40. Не съжалявам, че не се явих на приемния изпит за магистратура
Още от малка родителите ми ме възпитаваха колко е важно да уча усърдно, като казваха, че само ако получа добра диплома, ще си намеря добра работа, и че само тогава ще мога да живея безгрижно до края на живота си, без да мисля за прехрана и облекло, и ще бъда много уважавана. Баща ми често даваше себе си за пример, като казваше, че е първият в селото, постъпил в университет, което му е позволило да напусне селото и да се премести в града. Сега той седеше в офис с климатик, пиеше чай, получаваше висока заплата и се радваше на добри придобивки — всичко това благодарение на дипломата му. По-късно майка ми намери Бог. Тя често ми разказваше библейски истории и ме караше да чета Божиите слова. Разбрах, че Бог винаги е бил до нас, бдял е над нас и ни е закрилял, и че сега изразява истината, за да ни спаси. Чувствах се много щастлива и бях готова да повярвам в Бог. Майка ми разговаря с мен за това, че вярата в Бог е най-важното нещо в живота и че трябва да се отнасям сериозно към това. Но аз не можех да разбера и открих, че съм по-съгласна с възгледа на баща ми, че „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“. Вярвах, че само като получа по-висока степен, мога да имам добър живот, да се откроявам от тълпата и хората да ми завиждат и да ми се възхищават: ученето беше най-важното нещо в живота ми. Планът ми за живота беше да вляза в университет, после да уча магистратура, докторантура, постдокторантура и накрая да стана професор. Така щях да се превърна в най-изявения човек сред роднините и приятелите си и да бъда пример за подражание за техните деца. Тогава щях да бъда чест за семейството си и да изживея живота си без съжаления. Още от началното училище почти всяка сутрин се събуждах под звуците на касети с уроци по английски език, а през ваканциите баща ми никога не ме пускаше да изляза да играя. Също така ме записа на уроци през почивните дни и през зимните и летните ваканции. Макар да се чувствах много уморена, смятах, че именно това трябва да правя, и всеки път, когато правех нещо, което забавяше ученето ми, се чувствах виновна.
За да вляза в по-добър университет, баща ми похарчи много пари, за да ме премести от гимназията в окръжния град в такава в столицата на провинцията. В това училище, ако всеки семестър се класираш сред първите двеста души на изпитите за директен прием, можеш да бъдеш директно приет в най-добрите университети като Цинхуа, Пекинския университет и Тонгджи. Но в това училище не се влизаше лесно; трябваше да се издържи приемен изпит. За да вляза без проблем в това училище, баща ми отново похарчи много пари, за да ме запише на индивидуални уроци. Имах уроци от момента, в който отварях очи сутрин, до момента, в който си лягах вечер. Дори сънувах как формули и букви се стоварват върху мен. Чувствах се угнетена и безпомощна. Единственият ми отдушник беше да плача, а после отново да продължа напред. В крайна сметка влязох в това училище, точно както исках. След като се преместих, видях, че конкуренцията между учениците в това училище е наистина жестока. Всички се стремяха да влязат сред първите двеста, за да си осигурят място за директен прием. В такава среда чувствах голямо напрежение и изобщо не смеех да се отпусна. Всяка нощ стоях до късно да уча, като не смеех да си легна преди един или два часа сутринта, а да поспя малко повече през уикендите ми се струваше като грях. Често си мислех: „Дали тези дни на изтощение някога ще свършат?“. Но после си помислих: „Ако не работя усърдно сега и не успея да вляза в добър университет, и накрая хората ме гледат отвисоко, задето не съм влязла, ще съжалявам още повече. Щом вляза в добър университет, всичко ще си дойде на мястото“. Когато помислих за това, в сърцето ми се появи известна надежда. Но за моя изненада успях да вляза само в обикновен университет. Бях много разочарована. По-конкретно, беше ме много срам, когато в този колеж срещнах няколко съученици, които бяха учили в моя окръжен град и имаха по-лоши оценки от мен. „Дори се преместих в добра гимназия, само за да вляза в добър университет, но в крайна сметка не успях. Сигурно ми се смеят и казват, че това е всичко, което представлявам, и че не съм по-добра от тях, нали?