5. Дните на амнезия
Беше след 17:00 ч. следобед на 1 май 2003 г. Прибирах се вкъщи след събиране, когато видях сестра Ли Нан да стои до телефонна будка. Тя ми махна с ръка, за да ме извика. Изглеждаше разтревожена, сякаш искаше да ми каже нещо, затова бързо се приближих. С приглушен шепот ми каза, че е пуснала съобщение по пейджъра на друга сестра, но тя не ѝ е върнала обаждане. Докато разговаряхме, телефонът иззвъня. Мислех, че се обажда другата сестра, затова вдигнах. За моя изненада гласът беше мъжки. Осъзнах, че нещо не е наред, затова бързо затворих. Ли Нан и аз почти не бяхме успели да разменим и дума повече, когато видяхме зелен джип да набива скърцащи спирачки недалеч от мястото, на което стояхме. Четирима-петима цивилни полицаи изскочиха и се затичаха право към нас с крясъци: „Ето ги! По-бързо! Те са! Вярващите във Всемогъщия Бог!“. Изправена пред внезапен арест, усетих как сърцето ми се качи в гърлото и отправих непрекъсната мълчалива молитва към Бог с думите: „Мили Боже, моля Те, закриляй сърцето ми, не ме оставяй да бъда Юда“. Когато приключих с молитвата, осъзнах, че все още стискам пейджъра и платежната си картата, затова ги хвърлих в канавката до мен, докато не ме гледаха. Тогава осъзнах, че имам и записите от събирането, затова бързо ги извадих, скъсах ги и ги хвърлих на земята. Един от полицаите видя и извика: „Какво къса тази жена?“. Друг полицай яростно грабна скъсаните парчета хартия и ме натика заедно с Ли Нан в джипа им, като през цялото време ни псуваше.
В полицейския участък бяхме разпитвани поотделно. Когато влязох в стаята, видях трима полицаи да стоят зад масата. Гледаха ме, сякаш съм враг и шумно скърцаха със зъби. Чувствах се малко нервна и продължавах да се моля на Бог: „Мили Боже, моля Те, пази ме да не се превърна в Юда. Колкото и да ме разпитват, не трябва да предавам братята и сестрите си“. След молитвата сърцето ми постепенно се успокои. Един полицай започна да ми задава въпроси: „Как се казваш? Къде живееш? На колко години си? Откога вярваш в Бог? Кои са водачите ти? Колко души има в църквата?…“. Дадох им само истинското си име и домашен адрес и не казах нищо за църквата. Един от полицаите яростно блъсна по масата и каза: „Говори! Или ще се разправяме!“. Не казах нищо и тримата се изредиха да ме разпитват непрекъснато в продължение на няколко часа. Помислих си: „Май няма да се откажат, докато не им дам нещо. Може би мога ли да им дам името на някой отлъчен? Този човек не принадлежи към църквата“. Но тогава ми хрумнаха Божиите слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подготви си достатъчно много добри дела за твоята крайна цел). Божият нрав е ненакърним. Бог най-много мрази тези, които Го предават. Полицията продължаваше да ме разпитва, за да ме накара да предам църквата. Ако кажех нещо, със сигурност щяха да продължат да настояват за повече информация. Нямаше как да направя каквото и да било, за да предам Бог. При тази мисъл не им казах нищо. Като видя, че все още не искам да говоря, един полицай на средна възраст се приближи до мен с похотлива усмивка и хвана брадичката ми с ръка. Каза: „Може би ще проговориш, след като те целуна? Какво ще кажеш да прекараме нощта заедно?“. Бях особено отвратена от нечестивостта им и отвърнах наистина гневно: „Вие сте полицай. Как можете да говорите така? Така говорят бандитите!“. Един от останалите се приближи и като изпъна врата си, задъхано изкрещя: „Ще говориш ли или не? Ако не, ще те пребием до смърт! Ще опиташ палките ни!