеш да изпълняваш добре никакъв дълг или да вършиш никаква работа и въпреки това все още правиш разграничение въз основа на ранга — кой те е молил да правиш това? Още не е дошло време да се правят разграничения въз основа на ранга. Ти го правиш твърде рано - нямаш самосъзнание. Има моменти, когато отиваме някъде и намираме там хора, за да разрешим даден проблем. Търсим ли подходящи хора въз основа на ранга? По принцип не. Ако ти отговаряш за работата, тогава ще търсим теб, а ако те няма, ще намерим някой друг. Не правим разграничения въз основа на ранга, нито въз основа на висок или нисък статус. Ако някой сам си поеме да прави такива разграничения, той няма самосъзнание и не разбира принципите. Ако в Божия дом разграничаваш статуса, ранга и титлите толкова дребнаво, колкото невярващите, тогава наистина ти липсва разум! Не разбираш истината — липсва ти толкова много. Не разбираш какво представлява вярата в Бог.

Току-що разговаряхме за практиката да се сътрудничи с другите. Лесно ли е да се направи това? Всеки, който може да търси истината, който има малко чувство за срам, както и човешка природа, съвест и разум, може да практикува сътрудничество с другите. Именно хората без човешка природа, които винаги искат да имат монопол върху статуса, които винаги мислят за собственото си достойнство, статус, слава и придобивки, не могат да сътрудничат с никого. Разбира се, това е и едно от основните проявления на антихристите: те не си сътрудничат с никого, нито могат да постигнат хармонично сътрудничество с когото и да било. Не практикуват този принцип. Каква е причината за това? Те не желаят да се откажат от властта. Не желаят да позволят на другите да знаят, че има неща, които не могат да прозрат, че има неща, за които трябва да се посъветват. Те представят на хората една илюзия, като ги карат да мислят, че няма нищо, което да не могат да направят, нищо, което да не знаят, нищо, с което да не са наясно, че имат отговори на всичко и че всичко за тях е изпълнимо, възможно и постижимо — че не се нуждаят от другите, нито от помощ, напомняния или съвети от тях. Това е едната причина. Кой е най-очевидният вид нрав на антихристите, освен този? Тоест, кой е нравът, който ще можеш да прозреш, когато влезеш в контакт с тях, само като чуеш една-две техни фрази? Надменност. Колко надменни са те? Те са надменни отвъд границите на разумното — като психично заболяване. Ако например отпият глътка вода и през това време привлекат вниманието с маниера си, ще го изтъкнат като нещо, с което да се похвалят: „Вижте каква хубава осанка имам, когато пия вода“. Особено добри са в това да се перчат и да се изтъкват. Те са особено безсрамни и безочливи. Такива са антихристите. Те считат, че никой не може да се мери с тях. Особено добри са в това да се изтъкват и напълно им липсва себепознание. Някои антихристи са особено грозни, но си мислят, че изглеждат добре — с овално лице, с бадемовидни очи и с извити вежди. На тях им липсва дори тази частица себепознание. Към 30-40-годишна възраст средностатистическият човек в общи линии е преценил точно собствения си външен вид и способности. Антихристите обаче не притежават такава рационалност. Какъв е проблемът тук? Проблемът е в това, че надменният им нрав е надхвърлил границите на нормалната рационалност. Колко надменни са те? Дори да изглеждат като жаба, ще кажат, че приличат на лебед. В това има нещо като неспособност да се разграничи кое какво е и какво не е, и нещата се обръщат с главата надолу. Подобна степен на надменност е надменност до степен на безсрамие. Тя е неудържима. Когато обикновените хора кажат нещо хубаво за външния си вид, те го намират за неприлично и се смущават. След като веднъж го кажат, се чувстват засрамени до края на деня и лицето им се зачервява. Антихристите не се изчервяват. Те ще хвалят себе си за добрите неща, които са направили, и за силните страни, които имат, за всичко, в което са добри и по-добри от другите — тези думи просто се леят от устата им, сякаш са обикновена реч. Те дори не се изчервяват! Това е надменност без никаква мяра, срам или рационалност. Ето защо в очите на антихристите всеки нормален човек — особено всеки човек, който търси истината и притежава съвестта и разума на нормалната човешка природа и нормалното мислене — е посредствен, няма особен талант, е по-низш от тях и няма техните силни страни и достойнства. Справедливо е да се каже, че тъй като са надути и вярват, че няма никой, който да се мери с тях — по тази причина не желаят да си сътрудничат или да обсъждат нещата с никого, каквото и да правят. Те може да слушат проповеди, да четат Божиите слова, да са подложени на разобличаването на Неговите слова или понякога да бъдат кастрени, но във всеки случай няма да признаят, че са разкрили поквара и че са прегрешили, а още по-малко, че са надменни и самоправедни. Те не са способни да разберат, че са просто едни обикновени хора, с обикновени заложби. Те не могат да разберат такива неща. Независимо как ги кастриш, те пак ще си мислят, че са с добри заложби, че са нещо повече от обикновените хора. Не е ли това извън всяка надежда? (Да.) Това е извън всяка надежда. Това е антихристът. Колкото и да го кастрят, той просто не може да сведе глава и да признае, че не го бива, че е неспособен. Според него признаването на неговите проблеми, недостатъци или поквара би било равнозначно на това да бъде заклеймен, да бъде унищожен. Това е неговият начин на мислене. Той счита, че щом другите видят неговите недостатъци или щом признае, че заложбите му са малки и че няма духовно разбиране, ще загуби енергия във вярата си в Бог и ще я счита за безсмислена, тъй като статусът му вече няма да е гарантиран — ще е загубил статуса си. Той си мисли: „Има ли смисъл да живея без статус? По-добре да умра!“. А ако има статус, е неудържим в своята надменност, вилнее и върши лоши неща. Ако удари на камък и бъде кастрен, ще иска да изостави поста си, ще стане негативен и ще се отпусне. Вие искате от него да действа в съответствие с истините принципи? Дори не си помисляйте за това. В какво вярва той? „Какво ще кажеш да ми дадеш позиция и да ме оставиш да действам самостоятелно? Искаш да си сътруднича с другите? Това е невъзможно! Не ми намирай партньор — нямам нужда от такъв. Никой не е подходящ да ми бъде партньор. Или просто не ме използвай — нека някой друг да го свърши!“. Що за същество е това? „Може да има само един алфа мъжкар“ — това е начинът на мислене на антихристите и това са техните проявления. Не е ли това извън всяка надежда? (Така е.)

При първата точка, в която се казва, че антихристите не са способни да си сътрудничат с никого, какво предполага тази „неспособност“? Това, че не си сътрудничат с никого и че не могат да постигнат сътрудничество с другите — не са ли това два аспекта? Тук се съдържат тези две значения, които се определят от същността на антихристите. Въпреки че хората може да работят заедно с тях, същността на това не е истинско сътрудничество — те са просто лакеи, които ги подкрепят, тичат по задачи и уреждат въпроси вместо тях. Това по никакъв начин не може да се нарече сътрудничество. Тогава как се определя „сътрудничество“? Факт е, че крайната цел на сътрудничеството е да се постигне разбиране на истините принципи, да се действа според тях, да се разрешава всеки проблем, да се взимат правилните решения — решения, които се съобразяват с принципите, без отклонения, и да се намалят грешките в работата, така че да се занимаваш само с изпълнението на дълга си, а не да правиш каквото си искаш и да вършиш произвол. Първото проявление на това, че антихристите карат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог, е, че не са способни да си сътрудничат с никого. Някои може да кажат: „Да не си способен да сътрудничиш с никого, не е същото като да караш другите да се подчиняват само на теб“. Да не си способен да сътрудничиш с никого, означава, че не се вслушват в ничии думи, нито търсят нечии предложения — те дори не търсят Божиите намерения или истините принципи. Те просто действат и се държат според собствената си воля. Какво се подразбира от това? Те са тези, които господстват в работата си, а не истината, не Бог. И така, принципът на тяхната работа е да карат другите да се вслушват в това, което казват, и да се отнасят с тях, сякаш са истината, сякаш са Бог. Не е ли това естеството му? Някои може да кажат: „Ако не са способни да си сътрудничат с никого, може би причината е, че разбират истината и няма нужда да си сътрудничат“. Така ли стоят нещата? Колкото повече някой разбира истината и я практикува, толкова повече са източниците, които проучва и от които търси, когато действа. Обсъжда нещата и разговаря с хората повече в усилията си да сведе до минимум щетите и вероятността от грешки. Колкото повече някой разбира истината, толкова повече разум има и толкова по-склонен и способен е да си сътрудничи с другите. Не е ли така? А колкото по-малко някой е склонен и способен да си сътрудничи с другите, който не иска да се вслушва в никого, който не иска да обмисля ничии предложения, който в действията си не взима под внимание интересите на Божия дом и не желае да търси дали действията му са съгласно истините принципи — такъв човек още по-малко търси истината и още по-малко я разбира. В какво вярва той погрешно? „Братята и сестрите ме избраха за техен водач; бог ми даде тази възможност да бъда водач. Така че всичко, което правя, е съгласно истината — каквото и да правя, то е правилно“. Не е ли това погрешно разбиране? Защо би имал такова погрешно разбиране? Едно е сигурно: такива хора не обичат истината. И още нещо: такива хора просто не разбират истината. Това е извън всяко съмнение.

Антихристите не са способни да си сътрудничат с никого. Какъвто и дълг да изпълнява антихристът, с когото и да си партнира, винаги ще има противоречия и спорове. Някои хора може да кажат: „Ако отговаря за почистването и всеки ден подрежда вътре, защо да не си сътрудничи с останалите?“. Проблемът е в нрава му: с когото и да си взаимодейства или да работи, той винаги ще го презира, все ще иска да го поучава и да му нарежда какво да прави. Бихте ли казали, че такъв човек може да си сътрудничи с останалите? Не може да си сътрудничи с никого, защото нравът му е твърде покварен. Не само че не може да си сътрудничи с останалите, а и вечно ги поучава и ограничава отвисоко — все иска да сложи юзди на хората и да ги принуди да му се подчиняват. Това не е просто проблем с нрава, а е и сериозен проблем с човешката му природа. Такива хора нямат нито съвест, нито разум. Такива са злите хора. Те не могат да си сътрудничат с никого. Не могат да се разбират с никого. Кои са нещата в човешката природа, които са общи за хората? Кои от тези неща са съвместими? Съвестта и разумът, и нагласата им да обичат истината — това е общото. Ако и двете страни притежават такава нормална човешка природа, тогава могат да се разбират. Ако не я притежават - не могат. А ако единият я притежава, а другият — не, също не могат. Добрите и лошите хора не могат да се разбират — доброжелателните и злите хора не могат да се разбират. Има определени условия, които трябва да се изпълнят, за да могат хората да се разбират нормално помежду си. За да могат да си сътрудничат, те трябва поне да имат съвест и разум и да бъдат търпеливи и толерантни. Хората трябва да са в единомислие, за да могат да си сътрудничат при изпълняването на даден дълг; трябва да се възползват от силните страни на другия, за да компенсират собствените си слабости, трябва да са търпеливи и толерантни и да имат основни критерии за поведението си. Това е начинът да се разбират в хармония и макар че понякога може да има противоречия и спорове, сътрудничеството може да продължи и поне няма да възникне вражда. Сътрудничеството ще е невъзможно, ако човек няма такива основни критерии, не се води от съвестта или разума си и прави нещата с цел да се облагодетелства, като търси само изгода и винаги иска да печели за сметка на останалите. Така е при злите хора и при дяволските царе, които водят непрестанна битка помежду си. Различните зли духове в духовното царство не се разбират помежду си. Макар че понякога дяволите се обединяват, то е само за да се експлоатират взаимно и да постигнат собствените си цели. Обединенията им са временни и не след дълго се разпадат от само себе си. Същото е и при хората. Хората без човешка природа са гнилите ябълки, които развалят цялата купчина. Само с хората с нормална човешка природа е лесно да си сътрудничиш. Те са търпеливи и толерантни към останалите, способни са да се вслушват в чуждото мнение и да загърбят статуса си в работата, която вършат, за да я вършат в дискусия с останалите. И те имат покварен нрав и винаги искат другите да се съобразяват с тях — те също имат такова намерение. От друга страна обаче имат съвест и разум и могат да търсят истината, да познават себе си и да почувстват, че такова действие е неподходящо, за което изпитват угризения, и са способни сами да се обуздаят; затова и методите, и средствата, които прилагат, постепенно ще се променят. И така ще са способни да си сътрудничат с останалите. Те разкриват покварен нрав, но не са зли хора и същината им не е като на антихристите. Те няма да имат никакви сериозни проблеми да си сътрудничат с останалите. Ако бяха зли хора или антихристи, те нямаше да могат да си сътрудничат с други хора. Такива са всички зли хора и антихристи, които Божият дом прочиства. Те не могат да си сътрудничат с никого и в резултат на това винаги се стига до тяхното разкриване и отстраняване. И все пак има много хора с нрав на антихристи, които вървят по пътя на антихристите и които, след като са преминали през много кастрене, могат да приемат истината и да се покаят наистина, и могат да бъдат търпеливи и толерантни с другите. Такива хора са способни постепенно да постигнат хармонично сътрудничество с другите. Единствено антихристите не са способни да си сътрудничат с никого. Колкото и покварен нрав да разкриват, те няма да търсят истината, за да го преодолеят, а ще продължат упорито да действат по своя си начин - безскрупулно и невъздържано. Не само че не могат да си сътрудничат хармонично с другите — ако видят, че някой ги е разпознал и е недоволен от тях, те дори ще се заемат да измъчват този човек и ще възприемат изключващо, враждебно отношение към него. Ще останат враждебни към него за сметка на всевъзможни пречки в църковното дело. Това се определя от природата същност на антихристите.

Какви са уроците, които трябва да научите при обучението за хармонично сътрудничество? Да се научиш да сътрудничиш е един елемент от практиката да обичаш истината, както и един неин признак. Това е един от начините, по които се проявява притежаването на съвест и рационалност от даден човек. Може да казваш, че имаш съвест, достойнство и рационалност, но ако не можеш да си сътрудничиш с никого и не можеш да се разбираш със семейството си, с външни хора или с приятели, взаимоотношенията ти се разпадат и при съвместна работа имаш безкрайни спорове, което ти прави врагове — ако по този начин никога не си способен да се разбираш с никого, значи си в опасност. Ако такова поведение е сред видовете поведение на целия ти покварен нрав или едно от всичките ти видове поведение, които не се съобразяват с истината, и е просто едно поведение, за което знаеш и по отношение на което непрекъснато търсиш и се променяш, все още имаш шанс. Все още има място за спасение, не е голям проблем. Но ако изначално си такъв човек, ако изначално си неспособен да се разбираш с когото и да било и никакви разговори за това не помагат — просто не можеш да въздържиш това — тогава това е сериозен проблем. Ако не му отдаваш значение, независимо как се разговаря с теб за истината, а смяташ, че проблемът не е голяма работа, че това е нормалният ти живот, основният начин, по който се проявява поквареният ти нрав, тогава същността ти е тази на антихрист. А ако това е същността ти, има разлика от това да вървиш по пътя на антихристите. Някои хора вървят по пътя на антихристите, а някои сами са антихристи. Няма ли разлика? (Да.) Тези, които вървят по пътя на антихристите, показват това поведение на антихристи в действията си. Те ще разкриват нрава на антихрист малко по-забележимо и очевидно от обикновения човек, но все още са способни да вършат работа, която е съгласно истината, която има човешка природа и рационалност. Ако някой изобщо не може да върши никаква положителна работа, а вместо това върши нещо, което изцяло представлява тези видове поведение на антихристи, тези разкривания на същността на антихрист — ако цялата работа, която върши, и дългът, който изпълнява, са такива разкривания, без нищо да е съгласно истината — в такъв случай той е антихрист.