“. Затова си поставих нова цел в живота: „Не успях да вляза в елитен университет за бакалавърска степен, затова ще вляза в такъв за магистърска! Когато имам по-висока степен, приятелите и роднините ми ще ме одобрят. Колко славно щеше да бъде това!“. Мисълта за това ме изпълни с мотивация. След това, когато имах време, отивах да уча в библиотеката. Когато в училището имаше подготвителни курсове за приемния изпит за магистратура, също се записах по-рано. По това време посещавах събирания два пъти седмично. Придобивах по нещо от всяко събиране и ми харесваше да ги посещавам. Една сестра, която посещаваше събиранията с мен, беше моя състудентка от по-долен курс. Тя имаше голямо бреме в своя дълг и дори беше избрана за църковен водач. Използваше колкото се може повече от времето си за събирания и за своя дълг, но аз не можех. Смятах, че ученето е най-важното нещо в живота, затова отделях повече от свободното си време за подготовка за приемния изпит за магистратура. По-късно бях избрана за дякон по поенето и броят на събиранията, които посещавах всяка седмица, също леко се увеличи. Изпълнявах съвестно всеки дълг, който водачът ми възлагаше. Тъй като обаче все още посещавах подготвителни курсове за приемния изпит за магистратура, имах по-малко време за своя дълг. По време на събиранията, ако братята и сестрите ми имаха някакви проблеми, исках да проведа общение и да ги разреша бързо, за да си спестя повече време за подготовка за изпита. Понякога, когато някое събиране беше към края си, виждах, че братята и сестрите ми искат да продължат общението и на мен също ми се искаше да остана още малко, но тогава се сещах, че вече съм изостанала с ученето за деня, и ако продължа със събирането, ще изостана още повече и това ще се отрази на успеха ми на изпита, затова си намирах извинение да си тръгна. След това изпитвах угризения в сърцето си, но после си мислех как другите ще ме гледат отвисоко, ако се проваля на приемния изпит за магистратура, затова потисках това чувство.
На 26 август 2016 г. бях избрана за църковен водач. Когато обявиха резултата, в сърцето ми се смесиха радост и тревога. Радвах се, защото избирането ми за църковен водач означаваше, че ще имам повече възможности да се обучавам. Тревожех се, защото през втората половина на годината щях да бъда в четвърти курс в университета и националният приемен изпит за магистратура вече наближаваше. Бях учила усърдно в продължение на много години за този изпит и тези последни няколко месеца бяха решаващи за подготовката. Ако не го издържах, щях да получа етикета на „провалила се кандидатка“ или „повтарячка“. Колко срамно би било това! Освен това влизането в магистърска програма беше важна стъпка по пътя към постигането на моята славна цел в живота. Ако не можех дори да вляза в магистърска програма, как щях някога да получа по-висока степен? За какво бях стояла до късно и бях учила усърдно през всичките тези години? Нима не беше, за да получа по-висока степен? Ако приемех дълга на църковен водач по това време, щеше да се наложи да участвам в повече църковна работа и нямаше да имам никакво време или енергия да се подготвя за приемния изпит за магистратура. Можеше да се каже, че така ще се откажа от бъдещето си и че в резултат на това завинаги ще имам титлата „бакалавър“. Сега навсякъде е пълно със завършили университет. Нямаше да имам никакво предимство при намирането на работа. Ако не можех да си намеря добра работа, как щях да се откроя и да донеса чест на семейството си? Не исках да ме гледат отвисоко завинаги, затова изразих нежеланието си да бъда водач. Проповедникът, след като чу опасенията ми, ми прочете един откъс от Божиите слова, който докосна сърцето ми. Всемогъщият Бог казва: „Ако проявяваш внимание към Божиите намерения, тогава ще носиш истинско бреме за църквата. Всъщност, вместо да го наричаме бреме, което носиш за църквата, по-добре е да го наречем бреме, което носиш за собствения си живот, защото развиваш бреме за църквата, за да може Бог да те усъвършенства