“. След това отиде да вземе палката си. Тогава се уплаших и в сърцето си бързо призовах Бог да ми даде кураж и вяра и да не ми позволи да се превърна в Юда. Един от полицаите ме погледна и се втурна право към мен. Инстинктивно закрих гърдите си с ръце, но той все пак ми нанесе жесток удар, който ме разтресе. Той яростно каза: „Така ти се пада, че не говориш! Още ли се правиш на корава? Гледай сега какво мога да направя с теб!“. Докато държеше палката си, друг полицай извика: „Ще ти дам урок, ако не си признаеш. Да видим дали ще ти хареса!“. С тези думи вдигна палката си и я стовари с все сила върху ми. Инстинктивно се извърнах надясно и палката му ме удари силно от ляво на главата. След удара, чувах само бръмчащ шум в главата си, след което се свлякох на пода и припаднах. Свестих се, без да знам колко време съм била в безсъзнание. Умът ми беше напълно празен и не можех да си спомня нищо. Помислих си: „Как съм попаднала тук?“. Усещах главата си едновременно изтръпнала и с тъпа болка. Лежах на пода и не можех да помръдна. Усещах само, че дясната ми ръка е отпусната, не чувствах дясната страна на тялото си и не можех да я контролирам, сякаш половината ми тяло беше парализирано. Много по-късно най-накрая си спомних, че бях арестувана, защото вярвам в Бог. Като видяха състоянието ми, полицаите спряха да ме разпитват. Вдигнаха ме, отведоха ме в ареста и ме хвърлиха на земята.
Веднага след като пристигнах в ареста, няколко сестри се събраха около мен и като видяха, че съм била бита по този начин, гневно казаха: „Как е възможно да са толкова жестоки? Как може да пребият някой, който е напълно здрав, и да го докарат до това състояние? Нямат никаква човешка природа. Наистина са шайка дяволи!“. Сестрите разтриваха ръцете и краката ми и ме утешаваха. Бях толкова трогната, че започнах да плача. Знаех, че това е Божията любов, и сърцето ми се стопли. Заедно с мен бяха задържани осем сестри. Син Мин беше една от тях. Двете бяхме в една и съща килия. Когато за първи път дойдох в ареста, все още бях относително трезвомислеща, думите и реакциите ми бяха нормални, но не можех лесно да движа дясната страна на тялото си. Не можех да разтегна дясната си ръка право напред и трябваше да я държа така, сякаш носех кошница. Не можех да измия лицето си нормално и дори не можех да изстискам паста за зъби от тубичката. По време на хранене можех да използвам лъжицата само с лявата си ръка. Когато ходех, можех само да влача десния си крак, сякаш половината ми тяло беше парализирано. Моите сестри се бояха, че ще остана парализирана, затова всеки ден в обедната почивка ми помагаха да се упражнявам. Една от сестрите държеше ръката ми нагоре, друга ми помагаше да я разтривам, за да се възстанови кръвообращението, докато трета ми помагаше да местя крака си, като използваше своя, за да ме тласка малко по малко напред или клякаше и придвижваше крака ми напред с ръцете си. Като виждах тялото си в такова състояние, се чувствах наистина слаба и си мислех: „Едната страна на тялото ми е парализирана, не мога да се грижа за себе си и натоварвам сестрите си с грижата за мен. Не съм ли станала безполезен човек?“. Много се разстройвах, когато мислех за това. Докато се чувствах негативна и слаба, се сетих за един откъс от Божиите слова: „На този етап от делото от нас се изисква изключителна вяра и любов и ние може да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Божиите слова ми дадоха вяра. Бог бе позволил това да се случи, за да усъвършенствам вярата си. Въпреки че полицията ме беше осакатила, чрез Бог, Който използваше сестрите, за да се грижат за мен и да ми помагат, докато общуват за Божиите слова с мен, аз преживях любовта Му. Въпреки че нямах представа кога ще се възстановя, да видя непрестанното напътствие на Бог ми даде вяра да продължа напред.
