42. Как преодолях завистта си
През октомври 2019 г. си сътрудничих с Мо Хан по една фотографска задача. Тъй като преди това бях учила фотография, успях да направя повече снимки от нея, които да отговарят на критериите. Помислих си: „Изглежда, имам някакъв талант за фотография, щом от самото начало мога да произведа толкова много готов за използване материал. Надзорничката определено ще си помисли, че съм рядък фотографски талант“. Вътрешно тайно се радвах, но и гледах отвисоко Мо Хан, като си мислех: „Преди ти дори си била част от фотографско дружество, а уменията ти съвсем не са толкова впечатляващи!“. По-късно, по време на едно събиране, надзорничката похвали уменията ми и отдадеността ми на моя дълг и помоли Мо Хан да се учи повече от мен. Това беше музика за ушите ми. След това влагах още повече усилия в изпълнението на дълга си. Понякога по обяд понасях парещата жега и снимах съвсем сама в тръстиковите полета. Веднъж, макар че не се чувствах добре, продължих да снимам по време на силен проливен дъжд. Мислех си, че стига да направя повече добри снимки, всички ще ме ценят още повече и че заради това си заслужаваше да страдам. След известно време стана ясно, че надзорничката ме цени високо, и по време на всяко техническо обсъждане винаги ме молеха да говоря за преживяванията си при снимането. Освен това по време на обученията се обръщаха първо към мен да анализирам и обобщавам. Като виждах колко много ме цени надзорничката, се чувствах още повече като талантлива личност.
Една вечер надзорничката дойде в нашия екип и каза, че трябва да изберем ръководител на екип, който да управлява работата. След като разговаряхме за принципите, Мо Хан и една друга сестра ме препоръчаха за ръководител на екип. Вътрешно тайно се зарадвах, като си мислех: „Усилията ми в моя дълг все пак не бяха напразни. Всички са ги забелязали“. Но външно се престорих на смирена и казах: „О, не бих могла. Въпреки че съм доста добра в техническата страна на нещата, ми липсва навлизане в живота. Не мога да поема отговорностите на ръководител на екип“. По-късно надзорничката направи цялостна оценка и избра Мо Хан за ръководител на екипа. Замислих се над това, че Мо Хан беше постоянна в работата си, можеше да схваща определени принципи и имаше по-добро навлизане в живота. Аз вярвах в Бог по-отскоро и бях по-добра само в техническата страна на нещата, и за момента наистина бях по-подходяща за работа по отделни задачи. Но като видях този резултат, все пак се почувствах много объркана и изпитах силно чувство на загуба. През целия ден бях разсеяна и неспособна да се мотивирам да направя каквото и да било. Макар да знаех, че Мо Хан е правилният избор за ръководител на екипа, все още бях разстроена и се чудех: „Дали надзорничката си мисли, че не разбирам истината, че нямам никакво навлизане в живота и че съм просто полагаща труд, която само върши работа, и затова не планира да ме развива?