чрез такива преживявания. Следователно, именно тези, които носят най-голямото бреме за църквата, които носят бреме за навлизането в живота — са хората, които Бог усъвършенства. Разбра ли това ясно? Ако църквата, в която си, е разпиляна като пясък, а ти не се тревожиш и не се вълнуваш, и дори си затваряш очите, когато братята и сестрите ти не могат да ядат и пият нормално Божиите слова, то това е проявление на липсата на бреме. Не такива хора обича Бог. Тези, които Бог обича, гладуват и жадуват за праведност и проявяват внимание към Божиите намерения. Затова трябва да проявявате внимание към Божието бреме тук и сега; не бива да чакате Бог да разкрие Своя праведен нрав на несметния брой хора, за да проявявате тепърва внимание към Божието бреме. Нима тогава няма да е твърде късно? Сега има добра възможност да бъдеш усъвършенстван от Бог. Ако допуснеш тази възможност да ти се изплъзне, ще съжаляваш до края на живота си, точно както Мойсей не успя да влезе в добрата ханаанска земя, съжаляваше за това до края на живота си и умря в разкаяние. Когато праведният нрав на Бог бъде разкрит на несметния брой хора, ще се изпълниш със съжаление. Дори Бог да не те накаже, ти сам ще се накажеш поради собственото си разкаяние. Някои не са убедени в това, но ако не вярваш, просто изчакай и ще видиш. Някои хора са точно онези, които ще видят как тези думи се сбъдват в тях самите. Готов ли си ти да се превърнеш в жертва за тези думи?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. За да се постигне съвършенство, проявявай внимание към Божиите намерения). Докато четях Божиите слова, осъзнах, че сега е решаващият момент, в който Бог усъвършенства хората, и че Бог усъвършенства хората чрез изпълнението на техния дълг. Като водач щях да мога да общувам с повече братя и сестри и да се сблъсквам с повече проблеми. Всички те трябваше да бъдат решени чрез търсене на истината и колкото повече проблеми решавах, толкова повече истини щях да разбера. В процеса на изпълнение на дълга си щях да разкрия много от покварения си нрав. Чрез търсене на истината погрешните гледни точки зад моя стремеж щяха да бъдат поправени и поквареният ми нрав постепенно щеше да бъде преодолян. Това е също и процес на пречистване. Без да изпълняваш дълг, не можеш да придобиеш истината и също така губиш възможността да бъдеш пречистен и да постигнеш спасение. Осъзнах, че ако не се възползвам от тази възможност и до момента, в който Божието дело приключи, не съм се снабдила с много истина и поквареният ми нрав не се е променил, в крайна сметка ще бъда унищожена и тогава ще бъде твърде късно за съжаления. Помислих си как през този период, докато изпълнявах дълга си, се снабдих с истините относно виденията и така бях разбрала целта на делото на Божието управление и значимостта на Божието дело на правосъдието, а също и бях придобила известно познание за Божието дело. Освен това, когато преди ми се случваха неща, не знаех как да се самоанализирам. Винаги бях смятала, че моята човешка природа е добра и че съм честна и добра. Но чрез разобличаването от страна на Божиите слова и разкриването на фактите най-накрая видях, че съм имала скрити мотиви да плащам цена и да се отдавам, че съм се опитвала да се пазаря с Бог и че изобщо не съм честен човек. Ако не бях изпълнявала дълг, никога нямаше да получа това познание или да постигна тези придобивки. В онзи ден бях избрана за водач и Бог се надяваше, че ще разбера повече истини чрез изпълнението на дълга си. Бог искаше да ме спаси, но аз не знаех какво е добро за мен. Обмислях само дали в бъдеще мога да бъда високо уважавана от другите и дали мога да се откроя от тълпата и да донеса чест на семейството си. Исках да отхвърля възможността, която Бог ми беше дал, да бъда доведена до съвършенство. Бях наистина толкова късогледа, глупава и невежа! Тогава си спомних как през този период на изпълнение на дълга по поене моите братя и сестри се надяваха на повече събирания и общение, но аз мислех само как да се прибера по-бързо, за да се подготвям за изпитите си, и изобщо не мислех за църковното дело. Бях наистина толкова егоистична и лишена от човечност!
