44. Вече не се опитвам да си пазя репутацията
През септември 2023 г. братята и сестрите ме избраха за водач в църквата, като щях да отговарям основно за работата по поенето. Когато чух тази новина, почувствах голям натиск. Помислих си: „Църковната работа включва много задачи. Тъкмо започнах да се обучавам и нямам никакъв опит. Ако отида да проследявам работата на братята и сестрите, а има неща, с които не мога да се справя, какво ще си помислят за мен? Дали ще кажат, че ми липсва разум и че проследявам работата на другите, без самата аз да знам как да я върша?“. Понеже не исках да открият недостатъците ми и да ме гледат отвисоко, отказах дълга на водач. Казах на надзорника: „По-добре да си върша усърдно настоящия дълг“. Надзорникът се срещна и проведе общение с мен: „Твърде си взискателна към себе си. Всеки има недостатъци и е съвсем нормално в работата ни да има някои пропуски. Божиите изисквания към нас не са толкова високи. Това, което Бог цени, е нашето отношение към дълга ни и Той гледа дали влагаме всичките си усилия в работата си“. Когато чух какво каза надзорникът, си помислих, че е прав. Всеки има недостатъци и пропуски, затова всички ние трябва да се обучаваме и да учим повече. Не трябваше да отказвам този дълг. След това се самоанализирах. Защо постоянно се опитвах да откажа, когато ми беше възложен този дълг?
Един ден по време на духовната си практика прочетох откъс от Божиите слова: „Ако искаш да бъдеш отдаден във всички неща и да удовлетвориш Божиите намерения, не можеш да го направиш, като изпълняваш само един дълг; трябва да приемеш всяко поръчение, което Бог ти дава. Независимо дали е по вкуса ти и съответства на интересите ти, или е нещо, което не ти харесва или никога не си правил преди и намираш за трудно, ти трябва да го приемеш и да се покориш. Не само трябва да го приемеш, но трябва също така проактивно да сътрудничиш, да усвоиш професионалните умения и да придобиеш преживявания и навлизане. Дори да търпиш трудности или умора, унижение или изолация, трябва все пак да го изпълняваш с отдаденост. Само като практикуваш по този начин, ще можеш да бъдеш отдаден във всички неща и да удовлетвориш Божиите намерения. Ти трябва да го изпълняваш като свой дълг, а не като свои лични дела. Как трябва да разбираш дълга? Като нещо, което Създателят, Бог, дава на някого да свърши. Така възниква дългът на хората. Поръчението, което Бог ти дава, е твой дълг и е напълно естествено и обосновано да го изпълняваш според Божиите изисквания. Ако ти е ясно, че този дълг е Божие поръчение, че той е Божията любов и благословия, които идват при теб, ще си способен да приемеш дълга си с боголюбиво сърце и да проявяваш внимание към Божиите намерения, докато изпълняваш дълга си, както и да преодолееш всички трудности, за да удовлетвориш Бог. Хората, които наистина отдават всичко на Бог, никога не биха могли да откажат Божие поръчение и никога не биха могли да откажат какъвто и да е дълг. Какъвто и дълг да ти повери Бог, каквито и трудности да включва, не бива да го отказваш, а трябва да го приемеш. Това е пътят за практикуване, който се състои в това да практикуваш истината и да бъдеш отдаден във всички неща, за да удовлетвориш Бог. Къде трябва да насочиш вниманието си? Върху думите „във всички неща“. „Всичко“ не означава непременно неща, които харесваш или в които те бива, камо ли неща, които са ти познати. Понякога ще са неща, в които не те бива, които трябва да научиш, които са трудни или които трябва да изстрадаш. Каквото и да е то, щом Бог ти го е поверил, трябва да го приемеш от Него; трябва да го приемеш и да изпълняваш дълга си добре, като го изпълняваш отдадено и удовлетворяваш Божиите намерения. Това е пътят за практикуване. Каквото и да се случва, винаги трябва да търсиш истината и щом си сигурен какъв вид практика съответства на Божиите намерения, трябва да практикуваш именно така. Само така практикуваш истината и само така можеш да навлезеш в истината реалност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че за да удовлетворяваме Божиите намерения, трябва да приемаме всеки дълг, който идва от Бог. Дългът, който ни се възлага, може да е такъв, какъвто никога досега не сме изпълнявали, затова трябва да вложим време и усилия, за да го научим, и плътта ни трябва да страда повече. Гордостта ни може да бъде наранена заради нашите недостатъци, но