“. По-късно, когато надзорничката дойде при нас, започнах да я наблюдавам, като се чудех дали обръща повече внимание на мен, или на Мо Хан. Забелязах, че понякога тя разпитва подробно за състоянието на Мо Хан, а няколко пъти дори разговаря с нея насаме. Това допълнително затвърди мислите ми и сметнах, че надзорничката цени Мо Хан повече. Чувствах се много обезкуражена и разстроена и дори започнах да негодувам срещу Мо Хан. Веднъж надзорничката каза, че Мо Хан е станала по-добра в заснемането на снимки и я помоли да сподели преживяванията си при снимането. Това ме накара да завиждам още повече на Мо Хан и имах чувството, че ме е засенчила. След това се чувствах наистина неловко около Мо Хан, а понякога дори се дразнех, само като я чуех да говори, и ми се искаше нарочно да ѝ противореча и да ѝ се противопоставям. Като виждаше това мое отношение, Мо Хан се чувстваше възпряна и веднъж ми спомена, че постоянните ми спорове с нея и противопоставянето ми я карат да се чувства огорчена и че взаимодействието с мен я изтощава. Знаех, че е погрешно да ѝ завиждам така, но просто не можех да се контролирам. В миналото, когато намирах добри видеоуроци, ги препоръчвах на Мо Хан, а ако забележех проблеми в заснетото от нея, ѝ ги посочвах, за да ѝ помогна. Но откакто почувствах, че надзорничката я цени повече, вече не исках да ѝ помагам по технически въпроси. Понякога дори ѝ се подигравах в лицето и ѝ казвах, че композициите ѝ са слаби и им липсва красота. След няколко такива случки Мо Хан започна да се съмнява дали заложбата ѝ е достатъчно добра, за да я направи подходяща за този дълг. Когато видях, че моите нападки са я накарали да загуби увереност, не само че не се почувствах зле, а всъщност изпитах известно удоволствие, като си мислех, че ако тя стане негативна, надзорничката може да я сметне за неспособна и да започне отново да ме цени. Веднъж трябваше бързо да направим няколко снимки и само като гледах как Мо Хан усилено търси места за снимане цял ден, се дразнех. Страхувах се, че може да намери страхотни места и да направи снимки, които да бъдат приети, а в този случай надзорничката щеше да я цени още повече. Затова се опитах да охладя нейния ентусиазъм, като казах, че работи усилено само за да спечели възхищението на хората и че прави всичко това само заради репутация и статус. Щом ме чу да казвам това, Мо Хан се почувства възпряна в своя дълг. Друг път забелязах, че надзорничката непрекъснато разговаря, за да преодолее състоянието на Мо Хан, и почувствах завист. Когато дойде моят ред да говоря, под претекст, че опознавам себе си, направих всичко възможно да кажа пред надзорничката: „Бях прекалено взискателна към Мо Хан. Просто си мислех, че след като вярва в Бог от толкова години, би трябвало да има истината реалност, затова исках да ми помогне с навлизането ми в живота. Но когато не ми помогна, започнах да я гледам отвисоко“. Споменах също, че други братя и сестри, които съм срещала преди, са ми помагали. След като казах това, се почувствах виновна. Надзорничката попита Мо Хан какво мисли. Мо Хан каза: „Казаното от нея ме кара да се чувствам доста огорчена. Смятам, че макар да разбирам някои доктрини, след като вярвам в Бог от толкова години, нямам много истина реалност или обич към нея“. Като видях, че сестрата все още можеше да приема от Бог и да се самоанализира, се почувствах дълбоко засрамена и ми се прииска земята просто да се отвори и да ме погълне. След този случай започнах да се самоанализирам и осъзнах, че потискам и омаловажавам Мо Хан заради репутация и статус. По-късно прочетох Божиите слова, които разобличават антихристите за това, че потискат и изключват инакомислещите заради статуса, и това ми даде известно разбиране за покварата, която разкрих.