Винаги съм вярвала, че високото ниво на образование и по-високата степен ще ми гарантират добро бъдеще и удобен живот. Но дали тази гледна точка е наистина основателна? Един ден прочетох тези Божии слова: „Някои хора избират добра специалност в колежа и в крайна сметка си намират завидна работа след дипломирането; може да се каже, че те поемат с летящ старт по пътя на живота. Други научават и овладяват много различни умения и въпреки това никога не си намират работа, която да им подхожда, или не намират своето място, още по-малко изграждат своя собствена кариера; може да се каже, че първата стъпка в живота на тези хора е белязана от неуспехи и препятствия, перспективите им са мрачни, а животът им е несигурен. Някои други пък се посвещават усърдно на учението си, но пропускат на косъм всеки шанс да получат висше образование; изглеждат обречени никога да не постигнат успех — може да се каже, че най-първите им надежди по пътя на живота се изпаряват. Без да знаят дали пътят напред е гладък или каменист, те за пръв път усещат колко непредсказуема е човешката съдба и така посрещат живота със смесица от страх и очакване. Други не са много добре образовани, но въпреки това могат да пишат книги, като постигат известна слава. А трети са почти напълно неграмотни, но въпреки това могат да печелят пари в бизнеса и по този начин са способни да се издържат… Каква професия ще избере човек, как ще си изкарва прехраната, дали изборите, които прави, са добри или лоши — имат ли хората някакъв избор в тези неща? Основават ли се те на желанията и решенията на хората? Повечето хора желаят да работят по-малко и да печелят повече, да не се трудят в пек и в дъжд, да се обличат представително, да се представят блестящо, където отидат, да излязат на върха и да прославят предците си. Хората имат такива „съвършени“ желания, но когато направят първата си стъпка по пътя на живота, постепенно виждат колко несъвършена е човешката съдба и за първи път наистина осъзнават, че макар човек да може смело да планира бъдещето си и своеволно да таи всякакви мечти, никой няма способността или силата да реализира собствените си мечти, нито способността да контролира собственото си бъдеще. Винаги ще има пропаст между мечтите на даден човек и реалностите, пред които е изправен; нещата никога не могат да се развият така, както човек си ги представя, и изправени пред такива реалности, хората никога не могат да намерят удовлетворение или задоволство. Има дори някои хора, които многократно се опитват да измислят всякакви подходи и да проучат всички възможни средства и полагат всякакви усилия и правят саможертви заради препитанието и перспективите си и за да променят съдбите си. Но в крайна сметка, дори ако чрез упорита работа успеят да постигнат мечтите си и да реализират желанията си, те никога няма да могат да променят съдбата си и независимо колко много се борят, тези хора никога няма да могат да излязат извън границите на съдбата си. Независимо от различията в техните способности и интелигентност и от това дали имат или нямат решимост, всички хора са равни пред съдбата, където не се прави разлика между велики и малки, висши и нисши, възвишени и низки. С каква професия се занимава човек, с какво си изкарва прехраната и колко богатство има в живота, не се свежда до неговите родители, неговите таланти или неговите усилия и амбиции — свежда се до предопределението на Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох този откъс от Божиите слова, осъзнах, че перспективите и съдбата на човек не се определят от това каква специалност учи или каква степен има, а по-скоро от Божието предопределение. Погледнах хората около мен. Мнозина бяха учили добре и бяха получили по-високи степени, но в крайна сметка не си намериха добра работа. Някои от състудентите ми имаха слаби академични оценки, но когато завършиха, извадиха късмет с политическите реформи и отидоха при добри работодатели. Някои други състуденти влязоха в магистърска програма, но в крайна сметка вършеха същата работа като тези с професионална квалификация. Също така това дали можеш да влезеш в добро училище не зависи от теб. Например аз. За да вляза в добър университет, специално се преместих в добра гимназия и всеки ден учех до късно през нощта. Мислех си, че с много усилия ще мога да