В затвора сестрите ми помагаха да се упражнявам всеки ден. Обличаха ме сутрин, даваха ми парен царевичен хляб по време на хранене, а вечер ми помагаха да си оправя постелята. Те също така често общуваха за Божиите слова с мен и ми пееха химни. Бях толкова трогната като ги виждах да се грижат за мен по този начин. Мразех полицията неимоверно много, задето ме бе осакатила така, че ми бе трудно да правя дори нормални неща. Въпреки всичко все още ме караха да седя от ранни зори до 7 ч. вечерта всеки ден като всички останали и цялото ми тяло измръзваше. През нощта дори ми даваха едночасови дежурства, но сестрите се редуваха да заемат мястото ми, за да ми помогнат. Месец по-късно Компартията ме осъди на две години превъзпитание чрез полагане на труд за „нарушаване на социалния ред“. Страшно се разстроих. Бях наполовина парализирана, не можех да се грижа за себе си и бях безполезна — как бих могла да оцелея тези две дълги години? Сестрите ме утешиха, като казаха: „Имаме Бог, на Когото да се уповаваме и Той ще ни помогне. Трябва да запазим вярата си в Бог!“. Докато ни превозваха към затвора, сестрите пяха много химни. Един от тях беше: „Желая да видя деня на Божията слава“, който много ме развълнува: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предопределени от Бог и аз ще Му бъда предана и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Докато слушах, се почувствах силно окуражена и започнах да пея заедно с тях, и колкото повече пеех, толкова по-голяма ставаше вярата ми. Въпреки че бях осакатена и осъдена на лишаване от свобода, това страдание имаше смисъл. С това страдание можех да свидетелствам за Бог и да унижа дявола Сатана. Това беше славно нещо. Като си помислих за това, вече не се чувствах негативна и бях готова да се покоря на Божието устройване и подредба. Колкото повече пеехме, толкова повече се вълнувахме, а някои ридаеха, докато пееха — не защото тъгуваха за дома или се притесняваха, че са осъдени, а защото изпитваха щастие и радост в сърцата си и чувстваха, че е изключително славно да могат да свидетелстват за Бог.
Пазачите в затвора видяха, че не мога да върша ръчен труд и не искаха да ме вземат. Обсъждаха го дълго време, преди неохотно да ме приемат. Накараха ме да работя в работилницата. Когато надзорникът видя, че не мога да правя нищо, бях изпратена да чистя тоалетните. Тъй като нямах никаква чувствителност в дясната си страна, вървях, като се опирах изцяло на левия си крак и се придвижвах само с усилие, като влачех десния. Когато миех пода, прикляках на левия си крак и влачех десния, като бършех само с лявата ръка и то трудно. Всеки път, когато приключех с миенето на едно място, ми костваше много усилия, за да се изправя. Чистех всеки ден от рано сутрин до 10 часа вечерта. Вътрешно се чувствах онеправдана при мисълта: „Не могат да ме карат да работя, докато тялото ми е в това състояние; наистина не се отнасят към хората като към човеци!“. Това, което ме ядосваше още повече, беше, че надзирателите в затвора всеки ден ме караха и да изпълнявам сутрешни упражнения със затворниците в тренировъчния отбор. Трябваше да бягаме и тъй като стоях в средата на отбора, когато всички започнеха да тичат, ме поваляха. Въпреки това все пак не ми позволяха да спра. Никога не можех да се справя с темпото на упражненията, така че началникът на отделението ме наказваше, като ме караше да се правя обиколки на двора. Не можех да вдигам десния си крак, затова трябваше да го влача, докато ходя. След една дълга обиколка на двора бях твърде уморена, за да продължа, а страните на обувката ми бяха износени. С времето вече не можех да издържам и се чувствах много слаба вътрешно. Син Мин проведе общение с мен, с което ми даваше кураж и утеха, и ми изрецитира един откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината и трябва да изтърпиш още повече страдания, за да добиеш повече от истината. Това е, което би трябвало да направиш. […] Трябва да се стремиш към всичко, което е красиво и добро, и да се стремиш към път в живота, който да е по-смислен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Докато слушах Божиите слова, разбрах, че чрез това страдание Бог искаше да ми внуши истината. Понасянето на това страдание имаше смисъл и аз трябваше да го преживея с вяра. Въпреки че бях осакатена и все пак трябваше да работя, Бог беше с мен и сестрите бяха до мен, като често общувахме за Божиите слова. Почувствах, че Бог никога не ме е напускал. Почувствах Божията любов.