въпреки всичко трябва да имаме просто и покорно сърце. Това е отношението към дълга, което едно сътворено същество трябва да има. Погледнах на себе си за сравнение. Когато разбрах, че съм избрана за водач в църквата, знаех, че водачите трябва да проследяват различните дейности в църковната работа, но аз имах недостатъци във всяко едно отношение, затова се притеснявах, че ако по време на проследяването на работата се сблъскам с проблеми, с които не знам как да се справя, и не мога да посоча решение на братята и сестрите, всички със сигурност ще ме гледат отвисоко и ще кажат, че съм некомпетентна. Затова си намерих извинения да кажа, че не знам как да изпълнявам много от задачите и няма да се справя с работата. Когато ми беше възложен този дълг, не мислех как да проявя внимание към Божиите намерения и да поема своя дълг, а вместо това исках да го откажа, за да не ме гледат хората отвисоко. Изобщо не защитавах църковното дело. Бях особено егоистична и достойна за презрение. Бог ме удостои с благодат, като ми позволи да изпълнявам дълга на водач. Това беше чудесна възможност да придобия истината и трябваше да изпълнявам дълга си добре, с инициативност и положително отношение. Когато разбрах това, бях готова да променя неправилната си нагласа. Въпреки че имах толкова много недостатъци и пропуски, бях готова да се уча от своите братя и сестри. Затова казах на надзорника, че съм готова да се обучавам за водач.
След това прочетох следните Божии слова: „Първият тип са онези, които могат да бъдат надзорници за различните елементи на работата. Първото изискване към тях е да имат способността и заложбите да възприемат истината. Това е минималното изискване. Второто изискване е да носят бреме — това е задължително“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). „Някои хора може да попитат: „Как така критериите, на които трябва да отговарят талантливите хора, за да бъдат повишавани и развивани, не включват разбиране на истината, притежаване на истината реалност и наличие на способност да се боят от Бог и да отбягват злото? Как така те не включват способността да познаят Бог, способността да се покорят на Бог, да бъдат предани на Бог и да бъдат сътворени същества, които отговарят на критериите? Забравени ли са тези неща?“. Кажете Ми, ако някой разбира истината и е навлязъл в истината реалност, и е способен да се покори на Бог, и е предан на Бог, и има богобоязливо сърце, а освен това познава Бог, няма да Му се противопостави, и е сътворено същество, което отговаря на критериите, нужно ли е той все още да бъде развиван? Ако той наистина е постигнал всичко това, не е ли вече осъществен резултатът от развиването? (Да.) Следователно, изискванията за повишаване и развиване на талантливите хора не включват тези критерии. Тъй като се повишават и развиват кандидати измежду човешки същества, които не разбират истината и които са изпълнени с покварен нрав, не е възможно тези кандидати, които се повишават и развиват, вече да притежават истината реалност или вече напълно да се покоряват на Бог, камо ли вече да са абсолютно предани на Бог, а и те със сигурност са още по-далеч от това да познават Бог и да имат богобоязливи сърца. Критериите, на които всички видове талантливи хора трябва да отговарят преди всичко, за да бъдат повишавани и развивани, са тези, които току-що споменахме — те са най-реалистичните и най-конкретните“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). „Кажете Ми, как можете да сте обикновени и нормални хора? Как можете, както казва Бог, да заемете правилното място на сътворено същество? Как можете да не се опитвате да бъдете свръхчовек или някоя велика личност? Как трябва да практикувате, за да бъдете обикновени и нормални хора? Как може да стане това? Кой ще отговори? (Преди всичко трябва да признаем, че сме обикновени хора, съвсем редови хора. Има много неща, които не разбираме, не схващаме и не можем да прозрем. Трябва да признаем, че сме покварени и че имаме недостатъци. След това трябва да имаме искрено сърце и често да идваме пред Бог, за да търсим.) Първо, не си поставяйте титла и не се обвързвайте с нея, като казвате: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм отговорникът, никой не познава тази работа по-добре от мен, никой не е по-умел от мен“. Не се вкопчвай в титлата, която сам си си определил. Щом го направиш, това