Някои водачи и работници в миналото често са разкривали нрав на антихристи: бяха необуздани и своеволни и винаги ставаше по тяхному. Те обаче не извършваха никакви явни злини и човешката им природа не беше ужасна. Чрез кастрене, чрез помощта на братята и сестрите, чрез адаптиране на възложения им дълг или освобождаването им, като са били негативни за известно време, те най-накрая осъзнават, че това, което са разкривали преди, е покварен нрав, стават склонни да се покаят и си мислят: „Най-важното е да постоянствам в изпълнението на дълга си, независимо от всичко. Въпреки че вървях по пътя на антихриста, не бях окачествяван като такъв. Това е Божията милост, затова трябва да работя усърдно във вярата и стремежа си. Няма нищо грешно в пътя на стремежа към истината“. Лека-полека те се обръщат, а след това се покайват. В тях има добри проявления, те са способни да търсят истините принципи, когато изпълняват дълга си, и също така търсят истините принципи, когато общуват с другите. Във всяко отношение те навлизат в положителна посока. Не са ли се променили тогава? Те са се върнали от пътя на антихристите към пътя на практикуването на истината и стремежа към нея. За тях има надежда и шанс да постигнат спасение. Можете ли да окачествите такива хора като антихристи само защото някога са показали някои проявления на антихрист или са вървели по пътя на антихристите? Не. Антихристите по-скоро биха умрели, отколкото да се покаят. Те нямат чувство за срам. Освен това са с порочен и нечестив нрав и изпитват неприязън към истината в крайна степен. Може ли някой, който изпитва такава неприязън към истината, да я практикува или да се покае? Това би било невъзможно. Това, че изпитват такава категорична неприязън към истината означава, че никога няма да се покаят. Едно нещо е сигурно при хората, които са способни да се покаят — а именно, че са правили грешки, но са способни да приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова, способни са да приемат истината и са способни да положат всички усилия да свършат своята част, когато изпълняват дълга си, като приемат Божиите слова за свой личен девиз и ги превръщат в реалността на своя живот. Те приемат истината и дълбоко в себе си не изпитват неприязън към нея. Не е ли това разликата? Това е разликата. Антихристите обаче не спират дотам да отказват да бъдат кастрени — те няма да слушат никого, чиито думи са в съгласие с истината, и не вярват, че Божиите слова са истината, нито ги признават за такива. Каква е тази тяхна природа? Това е природа на крайна неприязън и омраза към истината. Когато някой разговаря за истината или говори за свидетелство за преживяване, те изпитват изключително отвращение към това и са враждебни към човека, който разговаря. Ако някой в църквата разпространява различни нелепи и зли доводи, като говори абсурдни, нелепи неща, това ги прави много щастливи. Те веднага се присъединяват към него и затъват в тинята в тясно сътрудничество с него. Това е случаят на краставите магарета, които се подушват, на подобни, които се привличат. Ако чуят Божиите избраници да разговарят за истината или да говорят за свидетелство за преживяване на своето себепознание и искрено покаяние, това ги изнервя до крайност и те започват да обмислят как да изключват и нападат този човек. Накратко, те не гледат с добро око на никого, който се стреми към истината. Искат да го изключат и да му бъдат врагове. Много харесват и одобряват всеки, който има умението да се изтъква, като проповядва думи и доктрини, сякаш са намерили довереник и спътник. Ако някой каже: „Който върши най-много работа и има най-голям принос, ще бъде богато възнаграден и увенчан, и ще царува заедно с бог“, те ще се развълнуват безкрайно и кръвта им ще кипне. Ще почувстват, че са с една глава над другите, че най-накрая изпъкват в тълпата, че сега има място, където да се покажат и да проявят своята стойност. Тогава ще бъдат доста доволни. Не е ли това неприязън към истината? Да предположим, че им кажеш в общение: „Бог не харесва хора като Павел и изпитва най-голямо отвращение към хората, които вървят по пътя на антихристите, и към онези, които по цял ден повтарят: „Господи, Господи, не съм ли извършил много работа за Теб?“. Той се отвращава от хора, които по цял ден Го молят за награда и корона“. Тези думи със сигурност са истината, но с какво чувство остават те, когато чуят такова общение? Казват ли „амин“ и приемат ли такива думи? Каква е първата им реакция? Отвращение в сърцето и нежелание да слушат — това, което имат предвид, е: „Как можеш да си толкова сигурен в това, което казваш? Ти ли имаш последната дума? Не вярвам на това, което казваш! Ще правя каквото си знам. Ще бъда като Павел и ще поискам венец от бог. Така мога да бъда благословен и да имам добра крайна цел!“. Те настояват да поддържат възгледите на Павел. Не се ли борят по този начин с Бог? Не е ли това явно противопоставяне на Бог? Бог е разобличил и разнищил същността на Павел. Казал е толкова много по този въпрос и всяка дума е истината — и въпреки това тези антихристи не приемат истината или факта, че всички действия и видове поведение на Павел се противопоставяха на Бог. В съзнанието си те все още питат: „Щом ти казваш нещо, това означава ли, че е правилно? На какво основание? За мен това, което Павел е казал и направил, изглежда правилно. В него няма нищо погрешно. Аз се стремя към венец и награда — това е, на което съм способен! Можеш ли да ме спреш? Ще се стремя да върша работа. Щом свърша много, ще имам капитал — ще съм допринесъл и щом е така, ще мога да вляза в небесното царство и да бъда възнаграден. В това няма нищо лошо!“. Ето колко упорити са те. Не приемат истината ни най-малко. Можеш да разговаряш за истината с тях, но тя няма да стигне до тях. Те изпитват неприязън към нея. Това е отношението на антихристите към Божиите слова, към истината, а също и тяхното отношение към Бог. И така, какво чувство изпитвате вие, когато чуете истината? Чувствате, че не се стремите към истината и че не я разбирате. Чувствате, че все още сте много далеч от нея и че ще трябва да се стремите към истината реалност. И винаги, когато се съпоставяте с Божиите слова, тогава чувствате, че просто ви липсва твърде много и че заложбите ви са малки, и ви липсва духовно разбиране — че все още сте нехайни и че във вас все още има нечестивост. И тогава ставате негативни. Не е ли такова вашето състояние? От друга страна, антихристите никога не са негативни. Те винаги са толкова ентусиазирани, никога не се самоанализират или опознават, а мислят, че нямат сериозни проблеми. Такива са хората, които винаги са надменни и самоправедни — щом се доберат до власт, те се превръщат в антихристи.

II. Разнищване на постоянното желание и амбиция на антихристите да контролират и завоюват хората

Ще продължим с общение по следващата точка: антихристите постоянно имат амбицията и желанието да контролират и завоюват хората. Този проблем е по-сериозен от неспособността им да си сътрудничат с когото и да било. Какъв тип хора според вас обичат да контролират и завоюват другите? Какъв тип човек има амбицията и желанието да контролира и завоюва другите? Ще ви дам пример. Тези, които особено много харесват статуса, обичат ли да контролират и завоюват другите? Не са ли те от рода на антихристите? Те подвеждат, контролират и укротяват другите хора, които след това им се прекланят и се вслушват в тях. Така те печелят почитта и уважението на хората и ги карат да им се прекланят и да им се възхищават. Нима тогава те нямат място в сърцата на хората? Ако хората не бяха убедени от тях и не ги одобряваха, биха ли им се прекланяли? Категорично не. Така че след като тези хора придобият статус, те все още трябва да убеждават другите, да ги спечелят напълно и да ги накарат да им се възхищават. Едва тогава хората ще им се прекланят. Това е единият тип хора. Има и друг — тези, които са особено надменни. Те се отнасят с хората по същия начин: първо ги укротяват, като карат всички да им се прекланят и да им се възхищават. Едва тогава са удовлетворени. Крайно жестоките хора също обичат да контролират другите, като ги карат да се вслушват в тях, да се въртят около тях и да вършат разни неща за тях. Що се отнася както до много надменните хора, така и до хората с жесток нрав, щом веднъж вземат властта, те стават антихристи. Антихристите винаги таят амбиция и желание да контролират и завоюват останалите. Когато се срещат с хора, винаги искат да установят как ги възприемат другите, дали имат място в сърцата на останалите, дали хората им се възхищават и дали ги почитат. Много се радват да срещнат човек, който да ги ласкае, да им се кланя и подмазва. Тогава започват да се големеят, да поучават хората, да говорят самохвално и да втълпяват на другите правила, методи, доктрини и представи. Внушават на хората да приемат тези неща за истината и дори ги представят в привлекателна светлина: „Ако можеш да приемеш тези неща, значи си човек, който обича истината и се стреми към нея“. Непроницателните хора ще си помислят, че казаното от тях е разумно, и макар да не им е ясно и да не знаят дали съответства на истината, те чувстват само, че в думите им няма нищо лошо и че не нарушават истината. Така те се подчиняват на антихристите. Ако някой е способен да разпознае антихриста и да го разобличи, това ще разгневи антихриста и той безцеремонно ще обвини и осъди този човек и ще го заплаши с демонстрация на сила. Непроницателните хора се подчиняват напълно на антихриста и му се възхищават от сърце, което поражда у тях преклонение пред антихриста, упование в него и дори страх от него. Те имат чувството, че са поробени от антихриста, сякаш в сърцето си ще изпитват безпокойство, ако загубят водачеството, напътствието и упреците му. Без тези неща сякаш ще им липсва чувство за сигурност и Бог може и да не ги иска вече. Тогава всички, когато правят нещо, ще гледат изражението на антихриста от страх да не остане недоволен. Всички те се опитват да му угаждат. Такива хора са твърдо решени да го следват. В работата си антихристите проповядват думи и доктрини. Удава им се да приучават хората да се придържат към определени правила и никога не им казват какви са истините принципи, към които трябва да се придържат, защо трябва да постъпват по определен начин, каква е Божията воля, какви са работните порядки в Божия дом, каква е най-съществената и най-важна работа или каква е основната работа, която трябва да се свърши. Антихристите изобщо не споменават тези важни неща. Никога не разговарят за истината, когато вършат и организират работата. Самите те не разбират истините принципи, така че единственото, което могат да направят, е да учат хората да се придържат към отделни правила и доктрини — и ако хората се противопоставят на твърденията и правилата им, ще ги сполети порицанието и укорът на антихристите. Антихристите често действат под знамето на Божия дом и отвисоко порицават и поучават останалите. Някои хора дори толкова се объркват от поученията им, че се чувстват задължени на Бог, защото не постъпват според изискванията на антихристите. Такива хора не са ли попаднали под контрола на антихристите? (Така е.) Що за поведение от страна на антихристите е това? Това е поведение на поробване. „Поробване“ се нарича „промиването на мозъци“ на езика на нацията на големия червен змей. Точно както когато големият червен змей залавя вярващи в Бог. Освен че ги изтезава, той използва и друга техника: промиване на мозъци. Независимо дали са земеделци, работници или интелектуалци, големият червен змей използва своите многобройни ереси и заблуди — атеизъм, еволюция и марксизъм-ленинизъм — за да промива мозъците на хората. Той втълпява тези неща на хората насила, независимо колко отвратителни или ненавистни ги намират те, след което използва тези идеи и теории, за да оковава хората и да контролира сърцата им. Ето как големият червен змей пречи на хората да вярват в Бог, да приемат истината и да се стремят към нея, за да бъдат спасени и доведени до съвършенство. По същия начин, независимо колко проповеди чуват хората, които са контролирани от антихристи, те не могат да разберат истината, нито за какво всъщност е вярата в Бог, нито по какъв път трябва да поемат, нито каква е правилната гледна точка, която трябва да имат, когато вършат всяко нещо, нито каква позиция трябва да заемат. Не разбират нито едно от тези неща; всичко в сърцата им са думи и доктрини, и празните теории на тези антихристи. И след като дълго време са били подвеждани и контролирани от антихристите, те стават досущ като тях: превръщат се в хора, които вярват в Бог, но изобщо не приемат истината и дори се противопоставят на Бог и Му се възпротивяват. Какъв тип хора са тези, които са подвеждани и контролирани от антихристите? Несъмнено никой от тях не е любител на истината — всички са лицемери, хора, които не се стремят към истината във вярата си в Бог и които не се занимават със същински дела, когато изпълняват дълга си. Като вярват в Бог, тези хора не следват Бог, а следват антихристите, стават роби на антихристите и в резултат на това не могат да придобият истината. Този изход е неизбежен.

Какъв е принципът, според който Бог се отнася с хората? Принуда ли е? Контрол ли е? Не — точно обратното на контрол. Какъв е Божият принцип в отношението Му към хората? (Той им дава свободна воля.) Да, Той ти дава свободна воля. Дава ти възможност да постигнеш собствено разбиране в дадената среда, която Той нагласява, така че по естествен начин да породиш човешко разбиране и преживяване. Дава ти възможност да разбереш по естествен начин даден аспект на истината, така че когато отново се сблъскаш с такава среда, да знаеш какво да правиш и какво да избереш. Освен това ти дава възможност дълбоко в сърцето си да разбереш кое е правилно и кое е погрешно, така че в крайна сметка да избереш правилния път. Бог не те контролира и не те принуждава. Антихристът обаче действа точно по обратния начин: той ще ти промие мозъка и ще те индоктринира, като те подведе, а след това ще те превърне в свой роб. Защо използвам думата „роб“? Какво е роб? Това означава, че няма да различиш дали антихристът е прав или греши, и няма да смееш да го направиш — няма да знаеш дали е прав или греши, ще бъдеш смутен и объркан в сърцето си. Няма да ти е ясно кое е правилно и кое не; няма да знаеш какво трябва и какво не бива да правиш. Ще чакаш инструкциите на антихриста като кукла на конци, без да смееш да предприемеш действие, ако антихристът не ти каже, и ще смееш да действаш едва след като чуеш заповедите му. Ще си изгубил собствените си вродени способности и свободната ти воля няма да играе ролята си. Ще си се превърнал в мъртвец. Ще имаш сърце, но няма да можеш да мислиш; ще имаш ум, но няма да можеш да обмисляш проблемите — няма да знаеш кое е правилно и кое е погрешно, нито кои неща са положителни и кои са негативни, нито кой е правилният или погрешният начин да действаш. Неусетно антихристът ще е поел контрол над теб. Какво ще контролира той? Сърцето или ума ти? Сърцето ти — след това умът ти по естествен начин ще попадне под неговия контрол. Той ще върже крайниците ти здраво, ще ги стегне силно и стабилно, така че с всяка крачка, която правиш, да затъваш в колебание и съмнение, след което да се дръпваш назад. После искаш да направиш още една крачка, да предприемеш някакво действие, но отново се дръпваш назад. Във всяко нещо, което правиш, видението ти ще бъде замъглено и неясно. Това е неразделна част от подвеждащите забележки на антихриста. Кой е основният похват, с който антихристите контролират хората? Всичко, което казват, са неща в съгласие с представите и фантазиите на хората, с човешките чувства и с човешката логика. Когато говорят, изглежда, че имат частица човешка природа, но не притежават никакви истини реалности. Кажете Ми, могат ли хората, които са контролирани от антихристи и ги следват, да изпълняват дълга си в Божия дом с цялото си сърце и с цялата си сила? (Не.) Каква е причината за това? Те не разбират истината — това е основната причина. Има и още една причина: антихристите участват в игри на власт; те не практикуват истината, когато изпълняват дълга си, нито го правят с цялото си сърце и сила. Могат ли тогава техните лакеи да практикуват истината? Какъвто е антихристът, такива ще бъдат и лакеите, които го следват. Антихристите дават пример, като не практикуват истината, като се противопоставят на принципите, като предават интересите на Божия дом, като са неразумни и действат като диктатори. Може ли това да не се отрази на техните лакеи? Категорично няма как да не се отрази. Така че какво ще стане с онези хора, които те възпират и контролират? Те ще се пазят един от друг, ще се подозират един друг и ще се борят един с друг – ще се надпреварват за слава и придобивки, за възможност да блеснат и за капитал. Дълбоко в себе си всички, контролирани от антихрист, са в дисхармония и вече не са в единомислие. Те са предпазливи и внимателни в действията си, не са открити един с друг и нямат нормални човешки отношения помежду си. Между тях няма нормално общение, няма четене с молитва, няма нормален духовен живот. Те са разпокъсани, точно като невярващите групи, които принадлежат на Сатана там, в света. Така стоят нещата, когато даден антихрист е на власт. Между хората има предпазливост, явни и скрити борби, саботаж, завист, осъждане и сравняване кой поема по-малко отговорност: „Щом ти не поемаш отговорност, и аз няма да поема. На какво основание ще ме караш да мисля за интересите на божия дом, щом ти самият не мислиш за тях? Тогава и аз просто няма да мисля за тях!“. Такова място ли е Божият дом? Не. Що за място е? Това е лагерът на Сатана. Там не властва истината. Това място няма делото на Светия Дух, нито Божието благословение, нито Неговото водачество. Затова всеки един от хората там е като малко дяволче. На пръв поглед хвалебствените думи, които казва за другите, звучат добре: „О, той наистина обича бог, наистина прави приношения, наистина страда, когато изпълнява дълга си!“. Накарай го обаче да даде оценка за даден човек и това, което ще ти каже зад гърба му, ще е различно от това, което казва в негово присъствие. Ако братята и сестрите попаднат в ръцете на лъжеводач, те ще бъдат разпокъсани в изпълнението на дълга си подобно на купчина пясък — няма да постигат резултати и няма да притежават делото на Светия Дух, а повечето от тях няма да се стремят към истината. Тогава какво ще последва, ако попаднат под контрола на антихрист? Тези хора вече не биха могли да се нарекат църква. Биха принадлежали изцяло на лагера на Сатана и на шайката на антихриста.