Тъй като не бях получила никакво лечение, състоянието ми се влошаваше с всеки изминал ден. Не смеех да движа дясната страна на тялото си поради непоносимата болка, която изпитвах. Не можех да се изправя от легнало положение и трябваше да оставя сестрите да ми помагат. Дясната ми ръка стана много скована и дори не можех да си изплакна устата, когато си миех зъбите. Син Мин умоляваше началника на отделението и най-накрая спряха да ме карат да чистя тоалетните. Но не ме оставиха да лежа. Всеки ден трябваше да седя повече от 10 часа, преди да ме оставят да спя. Понасях болката и се подпирах немощно на стената, без да смея да се движа. По-късно състоянието ми продължи да се влошава. Лявата ми ръка започна да трепери, докато държа лъжица, и разсипвах храна навсякъде, когато ядях. Умът ми беше напълно празен, сякаш нямах никакви мисли. Освен че знаех, че вярвам в Бог и че искам да слушам общението на сестрите за Божиите слова, не знаех нищо друго. Спомените ми вечно бяха разпокъсани. Забравях неща, които току-що се бяха случили, и помнех само временно. Мозъкът ми реагираше бавно и се взирах в нещата с празен поглед. Понякога се смеех глупаво, без да се усещам. Едва когато някоя сестра ми кажеше да спра, се осъзнавах донякъде и спирах да се смея. Коефициентът ми на интелигентност по онова време беше като на малко дете и говорех неразбираемо и много бавно. Често седях свита на леглото, втренчвах се в ръцете и краката си и се кикотех, без да го осъзнавам. Веднъж Син Мин се върна в килията, след като бе свършила работата си, и започнах да ѝ се усмихвам, сякаш бях видяла роднина. Тя ме потупа по рамото и попита: „Защо се усмихваш? Знаеш ли как се казвам?“. Просто продължих да се усмихвам, поклатих глава и казах: „Аз… не… знам“. Малко по-късно си спомних и казах: „Казваш… се… Мин“. Но колкото и да мислех, просто не можех да си спомня фамилията ѝ. Началникът на трудовия лагер видя състоянието ми и се уплаши, че ще умра в лагера и ще трябва да поеме отговорност, затова позволи на лекаря на лагера да дойде, за да ми направи вливане. Но лекарят ми даде лекарство на случаен принцип, без да ме прегледа. В резултат на това състоянието ми не само не се подобри, но в действителност се влоши. Ръцете и краката ми започнаха да отичат, не можех да помръдна пръстите на ръцете си, а тези на краката ми бяха червени и подути, сякаш имах измръзване. Нямаха друг избор, освен да ме заведат в областната болница. Прегледът установи, че имам субдурално натрупване на течност, причинено от травма на главата, което притискаше нервите и причиняваше хемиплегия. Лекарят каза, че ако течността не бъде отстранена навреме хирургически, мога да умра. Но семейството ми не можеше да си позволи операцията, затова просто ме върнаха в трудовия лагер. По обратния път ги чух да казват: „Тя няма как да си позволи лечение, но не можем да я оставим да умре тук. Трябва да я освободим предсрочно по медицински причини“. Паметта ми беше непостоянна и за нищо не се тревожех прекалено. Знаех само, че вярвам в Бог, и поверих живота и смъртта си на Него.