прекрача прага на елитен университет и оттам нататък да се откроявам от тълпата и да донеса чест на семейството си. Но никога не съм очаквала, че в крайна сметка ще вляза само в обикновен университет. Сега беше същото. Ако ми беше писано да вляза в елитна магистърска програма, щях да вляза. Ако не ми беше писано, тогава колкото и усилия да полагах, нямаше да издържа изпита. Всичко, което можех да направя, беше да се покоря на Божиите устройвания и уредби и да преживявам нещата, като ги оставя да следват своя ход, докато изпълнявам добре дълга си. При тази мисъл почувствах облекчение в сърцето си и приех дълга на водач. След като станах водач, видях, че всички въпроси в църквата, големи и малки, трябва да се решават внимателно. Обучавах се от кратко време и не схващах принципите, и не знаех как да се справя с много неща. Затова трябваше да положа усилия да търся принципи и да провеждам общение с братята и сестрите си. На практика нямах време или енергия да уча. В същото време все повече чувствах, че запаметяването на знания от учебниците е отегчително и скучно и че тези знания нямат практическа полза. Винаги трябваше да се насилвам да запаметявам тези неща. Но изпълнението на дълга ми беше различно. То можеше да ми донесе реални придобивки и сърцето ми изпитваше радост. Например при осъществяването на работата по изчистване на църквата, трябваше да търся истината в аспекта на проницателността и да я съотнасям с проявленията на хората, което можеше да подобри способността ми за проницателност. Също така често срещах трудности при извършването на църковно дело. Обръщах се към Бог с молитва и търсене и получавах Божието просветление и напътствие. Вярата ми в Бог също нарасна. Макар да не виждах Бог със собствените си очи като Йов, можех да усетя, че Бог е до мен по всяко време и на всяко място и че е единствената ми опора. Сърцето ми беше страшно спокойно, а онова чувство на удовлетворение в сърцето ми беше нещо, което не можеше да се постигне с учене. Но всеки път, когато се връщах в университета и виждах състудентите си, заети с подготовката за приемния изпит за магистратура, и слушах преподавателите, студентите и родителите да говорят за него, докато аз бях заета с църковната работа и имах все по-малко време да се подготвям за изпита, се притеснявах какво ще си помислят за мен. Дали щяха да си кажат, че не се отдавам на учението си и не се занимавам с това, което ми се полага? Тогава се замислих как от малка бях работила усилено, за да получа по-висока степен. Нима щях да се откажа просто така? Тогава никога нямаше да имам шанс да се откроя от тълпата. При мисълта за тези неща сърцето ми все още не намираше покой, затова се помолих на Бог: „О, Боже, постоянно искам да се стремя към по-висока степен и в сърцето си все още искам да се явя на приемния изпит за магистратура. Не мога напълно да се освободя от това. Моля Те, напътствай ме да разбера истината, за да не се влияя от въпроса за приемния изпит за магистратура и да мога да изпълнявам добре дълга си“.
След като се помолих, потърсих Божиите слова, свързани със славата и придобивките. Прочетох тези слова на Бог: „По време на процеса, в който хората придобиват знания, по какъв точно път иска да поведе хората Сатана, като използва всякакви методи, било то като им разказва истории, като просто им предоставя някакво познание или като им позволява да удовлетворят своите желания или домогвания? Хората си мислят, че в научаването на знания няма нищо лошо, че то е напълно естествено. Казано по по-привлекателен начин, да се изграждат висши въжделения или да се притежават амбиции означава да се притежава стимул и това трябва да е правилният път в живота. Няма ли хората да живеят по-славно, ако могат да осъществят въжделенията си или успешно да изградят кариера? Като прави това, човек не само почита предците си, но и получава възможност да остави своята следа в историята — нима това не е нещо добро? Добро е в очите на светските хора, те го приемат за правилно и положително. Дали обаче Сатана, със зловещите си мотиви, води хората по този път и това е всичко? Разбира се, че не. Всъщност, колкото и големи да са човешките домогвания, колкото и реалистични и оправдани да са желанията на хората, всичко, което човекът иска да постигне, всичко, което човекът