Всемогъщият Бог казва: „Публичното потискане на хората, изключването им, нападките срещу хората и разобличаването на техните проблеми от страна на антихристите са все целенасочени. Без съмнение те използват подобни средства, за да се прицелят в онези, които се стремят към истината и които могат да ги разпознаят. Като пречупват тези хора, те постигат целта да укрепят собствената си позиция. По своята природа нападането и изключването на хора по този начин е злобно. В езика и начина им на говорене има агресия: разобличаване, заклеймяване, клевети и злословия. Те дори изопачават фактите, като говорят за положителните неща, сякаш са негативни, и за негативните неща, сякаш са положителни. Като представят бялото за черно и бъркат правилното с погрешното по този начин, антихристите постигат целта си да провалят хората и да съсипят името им. От каква нагласа се поражда това нападение и изключване на инакомислещите? В повечето случаи то идва от завистлива нагласа. При жесток нрав завистта носи със себе си силна омраза, а в резултат на завистта си антихристите нападат и изключват хора. В подобна ситуация, ако антихристите бъдат разобличени, докладвани, изгубят статуса си и понесат удар, те ще бъдат дръзки и недоволни и ще им бъде още по-лесно да станат жестоко отмъстителни. Отмъстителността е вид нагласа, а също така и вид покварен нрав. Когато антихристите видят, че това, което някой е направил, им е навредило, че други хора са по-способни от тях или че нечии твърдения и предложения са по-добри или по-мъдри от техните и всички са съгласни с твърденията и предложенията на този човек, антихристите считат, че позицията им е застрашена, в сърцата им се пораждат завист и омраза и те нападат и си отмъщават. Когато си отмъщават, антихристите обикновено нанасят изпреварващ удар по целта си. Те действат инициативно, когато нападат и пречупват хората, докато другата страна не се покори. Едва тогава считат, че са изпуснали парата. Какви други проявления на нападане и изключване на хората съществуват? (Омаловажаване на другите.) Омаловажаването на другите е един от начините на проявление. Независимо колко добре си вършиш работата, антихристите пак ще те омаловажат или заклеймят, докато не станеш негативен и слаб и не можеш да търпиш повече. Тогава те ще бъдат щастливи и ще са постигнали целта си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Втора точка: Те нападат и изключват инакомислещите). „Когато видят, че някой е по-добър от тях, те се опитват да го потиснат, скалъпват безпочвени слухове за него или прибягват до отвратителни средства, за да го очернят и да подкопаят репутацията му, или дори да го стъпчат, за да защитят мястото си в съзнанието на хората. Що за нрав е това? Това не е просто надменност и самонадеяност. Това е нравът на Сатана. Това е злонамерен нрав. Това, че този човек напада и изключва хората, които са по-добри от него и го превъзхождат, е коварно и нечестиво. А това, че не се спира пред нищо, за да потисне хората, показва, че в него има значителна демонска природа! Като живее според нрава на Сатана, той омаловажава хората, опитва се да ги набеди и ги измъчва. Това не е ли злодеяние? И макар да живее така, пак си мисли, че е добре и че е добър човек. Когато обаче види някой, който го превъзхожда, е склонен да го измъчва и да го стъпче. Какъв е проблемът тук? Не са ли безскрупулни и необуздани хората, които вършат такива злодеяния? Такива хора се съобразяват само със собствените си интереси и личните си чувства и единствено искат да осъществят своите желания, амбиции и цели. Не ги вълнува колко щети са нанесени на делото на църквата, а за да защитят статуса си в съзнанието на хората и собствената си репутация, биха пожертвали интересите на Божия дом. Подобни хора не са ли надменни, самоправедни, егоистични и подли? Такива хора са не само надменни и самоправедни, но са и крайно егоистични и подли. Те изобщо не проявяват внимание към Божиите намерения. Дали такива хора имат богобоязливи сърца? Изобщо нямат богобоязливи сърца. Затова действат безогледно и правят каквото си поискат, без да изпитват каквато и да е вина, без никакъв страх, без никакво притеснение или тревога и без да се замислят за последствията. Често