Защо става така, че антихристите винаги искат да контролират хората? Защото те не защитават интересите на Божия дом, нито ги интересува навлизането на Божиите избраници в живота. Единственото, което ги интересува, е собствената им власт, статус и престиж. Смятат, че стига да контролират сърцата на хората и карат всички да им се прекланят, амбицията и желанието им ще бъдат удовлетворени. Що се отнася до въпроси, които засягат интересите на Божия дом, делото на църквата или навлизането на Божиите избраници в живота, те изобщо не се интересуват от тези неща. Дори когато възникнат проблеми, те не могат да ги видят. Не могат да видят проблеми като например къде кадровите подредби в Божия дом не са подходящи или къде имуществото на Божия дом е било разпределено неразумно, като е загубена твърде голяма част от него, както и кой го е прахосал, нито кой причинява прекъсвания и смущения в работата си или кой използва хората неподходящо, нито кой е нехаен в работата си – камо ли да се справят с такива проблеми. С какво се занимават те? В какви неща се намесват? (Дреболии.) Що за неща са дреболиите? Дайте някои подробности. (Някои водачи ще се заемат да разрешават битовите дела на определени братя и сестри – например, някой от семейството им не се разбира с друг. Това са просто въпроси от ежедневието.) Това е нещо, което лъжеводачите правят. А какво правят антихристите? (Те не обръщат внимание на навлизането на братята и сестрите в живота, нито на неща, които са в разрез с истините принципи. Обръщат внимание само на неща, които засягат тяхното достойнство и статус — например това, че хората не правят каквото са им казали или това, че някои хора не ги харесват. С такива неща се занимават.) Това е част от въпроса. Такива неща се случват. Антихристите проверяват, за да видят кой е нежелано присъствие за тях, кой не се държи почтително с тях и кой може да ги разпознае. Те виждат тези неща и си ги отбелязват наум; такива неща са много важни за тях. Какво друго? (Ако избраният човек в някоя църква ги разпознае и не е в единомислие с тях, те ще търсят начини да упрекват този човек и да направят така, че да го сменят. Те обичат да правят такива неща.) Независимо какви недостатъци или проблеми има някой, който върши лоши неща, или както и да причинява прекъсвания и смущения, антихристите не обръщат внимание на това — те упрекват конкретно хората, които изпълняват дълга си и тези, които се стремят към истината, като търсят оправдания и извинения, за да бъдат сменени тези хора. Има още един основен начин, по който се проявява контролът на антихристите над другите: освен че контролират обикновените братя и сестри, те се опитват да контролират и хората, отговорни за всеки аспект на работата. Винаги искат да държат цялата власт в ръцете си. Затова задават въпроси за всичко. Следят и наблюдават всичко, за да видят как хората вършат нещата. Изобщо не разговарят за истините принципи с хората, нито им дават свобода да действат. Искат да накарат всички да правят това, което казват, и да им се покоряват. Винаги се страхуват, че властта им ще бъде разпокъсана и отнета от други хора. Когато се обсъжда даден въпрос, независимо колко хора разговарят по него или какви резултати дава тяхното общение, те ще отхвърлят всичко, когато то стигне до тях, и дискусията ще трябва да започне отново. А какъв е крайният резултат от това? Нещата не приключват, докато всички не ги послушат, а ако това не се е случило, ще трябва да продължат да разговарят. Това общение понякога продължава до среднощ, без да се позволява на никого да спи. Не приключва, докато другите не се вслушат в онова, което казват. Това е нещо, което антихристите правят. Има ли хора, които вярват, че като прави това, антихристът поема отговорност за работата? Каква е разликата между поемането на отговорност за работата и деспотизма на антихристите? (Разликата е в намерението.) Когато хората са съвестни и проявяват отговорност към работата, те го правят, за да разговарят ясно за истините принципи, така че всички да могат да разберат истината. От друга страна целта на антихристите е да запазят властта, да спечелят надмощие, да оборят всички възгледи, които се отклоняват от техните мнения и които може да ги накарат да загубят престиж. Нима няма разлика между тези намерения? (Има.) Каква е разликата между тях? Можете ли да я разпознаете? Да накараш хората да разберат истините принципи чрез общение и да се бориш за уважение – каква е разликата между двете? (Намеренията.) Не само намеренията — разбира се, че намеренията са различни. (Единият от тези подходи ще е от по-голяма полза за Божия дом.) Единият е от по-голяма полза за Божия дом — това е друга разлика, като се имат предвид интересите на Божия дом. Коя е обаче основната разлика? Когато някой наистина разговаря за истината, става ясно, когато го чуеш, че това не е лично оправдание или защита. Всичко, за което той разговаря, е предназначено да накара всички да разберат Божиите намерения, всичко е свидетелство за Божиите намерения. Такова общение изяснява истините принципи и след като го чуят, хората имат път напред — те знаят кои са принципите, знаят какво трябва да правят в бъдеще, малко вероятно е да се противопоставят на принципите, когато изпълняват дълга си, а целта на практикуването им ще е по-точна. Такова общение не е опетнено ни най-малко с лично оправдание или защита. Как обаче проповядват онези хора, които биха искали да обърнат нещата в своя полза и да поставят другите под свой контрол? За какво проповядват те? Проповядват за своите самооправдания и за мислите, намеренията и целите зад всичко, което са направили, така че хората да го приемат, да го повярват и да не ги разбират погрешно. Всичко е просто самооправдание — в него няма никаква истина. Ако слушаш внимателно, ще чуеш, че в общението им няма никаква истина — всичко е човешки поговорки, извинения и оправдания. Това е всичко. А след като са говорили, всички ли разбират принципите? Не, но са разбрали доста за намеренията на говорещия. Това е методът на антихристите. Така те контролират хората. Щом почувстват, че статусът и престижът им са претърпели загуба и са били засегнати в групата, те веднага свикват събиране, за да се опитат да ги спасят както могат. И как спасяват тези неща? Като дават извинения, предлагат оправдания, казват какво са си мислели по онова време. Каква е целта им, като казват тези неща? Да изчистят всички недоразумения, които хората имат за тях. Точно като големия червен змей: след като е измъчвал някого, той ще го реабилитира и ще свали от него всички обвинения. Каква е целта на това? (Да го изкара чист.) Той те реабилитира и те компенсира, след като е приключил с това да ти направи нещо лошо, така че в крайна сметка да си мислиш, че големият червен змей всъщност е добър и заслужава доверие. По този начин управлението му не е застрашено. Така е и с антихристите: няма нито едно нещо, казано или направено от тях, което да не е заради самите тях. Те няма да кажат нищо заради на истината, още по-малко ще кажат или направят нещо заради интересите на Божия дом. Всичко, което казват и правят, е заради собствената им репутация и статус. Някои може да кажат: „Несправедливо е от Твоя страна да ги определяш като антихристи, защото те се трудят много и вършат работата си много усърдно, като работят и тичат надам-натам за Божия дом от зори до здрач. Понякога са твърде заети, за да се хранят. Толкова много са страдали!“. А за кого страдат? (За себе си.) За себе си. Ако нямаха статус, щяха ли да правят същото? Те тичат така за собствената си репутация и статус — правят го за награда. Ако не бяха възнаградени или ако нямаха слава, придобивки или статус, щяха отдавна да са се отказали. Те правят тези неща пред другите и докато го правят, искат Бог да узнае за тях и да Го накарат да им даде дължимата награда в светлината на всичко, което са направили. Това, което в крайна сметка искат, е награда; не искат да придобият истината. Трябва да прозреш това. Когато сметнат, че са натрупали достатъчно капитал, когато имат възможност да говорят сред другите, какво е съдържанието на казаното от тях? Първо, да парадират с приноса си — психологическа атака. Какво е психологическа атака? Това е да накарат всеки да знае дълбоко в сърцето си, че са направили много добрини от името на Божия дом, дали са приноса си, поемали са рискове, вършили са опасна работа, много са тичали насам-натам и немалко са страдали — това означава да извадят на показ постиженията си и да говорят за капитала си пред другите. Второ, те говорят по ексцентричен и безсмислен начин за някакви нереалистични теории, които хората смятат, че разбират, макар да не е така. Тези теории звучат доста задълбочено, загадъчно и абстрактно и карат хората да се прекланят пред антихристите. Освен това говорят бомбастично и объркващо за неща, които според тях никой никога не е разбирал — например технологии, космос, финанси и счетоводство, както и обществено- политически въпроси — дори неща и измами, свързани с престъпния свят. Те разказват личната си история. Как тогава се нарича това? Самоизтъкване. А целта на самоизтъкването им е да предприемат психологическа атака. Мислите ли, че са глупави? Ако тези неща, които казват, нямаха ефект върху хората, щяха ли въпреки това да ги казват? Не. Казват ги с цел: всичко се прави, за да изложат на показ постиженията си, да се изтъкнат и да парадират.

Освен това, какъв маниер възприемат често антихристите? Независимо къде отиват, те възприемат маниера на глава на дадено домакинство — където и да отидат, казват: „Върху какво работите? Как върви? Има ли някакви трудности? Побързайте и се справете с нещата, които са ви възложени! Не бъдете нехайни. Цялото дело на божия дом е важно и не може да се отлага!“. Те са точно като глава на дадено домакинство, винаги надзирават работата на хората в дома си. Какво означава това — да са глава на домакинство? Означава, че всеки в дома им би могъл да направи грешка или да поеме по грешен път, затова те трябва да го наблюдават. Ако не го правят, никой няма да изпълнява дълга си — всички ще се препънат. Антихристите смятат, че всички останали са идиоти, деца, че ако не се суетят около тях, ако ги изпуснат от поглед и за секунда, някои от тях ще сгрешат и ще тръгнат по неправилния път. Що за възглед е това? Нима не възприемат маниера на глава на домакинството? (Така е.) Вършат ли тогава конкретна работа? Никога. Уреждат другите да вършат цялата работа, като се занимават само с бюрокрация и с това да бъдат господари, а когато другите свършат работата, все едно те самите са я свършили — цялата заслуга отива при тях. Те просто се отдават на ползите на статуса си. Никога не правят нищо, което е от полза за делото на Божия дом, и дори да открият, че някой е нехаен или небрежен в изпълнението на дълга си, че някой прекъсва и смущава делото на църквата, те просто му отправят няколко думи на увещание и го утешават, но никога не го разобличават или ограничават — никога не оскърбяват никого. Ако никой не иска да ги слуша, те ще кажат: „Сърцето ми се къса от тревоги за всички вас. Говорих, докато не ми пресъхна гърлото — изнемогнах до такава степен, че едва не се пречупих! Давате ми толкова много поводи за тревога!“. Не е ли безсрамно от тяхна страна да казват това? Отвращавате ли се, като чуете това? Това е един от начините, по които се проявява постоянното желание на антихристите да контролират хората. Как такива антихристи разговарят с хората? Казват Ми например: „Хората под мен не правят това, което им се казва. Не приемат църковното дело на сериозно. Нехайни са и безразборно харчат парите на божия дом. Тези хора са истински зверове — по-долни са и от кучета!“. Какъв е тонът им тук? Те се изкарват, че са изключение. Имат предвид следното: „Аз мисля за интересите на божия дом — те не мислят за тях“. За какви се смятат антихристите? За „рекламно лице“. Какво е рекламно лице? Погледнете рекламните лица от някои държави — що за хора са те? Избрани са заради красотата си. Те са много са хубави, могат да говорят добре и всички са преминали обучение. Зад кулисите всички имат връзки и отношения с високи, богати и красиви мъже, с високопоставени служители, със заможни бизнесмени — затова са рекламни лица. На какво разчитат, за да станат рекламни лица? Дали е само заради хубавия им външен вид, добрата фигура и красноречието? Разчитат главно на задкулисните си връзки. Нима нещата не стават така? (Да.) Да, така стават. Антихристите, които винаги имат маниера на водач или глава на домакинството, винаги искат да използват този маниер, тази поза, за да подвеждат хората и да ги контролират. Не е ли това малко в стила на рекламно лице? Стоят някъде там, със скръстени отзад ръце, а когато братята или сестрите кимат и им се кланят, те казват: „Хубаво — свършете добра работа!“. Кои са те, че да казват това? На каква позиция са се самоназначили? Аз не казвам такива неща, където и да отида — чували ли сте Ме някога да казвам такова нещо? (Не.) Понякога ще кажа: „Тази възможност, която имате, да изпълнявате дълга си в душевен мир, не се постига лесно! Трябва да се възползвате от тази възможност и да изпълнявате добре дълга си — не се оставяйте да ви отпратят поради това, че вършите зло и причинявате смущения“. С какво чувство обаче казвам това? С искреност. Но така ли мисли един антихрист? Не мисли така и не действа така. Казва на другите да вършат добра работа — а той самият прави ли така? Не. Кара другите да вършат добра работа, да работят до изнемога за него, да полагат труд за него, а накрая той е този, които си приписва цялата заслуга. Сега вие работите ли до изнемога за Мен, докато изпълнявате дълга си? (Не.) Нито полагате труд за Мен; вие изпълнявате собствения си дълг и задължения, а след това Божият дом ви предоставя ресурс. Би ли било прекалено да се каже, че Аз ви предоставям ресурс? (Не.) Това не е неправилно твърдение и всъщност нещата наистина стоят така. Но ако искате да го кажа, няма да го направя — това никога няма да излезе от устата Ми. Бих казал само, че Божият дом ви предоставя ресурс: вие изпълнявате собствения си дълг в Божия дом, а Бог ви предоставя ресурс. Така че за кого изпълнявате дълга си? (За себе си.) Вие изпълнявате собствения си дълг и задължения. Това е отговорността, която трябва да изпълните като сътворени същества. Вие правите това пред Бог. Категорично не бива да казвате, че работите за Мен — нямам нужда от това. Нямам нужда някой да работи за Мен; Аз не съм шефът, нито съм президент на някоя компания. Аз не печеля пари от вас и вие не ядете Моята храна. Ние просто си сътрудничим. Аз разговарям с вас за истините, за които трябва да разговарям, за да можете да ги разберете и да поемете по правилния път, и с това сърцето Ми се успокоява — Моята отговорност и задължение са изпълнени докрай. Това е взаимно сътрудничество, като всеки играе своята роля. Далеч не е въпрос на това кой кого експлоатира, кой кого използва, кой кого храни. Не избирайте този маниер — той е безполезен и отвратителен. Наистина вършете работата добре, така че това да е очевидно за всички, и в крайна сметка ще бъдете в добра позиция да си уредите сметките пред Бог. Имат ли антихристите такъв разум? Не. Ако поемат малко отговорност, направят малък принос и са свършили някаква работа, те се хвалят с това по начин, който е откровено отблъскващ — дори искат да бъдат рекламни лица. Ако не се опитваш да бъдеш рекламно лице и се заемеш с някаква действителна работа, всички ще имат известно уважение към теб. Ако възприемеш позата на рекламно лице, но не си в състояние да свършиш никаква конкретна работа и правиш така, че Горното да трябва да се занимава с цялата работа и лично да дава указания за нея, и да проследява нещата, като те надзирава и ти дава напътствия, като Горното върши всеки аспект от работата, и ако ти все още се мислиш за способен, че си станал по-умел, че си направил всичко — не е ли това безсрамно? Антихристите са способни на това. Те лишават Бог от Неговата слава. Когато нормалните хора са преживели някакви неща, те могат да разберат частица от истината и да видят следното: „Заложбите ми са толкова слаби — аз съм нищо. Без загрижеността и надзора на Горното, без да ме държат за ръка, за да ми помогнат, не бих могъл да направя нищо. Бил съм просто една марионетка. Сега съм започнал малко да се опознавам. Знам си нищожната мярка. Няма да имам оплаквания, ако Горното ме кастри отново в бъдеще. Просто ще се покоря“. Като знаеш собствената си нищожна мярка, ти ще вършиш работата, която трябва да свършиш, по благоприличен начин, стъпил здраво на земята. Каквото и да ти възложи Горното, ще го направиш добре, с цялото си сърце и с цялата си сила. Това ли правят антихристите? Не, не го правят — те не зачитат нито интересите на Божия дом, нито делото на Божия дом. Какъв е най-големият интерес на Божия дом? Богатството на църквата? Приношенията за Бог? Не. Какво тогава? Около кой аспект на делото се върти изпълнението на дълга на всеки? Проповядването на евангелието и свидетелстването за Бог, така че цялото човечество да разбере Бог и да се върне при Него. Това е най-големият интерес на Божия дом. И този най-голям интерес се разклонява надолу, като се разделя към всеки екип и всеки аспект на делото, а след това се разделя още по-прецизно чак до различните видове дълг, които всеки човек изпълнява. Това е интересът на Божия дом. Виждахте ли това преди? Не, не го виждахте! Когато говоря за интересите на Божия дом, вие мислите, че това са пари, къщи и коли. Що за интереси са това? Не са ли просто няколко материални неща? Ще кажат ли тогава някои хора: „Като виждаме, че тези неща не са интересите, хайде да ги разхищаваме, както си искаме.“? Става ли така? (Не.) Категорично не! Разхищаването на приношенията е тежък грях.