търси, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са жизненоважни за всеки човек през целия му живот и тъкмо тях Сатана възнамерява да втълпи на човеците. Кои са тези две думи? Те са „слава“ и „придобивки“. Сатана използва много мек метод, метод, който е съвсем съгласно човешките представи и не е много агресивен, за да накара хората неусетно да приемат неговите средства и закони за оцеляване, да развият житейски цели и посоки и да придобият домогвания в живота. Колкото и високопарни да са описанията на техните домогвания в живота, тези домогвания винаги се въртят около славата и придобивките. Всичко, което всяка велика и прочута личност — или всъщност всеки човек — преследва през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитала да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитала да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората с удоволствие и несъзнателно полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те напълно са контролирани от Сатана. Затънали са до гуша в това тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и придобивки, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо, и това, което е добро и красиво. Това е, защото съблазънта на славата и придобивките е твърде голяма за хората и това са неща, които те могат да преследват безкрайно през целия си живот и дори за цяла вечност. Не е ли това действителното положение? Някои хора ще кажат, че придобиването на знания се свежда само до четене на книги и усвояване на някои неща, които са ти неизвестни, за да не изоставаш от времето и да не изоставаш от света. Усвояваш знания просто за да си осигуриш прехрана и бъдеще и да задоволиш основните си потребности. Но нима някой би се подложил на десетилетие усърдно учене само за да задоволи основните си потребности, само за да не остане гладен? Не, няма такива хора. Тогава защо изтърпява тези многогодишни трудности? Прави го за слава и придобивки. Славата и придобивките ги очакват в далечината, зоват хората и те вярват, че само чрез собственото си усърдие, трудности и борби ще могат да следват пътя, който ще ги отведе до спечелването на слава и придобивки. Подобни хора трябва да изтърпят тези трудности заради собствения си бъдещ път, заради бъдещите си наслади и за да придобият по-добър живот. […] Тези идеи и твърдения влияят на поколение след поколение; много хора приемат тези идеи и преследват, борят се и дори са готови да жертват живота си, за да изпълнят тези „възвишени въжделения“. Това са средствата и това е методът, по който Сатана използва знанието, за да поквари хората. А щом ги поведе по този път, дали са в състояние да се покоряват на Бог и да Му се покланят? Способни ли са да приемат Божието слово и да се стремят към истината? Категорично не, защото са подведени от Сатана. Нека го обмислим отново: в знанията, идеите и възгледите, втълпени на хората от Сатана, съдържат ли се истини за покорство към Бог и покланяне на Бог? Има ли ги истините за боязън от Бог и отбягване на злото? Включват ли поне част от Божието слово? Съдържат ли изобщо нещо, което принадлежи на истината? Абсолютно нищо — тези неща изцяло липсват“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Заради тази слава и придобивки човечеството се отклонява от Бог, предава Го и става все по-нечестиво. По този начин се унищожава поколение след поколение насред славата и придобивките на Сатана. Сега, като се вглеждаме в неговите действия, не са ли крайно омразни коварните му подбуди? Може би днес все още не успявате да прозрете коварните подбуди на Сатана, защото си мислите, че без слава и придобивки животът не би имал смисъл и хората вече не биха могли да виждат пътя пред себе си и целите си, и бъдещето им би било тъмно, мъгляво и мрачно. Но полека-лека един ден всички вие ще осъзнаете, че славата и придобивките са масивни окови, които Сатана слага на човечеството. Когато този ден настъпи, напълно ще се съпротивляваш срещу контрола на Сатана и напълно ще се съпротивляваш срещу оковите, донесени ти от Сатана. Когато пожелаеш да се освободиш от всички тези неща, които Сатана ти е внушил, напълно ще скъсаш със Сатана и наистина ще намразиш всичко, което Сатана ти е донесъл. Чак тогава ще имаш истинска любов и копнеж към Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI).