постъпват така и винаги са се държали по този начин. От какво естество е подобно поведение? Меко казано, такива хора са твърде завистливи и имат твърде силно желание за лична репутация и статус. Те са прекалено измамни и подмолни. По-грубо казано, същността на проблема се състои в това, че тези хора изобщо нямат богобоязливи сърца. Те не се боят от Бог, вярват, че те самите са от първостепенно значение, и считат всичко, свързано с тях, за по-висше от Бог и истината. Бог е незначителен и не заслужава да се споменава в сърцата им, там Той няма никакъв статус“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Като четях Божиите слова, се чувствах наистина уплашена и огорчена. Непрекъснато в ума ми изплуваха сцени на сътрудничество с Мо Хан в моя дълг. Когато започнах да получавам известни резултати от заснетите от мен кадри и видях, че надзорничката ми обръща повече внимание, почувствах, че съм талантлива. Когато дойде време да се избира ръководител на екип, си мислех, че определено ще бъда избрана. Но когато избраха Мо Хан, се почувствах наистина негативна и унила и изпитах негодувание и завист към нея, защото си мислех, че ме е засенчила. За да си върна позицията в очите на надзорничката, започнах да се опитвам да изтласкам Мо Хан. Не само че често заемах противоположна на нейната позиция, но когато забелязах недостатъци в заснетите от нея кадри, я осмивах и принизявах, за да охладя ентусиазма ѝ. Когато я видях да ограничава сама себе си, тайно се зарадвах и се надявах тя да потъне още по-дълбоко в негативността, за да може надзорничката да я сметне за неспособна и да ме цени отново. Когато я видях да тича наоколо и да търси места за снимане, се страхувах, че може да направи добри кадри и надзорничката да я цени още повече, затова я обвиних, че преследва репутация и статус, за да я нападна. Дори по време на събирания изпитвах недоволство, когато надзорничката разговаряше повече с нея, затова я принизявах пред надзорничката, като се опитвах да накарам надзорничката да сметне, че тя е лишена от истина реалност и от обич към другите. Моите безскрупулни опити да потисна тази моя сестра бяха наистина достойни за презрение и нечестиви! С какво тези мои злодеяния се различаваха от начина, по който антихристите се държат, за да защитят статуса си? Мо Хан винаги беше толерантна и търпелива с мен от самото начало на нашето сътрудничество. Понякога, когато бях в лошо състояние, тя споделяше преживяванията си, за да ме напътства и да ми помогне. Тя беше наясно с недостатъците си в техническата област, непрекъснато се стремеше да се учи и работеше усилено, за да заснема добри кадри. Независимо от трудностите и изтощението, с които се сблъскваше по време на снимките на открито, рядко се оплакваше. Както в навлизането ѝ в живота, така и в отношението ѝ към нейния дълг тя беше по-добра от мен и изборът ѝ за ръководител на екипа беше напълно съгласно принципите. Но от завист аз многократно я потисках и изключвах. Наистина бях лишена от човечност! Бог е разнищвал нрава на антихристите в общение, но аз не успях да се погледна в тази светлина и да се самоанализирам, а продължих да следвам покварения си нрав, като потискам моята сестра. Нямах дори най-елементарно богобоязливо сърце. Как можеха действията ми да не предизвикат Божието отвращение и ненавист? Колкото повече си спомнях за взаимодействията си с Мо Хан, толкова по-засрамена и виновна се чувствах. Мразех се, че не се стремях към истината и че следвах сатанинската си природа, за да извърша толкова много злини.
По онова време се чувствах толкова унила. Когато и да си помислех, чек съм извършила зло и съм вървяла по пътя на антихристите заради репутация и статус, се изпълвах със съжаление. Често, в мрачната ноща, се криех под завивките и плачех тихо. Дори не смеех да се открия пред братята и сестрите, тъй като се страхувах, че ще се отвратят от мен и ще ме отхвърлят, щом узнаят каква съм, и че дори може да загубя възможността да изпълнявам дълга си. Не смеех и да се моля на Бог, защото чувствах, че някой като мен отдавна трябва да е предизвикал Божието отвращение и ненавист, и затова Бог няма да чуе молитвите ми. Така потънах в състояние на крайна негативност и болка.