Когато се върнах в лагера, ме сложиха в друга килия и не можех да се свържа със сестрите, с които бях. През това време изпитвах голяма болка. Просто седях на леглото си с поглед, вперен във вратата, и се надявах да видя някоя сестра. Когато бях със сестрите, те често общуваха за Божиите слова с мен и ме окуражаваха. Но сега се чувствах толкова самотна и изгубена. Мозъкът ми не работеше много добре и не можех да си припомня Божиите слова, нито можех да чуя как сестрите общуват за тях с мен — нима Бог не ме искаше вече? Чувствах огромна болка и се чудех какъв смисъл има животът ми без Бог. Тогава поисках да умра. Спрях да ям. Някой от килията отиде да намери Син Мин и тя дойде при мен, когато надзорникът не беше наоколо. Бях толкова щастлива да я видя. Тя дойде до леглото ми и ме потупа. Докато ми помагаше да разтрия ръката си, попита: „Защо не се храниш? Това добре ли е за здравето ти?“. През сълзи отвърнах: „Липсваше… ми. Сложиха…ме… тук…, където… няма… кой… да общува за… Божиите слова… с мен. Толкова… съм… самотна. Нима… Бог… не ме иска… вече? Животът ми… вече няма… никакъв смисъл“. Син Мин ме утеши с думите: „Бог все още ни иска. Той просто чака да свидетелстваме за Него! Трябва да живеем добре!“. След това ми изрецитира един химн с Божиите слова: „Решен съм да обичам Бог“. „Всяко нещо, всичко — то е в Твоите ръце; съдбата ми е в Твоите ръце и Ти държиш самия ми живот в ръката Си. Сега се стремя да Те обичам и независимо от това дали Ти позволяваш да Те обичам, въпреки смущенията на Сатана, аз съм решен да Те обичам. Аз самият съм готов да търся Бог и да Го следвам. Дори ако сега Бог иска да ме изостави, аз ще продължа да Го следвам. Независимо дали Той ме иска, или не, аз пак ще Го обичам и накрая трябва да Го спечеля. Предлагам сърцето си на Бог и независимо от това какво прави Той, ще Го следвам през целия си живот. Независимо от всичко, трябва да обичам Бог и да Го спечеля; няма да се успокоя, докато не Го спечеля“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Истинската любов към Бог е спонтанна). Син Мин ми каза: „Трябва да имаме истинска вяра в Бог! Каквото и да ни се случи, трябва да Го следваме до края. Решимостта, която имахме преди, не трябва да се разколебава. Само това е истинска любов към Бог и истинска вяра. Сега ситуацията е различна и сестрите не са тук, затова мислиш, че Бог не те иска. Не разбираш ли Бог погрешно? Къде е вярата ти? Бог е уредил тази ситуация за нас с надеждата, че ще останем непоколебими в свидетелството си за Него. Трябва да запазим вярата си в Бог!“. След общението на Син Мин разбрах, че не е като Бог да не ме иска, а че трябваше да живея добре и че не можех да бъда страхливка. Трябваше да следвам Бог до края, каквото и да става. Отново имах надежда, сърцето ми се озари и пак бях щастлива. Когато Син Мин се канеше да си тръгне, я сграбчих за ръката, като не исках да я пусна с думите: „Искам… да чуя… Божиите слова“. Тя каза, че ще се върне да ме види и ме призова да се моля повече на Бог, когато нещата станат трудни, и че Бог ще ме чуе. След като си отиде, се помолих на Бог с думите: „Мили… Боже, Чувствам се… толкова… сама, когато… тук… няма… никой, мозъкът ми… не работи… както трябва, искам… да чуя… словата Ти, моля Те,… дай ми… някой, искам… да чуя… словата Ти“.
След като отправих тази молитва, на следващия ден началникът на отделението каза: „Чън, ето ти съкилийничка. Тя ще ти прави компания“. Когато видях, че това е сестра Хе Ли, се развълнувах! Знаех, че Бог е чул молитвата ми. Хе Ли също се радваше да ме види. Прегърна ме и каза: „Чух, че си бил наранена лошо от побоя и исках да те видя. Ето, че най-накрая това се случи!“. Всеки ден Хе Ли се грижеше внимателно за мен, помагаше ми да се упражнявам, разговаряше с мен и често общуваше с мен за Божиите слова, като ме окуражаваше и утешаваше. С течение на времето умът ми започна да реагира и можех да контактувам с нея. Един ден погледнах ръцете си и казах на Хе Ли: „Кога ли… състоянието ми ще се… подобри? Дали ще стане… по-добро?“. Тогава тя ми предостави общение: „Нима Бог не е изрекъл тези слова? „Всемогъщият Бог е всемогъщ лечител! Да живееш в болест означава да си болен, но да живееш в духа означава да си здрав. Стига у теб да има дори глътка въздух, Бог няма да те остави да умреш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Ние трябва да живеем спрямо Божиите слова и да не изпадаме в отчаяние. Бог е всемогъщ и дали ще се възстановим от болест е в Неговите ръце. Не трябва да се оплакваме! Йов никога не е изгубил вяра в Бог през огромните си изпитания, затова трябва да вярваме в Божиите слова и да имаме истинска вяра в Него!“. Почувствах се толкова щастлива, като чух това. Помислих си, че Божиите слова са чудесни.