ще върже ръцете и краката ти и ще се отрази на всичко, което казваш и правиш. Ще засегне и нормалното ти мислене и преценка. Трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, слез по-ниско от официалната си титла и позиция и заеми мястото на обикновен човек. Ако го направиш, манталитетът ти ще стане донякъде нормален. Трябва и да признаваш и да казваш: „Не знам как да направя това, не разбирам и онова. Ще трябва да проуча и да изследвам“ или „Никога не съм се сблъсквал с това, затова не знам какво да правя“. Когато си способен да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно, ще притежаваш нормален разум. Останалите ще те познават истински и така ще имат нормална представа за теб, няма да се налага да се преструваш, няма да си под голям натиск и така ще можеш да общуваш нормално с хората. Такъв живот е свободен и лесен. Всеки, който смята, че животът е изтощителен, сам си го е причинил. Не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си. Първо, разкрий най-съкровените си и истински мисли, така че всички да ги узнаят и разберат. В резултат на това притесненията ти ще изчезнат, както и преградите и подозренията между теб и останалите. Още нещо те препъва. Все се мислиш за ръководител на екипа, за водач, за работник или за човек с титла, статус и положение. Не се ли принизяваш, ако кажеш, че не разбираш или не можеш да направиш нещо? Ефектът и атмосферата са различни, когато загърбиш тези окови в сърцето си, когато престанеш да се възприемаш като водач или работник, когато престанеш да мислиш, че си по-добър от останалите, и почувстваш, че си обикновен човек, същият като всички останали, и че в някои области си по-нискостоящ в сравнение с други хора, когато разговаряш с тази нагласа за истината и въпросите, свързани с работата“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). От Божиите слова разбрах принципите на Божия дом за насърчаването и развиването на хора. Не е вярно, че само хора, които притежават истината реалност или могат да вършат всички разнообразни работни дейности, могат да бъдат насърчавани и развивани за водачи. Вместо това, стига да имаш способността да възприемаш истината, да имаш порядъчна човешка природа, да носиш бреме в изпълнението на дълга си и да си готов да се учиш, дори и да нямаш опит, можеш да бъдеш развиван. Освен това, ако си избран за водач, не трябва да се поставяш на пиедестал, а трябва да застанеш на правилното си място и да признаеш, че си просто обикновен човек и че каквато и да е работата, не си се родил със способността да я вършиш; когато се сблъскаш с неща, които не знаеш как да направиш или които не разбираш, можеш да потърсиш помощ от своите братя и сестри. Спомних си, че когато за първи път започнах да се обучавам да поя новодошли, не знаех как да върша работата, но тогава осъзнах, че поенето на новодошли е обучение как да се използва истината, за да се разрешават проблеми, което беше от полза за навлизането ми в живота, и така имах мотивация да изпълнявам добре своя дълг. Когато се обучавах заедно с братята и сестрите си, малко по малко, след известно време аз също можех да решавам някои проблеми. Разбрах, че каквато и да е работата, не е вярно, че можеш да я вършиш само след като знаеш как се върши и я разбираш; винаги трябва да преминеш през процес на учене и обучение. Аз обаче се ръководех от своя надменен нрав и мислех, че щом съм водач в църквата, трябва да разбирам повече от другите и да бъда по-добра в работата от тях. Само по този начин щях да бъда годна да проследявам работата на другите хора. Мислех също, че ако аз самата не мога да я върша или не я разбирам, тогава другите със сигурност ще ме гледат отвисоко и затова отказах дълга. Не си знаех мястото. Твърде много ми липсваше разум! Всъщност Божиите изисквания към нас не са високи — само да бъдем обикновени хора и спокойно да се изправяме пред недостатъците си, да търсим активно помощ от братята и сестрите по отношение на нещата, които не разбираме, и да търсим истината, за да компенсираме недостатъците си. Ако се обучаваме постепенно по този начин, напредъкът ни ще бъде по-бърз. Щом разбрах това, бях готова да се откажа от погрешния възглед, че „аз съм водач, трябва да бъда по-добра от другите и да разбирам повече от тях“, и да практикувам да бъда честен човек. Приех дълга на водач от дълбините на сърцето си.