Какво друго интересува антихристите, освен желанието и амбицията им да контролират хората? По същество – нищо. Не се интересуват особено от нищо друго. Дали всеки човек изпълнява подходящия дълг, дали персоналът е разпределен подходящо, дали някой не прекъсва и не смущава делото на църквата, дали всеки аспект от църковното дело напредва гладко, в кое звено от работата има проблем, кое звено е все още слабо, за кое звено все още не е помислено, къде работата не се върши както трябва – антихристите не се занимават с нищо подобно, нито питат за тези неща. Никога не ги е грижа за тях; никога не вършат тази конкретна работа. Например преводаческото дело, видеообработката, филмопроизводството, работата с текст, работата по проповядване на евангелието и така нататък – те не проследяват усърдно нито един аспект от работата. Стига нещо да не засяга славата, придобивките или статуса им, то сякаш няма нищо общо с тях. И така, кое е единственото, което вършат? Просто се занимават с някои общи въпроси – повърхностна работа, на която хората обръщат внимание и която виждат. Свършват с това, после го изтъкват като своя пригодност и тогава започват да се наслаждават на предимствата на статуса си. Интересуват ли се антихристите от навлизането на Божиите избраници в живота? Не, интересуват се само от репутацията и статуса си, от въпроси, в които могат да се откроят и да накарат хората да ги уважават и да им се прекланят. Така че независимо какви проблеми възникват в работата на църквата, те нито се занимават с тях, нито питат за тях. Независимо колко сериозен е проблемът, независимо колко голяма загуба носи на интересите на Божия дом, те не смятат, че това е проблем. Кажете Ми, имат ли изобщо сърце? Хора с преданост ли са? Хора, които обичат и приемат истината ли са? Зад тези неща трябва да се поставят въпросителни. Е, какво ли правят по цял ден, за да превърнат работата на църквата в пълна бъркотия? Това е достатъчно, за да се види, че ни най-малко не проявяват внимание към Божиите намерения. Не вършат съществената работа, която Бог им е поверил, а се занимават изключително с повърхностни, общи въпроси, така че пред другите хора да изглежда, че работят; външно те са заети да изпълняват дълга си, за да покажат на хората, че имат усърдие и вяра. Това хвърля прах в очите на някои хора. Обаче те не вършат нито един аспект от съществената работа на църквата – не вършат никаква работа по поене и предоставяне на истината. Никога не използват истината, за да разрешават проблеми; просто се занимават с някои общи въпроси и вършат малко работа, която ги кара да изглеждат добре. Към съществената работа на църквата те са просто нехайни и безотговорни — нямат и най-малко чувство за отговорност. Никога не търсят истината, за да разрешат проблемите, независимо какъв брой възникват, и изпълняват дълга си проформа. И след като са се справили с някои повърхностни, общи въпроси, те си мислят, че са свършили действителна работа. Докато вършат дълга си, антихристите вилнеят, като вършат лоши неща и действат произволно и властно. Те превръщат работата на църквата в пълна бъркотия и хаос. Нито един аспект от работата не е изпълнен съгласно критериите и без грешка; нито един аспект от работата не е свършен добре, без да се наложи Горното да се намеси, да попита за него и да го надзирава. И въпреки това някои от тях са пълни с оплаквания и непокорство, след като са били освободени; излагат измамни доводи в своя защита, като прехвърлят отговорността на водачите и работниците от по-горно ниво. Това не е ли напълно неразумно? Истинското отношение на човек към истината не може да се види, когато нищо не се е случило, но когато е кастрен и освободен, истинското му отношение към истината се разкрива. Хората, които приемат истината, са способни да го направят при всякакви обстоятелства. Ако грешат, могат да признаят грешката си; могат да се изправят пред фактите и да приемат истината. Хората, които не обичат истината, няма да признаят, че грешат, дори и грешката им да е била разобличена; още по-малко ще приемат Божият дом да се справя с тях — а какво дори биха използвали някои от тях като оправдание? „Имах намерение да се справя добре — просто не успях. Сега не мога да бъда обвиняван, че съм се справил зле. Имах добри намерения, страдах и платих цена, и отдадох всичко от себе си — да не свършиш нещо добре не е същото като да вършиш зло!“. Уместно ли е да откажеш на Божия дом да се справи с теб, като използваш това оправдание, това извинение? Каквито и оправдания и извинения да дава човек, те не могат да скрият отношението му към истината и към Бог. Това е свързано с неговата природа същност и е най-показателното нещо. Независимо дали нещо се е случило или не, твоето отношение към истината представлява твоята природа същност. То е твоето отношение към Бог. Отношението ти към Бог може да се види просто като се погледне как се отнасяш към истината.

Какво обхванахме в обсъждането си преди малко за поведението на антихристите, свързано с контролирането на хората? (Антихристите се интересуват само от това да контролират хората.) Точно така. Хората, които са особено надменни и особено много обичат статуса, имат голям „интерес“ към контролирането на хората. Този „интерес“ не е положителен — той е желание и амбиция, той е негативен и е с пренебрежителен оттенък. Защо биха се интересували от контролирането на хората? От обективна гледна точка това е тяхната природа, но има и друга причина: хората, които биха контролирали другите, имат специална страст и обич към статуса, славата, придобивките, суетата и властта. Мога ли да го кажа така? (Да.) И тази специална страст и обич не е ли подобна на тази на Сатана? Не е ли това същността на Сатана? Сатана по цял ден обмисля как да подвежда и контролира хората; всеки ден той втълпява на хората погрешни идеи и възгледи, било то чрез внушение и образование или чрез традиционната култура, или чрез наука, възвишено знание и учения — и колкото повече внушава тези неща на хората, толкова повече те му се прекланят. Каква е целта на Сатана, като внушава тези неща на хората? След като направи това, хората притежават неговите идеи; притежават неговите философии и начин на съществуване. Това е равносилно на вкореняване на Сатана в сърцата на хората. Те живеят според Сатана, а техният живот е животът на Сатана — това е животът на дяволи. Не е ли така? Не е ли това и природата на контролирането на хората от антихристите? Те искат да превърнат всички останали в хора като тях; искат да накарат всички да живеят за тях, да им бъдат на разположение и да вършат неща за тях. И всичко трябва да е под техен контрол: мислите и речта на хората, техният стил на говорене, идеите и възгледите им, гледната точка и нагласата, според които действат, дори отношението им към Бог, тяхната вяра и решимост, и въжделение да изпълняват дълга си — всичко това трябва да е под техен контрол. Колко дълбок е този контрол? Първо промиват мозъците и индоктринират хората, а след това продължават, като карат всички хора да правят същото като тях. Те се превръщат в „кръстника“. За да направят хората такива, антихристите използват много методи: има подвеждане, внушение, сплашване и какво още? (Психологически атаки.) Това е част от подвеждането. Какво друго? (Принуда и подкупване на хора.) Как подкупват хората? Някои хора вилнеят и вършат лоши неща, докато изпълняват дълга си в Божия дом. Могат ли антихристите да видят това ясно? За тях то е пределно ясно. Справят ли се тогава с това? Не. И защо не? Искат да използват това, за да подкупят тези хора. Казват им: „Като не се справям с теб, ти правя услуга. Трябва да ми благодариш. Видях те да правиш нещо лошо, но не те докладвах и не се справих с теб. Бях снизходителен. От сега нататък не ми ли дължиш вече благодарност?“. След това тези хора са им благодарни и ги смятат за свои благодетели. От този момент антихристите и тези хора са точно като свине, които се търкалят в една и съща кочина. Докато са на власт, антихристите могат да подкупват такива хора: тези, които вършат зло, които вредят на интересите на Божия дом, които тайно осъждат Бог и които тайно подкопават делото на Божия дом. Ето такава е бандата от зли хора, която антихристите защитават. Не е ли това вид контрол? (Да.) Всъщност антихристите знаят дълбоко в сърцата си, че не тези хора защитават интересите на Божия дом. Всички го знаят — има мълчаливо разбиране — и така те работят в комбина. „Ние сме си лика-прилика. Ти не проявяваш внимание към интересите на божия дом. Ти заблуждаваш бог, както и аз; ти не се стремиш към истината, нито пък аз“. Антихристите подкупват такива хора. Не е ли това подкупване? (Да.) Нямат угризения да допуснат интересите на Божия дом да пострадат. С цената на интересите на Божия дом те опрощават тези хора, които вилнеят, като вършат лоши неща, и живеят на гърба на Божия дом. Сякаш им предоставят ресурс и тези хора несъзнателно са им благодарни. Когато дойде време Божият дом да се справи с тези зли хора, как гледат те на антихристите? Казват си: „О, не. Вече са ги освободили. Ако не бяха, щяхме да можем да се наслаждаваме още малко — с тяхната закрила никой не можеше да се справи с мен“. Все още се чувстват толкова привързани към антихристите! Очевидно е, че всички тези неща, които вършат антихристите, са прекъсвания и смущения, неща, които подвеждат хората, и злодеяния, които се противопоставят на Бог. И всеки човек, който не обича истината, няма да мрази тези злодеяния и дори ще ги прикрива. Например имаше един водач, който прикриваше антихристи. Горното го попита дали някой в църквата причинява прекъсвания и смущения или вилнее, като върши лоши неща, или дали има антихристи, които подвеждат хората. Водачът каза: „Ами ще поразпитам. Сега ще проверя.“ Не беше ли това част от работата му? С този тон — „сега ще проверя“ — той се оправи с Горното и след това оттам не се чу нищо повече по въпроса. Той не провери нищо — не искаше да оскърби тези хора! А когато Горното го попита отново: „Провери ли?“, той каза: „Да — няма такива хора“. Вярно ли беше това? Той беше най-големият антихрист от всички, главният виновник за смущаването на делото на църквата и за накърняването на интересите на Божия дом. Самият той беше антихрист — какво имаше да проверява? Когато той е там, каквито и лоши неща да правеха хората под него, каквито и прекъсвания и смущения да причиняваха, никой не можеше да провери тези неща. Той им пречеше да го направят. Следователно, при такива обстоятелства, не беше ли отделил хората под него от Бог? Беше. И в кого се вслушваха тези хора, след като той ги беше отделил от Бог? Не се ли вслушваха в него? Ето така той стана градският побойник, главатарят на разбойниците, местният тиранин — той постави тези хора под свой контрол. Какъв метод използва? Измами Горното и подлъга тези под него. Подкупваше хората под него и им говореше приятни думи, а Горното излъга — не му позволи да разбере какво се случва долу. Не каза нищо за това на Горното, а също така създаде фалшива представа. Каква фалшива представа създаде? Каза на Горното: „Има една жена в нашата църква, за която всички братя и сестри съобщават, че е с лоша човешка природа, че е невероятно злобна и неспособна да изпълнява какъвто и да е дълг. Какво ще кажете — мога ли да се справя с нея?“. От неговите думи беше ясно, че проявленията на тази жена показват, че тя е зъл човек, с когото трябва да се справят. Така че Горното каза: „В такъв случай може да се справите с нея. Справихте ли се с нея?“. Той каза: „Справихме се с нея миналия месец и я премахнахме“. Дали фактите наистина бяха такива, каквито той ги представи? Какво се оказа, че наистина се случва след по-подробно разпитване? Тази жена не се разбираше с него. И за това си имаше причина: този водач не вършеше действителна работа и винаги сформираше банди и клики сред братята и сестрите — показваше проявленията на антихрист, а тази жена имаше проницателност за него и докладва и разобличи тези проблеми. Веднага щом изпрати този доклад, тя беше разкрита от подчинените на водача и впоследствие беше измъчвана и премахната от него. Този антихрист се справи добре с това да накара всички под него да се надигнат срещу тази жена и да я отхвърлят, и накрая се справи с нея и я премахна, след което съобщи тази „добра новина“ на Горното. Всъщност нещата не стояха така. Случват ли се такива неща в църквата? Да. Тези антихристи потискат братята и сестрите; потискат тези, които могат да ги разпознаят и да докладват проблемите им, както и тези, които могат да прозрат тяхната природа същност. Те дори първи подават жалби срещу жертвите си, като съобщават на Горното, че именно тези хора причиняват смущение. Кой всъщност причинява смущение? Антихристите са тези, които смущават и контролират църквата.