Около декември се почувствах малко по-добре. Миех краката си, когато изведнъж забелязах, че десният ми крак и стъпало са бели. Ноктите ми на този крак не бяха растяли в продължение на шест месеца. Не бях забелязала това преди. Помислих си: „Ръката и кракът ми не показват признаци на възстановяване. Така, както изглеждат, със сигурност ще умра. Само на 41 съм. Наистина ли ще умра по този начин?“. Почувствах известна тежест в сърцето и се помолих на Бог: „Мили Боже, бях арестувана заради вярата ми в Теб. Дори и да умра, няма да съжалявам. Ако мога да продължа да живея, ще вярвам в Теб и занапред!“. Помолих се с тези накъсани думи в сърцето си. След молитвата усетих как кръвта се надигна в тялото ми и ми стана малко горещо. Не бях усещала това преди. На следващия ден, когато Хе Ли ми помагаше да отида до тоалетна, открих, че мога да вдигам малко десния си крак. Преди това Хе Ли винаги трябваше да дърпа крака ми над прага, когато отивах до тоалетна. Този път тя тъкмо се канеше да се наведе, но преди да успее да повдигне крака ми, успях да го направя сама. Когато видяхме това, и двете много се развълнувахме и се почувствах страшно благодарна на Бог. На 26-ти декември предсрочното ми освобождаване по медицински причини беше одобрено. Не очаквах това да се случи. По това време само двама души можеха да бъдат освободени по медицински причини, но в затвора имаше трима тежко болни хора, затова бях изненадана, че съм избрана. Надзорникът каза: „Чън, съпругът ти е тук, за да те вземе. Можеш да се прибереш у дома. Ще излежаваш едногодишна присъда там. Не ти е позволено да проповядваш евангелието и ще уведомим местните власти да те държат под око“. Бях толкова щастлива. Син Мин също се радваше за мен. Тя бързо ми помогна да си събера нещата и ме подкрепи до вратата. Съпругът ми трябваше да плати на трудовия лагер гаранция от 2000 юана преди да мога да напусна този жив ад.
Единственото, което можех да правя, когато се прибрах вкъщи, беше да лежа на леглото. Не можех да движа ръцете и краката си. Чувствах се като желе. Тази година беше наистина трудна у дома. Дължахме над 10 000 юана. Дори трябваше да вземем пари назаем за гаранцията ми по медицински причини. Не можех да се лекувам, защото нямах пари. Понякога страдах, защото живеех с болестта, но знаех, че това е в Божиите ръце и дали ще се подобря или не зависеше от Бог. Бог е най-голямата ми подкрепа. Често се молех на Бог и постепенно укрепнах духовно. По това време копнеех да чета Божиите слова, но тъй като Компартията все още ме наблюдаваше, братята и сестрите не можеха да се свържат с мен. Майка ми беше вярваща и ми донесе ръкописно копие на Божиите слова. Развълнувах се и бързо го взех. Препрочитах го отново и отново. Въпреки че не запомнях нищо от него, можех да го разбера. Чувствах се много радостна и спокойна и не мислех дали ще живея или ще умра. Стига да можех да чета Божиите слова, щях да съм доволна. След два-три месеца можех да ходя накуцвайки с подкрепа, без да вземам лекарства или да си правя инжекции, и можех да се храня сама.