Един ден прочетох един откъс от Божиите слова, който дълбоко ме развълнува. Всемогъщият Бог казва: „Колкото и гневен да е бил Бог на ниневийците, щом те обявиха пости, облякоха вретище и седнаха в пепел, сърцето Му постепенно започна да омеква и Той промени решението Си. В момента преди да им съобщи, че ще унищожи града им — в мига преди тяхната изповед и покаяние за греховете им — Бог все още им е бил гневен. След като те извършиха поредица от действия на покаяние, Божият яд към жителите на Ниневия постепенно се превърна в милост и толерантност към тях. Няма нищо противоречиво в това, че тези два аспекта на Божия нрав се разкриват едновременно в едно и също събитие. Как трябва да се разбира и познава тази липса на противоречие? Бог изрази и разкри последователно всяка от тези две полярно противоположни същности, преди хората в Ниневия да се покаят и след това, като им позволи да видят истинността и ненакърнимостта на Божията същност. Бог използва отношението Си, за да каже на хората, че не става дума за това, че Бог не понася хората или че не иска да прояви милост към тях, а по-скоро — за това, че те рядко се покайват истински пред Бог и хората рядко се отвръщат истински от лошия си път и изоставят насилието в ръцете си. Тоест, когато Бог се гневи на хората, Той се надява, че хората ще могат да се покаят истински, и се надява да види истинското покаяние на хората, а в този случай ще продължи щедро да ги дарява с милост и толерантност. Това означава, че лошото поведение на човека предизвиква Божия гняв, докато Божията милост и толерантност се даряват на онези, които слушат Бог и искрено се покайват пред Него, на онези, които могат да се отвърнат от лошия си път и изоставят насилието в ръцете си. Отношението на Бог се разкрива пределно ясно в отношението Му към ниневийците: Божията милост и толерантност не се получават трудно, а това, което Той изисква, е истинско покаяние. Стига хората да се отвърнат от лошия си път и да изоставят насилието си, Бог ще промени сърцето Си и отношението Си към тях“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Когато прочетох този откъс от Божиите слова, изпитах неописуемо чувство. Почувствах Божията милост към мен. Сякаш виждах лъч светлина в тъмна задънена улица. Мислех си за всичкото зло, което бях извършила заради репутация и статус, и за вредата, която бях причинила на моята сестра, но Бог не се беше отказал от мен, а вместо това продължаваше да ме просветлява и напътства със Своите слова, като ми позволяваше да видя проблемите в себе си и да разбера, че когато бъда разкрита, е безполезно да потъвам в самоотричане, негативност и слабост и че най-важното е да се покая. Спомних си как хората от Содом и Ниневия бяха извършили зло до такава степен, че Бог реши да ги унищожи. Но хората от Ниневия осъзнаха, че действията им са отвратителни за Бог до такава степен, че са на ръба на унищожението, и успяха навреме да дойдат пред Бог, за да се покаят и да изповядат греховете си. Заради искреното си покаяние те получиха Божията милост. Видях, че въпреки че Бог мрази злодеянията на хората, Той все още се грижи и проявява милост към хората и им дава всяка възможност да се покаят. Бях дълбоко развълнувана. Божията любов към човечеството е толкова реална! Като се замислих за почти едногодишната си работа с Мо Хан, видях, че винаги съм ѝ завиждала и съм я изтласквала, и че никога не съм се самоанализирала. Бях толкова вцепенена. Ако не беше правосъдието и разобличението на Божиите слова, изобщо нямаше да мога да видя проблемите в себе си и щях да продължа да действам според сатанинската си природа и да извършвам повече злини. Божието правосъдие и наказание са Неговата закрила и любов! С тази мисъл придобих решителност и се помолих на Бог, като казах, че съм готова да се изправя пред проблемите в себе си и да се покая пред Него.