Какви са похватите на антихристите, за да накарат хората да им се покоряват? Един такъв похват е използването на различни средства, за да те контролират — да контролират мислите ти, методите ти, пътя, по който вървиш, и дори — чрез властта, която притежават — дълга, който изпълняваш. Ако се сближиш с тях, ще ти дадат лек дълг, който ти дава възможност да се откроиш; ако никога не им се подчиняваш и винаги посочваш недостатъците им, и разобличаваш проблема с тяхната поквара, те ще подредят да извършваш работа, която хората не харесват — например да накарат някоя млада сестра да върши някаква мръсна, уморителна работа. Те възлагат лека, чиста работа на всеки, който се сближи с тях, ласкае ги и винаги казва това, което искат да чуят. Ето как антихристите се отнасят към хората и ги контролират. Тоест, що се отнася до властта над персонала и преместванията, кой какво прави зависи изцяло от тях, те имат пълен контрол. Дали това е просто вид амбиция и желание? Не, не е. Не съответства ли това точно на осма точка от проявленията на антихристите: „Искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог“? Какво се има предвид под „Искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог“? Какво е погрешното в това проявление? В какво отношение е погрешно? В това, че принуждаването на хората да се покоряват противоречи изцяло на истината. То не е в съгласие с истините принципи. Изцяло противоречи на интересите на Божия дом и на Божиите намерения; нито частица от него не защитава интересите на Божия дом и нито частица от него не е в съгласие с истината. Това, на което карат хората да се покоряват, са изцяло техните собствени амбиции, желания, предпочитания, интереси и представи. Не е ли това същината на проблема? Това е един от начините, по които се проявява същността на антихристите. Не стига ли това до сърцевината на въпроса? Този начин на действие на антихристите би трябвало да е лесен за разпознаване. Има някои водачи и работници, които излагат правилни и коректни възгледи и въпреки че някои хора не са убедени и не могат да ги приемат, тези водачи успяват да упорстват в прилагането на тези правилни възгледи и в прилагането им на практика. Каква е разликата между това поведение и поведението на антихристите? Двете изглеждат сходни на повърхността, но има разлика в същността им. Това, което правят антихристите, е умишлено да се противопоставят на истината и на работните принципи на Божия дом, като карат хората да правят това, което казват, под прикритието, че изпълняват дълг за Божия дом и се покоряват на истината. Това е погрешно — грубо, абсурдно погрешно. Някои водачи и работници отстояват правилни възгледи. Онова, което е в съгласие с истините принципи, трябва да бъде отстоявано; това не е надменност и самоправедност, нито възпиране на хората — това е отстояване на истината. Двата вида поведение външно изглеждат сходни, но същността им е различна: единият е отстояване на истините принципи, а другият е отстояване на погрешни възгледи. Това, което правят антихристите, е изцяло в нарушение на истината, враждебно е към нея и е изцяло водено от личните им амбиции и желания — затова антихристите карат хората да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. Това е сърцевината на тази точка. Това, за което говорихме току-що, е установен факт. Какво се има предвид под желания и амбиции тук? Имат се предвид някои хора, които не правят очевидните неща, които би направил един антихрист, но все пак имат тези склонности. Те имат тези склонности и проявления, което означава, че имат тези желания и амбиции. В каквато и група да се намират, те винаги искат да командват хората като чиновници: „Ти, иди да сготвиш!“, „Ти, иди да уведомиш еди-кого си!“, „Работи усърдно по дълга си и имай повече преданост — бог гледа!“. Необходимо ли е да казват тези неща? Що за тон е това? Кои са те, че винаги да се държат като господари и властелини? Те са нищо, а се осмеляват да говорят такива неща — не е ли това липса на разум? Някои може да кажат: „Те са глупаци.“ Но те не са обикновени глупаци — те са особени. В какво са особени? Когато спорят или обсъждат въпрос с някого, независимо дали са прави или не, те в крайна сметка трябва да надделеят; независимо дали са прави или не, те трябва да имат последната дума, да командват и да вземат решенията. Какъвто и да е статутът им, те желаят да вземат решенията. Ако друг човек надделее, като изрази правилно мнение, те се ядосват; изоставят работата си и отказват да продължат — напускат с думите: „Можете да си говорите каквото искате – така или иначе не правите това, което казвам!“. Нямат ли тази амбиция и желание? Какви са последствията, ако такива хора станат господари и властелини, ако станат надзорници, ако станат водачи? Превръщат се в стандартни антихристи. Имате ли вие такива проявления? Това не би било добре! Не би ли било голямо бедствие, ако един вярващ в Бог не придобие истината, а вместо това се превърне в антихрист?

Как невярващите гледат на хората? Когато срещнат човек, първо гледат външния му вид и облеклото; когато слушат другите да говорят, винаги искат да видят дали те притежават знания. Ако установят, че външният ти вид и облеклото ти не са кой знае какво и че не си добре образован или знаещ, те те презират и искат да надделеят, когато говорят с теб. Аз казвам: „Щом искаш да спориш, давай — говори ти“. Аз си държа езика зад зъбите; отстъпвам. Повечето хора в Божия дом Ме слушат, където и да отида. Затова търся възможности да чуя другите да говорят, да оставя другите да говорят повече – опитвам се да оставя всеки да си каже каквото му е на сърцето и да говори за вътрешните си трудности и за познанието си. Докато слушам, мога да доловя някои отклонения. Мога да доловя някои техни проблеми и недостатъци, какви проблеми са възникнали относно пътя, по който върви, и коя област от църковното дело не се върши добре, какви проблеми остават в нея и дали трябва да се разрешат. Съсредоточавам се върху слушането за тези неща. Ако обсъждаме някакъв въпрос – ако например кажа, че една чаша е хартиена, а ти настояваш, че е пластмасова, Аз ще кажа: „Добре. Ти си прав“. Няма да споря с теб. Някои хора си мислят: „Ако Ти си прав, защо не спориш?“. Зависи от въпроса. Ако се отнася до истината, редно е да се вслушаш в Мен; ако е някакъв външен въпрос, тогава каквото и да кажете, няма да се намесвам — такива неща нямат нищо общо с Мен. Няма смисъл да се спори за такива неща. Има някои хора, които обсъждат определени държавни въпроси. На тях Аз казвам: „Доколкото разбирам, нещата стоят така“. Добавям „доколкото разбирам“ в началото; в това има малко самосъзнание. Излагам факт, който знам, за да илюстрирам въпроса, като казвам: „Ето каква е ситуацията в момента, но ако има някакви специални обстоятелства, за тях не знам“. Това е всичко, което мога да направя, за да оценя нещата въз основа на този факт, но не се фукам колко много знам. Просто им давам малко информация за справка — не искам да заемам по-висока позиция от тях и да ги потискам, да им показвам колко съм блестящ, че знам всичко, а те не знаят нищо. Това не е Моята гледна точка. Когато някои хора си бъбрят с Мен, Аз споменавам малко информация, която не знаят, а те казват: „Ти по цял ден стоиш вътре — какво знаеш?“. Те не знаят тази информация, но искат да спорят и да се карат с Мен за нея. Аз казвам: „Точно така. Не излизам, но това конкретно нещо го знам. Просто ти го казвам и толкова — ако искаш вярвай“. Какво толкова има да се спори за това? Да се спори за подобни неща е нрав. Някои хора дори искат да се състезават за надмощие, когато става въпрос за външен въпрос, казвайки: „Ти как разбра за това? Защо аз не знам за него? Защо ти можеш да го обясниш надълго и нашироко, а аз не мога?“. Например Аз казвам: „През годините, в които пребивавам тук, открих нещо характерно за климата: доста е влажно“. Това е наблюдение, до което съм стигнал, след като съм пребивавал на това място дълго време — това е факт. Някои хора обаче чуват това и казват: „Наистина ли е така? Как тогава аз не съм усетил влажността?“. Само защото ти не си усетил влажността, не означава, че не е влажно. Не можеш да се основаваш само на това, което усещаш — трябва да се основаваш на данните. Ежедневните прогнози за времето са много подробни и щом си ги гледал достатъчно, ще знаеш, че тук всъщност е влажно. Това не е нещо, което просто съм си въобразил, и не говоря въз основа на усещане. И защо е така? В сенчестите основи на стените винаги има мъх през цялата година; през пролетта има места, където човек не смее да стъпи, толкова са хлъзгави. Това наблюдение е резултат от преживяването му, от това, че лично е видяно и почувствано. Да се говори по този начин не е в разрез с фактите, нали? Има обаче някои хора, които поставят под съмнение тези неща, когато говорят с Мен — Аз казвам, че тук е влажно, а те просто казват, че не е. Не са ли това объркани хора? (Да.) Някои твърдения се правят въз основа на реалността, тъй като идват от преживяване и не са плод на въображението. Защо казвам, че не са фантазии? Защото излагат детайлите ясно, изчерпателно и систематично и когато човек види и преживее описаното в тези твърдения, то съвпада точно с казаното. Не са ли тогава тези твърдения точни? (Точни са.) Но дори и при тези точни твърдения има някои хора, които все се заяждат и спорят с Мен по този начин. За какво спорят? Това смъртоносна битка ли е? За живота си ли се борят? Не за това спорят, просто искат да се състезават кой знае повече. Те просто обичат да спорят — това е нрав. Как според вас трябва да се отнасяте с такива хора? Трябва ли да ги разобличавате и да спорите с тях, докато почервенеете от яд? (Не.) С такива невежи хора няма смисъл да се спори. Унизително е. Просто не ги закачайте. Това няма ли да свърши работа? Какъв е смисълът да се спори с такива глупави и безразсъдни хора? Ако има спор или дебат, защото някой не разбира някакъв въпрос, който засяга истината, така става — но не е ли невежество да се спори за тези външни въпроси? Нравът на антихристите е преди всичко да не приемат истината, да са надменни и самоправедни, да изпитват неприязън към истината. Антихристите дори не приемат никакви правилни думи или забележки и изказвания, които са в съгласие с фактите, и ще ги проучват, ще спорят и ще се карат с теб за тях — а да не говорим за истината. Не е ли това нрав? (Да.) Какъв е този нрав? Надменност. Това, което искат да кажат, е: „Ти просто разбираш малко от истината, нали? Не разбираш от външни въпроси, така че няма да сгрешиш, ако ме слушаш за тях! Спри да дрънкаш — това наистина ме вбесява. Тези външни въпроси не са твоя работа. За твоите отговорности, за говоренето на истината ще те слушам — но престани да говориш за тези външни въпроси. Защо просто не млъкнеш! Никога не си се сблъсквал с тези въпроси, така че какво знаеш? Трябва да слушаш мен!“. Те карат хората да ги слушат за всичко. Искат да завоюват всеки, без дори да погледнат кой е. Какъв е този нрав? Има ли изобщо някакъв разум в него? (Не.)

Кажете Ми, лесно или трудно e да се разбирате с Мен? (Лесно e.) По какво съдите? Защо казвате, че е лесно? Аз ще ви кажа, а вие преценете дали обяснението Ми за самия Мен е правилно и точно. Първо, Моята рационалност е нормална. Как може да се обясни тази нормалност? Тя означава, че имам точни критерии и точна гледна точка по отношение на всички въпроси. По този начин не са ли нормални всичките Ми възгледи и твърдения по отношение на всеки тип неща, както и отношението Ми към всеки тип неща? (Да.) Нормални са — най-малкото са в съгласие с критериите за нормална човешка природа. Второ, истината Ме държи под контрол. Нормалната рационалност притежава най-малкото тези две неща. Има и още един аспект на това: причината да смятате, че е лесно да се разбирате с Мен, е тази, че имам правилната мярка и знам критериите, когато става въпрос за всеки тип хора. Имам правилната мярка, както и начини и средства за това как се отнасям към водачите и обикновените братя и сестри, как се отнасям към възрастните и младите, как се отнасям към надменните хора, които са склонни да се перчат, и как се отнасям към онези, които имат и които нямат духовно разбиране, и така нататък, за всеки тип човек. Каква е основно тази правилна мярка и тези начини и средства? Те са да се спазват истините принципи, а не да се правят нещата напосоки. Да предположим например, че щях да те ценя високо, защото си студент, или да те презирам, защото си селянин — това не са принципите. Тогава как схващам тези принципи? Като гледам заложбите и човешката природа на даден човек, дълга, който изпълнява, вярата му в Бог и отношението му към истината. Разглеждам хората въз основа на комбинация от тези различни аспекти. Има и още една причина, поради която Ме смятате за лесен за общуване — нещо, за което много хора може би имат представи и което не могат да приемат. Те си мислят: „Ти имаш статус, но защо не изглеждаш като човек със статус? Не изтъкваш статуса Си, не си високомерен и надменен. В съзнанието си хората си мислят, че трябва да Ти се възхищават — но защо, когато Те видят, намират за най-подходящо да се отнасят с Теб като с равен или дори да Те гледат със снизхождение?“. И така, те мислят, че е лесно да се разбират с Мен и се отпускат. Не е ли така? Точно така е. Вследствие на това те смятат, че няма защо да се страхуват от Мен и че е чудесно да се разбират с Мен по този начин. Кажете Ми, ако ви потисках на всяка крачка и ви кастрех без основателна причина, и ви укорявах и поучавах по цял ден с мрачно изражение на лицето, нямаше ли нещата да са различни? Щяхте да си мислите: „С Теб е толкова трудно да се разбира човек, с Твоята ексцентрична индивидуалност и промени в настроението!“. Тогава нямаше да е лесно да се разбирате с Мен. Именно защото ви изглеждам нормален във всички Мои аспекти, в Моята индивидуалност, в Моите удоволствия и гняв, в Моите скърби и радости, и защото в съзнанието си мислите, че хората с положение и висок статус трябва да са високомерни и надменни, а този Аз, когото виждате сега, е толкова обикновен — точно затова сваляте гарда и смятате, че е лесно да се разбирате с Мен. Освен това, намирате ли, че използвам бюрократичен жаргон, когато говоря? (Не.) Не използвам — когато става въпрос за неща, които не разбирате, ви помагам доколкото мога и с каквото мога, и рядко ви се присмивам. Защо го правя рядко? Има моменти, когато страшно се изнервям и не мога да се сдържа да не ви кажа няколко подигравателни думи, но трябва да имам предвид също така, че може да станете слаби, затова ви говоря по този начин възможно най-малко. Вместо това съм толерантен, опрощаващ и търпелив. Помагам ви доколкото мога, където мога, и ви уча доколкото мога на каквото мога — това правя при повечето обстоятелства. И защо е така? Защото онова, което най-много липсва на повечето хора, е свързано с въпросите за свидетелстване за Бог и разбиране на истината — но когато става въпрос за ядене, пиене и веселие, или за дрехи и грим, или игри, или всякакви такива светски неща, хората знаят всичко за тях. От друга страна, по отношение на въпросите за вярата в Бог и въпросите, които засягат истината, хората са невежи; когато става въпрос за свидетелстване за Бог и използване на професионалните им умения, силните им страни и дарбите им, за да свършат малко работа по свидетелстването за Бог, да създадат някакво дело, което свидетелства за Бог, те нямат какво да кажат. Какво мога да направя, когато видя такава ситуация? Трябва да ви уча, като ви напътствам малко по малко и ви уча възможно най-добре. Избирам нещата, които разбирам, знам и мога да правя, и ви уча на тях отново и отново, докато дадена работна задача не бъде завършена. Уча ви на всичко, на което мога, и доколкото мога. За тези от вас с лоши заложби, които не могат да бъдат научени, разберете доколкото можете и оставете нещата да следват естествения си ход — няма да те насилвам. В крайна сметка има някои, които казват: „Тези от нас, които разбират от дадена професия, бяха победени от аматьор. Ние, които имаме знания в тази област, не успяхме да свършим нищо и все още се нуждаем от този аматьор, за да ни наставлява и да ни помага да свършим нещо — толкова е унизително!“. Всъщност това не е унизително, защото свидетелстването за Бог в нечия вяра включва истината, а истината е неизследвана територия за човечеството. Никой покварен човек не се ражда с разбиране за истината; само чрез личното дело на Бог за усъвършенстване на хората те могат да разберат истината. Ако хората се раждаха със способността да свидетелстват за Бог, тогава никой нямаше да Му се противопоставя! Именно защото хората са от рода на Сатана и имат природа същност, която е враждебна на Бог, те не са в състояние да правят неща, които включват истината и свидетелстването за Бог. Така че какво да правят хората тогава? Стига да полагат най-големи усилия да правят това, което могат, това е достатъчно. Ако имам енергията да предложа помощ и напътствие, помагам. Ако нямам или ако съм зает с други неща и не мога да намеря време, тогава просто правете каквото можете. Това е в съответствие с принципите, нали? Това е единственият начин. Не ви принуждавам да надхвърляте възможностите си. Безполезно е — не може да се направи. В крайна сметка хората си мислят: „С Теб е доста лесно да се разбира човек и Твоите изисквания са лесни за постигане. Кажи ни какво да правим и ние ще го направим както казваш“. Някои хора може понякога да бъдат кастрени. Повечето от тях понасят това добре, с правилното възприемане. Няколко души се отказват от работата си, а няколко причиняват тайно смущения, не се стараят да изпълняват дълга си и не вършат действителна работа. Такива хора след това биват освобождавани. Ако не желаеш да вършиш работата, тогава се оттегли. Защо трябва ти да бъдеш използван за нея? Ще те заменим — това е всичко. Просто е, нали? Ако в бъдеще тези хора се покаят, променят се и вършат добре работата си, ще им бъде даден друг шанс — а ако все още причиняват прекъсвания и смущения по същия начин, никога повече няма да бъдат използвани. По-добре да използвам някой покорен. Каква е ползата постоянно да се забърквам с хора от този тип? Нали така? Това би било трудно за тях и изтощително за Мен. Има принципи за това как се справям с тези неща, а има и принципи за това как се разбирам с другите. Друга причина да се разбират лесно с Мен е, че в общуването с хората никога не изисквам неща, които са твърде взискателни за тях. Прави каквото можеш; по отношение на нещата, които не можеш да направиш, ще ти ги казвам едно по едно. Прави каквото можеш с цялото си сърце; ако не го правиш с цялото си сърце, няма да те принуждавам да го правиш така. Що се отнася до останалото, тоест как вярваш в Бог, това си е твоя работа. Ако в крайна сметка не придобиеш нищо, никой няма да ти е виновен. Какво мислите за Моите принципи за това как се отнасям към хората? Струва ли ви се, че са малко прекалено снизходителни? Категорично не е така — начинът, по който се справям с това, е напълно съобразен с принципите. Какви са тези принципи? Слушайте Ме и ще разберете.