Един ден през 2004 г. видях хартиена опаковка в чекмеджето си. Когато я отворих, видях касета със заплетена лента и си помислих: „Това не е ли касета с химни?“. Помолих сина ми да я разплете и да я постави в касетофона и за моя изненада тя тръгна. Бях толкова развълнувана да чуя звучащите химни с Божии слова! След това всеки ден слушах тези химни отново и отново и сърцето ми се озаряваше все повече. Усещах силно вдъхновение особено когато слушах „Песен на победителите“: „Приемали ли сте някога благословиите, които са били подготвени за вас? Стремели ли сте някога към обещанията, които са били дадени за вас? Под напътствието на Моята светлина вие със сигурност ще пробиете мъртвата хватка на силите на мрака. Сред мрака със сигурност няма да изгубите напътствието на светлината. Със сигурност ще бъдете господари на всички неща. Със сигурност ще бъдете победители пред Сатана. При падането на страната на големия червен змей със сигурност ще стоите сред безброй хора като доказателство за Моята победа. Ще останете непоколебими и непоклатими в земята на Синим. В резултат на страданията, които понасяте, ще наследите Моите благословии и ще излъчвате светлината на Моята слава в цялата вселена“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 19). Разбрах, че Божието дело в последните дни е да се използват гоненията на големия червен змей, за да се усъвършенства една група от победители. Въпреки че бях минала през някои трудности и бях осакатена, вярата ми беше усъвършенствана чрез тази среда и можех да остана непоколебима, благодарение на напътствието на Божиите слова. След като бях осакатена, не само загубих паметта си, но дори не можех да се грижа за себе си. Постоянно се чувствах негативна и слаба и само благодарение на Бог, Който ми помогна чрез сестрите, които общуваха непрекъснато за словата Му, намерих вяра, за да преодолея тази трудна ситуация. Това ми показа, че Божиите слова са светлината и по всяко време могат да озарят брод пред хората и да им дадат път, който да следват. След като преминах през тази ситуация, въпреки че плътта ми донякъде пострада, успях да разбера истината, вярата ми в Бог нарасна и придобих известно разбиране за Божието всемогъщество и върховенство. Страданието ми беше съвсем смислено! Божиите слова ме мотивираха и състоянието ми се подобряваше с всеки изминал ден. Паметта ми до голяма степен се върна и можех да говоря свързано. През 2005 г. можех да ходя бавно. В края на същата година сама взех влака, за да посетя по-малката си сестра в друг град и ѝ проповядах евангелието на Всемогъщия Бог. Когато роднините ми видяха, че се възстановявам толкова добре, някои казаха: „Наистина има Бог!“. Други казаха: „Твоят Бог наистина е всемогъщ!“. Свекървата на по-голямата ми сестра също прие Божието евангелие от последните дни, след като изслуша моето преживяване. По-късно състоянието ми се излекува напълно. Вече не куцах и станах нормален човек. Хората около мен бяха изумени колко бързо се възстанових. Веднъж се сблъсках със Син Мин на улицата и не можех да изразя вълнението си. Прегърнах я моментално и бяхме толкова развълнувани, че се разплакахме. Когато през 2018 г. отидох на контролен преглед, лекарят дълго време изненадано разглеждаше рентгеновата ми снимка и каза, че кръвоизливът в главата ми вече се е калцирал. Калцирането на отока след тежката мозъчна травма наистина беше чудо. Когато чух лекаря да казва това, благодарих на Бог с цялото си сърце. Бавно се възстанових от умиращ парализиран човек към нормален човек — нещо, което никой не смееше да си представи.
След това преживяване видях, че Бог управлява всички неща и че животът и смъртта на хората са в Неговите ръце. Точно както казва Бог: „Сърцето и духът на човек са в ръцете на Бог и всичко в живота му се вижда от Божиите очи. Независимо дали вярваш на всичко това, или не, всяко едно и всички неща, било то живи или мъртви, ще се преместят, променят и обновят и ще изчезнат в съответствие с Божиите мисли. Ето как Бог господства над всички неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Чрез това специално преживяване вярата ми в Бог нарасна много. Бог ми даде втори шанс за живот. Без значение с какви гонения или мъки може да се сблъскам в бъдеще, винаги ще бъда непоколебима във вярата си да следвам Бог и ще изпълнявам добре дълга си, за да се отплатя за любовта Му.