В началото отговарях само за църквата, в която бях. Бях сравнително запозната с хората и работата на църквата, но не след дълго надзорникът ме помоли да поема отговорност за работата на още няколко църкви. Помислих си: „Работоспособността на братята и сестрите в тези църкви е много добра. Те вярват в Бог по-дълго от мен. Аз не съм толкова добра като тях. Ако не мога да върша много неща, докато проследявам работата им, какво ще си помислят за мен? Ще ме гледат ли отвисоко?“. Изпратих съобщение на надзорника, в което казах, че не съм на ниво и не мога да го направя. Надзорникът ме помоли да опитам да се обучавам и да видя. По-късно си спомних откъс от Божиите слова, който бях прочела преди: „Най-лесното практикуване за навлизане в истината реалност за всички, които изпълняват дълг, независимо колко дълбоко или плитко е разбирането им за истината, е на всяка крачка да мислят за интересите на Божия дом, като се избавят от егоистичните си желания, личните си намерения, мотиви, гордост и статус и като поставят интересите на Божия дом на първо място — това е най-малкото, което трябва да направят. Ако някой, който изпълнява дълг, не може дори и само това да направи, как може да се каже за него, че изпълнява дълга си? Това не е изпълнение на дълг. Преди всичко трябва да мислиш за интересите на Божия дом, да проявяваш внимание към Божиите намерения и да вземаш предвид делото на църквата. Постави тези неща на първо място; едва след това можеш да мислиш за стабилността на статуса си или за това как те възприемат другите. Не смятате ли, че това става по-лесно, като го разделите на две стъпки и направите някои компромиси? Ако практикуваш така известно време, ще започнеш да усещаш, че не е чак толкова трудно да удовлетвориш Бог. Освен това трябва да можеш да изпълняваш отговорностите си, задълженията си и дълга си и да се избавиш от егоистичните си желания, намерения и мотиви; трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да поставяш на първо място интересите на Божия дом, делото на църквата и дълга, който ти е възложен. След като преживяваш така известно време, ще усетиш, че това е добър начин да постъпваш. То е да живееш открито и прямо и да не си низък, долен човек; то е да живееш справедливо и достойно, а не да бъдеш безгръбначен, достоен за презрение и подъл. Ще усетиш, че това е начинът, по който човек трябва да действа, и това е образът, който трябва да изживее. Постепенно желанието ти да удовлетворяваш собствените си интереси ще отслабне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отърваване от покварения нрав). Докато размишлявах над Божиите слова, разбрах, че за да изпълнявам добре своя дълг, трябва да се откажа от собствената си гордост и статус и при всякакви обстоятелства да давам приоритет на интересите на Божия дом. Само това ще удовлетвори Бог. Това, че ми беше възложен този дълг, беше възхвала от Бог, която ме подтикна да търся истината повече и да вървя по пътя на стремежа към истината. Мислех си колко напрегната е ситуацията в Мианмар с постоянната война. Не знаех колко дълго ще мога да изпълнявам дълга си. Сега, след като имах възможността да изпълнявам дълг, трябваше да я ценя много и не можех да откажа, защото се притеснявах какво ще си помислят другите за мен. Без значение какви проблеми щяха да бъдат разобличени в дълга ми по-нататък, трябваше спокойно да се изправя пред собствените си недостатъци. Когато мислех по този начин, сърцето ми се почувства малко по-спокойно. Един ден се срещнах с брата и сестрата, с които работех, и обсъдихме предстоящата работа. Открих се пред двамата и казах: „Имам много недостатъци и не мога да върша много от задачите, така че трябва да работим заедно“. Докато отварях уста да кажа това, лицето ми пламна. Макар да почувствах, че съм загубила малко от достойнството си, сърцето ми се почувства много спокойно, след като им признах собствените си недостатъци и говорих от сърце. Моите брат и сестра не ме гледаха отвисоко и бяха готови да работят заедно с мен, за да свършим добре работата.