Аз, въплътеният Бог, извършвам делото Си сред човечеството — мога ли напълно да заменя Светия Дух или Божия Дух в това дело? Не, не мога. Затова не се опитвам да надхвърлям границите Си, като казвам, че бих искал да заменя Бог на небето и да свърша цялото Му дело. Това би означавало да се възвеличавам — не съм способен на това. Аз съм обикновен човек. Каквото мога да направя, го правя. Правя това, което мога да направя добре; правя го докрай и го правя както трябва. Влагам сърцето и цялата Си сила в това. Това е достатъчно. Това е делото, което Ми се пада. Ако все пак не можех да разбера това и упорито се съпротивлявах на този факт, и не го признавах, а винаги се опитвах да се преструвам на велик, винаги се опитвах да блесна, винаги се опитвах да изтъкна някакви невероятни умения, щеше ли това да е в съгласие с принципите? Не. Мислите ли, че разбирам този въпрос? Разбирам го, и то твърде добре! Онова, което Божията плът може да каже и делото, което плътта може да свърши, влизат в обхвата на делото, което Той извършва въплътен. Всичко извън този обхват, хората, които лично преживяват Божието дисциплиниране и кастрене, и просветлението и напътствието на Светия Дух, и дори виденията, които дава Бог, както и това кого Бог ще усъвършенства и кого ще отстрани, и какъв е Неговият възглед и отношение към всички хора — тези неща са все Божия работа. Ако сте в близък контакт с Мен, Аз също мога да видя тези неща — но колкото и да гледам, колко от тях мога да видя? Има ограничение за броя на хората, които мога да видя, и броя на онези, с които влизам в контакт — как би могло това да включва абсолютно всеки човек? Би било невъзможно. Не трябва ли да си наясно с това? Кажи Ми, Аз наясно ли съм с това? Наясно съм. Това е нещо, което един нормален човек трябва да прави. Не мисля за неща, които не са онези, които трябва да върша. Способни ли са хората на това? Не са — липсва им тази рационалност. Някои хора Ме питат: „Не проучваш ли винаги тайно нещата? Не разследваш ли винаги кой какво прави и какви лоши неща казва за Теб насаме или кой тайно Те осъжда и Те проучва?“. Ще бъда честен с теб: никога не съм разследвал тези неща. Кой отговаря за тези неща? Божият Дух — Бог проучва внимателно всичко; Той проучва внимателно цялата земя и проучва внимателно сърцата на хората. Ако не вярваш във внимателната проверка на Бог, тогава разумът ти не е ли анормален? (Да, така е.) Тогава ти не си някой, който истински вярва в Бог, заемаш грешна позиция и е възникнал голям проблем. Аз изисквам от вас да вярвате в Бог и категорично вярвам в това. Така че Моите слова и дела са изградени на тази основа. Не върша неща извън Моите граници; не върша неща извън обхвата на Моите способности. Не е ли това нрав? (Да.) Някои хора не го виждат така. Те мислят, че имам тази идентичност, този статус и тази власт, затова се чудят защо не действам по този начин. Смятат, че трябва да разбирам повече неща и да схващам повече неща, за да изглежда, че имам по-голямо положение, по-висок статус, повече могъщество и повече власт. Колкото власт и могъщество Ми дава Бог, толкова притежавам. Това не са неща, за които се боря, нито неща, които изтръгвам. Божията власт, Неговото могъщество и Неговото всемогъщество не са неща, които могат да бъдат представени от една незначителна плът. Ако не си наясно с това, тогава нещо не е наред с разума ти. Ако не можеш да прозреш този въпрос след много години на вяра в Бог, тогава си твърде глупав и невеж. Има много неща, за които не питам — но знам ли за тях в сърцето Си? (Знаеш.) Какво знам? Знам ли името на всеки? Знам ли от колко години всеки човек вярва в Бог? Не е нужно да знам тези неща. Достатъчно Ми е да знам състоянията на всички, какво липсва на всеки, до каква степен са придобили навлизане в живота и какви са истините, които трябва да чуе всеки, с които да бъде поен и с които да бъде снабден. Да знам тези неща е достатъчно. Не е ли това, което Ми се пада? Не е ли рационалност да знам какво Ми се пада — какво трябва да кажа и какво дело трябва да извърша? (Да.) Как се появява такава рационалност? Ако въплътеният Бог дори нямаше тази рационалност, ако Той дори нямаше този критерий за измерване на всички неща и всички събития, за каква истина щеше да говори тогава? Ако въплътеният Бог се бореше с Божия Дух и се състезаваше с Него за статус, нямаше ли нещо да се обърка? Нямаше ли това да е неправилно? Можеше ли да бъде така? Не — това е нещо, което никога не би могло да се случи.

Някои хора винаги се тревожат и казват: „Винаги ли разпитваш за нас и винаги ли ни проучваш тайно? Бог винаги ли се опитва да прецени какво мислим за Него и как Го виждаме в сърцата си?“. Не мисля за такива неща. Те са излишни! Каква е ползата да се мисли за тези неща? Всичко това е под внимателната проверка на Бог. Има обхват на действията на Божия Дух, а още повече на действията на въплътения Бог. Въплътеният Бог е Бог, Той е отдушникът и изразът на истината, а делото, което Той извършва на този етап, е представително за този етап, а не за последния. Въплътеният Бог може да върши само делото, което е в рамките на този период и този обхват. Може ли тогава това дело да бъде представително за следващия етап? Е, не знаем какво ще се случи в бъдеще. Това си е Божия работа. Не се престаравам. Върша това, което е Моя работа; върша нещата, които трябва и мога да свърша. Никога не се насилвам извън границите Си с думите: „Аз съм всемогъщ! Аз съм велик!“. Това е Божият Дух; въплътеният Бог представлява само израз и отдушник на делото, което Бог извършва през този период. Обхватът на Неговото дело и какво дело трябва да извърши вече са били определени от Бог. Ако кажеш: „Въплътеният Христос е всемогъщ“, ще бъдеш ли прав или не? Наполовина прав, наполовина не. Божият Дух е всемогъщ; не може да се каже, че Христос е всемогъщ. Трябва да кажеш, че Бог е всемогъщ. Това е точен и прецизен начин да се каже, и такъв, който е в съгласие с фактите. Каква рационалност трябва да притежавам? Всички казват, че Аз съм Бог, Самият Бог, че съм въплътеният Бог, така че вярвам ли, че тогава бих могъл да заместя Самия Бог, Неговия Дух? Не бих могъл. Дори Бог да Ми даде тази власт и способност, не бих могъл да го постигна. Ако можех да заместя Бог по този начин, нямаше ли това да е един вид фактическо богохулство срещу Неговия нрав и същност? Плътта е толкова ограничена! Това не е начинът да се разбере; това не е ъгълът, от който да се подходи към тази тема. Не е ли така? (Да.) И така, понеже имам тези мисли, тези принципи за вършене на нещата и съображения при извършването на всяко нещо, на много хора не им изглеждам като Бог и дори има някои, които преди да влязат в контакт с Мен, таят някакви илюзии, фантазии и представи, които са внимателни и предпазливи в действията си, а след това, веднага щом се срещнат с Мен, си мислят: „Той е просто човек, нали? Няма нищо страшно в него“. След това се отпускат — стават смели и се осмеляват да вилнеят, като правят лоши неща. Как се наричат те? Неверници. Ако вярваш само във въплътения Бог, а не в Божия Дух, тогава си неверник; а ако вярваш само в Божия Дух, а не във въплътения Бог, тогава също си неверник. Въплътеният Бог и Божият Дух са едно — Те са едно. Не се борят помежду си, камо ли пък да са отделени един от друг, а още по-малко всеки да съществува сам за Себе Си. Те са едно — просто въплътеният Бог трябва да подхожда към Своето дело и към Бог от гледна точка на плътта. Това е работа на плътта и няма нищо общо с вас — това е работа на Христос и няма нищо общо с човечеството. Не можеш да кажеш: „Значи и ти мислиш, че си обикновен човек. Добре, тогава сме един и същи вид хора — всички сме еднакви“. Добре ли е да се каже това? Това е грешка. Някои хора казват: „Изглеждаш доста лесен за общуване, така че нека да оставим формалностите. Нека се отнасяме един към друг като приятели, като другари; нека се доверяваме един на друг — нека се сприятелим“. Добре ли е това? Тези хора нямат духовно разбиране; те са неверници. Колкото повече споделяш чувствата си с тях и им говориш за истината, фактите и истината реалност, толкова повече те презират — тези хора са неверници. Колкото повече говориш за дълбоки мистерии и казваш крилати фрази, доктрини и абстракции, и колкото повече изтъкваш статуса си, перчиш се и се фукаш, толкова повече те ценят — това са неверници. Когато видят някой, който е принципен и премерен в действията си, чиито действия са в съгласие с истината, който може да подхожда към положителните и негативните неща с ясни граници и проницателност — колкото повече някой е такъв, толкова повече те го гледат отвисоко и го намират за недостоен за вниманието им — това са неверници.

Когато влизам в контакт с хора и общувам с тях, независимо кои са те или колко дълго продължава общуването, чувства ли някой от тях следното: „Той винаги се опитва да ме контролира, Той се разпорежда с всички дела в дома ми, Той винаги се опитва да ме завоюва“? Аз не те завоювам! Каква полза би имало от това? Чети Божиите слова сам, размишлявай върху тях и навлизай в тях бавно. Ако си човек, който се стреми към истината, Светият Дух ще върши делото си върху теб и Бог ще има благословии и напътствия за теб. Ако не си човек, който се стреми към истината, ако винаги се съпротивляваш на всичко, което казвам, и не искаш да го чуеш, и не го приемаш, тогава в крайна сметка винаги ще бъдеш разкриван и нещата винаги ще се объркват, когато действаш — няма да имаш Божието водачество. Как се случва това? (Бог проучва внимателно всичко.) Не е само това, че Бог проучва внимателно всичко. Преживейте това сами. Когато кажа нещо, независимо дали хората са съгласни с него или дали го приемат, Светият Дух подкрепя ли го или не се интересува? (Подкрепя го.) Светият Дух със сигурност го подкрепя и категорично няма да го подкопае. Би било правилно от ваша страна да запомните това. Независимо дали хората могат да приемат това, което казвам, ще дойде ден, когато фактите ще излязат наяве и с един поглед всички ще кажат: „Това, което Ти каза, беше правилно през цялото време! Каза го отдавна — защо нямах представа за него?“. Независимо дали по онова време си вярвал, че Моите слова идват от въображението Ми или от ума Ми, или от знание — един ден, след като преживееш някои неща, ще си помислиш: „Това, което каза, е било истината през цялото време!“. И как ще си стигнал до това разбиране? Чрез преживяване. Ако си в състояние да постигнеш това познание, ще бъде ли то чрез умствен анализ? Категорично не; ще си бил воден от Светия Дух — това ще бъде Божие дело. Невярващите прекарват целия си живот с малко познания за някои от правилата за небесата и земята и всички неща, но могат ли да придобият истината? (Не.) Тогава какво им липсва? (Нямат делото на Светия Дух.) Правилно. Нямат делото на Светия Дух — това им липсва. Така че независимо как Ме възприемаш и оценяваш като личност, и по какъвто и начин да се отнасяш към изречените от Мен слова и направените от Мен неща, това в крайна сметка трябва да има своя резултат. Бог ще действа и Той ще разкрие дали изборът ти е бил правилен или грешен, дали отношението ти е било правилно или грешно и дали нещо се е объркало с възгледа ти. Бог подкрепя делото на Своята плът. Защо тогава Бог не подкрепя други хора? Защо не подкрепя антихристите? Защото Духът и плътта са едно; Те имат един и същ източник. Всъщност това не е подкрепа — тоест, след като си преживял докрай, независимо дали това са слова, изречени от въплътения Бог или такива, които са дошли до теб от просветлението на Светия Дух, те ще бъдат съгласувани. Те никога няма да си противоречат, ще бъдат в съгласие. Имате ли потвърждение за това? Някои хора имат, докато други все още не са стигнали до този момент в своето преживяване и не притежават потвърждение за това. Това означава, че вярата им все още не е достигнала до този момент; тя все още е много малка. С други думи, когато вярата ти достигне определена степен, внезапно ще дойде ден, когато ще почувстваш, че една обикновена фраза, изречена от тази обикновена плът, фраза, която не си намирал за много впечатляваща, когато си я чул, е станала твой живот. Как ще е станала твой живот? Ще се осланяш на нея в действията си, без да знаеш. Тя ще се е превърнала в напътствие в ежедневието ти. И когато ти липсва път, тази фраза ще се превърне в твоя реалност и ще се превърне в цел, която ти показва пътя; когато изпитваш болка, тази фраза ще ти позволи да излезеш от негативността и да разбереш какъв е проблемът ти. След такова преживяване ще видиш, че колкото и обикновена да е тази фраза, в думите ѝ има тежест и живот — че е истината! Ако не се съсредоточиш върху стремежа към истината и не обичаш истината, може да заклеймиш Бог и Неговото въплъщение, и истините, които Той изразява. Ако си човек, който се стреми към истината, тогава в преживяването ти ще дойде ден, когато ще кажеш: „С Бог е доста лесно да се разбира човек. С въплътения Бог е доста лесно да се разбира човек“ — но никой няма да каже: „Разбирал съм се с Него, сякаш е човек“. Защо е така? Защото твоето преживяване на Христовите слова е същото като делото, което Светият Дух извършва в теб, когато не Го виждаш в ежедневието си. Какво ще породят у теб думите, че „е същото“? Ще кажеш: „Бог е приел обикновена, нормална външност, образ на плът, така че хората са пренебрегнали Неговата същност. Именно защото хората имат покварен нрав, те не могат да видят тази страна на Бог, която е Неговата същност. Те виждат само страната, която човек е способен да види. На хората наистина им липсва истината!“. Не е ли така? (Да.) Така е. Ако например в някое дело има много аспекти, които не мога да свърша, много хора със сигурност ще развият представи. Но когато съм в състояние да свърша по малко от всеки аспект на делото, всички са малко по-спокойни и са донякъде утешени в сърцето си: „Добре. Той изглежда като Бог — това е всичко, което мога да кажа. Той изглежда като въплътения Бог, изглежда като Христос. Вероятно е Христос“. Това е единственият вид определение, което хората имат. Ако обаче само разговарях за истината и изразявах някои от Божиите слова, и не правех нищо повече от това — ако не давах практическо напътствие за каквато и да било работа и не бях в състояние да дам практическо напътствие, тогава това би намалило уважението на хората към тази плът и тежестта, която ѝ придават. Хората вярват, че плътта трябва да притежава определени способности и определени таланти. Всъщност талант ли е това? Не. Бог може да даде на хората всякакви таланти, дарби и способности, така че кажете Ми, има ли Самият Бог тези неща? В изобилие! И така, има някои хора, които не могат да решат тази загадка и казват: „Как можеш да ни наставляваш да пеем, когато Сам не можеш да пееш? Това не е ли все едно аматьор да дава наставления на професионалисти? Не противоречи ли това на принципите?“. Ще ви кажа, Аз съм изключението. Защо е така? Ако не можете да направите нещо добре, трябва да протегна ръка, за да ви помогна; ако можете да направите нещо, нямам проблем да не се намесвам, не искам да се намесвам — това би Ме изморило. Ако можете да направите нещо добре, защо трябва да протягам ръка, за да ви помогна? Не се перча тук и не изричам възвишени идеи. Просто искам да ви уча както в областта на професионалните умения, така и в областта на истините принципи. След като всички сте научили уменията и сте схванали принципите, камък ще падне от сърцето Ми, тъй като тези неща са извън делото, което Ми се пада да върша. Някои казват: „Ако това не е дело, което Ти се пада, защо го вършиш?“. Трябва да се свърши, а хората далеч не са на висотата на задачата. Ако не давах напътствия, както правя, тогава създадените творби нямаше да бъдат нищо особено и свидетелстването за Бог щеше да доведе до посредствени резултати. Ако нямах значими творби, които да покажа, и Аз щях да бъда малко безотговорен и да се чувствам неловко, така че върша малко работа, доколкото енергията и телесното Ми състояние позволяват. Защо? Има няколко съображения. Когато цялото човечество види нещата, които хората са направили, и ги асимилира, гледните точки, възгледите и способностите за възприемане, които хората имат, се различават само по това от колко време са вярващи, какви са преживяванията и заложбите им, но техните отправни точки са по същество едни и същи. Отправните им точки са преживяванията, които имат за истините реалности въз основа на тяхното разбиране на истината. Това са нещата, които човечеството може да направи. Не бих могъл да върша неща или да създавам творби от гледна точка на обикновен човек. Каква гледна точка трябва да заема тогава? Тази на плътта? И това не бих могъл да направя. Би било неуместно, не мислите ли? Разбира се, бих усвоил гледната точка на Бог и Неговото дело отвътре в плътта, за да изричам тези думи, да правя тези неща и да изразявам тези възгледи. Може ли стойността на тези неща да се измери с пари сред човечеството? (Не.) Не може. Това е така, защото след като бъдат завършени, тези неща ще останат завинаги за човечеството. Тези обикновени дела също ще останат завинаги, разбира се. Но тъй като тези дела ще останат завинаги и за бъдещето и ще допринесат за цялото човечество, независимо дали са напътствия за вярата в Бог, или ресурси и помощ, трябва да направя няколко неща с по-голяма тежест, нали? Ето защо трябва да изричам думи и да създавам дела от такава гледна точка, която човечеството не може да усвои. За какво правя това? За да увелича славата на църквата. Правилен ли е този мотив? (Да.) Мислите ли, че увеличаването на славата на църквата е от полза за свидетелстването за Бог? (Да.) Това насърчава ли го или го възпрепятства? (Насърчава го.) Това е сигурно — определено го насърчава. Когато някои невярващи и религиозни групи видят тези творби, те са изумени колко добре са направени тези филми и винаги искат да се срещнат със създателя на филма зад кулисите. Няма да се срещам с тези хора. Нямам време да се срещам с тези хора и не знам каква би била целта на срещата им с Мен. Каква полза би имало тогава да се срещам с тях? Ако хората, които гледат тези филми, могат да приемат истината, тогава това е достатъчно, а ако са готови да изследват истинския път, това е още по-добре. Не е необходимо да се срещат с Мен. Накратко казано, правя няколко значими творби, така че когато човечеството види тези неща, това да е от малко по-голяма полза за него. Добро или лошо нещо е да се оставят тези неща на човечеството? (Добро нещо.) Заслужава си; струва си да се направи.