След това прочетох Божиите слова: „За антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора дълбоко в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора. Защо винаги отдават значение на такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го разпознаят? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Бог казва, че всичко, което правят антихристите, е за собствената им репутация и статус и че те ценят репутацията и статуса, сякаш това е самият им живот. Те не се спират пред нищо, за да се борят за статус, дори с цената на увреждане на интересите на Божия дом. Като се замислих за отношението си към репутацията и статуса, не беше ли то същото като при антихристите? Откакто постигнах някои малки резултати в изпълнението на фотографския си дълг и спечелих признание в очите на надзорничката, се почувствах значима и наистина се наслаждавах на това да бъда ценена от другите. За да поддържам добър имидж в очите на надзорничката, чувствах, че всяка цена или трудност, която понасях в изпълнението на дълга си, си заслужаваше, сякаш възхищението на другите беше всичко за мен. Когато видях надзорничката да избира Мо Хан за ръководител на екипа, сметнах, че тя е заела моето място в сърцата на другите, и изпитах непоносима болка. За мен загубата на високото уважение на другите беше равносилно на това да загубя гръбнака си. Чувствах се напълно парализирана. За да си върна стойността в очите на надзорничката, аз се подигравах, осмивах, изключвах и потисках Мо Хан. Не само че извърших зло, нараних моята сестра и забавих делото на църквата, но и паднах в мрак и живеех в огромно страдание. Всичко това беше причинено от безмилостното ми преследване на репутация и статус. Живеех според сатанинската отрова на твърденията: „В цялата вселена само аз властвам като пълен господар“ и „Двама царе в едно царство не може да има“, и исках да бъда единствената, която се откроява. Когато видях надзорничката, че обръща малко повече внимание на моята сестра, станах завистлива и изпитах негодувание. Дори я смятах за враг и не можех да я понасям. Вървях по пътя на антихриста! Видях, че репутацията и придобивките са невидими окови, които Сатана поставя на хората, и че те са средства за покваряване и причиняване на вреда на хората. Ако не беше разобличението и правосъдието на Божиите слова, които да събудят вцепененото ми сърце, все още щях да живея според покварения си нрав и ако продължавах така, рано или късно щях да накърня Божия нрав, като извърша всякакви злини, и накрая щях да бъда отстранена и наказана от Бог.
След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Ако хората се стремят само към слава, печалба и статус — ако преследват само личните си интереси — те никога няма да придобият истината и живота и в крайна сметка те самите ще понесат загуба. Бог спасява хората, които се стремят към истината. Ако не приемаш истината и ако не си способен да размишляваш над собствения си покварен нрав и да го опознаеш, няма да се покаеш истински и няма да навлезеш в живота. Приемането на истината и себепознанието е пътят към израстване в живота и към постигане на спасение, това е шансът ти да дойдеш пред Бог, за да приемеш Неговата внимателна проверка, правосъдие и наказание и да придобиеш истината и живота. Ако се откажеш от стремежа към истината в името на славата, печалбата, статуса и личните си интереси, това е равносилно на отказ от възможността да приемеш Божието правосъдие и наказание и да постигнеш спасение. Избираш славата, печалбата, статуса и личните си интереси, но се отказваш от истината и губиш живота и шанса си за спасение. Кое е по-важно? Не е ли глупаво да избереш личните си интереси и да се откажеш от истината? Казано на народен език, това означава да дадеш кон за кокошка. Славата, печалбата, статусът, парите и интересите са все временни неща, всичко това е ефимерно, докато истината и животът са вечни и неизменни. Ако хората преодоляват покварения си нрав, който ги тласка да се стремят към слава, печалба и статус, тогава имат надежда да постигнат спасение. Освен това истините, които хората придобиват, са вечни. Нито Сатана, нито някой друг може да отнеме тези истини от хората. Отказваш се от интересите си, но това, което придобиваш, е истината и спасението. Тези постижения са твои и ги придобиваш за себе си. Ако хората изберат да практикуват истината, макар и да са изгубили интересите си, те придобиват Божието спасение и вечния живот. Тези хора са най-умни. Ако хората се откажат от истината в името на интересите си, те губят живота и Божието спасение. Това са най-глупавите хора“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Познаването на нрава е основата за неговата промяна). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че постигането на слава, придобивки и статус е само временно и че само придобиването на истината е вечно. Начинът да придобием Божието одобрение е да търсим Божиите намерения в нещата, които ни се случват, и да се избавим от личните си интереси, за да постъпваме според Божиите изисквания. Това е най-ценният начин да изживееш живота си. Спомних си за Йов, който, въпреки завидното си положение и статус, не се вкопчваше в положението си. Когато имаше висок статус и беше уважаван от другите, той не се отдаваше на удоволствия, а продължаваше да се бои от Бог и да отбягва злото. Когато Божиите изпитания го сполетяха и загуби статуса, децата и имуществото си, той все още хвалеше Божията праведност, докато седеше в пепел. Не го интересуваха мненията или възгледите на другите за него, а вместо това просто се покори на обстоятелствата, които Бог му подреди. Чрез действията си Йов показа правилното човешко подобие, което едно сътворено същество трябва да изживее. Като се замислих за себе си, бях спечелила малко временно възхищение от другите само защото знаех някои технически умения и бях направила няколко добри кадъра, и така загубих представа за положението и статуса си. Мислех си, че съм забележителна и че другите трябва да ме смятат за важна. Когато видях другите да ме надминават, станах завистлива и изпитах негодувание. Дори вършех зло и наранявах другите. В сравнение с Йов бях напълно неразумна и безсрамна!