Един ден прочетох друг откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за причината да отказвам дълга си. Всемогъщият Бог казва: „Вместо да търсят истината, повечето хора прибягват до дребните си интрижки. Собствените им интереси, престиж и мястото или позицията, която заемат в съзнанието на другите хора, са от голямо значение за тях. Това са единствените неща, които ценят. Вкопчват се в тях с желязна хватка и ги смятат за свой живот. А как Бог гледа на тях и как се отнася към тях, е от второстепенно значение. За момента те пренебрегват тези неща и се съобразяват само с това дали са начело на групата, дали другите ги гледат с възхищение и дали думите им имат тежест. Първата им грижа е да заемат тази позиция. Когато са в група, почти всички хора търсят този вид положение, този вид възможности. Когато са много талантливи, разбира се, искат да са на върха. Ако са със средни способности, пак искат да заемат по-висока позиция в групата. А ако заемат ниска позиция в групата, със средни заложби и способности, също искат другите да ги гледат с възхищение, а не да ги подценяват. Престижът и достойнството на тези хора са там, където теглят чертата: те трябва да се придържат към тези неща. Не могат да бъдат почтени и не притежават нито Божието признание, нито Неговото приемане, но в никакъв случай не могат да изгубят уважението, статуса или почитта, към които са се стремили сред другите — а това е нравът на Сатана. Но хората не осъзнават това. Тяхното убеждение е, че трябва да се вкопчват в тази частица престиж до самия край. Не осъзнават, че само когато напълно се откажат от тези суетни и повърхностни неща и ги загърбят, ще се превърнат в истинска личност. Ако хората бранят тези неща, които би трябвало да отхвърлят, с цената на живота си, то животът им е загубен. Те не знаят какъв е залогът. И така, когато действат, винаги затаяват нещо, винаги се опитват да защитят собствения си престиж и статус, поставят ги на първо място, говорят само за собствените си цели, за собствената си фалшива защита. Всичко, което правят, е за тях самите. Втурват се към всичко, което блести, като дават на всички да разберат, че са били част от него. Всъщност то не е имало нищо общо с тях, но те никога не искат да останат на заден план, винаги се страхуват да не би другите да ги гледат отвисоко, да не би другите да кажат, че са нищо, че са неспособни на нищо, че нямат умения. Дали всичко това не се ръководи от техния сатанински нрав? Когато си способен да се избавиш от неща като престиж и статус, ще бъдеш много по-спокоен и свободен, ще си стъпил на пътя към честността. Но за мнозина това не е лесно да се постигне. Например когато се появи камерата, хората драпат да застанат отпред, харесва им да показват лицето си пред нея, и колкото повече се показват, толкова по-добре. Страхуват се да не останат на заден план и ще платят всяка цена за възможността да се виждат добре. Всичко това не е ли направлявано от техния сатанински нрав? Това е техният сатанински нрав. И така, влязъл си в кадър — какво от това? Хората имат високо мнение за теб — и какво от това? Те те боготворят — и какво от това? Доказва ли нещо от това, че притежаваш истината реалност? Нищо от това няма каквато и да е стойност. Когато успееш да преодолееш тези неща — когато станеш безразличен към тях и вече не ги смяташ за важни, когато престижът, суетата, статусът и възхищението на хората вече не контролират мислите и поведението ти, а още по-малко начина, по който изпълняваш дълга си — тогава твоето изпълнение ще става все по-ефективно и все по-чисто“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че всички хора ценят статуса и при всякакви обстоятелства и във всичко, което правят, проявяват внимание към собствената си репутация и статус. Спомних си за началото, когато бях избрана за водач в църквата. Понеже тъкмо бях започнала да се обучавам и имах много недостатъци, се