Това е начинът, по който се разбирам с вас. Взаимоотношенията, които имам с вас, са тези, които виждате и усещате. И така, какви са взаимоотношенията на Бог с вас? Могат ли да се усетят? Същите са. Недейте да си мислите: „Въплътеният Бог е човек, с Него е лесно да се разбираш. Но с Бог на небето не е така, с Неговото величие и гняв — Той е ужасяващ!“. Бог е такъв, какъвто съм Аз. Той не би те завоювал или контролирал с реплика, метод или със сила. Не би направил това. Той би се разбирал с теб по същия начин, по който вие усещате, че се разбирам с вас: уча ви на всичко, което мога, и ви давам възможност да разберете всичко, което мога. Що се отнася до нещата, които не можете да разберете, Аз не ви ги натрапвам насила. Някои може да кажат: „Казваш, че не ни ги натрапваш насила — е, тогава какво правиш, като проповядваш истината през цялото време?“. Това натрапване ли е? Това се нарича предоставяне на ресурс — не става въпрос да ви карам насила да напредвате, това е поене. Поенето е правилно, то е положително нещо. Някои ще кажат: „Завоюването на хората от антихристите не е ли същото като Божието?“. (Не е.) В какво отношение не е? Една и съща дума се използва за завоюването на хората от антихристите и за Божието завоюване на хората. Каква е по същество разликата между тези две употреби на думата? Можете ли да обясните това ясно? Ако не можете да направите дори това, разбирането ви за истината просто е твърде слабо. (Завоюването на хората от Сатана е насилствен контрол, докато Божието е предоставяне на истина — то е да се казват на хората истините принципи, които те след това могат да практикуват и по този начин да придобият живот.) Така че питам ви: Сатана контролира и завоюва хората, но притежава ли истината? (Не.) Какво е Сатана? На какво основание завоюва хората? С други думи, какво дава право на Сатана да завоюва хората и да се опитва да ги придобие? Сатана няма абсолютно нищо. Така че какво използва, за да завоюва хората? Какво може да им предостави, след като ги е завоювал? Той може само да те поквари, може само да си поиграе с теб и да те съсипе, и накрая, след като те е съсипал, ще те изпрати в ада. Какво представляват неговият вид завоюване и контрол? Това е просто тормоз. Той те контролира и завоюва с цел да те спре да се покоряваш на Бог и на истината и да те накара да се покоряваш на него. За Сатана е грешно да се покоряваш на Бог, а да се покоряваш на него е правилно. Ако все пак му се покориш и бъдеш контролиран и завоюван от него, ще си напуснал Бог и ще си Го отхвърлил напълно. Как тогава действа Божието завоюване на хората? Самият Бог е истината; Той е реалността на всички положителни неща, източникът на всички положителни неща, източникът на истината. Какви тогава са хората? Хората са от покварения от Сатана тип. Те не притежават истината. Затова Бог трябва да съди и наказва хората, да ги изпитва и облагородява, като изразява истината и разобличава покварения нрав на човека, за да могат хората да разберат словата, които Той изрича, и да Го признаят за Създателя, а себе си — за Негови сътворени същества, да дойдат пред Него, да паднат ничком пред Него и да приемат Неговото върховенство и подредби. Всичко това не е ли съгласно истината? (Да.) И така, какво е това завоюване? То е придобиване на хора, то е спасение; то е положително нещо. То не ти вреди. Няма ли разлика между това и завоюването на Сатана? Правилно е Бог да завоюва хората. Той е истината, източникът на всички положителни неща. Да се каже, че Той „завоюва човечеството“ е твърде уместен израз! Човечеството няма истината, то е било дълбоко покварено от Сатана и превърнато в негово подобие. Ето защо хората не се покоряват на Бог, отричат Го и Го отхвърлят. Какво да се направи по този въпрос? Бог трябва да изрази истината и да използва методите на наказание и правосъдие, за да накара хората да разберат кой е Бог, кой е Създателят, кои са сътворените същества и кой е Сатана, и да ги накара да признаят Господ и да се върнат при Него, да признаят Създателя и да признаят себе си за Негови сътворени същества в Неговото присъствие. Това е, което означава завоюването. Онези, които са завоювани от Бог, разбират ли истината или не? (Разбират я.) А хората, завоювани от Сатана — какво придобиват те? Те не разбират никакви истини и отбягват, предават и отхвърлят Бог, имат представи за Него и дори следват Сатана и антихристите. Те може дори да осъждат Бог, да се бунтуват срещу Него и да Го проклинат, отказвайки да признаят Неговото върховенство, а още по-малко да му се покорят. Това сътворени същества ли са, които са съгласно критериите? (Не.) Те са пълната противоположност на хората, завоювани от Бог; ефектът е обратен на Божието завоюване на хората.

Ако някой, примерно антихрист, има статус и отиде някъде, където хората не знаят, че е водач, ще бъде ли щастлив от това? Не. Където и да отиде, той ще използва всички средства, с които разполага, за да каже на всички: „Аз съм водачът, направете ми нещо за ядене. Трябва да хапна нещо хубаво!“. Според вас какво е отношението Ми към статуса? (Не се интересуваш от него.) Как се проявява тази липса на интерес? Когато отида някъде, казвам на хората там, доколкото мога, да не разнасят мълвата за Моята идентичност, нито да казват на другите за нея. Защо го правя? Защото е много досадно, когато хората знаят за това. Ако не знаят, може да Ми кажат нещо от сърце; щом разберат, става досадно — когато са с Мен, отказват да говорят. Кажете Ми, няма ли да съм самотен, когато няма кой да Ми говори от сърце? Опитвам се всячески да не позволявам на хората да разберат, за да могат да се отнасят с Мен като с обикновен човек и да Ми казват каквото искат. Толкова е хубаво хората да се чувстват свободни и освободени, да не трябва винаги да ги ограничавам, а те да не са винаги толкова почтителни в Мое присъствие. Няма нужда да се държат така; не ми харесва това. Онези, които не разбират истината, си мислят: „Това сигурно Ти харесва, затова ще се отнасям с Теб така“. Когато видя такива хора, се крия. Когато видя някой, който винаги се кланя и угодничи, се крия възможно най-бързо. Категорично не искам да контактувам с такива хора — твърде е досадно, твърде много неприятности! Антихристите обаче са различни. Те се надяват да спечелят уважението на хората, да получават специално отношение, където и да отидат. А на какво се надяват още повече? Че докато са наоколо, хората под тяхно ръководство ще се подчиняват напълно на заповедите им и ще го правят безкомпромисно, до степен на безусловност; тогава те си мислят: „Виж — какво мислиш за войниците, които водя, за екипа, който водя? Всички послушно правят каквото казвам“. Те изпитват специално чувство на удовлетворение. Обучават хората да бъдат като марионетки, като роби, без независима мисъл, собствени мнения или възгледи; те правят всеки от тях вцепенен и затъпял. Тогава антихристите изпитват дълбоко в сърцата си радост и доволство, чувствайки, че работата им е дала резултати, че желанията и амбициите им са се изпълнили. Ако нещата не стоят така, сърцата им се натъжават: „Защо хората просто не правят каквото казвам? Какъв метод трябва да използвам, за да ги накарам да ми се подчиняват? Добре тогава — щом не знаеш колко съм страхотен, просто ще трябва да ти покажа! Имам висше образование, нося си дипломата всеки ден, за да я видиш. Издържах осмо ниво на изпита за студенти по английски език и бях председател на студентския съвет. Като гледам, че не ме разбирате много добре, ще се изтъкна малко пред вас!“. Винаги, когато обсъждат работата, те казват: „Каквито и мисли да имате, казвайте ги, свободно изразявайте възгледите си — нека не ви възпирам“. И така хората там започват да изразяват възгледите си. След като го направят, този „превъзхождащ ги човек“ с висше образование казва: „Вашите възгледи не стават. Всички са обикновени, все възгледи на обикновени хора. Наистина трябва да се намеся — вижте: вие не можете да свършите работата! Всъщност не искам да поемам тази работа, но ако не бях тук, вие наистина нямаше да можете да поемете това бреме, затова трябва да помогна. Обмислил съм този въпрос. Ето как ще се справим. Нито един от номерата, които споменахте, няма да проработи; ще ви дам по-добър. Това изискваха от нас работните подредби в миналото — отсега нататък няма да се придържаме към тези правила. Вече няма да го правим така“. Някои хора казват: „Ако не действаме според работните подредби, това ще причини голяма загуба на Божия дом“. Те отговарят: „Не го мислете толкова — нима божият дом ще го е грижа за тази малка сума пари? Нека се съсредоточим върху резултатите — те са важните. Отсега нататък просто правете каквото казвам. Ако нещо се обърка, вината е моя!“. Никой не може да ги разубеди. Не бълват ли просто високопарни идеи? Каква е целта им, като правят това? Да се изтъкнат и да напомнят на всеки един човек по всяко време за своето съществуване, както и за своята гениалност. В какво отношение са гениални? В това, че са неразгадаеми за обикновените хора. Дори антихристите да споделят същото мнение като другите хора, те все пак отхвърлят това мнение, когато е изразено от другите, след което започват отначало и поемат водещата роля, като го преформулират. Групата ги чува и казва: „Това не е ли същата идея?“. Те казват: „Същата или не, аз съм този, който я каза. Не я казахте вие. Аз съм този, който пое водещата роля с тази идея“. Независимо как го усукват в думите си, целта им е да убедят всички, да уведомят хората: „Ненапразно съм водач; ненапразно съм ръководител на екип и надзорник. Не съм добър само на думи — нямаше да съм на тази позиция без моите таланти, дарби и способности“. Ако нещо се случи, докато ги няма, никой друг не може да командва, а ако са там, те трябва да командват. Всеки трябва да следи изражението им. Човек може да въздъхна с облекчение само когато те командват; ако не са те, тогава всички се чувстват угрижени. Ако не им е позволено да командват, тогава няма да е възможно да се разреши поставената задача. Нямат ли цел, като правят това? Понякога си мислят: „Правилно ли е това, което правя? По-добре да не го правя — ставам за смях. Не е ли това начинът, по който действат антихристите? Не става така; моята гордост е важна. „Антихрист“ ли? Горното не ме е заклеймило, значи не съм такъв!“. И продължават да действат както досега. Понякога много добре знаят, че това, което правят, нарушава работните подредби и истините принципи, че очевидно се съобразяват със собствената си гордост и статус, че имат собствени намерения — и все пак продължават да правят това, което са правили, без да мислят за последствията, а още по-малко с богобоязливо сърце. Не е ли това проблем на нрава? Към какво ги води този вид нрав? Да бъдат изключително егоистични и да вилнеят, като вършат лоши неща. Наистина ли не знаят в сърцата си правилния начин на действие? Наистина ли не разбират, че това, което правят, нарушава принципите? Наистина ли не знаят, че това, което правят, е подвеждане и контролиране на другите, че вършат зло? Те знаят и разбират тези неща. Тогава това, че могат да продължат да действат по същия начин означава, че не обичат истината и изпитват неприязън към нея. Отхвърлят всяко мнение, начин, метод или твърдение, стига то да не излиза от устата им. Не е ли това амбиция? (Да.) В това има амбиция и зли намерения. Какви зли намерения? Какво се крие зад това? (Да накарат хората да правят каквото те казват.) Да накарат хората да правят каквото те казват — категорично не могат да пропуснат такова предимство или шанс да се откроят или да позволят някой друг да се възползва от тях. Всеки път те трябва да вземат решенията; всеки път те трябва да командват; всеки път плодовете на работата трябва да са само техни и да се приписват само на тях. В крайна сметка те карат всички да развият склонност. Каква склонност? Склонността да мислят, че работата може да върви само когато те са в екипа —сякаш ако ги няма, никой друг не може да понесе товара. С това не са ли постигнали целта си? Тези хора са попаднали под техен контрол. Каква е предпоставката за контрол? Да бъдеш напълно завоюван и победен — антихристите те измъчват, за да капитулираш пред тях, така че да не знаеш кое е правилно и кое грешно и изобщо да не се опитваш да ги разпознаваш или да ги свързваш с някой аспект на истината, и твърдо да вярваш, че каквото и да правят, е правилно, и вече да не смееш да анализираш дали са прави или грешат. Такива са последствията, предизвикани от това хората да са подведени и контролирани от антихристи, и веднага след това тези хора следват антихристите. Не е ли така? (Да.) Не е ли това явно проявление на начина, по който антихристите карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог? (Да.) Какви са мотивите и злите намерения зад всичко, което правят, и какъв е източникът на техните действия, техните начини и средства, и дори техните твърдения? Че искат да те победят, да те укротят, да те накарат да им се предадеш и да ти покажат кой е шефът, кой е пригоден да поеме водещата роля, кой има последната дума там и че не истината има последната дума — че никой освен тях не може да бъде господар на тези хора или да командва, или да взема решения. Иска ти се да споменеш истината, но няма как. Иска ти се да изразиш различни мнения — дори не си го помисляй. Какъв нрав на антихристите е това? Това е жестокост; те искат да завоюват и контролират хората. Независимо дали гледате желанията и амбициите на антихристите или техните реални действия, всичко това демонстрира техния нрав на жестокост и неприязън към истината. Тези начини, разкривания и проявления на антихристите за завоюване и контролиране на хората, както и тяхната същност, съвпадат напълно с основната тема, за която разговаряме. Антихристите биха накарали хората да се покоряват само на тях — подразбира се, че хората трябва да правят каквото те казват, че да го правят означава да се покоряват на Бог. Ако някой изрази различно мнение и каже, че това, което правят, е в противоречие с истината, те ще се сопнат: „В противоречие с истината? Кажи ни — какво е истината? Ако можеш да го обясниш ясно, ще отстъпя пред теб — но ако не можеш, тогава ще те поставя в неудобно положение!“. След тези думи някои хора наистина се страхуват и казват: „Всъщност не мога да го обясня ясно, така че просто ще направя каквото казваш“. С това антихристите са постигнали целта си. Има ли хора, които правят това? (Да.) Правили ли сте такива неща? (Не.) Антихристите имат това умение. Обикновеният човек се отказва, когато види, че не може да убеди другите; той не притежава този похват. От една страна, това е защото не може да говори и да се изразява по този начин — не може да говори и да спори добре. От друга страна, това е защото не е достатъчно безмилостен в сърцето си. Онези, които могат да правят тези неща, трябва да имат нечестив нрав вътре в себе си. Те трябва да са жестоки и достатъчно безмилостни и да не се интересуват от чувствата на никой друг. Ако някой не е съгласен с тях, те ще го измъчват по невероятно жесток начин и независимо колко жестоко го правят, съвестта им няма да изпита угризение за това, нито ще го осъзнае. Някой би казал: „Те вече са достатъчно жалки; защо ги карам да правят каквото казвам? Ще ги оставя на мира — те вярват в Бог, а не в мен. Те могат просто да се вслушат във всеки, който говори по начин, който е в съгласие с истината — няма значение кой е. Просто ще се откажа този път“. По този начин ли мислят антихристите? Не — антихристите категорично нямат такава рационалност. Те са доста недвусмислени относно собствените си амбиции и желания. Вкопчват се в тях и не ги пускат точно като вълк, който е захапал овца. Ще се получи ли, ако се опиташ да преговаряш с вълка и да го спреш да изяде овцата? Няма. Защо не? Защото това е неговият нрав. В какво вярва вълкът? „Гладен съм. Обичам да ям овце. Това е правилно. Независимо дали искам да изям овцата или не, всичко е наред“. Това е неговата философия, критерият и източникът на неговите действия. По същия начин, когато антихристите завоюват и контролират хората, мислят ли си: „Аз не съм Бог. Колко безсрамно е от моя страна да контролирам хората. Ако хората ме разпознаят, как ще посмея да си покажа лицето където и да е?“. Имат ли такова чувство за срам? (Не.) Те нямат чувство за срам. И така, какво липсва в човешката им природа? Срам, рационалност и съвест. Тези неща не са в човешката им природа. Без тези неща, все още ли са хора? Не са. Не всички, които носят човешка кожа, са непременно хора — някои са демони, някои са ходещи мъртъвци, а някои са животни. Що за нещо са тогава антихристите? Те са дяволи; някои от тях са зли демони, а други са зли духове. Накратко, те не са хора. Именно защото не притежават разума, съвестта и срама на нормалната човешка природа, антихристите са способни да се борят с Бог за хората и за сърцата на хората. Това показва, че тяхната природа същност е нечестива. Не е оправдано те да се борят за статус с другите, камо ли да се борят за статус и за хора с Бог! Това още повече показва, че са автентични антихристи, че са дяволи и сатани.