Малко след това сестра Джан Нуо беше преместена в нашата група. Не след дълго тя беше избрана за ръководител на екипа. Когато видях, че сестрите около мен се консултират с Джан Нуо за неща, които не разбират в работата си, и че понякога надзорничката хвалеше Джан Нуо за нейното чувство за бреме в дълга ѝ и за усърдието ѝ в изучаването на технически умения, се почувствах доста разстроена и унила. В миналото надзорничката ме ценеше повече, но сега, с Джан Нуо наоколо, изглеждах по-низша от нея. Един ден, докато седях пред компютъра си, се замислих какво разкривам. Защо се чувствах разстроена, когато виждах Джан Нуо да се отличава? Защо се чувствах толкова унила, когато сестрите около мен ѝ се възхищаваха? Не беше ли защото това засягаше моята репутация и статус? Затова се помолих на Бог: „Всемогъщи Боже, желанието ми да се състезавам отново се появи. Не искам повече да бъда обвързана и възпирана от репутаяция и статус. Независимо какво мислят другите за мен, искам само да изпълнявам добре дълга си. Моля Те, защити сърцето ми“. След това прочетох един откъс от Божиите слова: „Ако някой друг е по-добър от теб и разбира истината повече от теб, тогава трябва да се учиш от него — не е ли това нещо добро? Това е нещо, на което всеки трябва да се радва. Да вземем за пример Йов — един от последователите на Бог в човешката история. Случилото се беше ли нещо славно в Божието дело на управлението, продължило шест хиляди години, или беше нещо позорно? (Било е нещо славно.) Беше нещо славно. Какво отношение трябва да възприемете към този въпрос? Каква гледна точка трябва да имате? Трябва да се радвате за Бог и да Го прославяте, да възхвалявате Божието могъщество и да възхвалявате това, че Бог е придобил слава — това беше нещо добро“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: Те са нечестиви, коварни и измамни (първа част)). Божиите слова изведнъж ми изясниха всичко. Наистина, когато братята и сестрите постигат все по-добри резултати в своя дълг, не показва ли това, че Божието дело в хората дава плод? Това е нещо, което носи утеха на Божието сърце. Това е добро нещо! Не можех повече да бъда обвързана от покварения си нрав и да бъда враждебна към Бог. На следващия ден поех инициативата да се открия за състоянието си пред Джан Нуо. След като практикувах така, почувствах голямо освобождение в сърцето си и връзката ми с нея стана много по-близка. По-късно надзорничката понякога пак споменаваше, че Джан Нуо напредва бързо в техническите си умения и има потенциал за развиване. Когато видях надзорничката да ѝ отдава такова голямо значение, понякога все още се чувствах унила, но не беше толкова болезнено, колкото преди. Вместо това се съсредоточих върху това да се уча от нея и да черпя от силните ѝ страни. Като практикувах по този начин, се чувствах много по-спокойна и освободена в сърцето си и с нейна помощ постигнах и известен напредък в техническите си умения.
Това преживяване на разкриване беше болезнено за мен, но беше и ценно, и аз съм истински благодарна на Бог, че подреди такава ситуация, която да преживея. Промените, които успях да придобия, се дължат изцяло на Божията любов!