страхувах, че ако проследявам работата на братята и сестрите си, а има много неща, които не знам как да върша, ще изглеждам наистина некомпетентна. За да не ме гледат хората отвисоко, отказвах дълга си отново и отново. Това, че можех да се обучавам за водач, беше възхвала от Бог за мен. Бог се надяваше да мога да поема по пътя на стремежа към истината и постепенно да преодолея собствените си покварени нрави. Аз обаче не оцених благосклонността и продължих да се опитвам да откажа дълга си, за да си запазя достойнството. Това беше бунтарство срещу Бог. През тези години се бях радвала на поенето и ресурса на толкова много Божии слова, но когато църковната работа изискваше от мен да я върша, не мислех как да изпълня отговорностите си или как да се отплатя за Божията благодат. Наистина ми липсваше твърде много човешка природа! Всъщност, откакто станах водач, постепенно се въоръжих с някои истини относно проницателността и се обучавах да използвам истината за решаване на проблеми. Като водач преживях много неща и имах много възможности да придобия истината. Всичко това бяха реални придобивки! Ако не служех като водач и не проследявах работата на другите, тогава собствените ми недостатъци нямаше да бъдат разобличени и щях да си запазя достойнството. Но в крайна сметка нямаше да придобия истината и нравите ми нямаше да се променят. Нямаше ли накрая всичко да е напразно? В крайна сметка щях само да загубя шанса си за спасение и да се погубя. Страшно е да си го помисля. По-късно можех да изпълнявам дълга си нормално, без да бъда толкова възпряна от репутацията си.
Веднъж отидох в една църква, за да присъствам на едно от техните събирания. Една сестра изрази ясни идеи, докато говореше за работата, и аз исках да ги допълня. Обаче, понеже чувствах, че сестрата е говорила толкова добре и толкова изчерпателно, не казах нищо. Помислих си: „Ако дойда тук и не дам някакъв съвет, какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Няма ли да си помислят, че съм наистина безполезна и лишена от всякаква работоспособност?“. Когато си помислих това, се почувствах малко смутена и реших, че братята и сестрите ми със сигурност са прозрели каква съм. Така че вече не исках да присъствам на техните събирания. През тези дни не проследявах тяхната работа и не се интересувах от нея. По онова време изпитвах известна вина: „Не проследих работата, защото се страхувах, че братята и сестрите ще ме гледат отвисоко. Нима това не е неизпълнение на дълга? Ако не проследявам работата дълго време, определено ще загубя този дълг и ще загубя много възможности да придобия истината. Не мога постоянно да проявявам внимание към мнението на другите хора за мен. Колкото и високо да ме ценят хората, това е безполезно. Ключовото е какво мисли Бог за мен и това е най-важното“. Затова се отказах от гордостта си и отидох да проследя работата. По-късно си направих план, в който очертах кои църкви ще проследявам за една седмица и кои аспекти на работата ще проследявам. В началото бях много нервна. Страхувах се, че няма да мога да се изразя добре и братята и сестрите ми ще ме гледат отвисоко. Винаги когато това се случваше, се успокоявах и се молех на Бог, като Го молех да ме пази от това да бъда възпряна от репутацията си. Когато коригирах нагласата си, можех да успокоя сърцето си и да проследявам работата нормално. Освен това чрез проследяването на работата открих, че всички братя и сестри имат някои силни страни и чрез тях можех да компенсирам слабостите си. Понякога, ако се сблъсках с проблем, който не можех да прозра, докато проследявах работата, го повдигах директно пред тях: „Все още не мога да прозра този проблем, така че ще потърся по-късно“. Като практикувах по този начин, сърцето ми се чувстваше много спокойно. Това, че можех да придобия това леко разбиране и да постигна тази малка промяна, е резултат, постигнат от Божиите слова. Благодаря на Бог!