В общението ни за проявленията на антихристите вече стигнахме до осма точка. Можете ли сега да направите връзка между себе си и антихристите, както и хората, които вървят по пътя на антихристите, и тези, които притежават техния нрав, за да видите какъв тип човек сте? (Да.) Можете да направите някои от тези връзки. Кои от проблемите на хората може да разреши това? (Може да ни предпази от поемане по грешния път.) Може да ви предпази от поемане по грешния път. Какво друго? (Дава ни възможност да разпознаваме хората, събитията и нещата около нас.) Дава ви възможност да разпознавате някои от хората около вас. Да бъдеш прозорлив за другите е част от това; главно обаче трябва да знаеш как да бъдеш прозорлив за себе си, за нрава на антихриста в теб и за пътя, по който вървиш. Това ще ти помогне да не се отклоняваш в изпълнението на дълга си и да не поемаш по пътя на антихристите. След като някой е тръгнал по пътя на антихристите, лесно ли му е да се върне? Не, след като е тръгнал, не му е лесно да се върне. Знаете ли причината за това? (Светият Дух не върши делото Си в него.) Това е основната причина. Да тръгнеш по грешния път е опасно, тъй като си избрал да се бориш с Бог, да се състезаваш с Него за Неговите избраници и да се бориш срещу Него докрай; ти не търсиш истината, нито търсиш да приемеш Божието спасение. Тръгнеш ли по такъв път, ще си в беда. Ще се противопоставяш на Бог — ще Му се противопоставяш по своя субективна воля; тоест всички твои мисли, възгледи, мнения и избори ще бъдат враждебни на Бог. Ако преди да си тръгнал по този път, имаш някои обективни проявления, нрав и същности, които са противоположни и враждебни на Бог, но по всяко време си предпазлив в сърцето си да не вървиш по пътя на враждебност към Бог или по пътя на антихристите, тогава имаш шанс да бъдеш спасен. Ако все пак тръгнеш по пътя на антихристите, на враждебност към Бог, тогава си в опасност. Колко голяма е опасността? Достатъчно голяма, че да не ти е лесно да се върнеш обратно. Някои хора току-що казаха, че Светият Дух вече няма да върши делото Си в теб — това е толкова очевидно! Как би могъл Светият Дух да върши делото Си в такъв човек? След като си тръгнал по такъв път, след като си направил този избор, си в опасност. Ако разбираш това в сърцето си, но все пак го правиш, вървиш по този път и правиш този избор, и в действията си винаги продължаваш според собствените си принципи и старите си, предишни начини, без да се обръщаш или да се покайваш, без да променяш курса си, това представлява твоят избор — решил си да вървиш по този път с враждебност към Бог. Не че не разбираш какво правиш — ти съзнателно извършваш грях. Точно като Павел, който каза: „Кой си ти, господарю? Защо искаш да ме поразиш?“. Той много добре знаеше, че Господ Исус е Господ, че Той е Христос, но все пак Му се противопоставяше докрай. Това е съзнателно извършване на грях. Павел не свидетелстваше за Господ, нито Го възхваляваше. Той си мислеше: „Не си ли просто обикновен човек? Не ме ли поразяваш просто защото имаш властта да го направиш? Може да имаш властта, но аз все още вярвам в бог на небето. Ти, въплъщението, не си бог; ти нямаш нищо общо с бог. Ти си божи син и си ни равен“. Не беше ли това неговият възглед? Каква беше основата за този възглед на Павел? След като разбра, че Господ Исус е въплътеният Христос, той все още поддържаше този възглед както преди. Това беше сериозен проблем и с него изходът му беше решен. Като се има предвид, че той се придържаше към този възглед през цялото време, можеше ли пътят, по който върви, да се е променил? Пътят, по който върви човек, се основава на неговите възгледи: каквито са твоите възгледи, по такъв път вървиш. И обратното, по какъвто път вървиш, такива ще са възгледите, които възникват в теб, които ще имаш, които ще ти влияят и ще те ръководят. Щом тръгнеш по пътя на враждебност към Бог, тези възгледи ще се оформят и ще се вкоренят в теб, и тогава едно нещо е сигурно: обречен си да се противопоставяш на Бог докрай; обречен си винаги да се придържаш към собствените си погрешни възгледи, знания и отношение, като докрай вдигаш врява срещу Бог. Изобщо няма да промениш курса си — нито ако някой ти каже, нито ако Светият Дух те просветли, нито ако братята и сестрите те увещават, нито ако Бог те озари. Няма да има място за това. Това е твоят избор. Ще ти бъде даден първи, втори и трети шанс — ако след три шанса за покаяние не си го направил, в бъдеще няма да имаш повече шансове. Както и да работиш и да плащаш цена тогава, това няма да трогне Бог — Той вече ще е взел решение за теб. Какво ще е решил Бог за теб? Че ще бъдеш накаран да служиш, че ще бъдеш оползотворен; и след като си бил оползотворен, Той ще те постави някъде, където ще бъдеш заклеймен и наказан, както е решил. Как се случва Бог да вземе решение по този начин? Дали е заради моментната ти мисъл? Дали се основава на мимолетните ти идеи? На това, че за момент си стъпил на грешния път? Не. Бог основава това на възгледите, които имаш дълбоко в сърцето си, на дългосрочното ти отношение към истината и на пътя, по който решаваш да вървиш. Решил си да действаш по този начин и каквото и да казват всички, няма полза; решил си да използваш тази теория като основа за пътя, по който ще вървиш в бъдеще. И тъй като си взел решение, не трябва ли Бог да определи твоя изход? Твоят изход е определен отдавна; няма нужда Бог да чака до самия край, за да го направи. При някои хора Бог винаги гледа техните проявления — когато тези хора най-накрая стигнат до края на пътя, техният изход в крайна сметка е определен въз основа на различните им проявления. Някои хора са извършили повече добри дела, отколкото злодеяния; те са таили повече добри и положителни нагласи към Бог, отколкото негативни и злонамерени, и въз основа на измерването на сбора от различните им видове поведение и проявления се определя крайният им изход. Има обаче и други, чиито изход се определя от Бог след поглед към пътя, по който вървят. Дава ли тогава Бог възможности на хората, преди да определи техния изход? Дава. Колко? Най-вероятно няма конкретен брой. Зависи от природата същност на човека, а също и от неговия стремеж. Някои хора може да получат три възможности. Някои са непоправими, невероятно глупави и непримирими, и изобщо не приемат никакви истини — техният изход е определен преди да са имали три възможности. И все пак за някои хора Бог подрежда някои обстоятелства въз основа на техните състояния, а въз основа на тяхната възраст и нещата, през които са преминали, Той може да им даде пет възможности. Това се основава на тяхната природа, същност и отношение, докато приемат истината. Бог определя изхода и крайната цел на човека въз основа на тези неща.

На хората им се случват всякакви неща и те често не знаят как да се справят с тях; щеше ли да е добре, ако не се стремяха да разберат истината? Хората лесно поемат по грешен път, когато не разбират истината. Защо казвам това? Хората живеят според покварения нрав на Сатана и нещата, които излизат от тях, са неща, които те разкриват по естествен начин, и няма нито едно от тях, което да е в съгласие с истината или да не е предателско спрямо Бог. Ами защо тогава трябва винаги да слушат проповеди? Винаги да слушат проповеди, да ги обмислят и да ги приемат присърце; винаги да се молят и да търсят; да идват пред Бог с богобоязливо сърце, с благочестиво сърце, със сърце, което копнее за истината; да имат определени часове всеки ден за духовна практика, молитва и ядене и пиене на Божиите слова; и да разговарят с другите и да си сътрудничат в хармония с другите, за да вършат работа; да действат всеки ден според тези принципи и да се придържат към тях всеки ден — Бог гледа дали тези подробни елементи от практиката на хората постигат резултати. Някои може да попитат: „Това не са ли просто процеси?“. Какво е процес? Това не са външни неща — можеш да се придържаш към тези неща само ако имаш сърце за това. Без него, колко дни би могъл да се придържаш? Няма да можеш. Някои водачи никога не ядат и не пият Божиите слова и никога не се занимават с духовна практика. Какво означава това? Че не са истински вярващи. Ако не са, тогава как са станали водачи? На някои места няма човек, годен за работата, така че църквата трябва да се задоволи с оползотворяването на тези хора. Те погрешно си мислят: „Избран съм за водач. Мога да върша тази работа и без да ям и да пия Божиите слова — стига хората да имат крака и уста, те могат да вършат тази работа“. Това е глупост. Бог не гледа дали можеш да свършиш работата — Той гледа какво си свършил. Работата, която можеш да свършиш ти, може да бъде свършена и от някой друг. Всеки с малко нормален интелект може да я свърши. Не си мисли, че понеже си избран за водач и можеш да вършиш тази работа, то успехът ти е гарантиран, че си бил доведен до съвършенство, че тогава имаш шанс да оцелееш. Нещата не стоят така. Бог никога не гледа колко работиш; Той гледа какво си направил, по какъв път вървиш. Не се заблуждавай за това. Може да си мислиш: „Има толкова много хора, които не бяха избрани, а аз бях. Изглежда, че съм изключителен, че имам по-големи заложби и съм по-добър от другите“. Какво ти е доброто? Дори и да си добър, това със сигурност не ти дава право да не практикуваш истината и да действаш в нарушение на истината? Дори и да си добър, това със сигурност не ти дава право да не се занимаваш с духовна практика или молитва и да не търсиш истината в действията си? Нямаш право на тези неща. Никакъв статус или титла не е твой капитал. Това са мимолетни неща, външни неща. Бог гледа твоята преданост; Той гледа твоето практикуване на истината, твоя стремеж към нея и твоето отношение към нея; Той гледа твоето покорство; Той гледа твоето отношение към твоя дълг и твоята мисия. Някои хора може да полагат много усилия в изпълнението на дълга си, но не го правят съгласно истините принципи. Ако им кажеш, че трябва да действат според истините принципи, те се съпротивляват, ядосват се и не го приемат. Точно така те се разкриват. Какво е разкрито? Че не приемат истината. Що за хора са тези, които не приемат истината? Неверници. С какво се занимават сляпо неверниците? Защо са толкова енергични в своята заетост? Те имат цел — виждат, че „тук имам шанс да стана чиновник и ако го направя, мога да живея на гърба на църквата и всички да ми се прекланят. Това място е страхотно! Прехраната се получава твърде лесно, както и славата и придобивките; този статус е просто толкова лесен за постигане — толкова е лесно да си чиновник тук!“. Те никога не са си мислили, че ще станат „чиновници“ в този живот. Но щом загубят своята „длъжност“, те показват истинското си лице. Вече не полагат никакви усилия за Божия дом. Ще могат ли все още да страдат и да плащат цена? Не. Не са ли разкрити тогава? Когато имат статус, някои хора дават всичко от себе си, полагат усилия и проливат пот, не се оплакват, колкото и да страдат — но щом вече нямат статус, стават негативни до такава степен, че негативността им ги завладява. Не са ли разкрити тогава? Статусът ги е разкрил. Има ли нужда да бъдат подлагани на изпитания? Не. Добре, ще приключим днешното общение тук.

1 октомври 2019 г.