Като прочетох Божиите слова, осъзнах, че на пръв поглед няма нищо лошо в стремежа към знание, но зад него се крият зловещите намерения на Сатана. Бог е създал човека. Напълно естествено и обосновано е хората да вярват в Бог, да Го почитат и да изпълняват своя дълг — това са положителни неща. Но Сатана, за да се бори с Бог за хората, използва знанието, за да ги подвежда, като ги води по пътя на стремежа към слава и придобивки, като кара хората да смятат стремежа към слава и придобивки за нещо положително. Така те изразходват цялото си време и енергия за слава и придобивки и изобщо не мислят да изпълняват своя дълг или да почитат Бог. По този начин се отдалечават от Бог, предават Го и в крайна сметка биват погълнати от Сатана. Спомних си как от ранна възраст бях приела гледната точка, внушена ми от баща ми, че „Всички занимания са незначителни в сравнение с четенето“. Вярвах, че за да не ме гледат отвисоко, трябва да уча усърдно и да получа по-висока степен. Заради приемните изпити всеки ден от сутрин до вечер се тъпчех със знания като робот. Имах чувството, че главата ми ще експлодира. Потисната и измъчена, нямах друг начин да излея чувствата си, освен да плача. Въпреки това никога не съм мислила да се откажа, защото вярвах, че постигането на слава и придобивки е равносилно на светло бъдеще. Открояването от тълпата и носенето на чест на семейството ми беше като стръв, която висеше пред мен и ме изкушаваше да изразходвам цялото си време и енергия. По-късно, макар че посещавах събирания и изпълнявах дълга си, мислех само как да си издействам повече време за учене. Нямах сърце да разрешавам трудностите и проблемите на братята и сестрите си, тъй като се страхувах, че това ще отнеме от времето ми за учене. Братята и сестрите ми ме избраха за водач, което беше дадена от Бог възможност за обучение, за да мога да придобия истината и да израсна в живота. Но аз исках да откажа. Смятах стремежа към слава и придобивки за нещо положително и бях готова да платя всякаква цена, за да ги получа. Но когато не изпълнявах добре дълга си, изобщо не чувствах угризения на съвестта. Наистина не различавах доброто от злото! Видях, че стремежа към слава и придобивки само ще ме отдалечи от Бог и ще ме накара да Го предам, и в крайна сметка напълно ще загубя Божието спасение и ще бъда погълната от Сатана. В последните дни Бог се е въплътил, за да изрази слова за спасение на човечеството. Това е решаващият момент за спасението на човека, но аз прахосвах най-добрите години от живота си в изучаване на тези безполезни знания, като пропусках най-добрата възможност за Божието спасение. Когато Божието дело приключи и настъпят големите катаклизми, колкото и знания или пари да имам, или колкото и голяма да е репутацията ми, това няма да може да спаси живота ми. Какъв смисъл би имало всичко това? Като се замислих за това, осъзнах сериозните последици от стремежа към слава и придобивки и все повече чувствах, че подготовката за приемния изпит за магистратура само ще пропилее младостта ми. Повече не можех да бъда подвеждана от Сатана. Трябваше да се откажа от стремежа към слава и придобивки и да влагам повече време и енергия в изпълнението на дълга си.
През декември 2016 г., с наближаването на датата на изпита, погледнах книгите за подготовка за приемния изпит за магистратура на бюрото си, които не бях отваряла от няколко дни, и сърцето ми все още беше раздвоено: „Да се явя ли на изпита или не? В крайна сметка съм се трудила упорито повече от десет години. Ами ако успея? Но ако успея, ще трябва да започна нов цикъл на тежко учене. Ще има повече явни и скрити борби между състудентите и безкраен стремеж към различни сертификати. Само мисълта за това ме кара да се чувствам потисната и сякаш се задушавам! Това неизбежно ще отнеме и от времето ми за изпълнение на дълга. Но ако не се явя на изпита за магистратура, какво ще правя в бъдеще? Сега обществото толкова много цени дипломите. Ако нямам по-висока степен, няма да е лесно да си намеря работа. В крайна сметка това засяга бъдещето ми!“. Докато мислех за това, крачех напред-назад в учебната стая. Какво да избера? Спомних си едно от последните единадесет изисквания на Бог към човека: „Можеш ли заради Мен да се откажеш от обмислянето, планирането или подготовката за бъдещия си път за оцеляване?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2)). Тогава прочетох тези слова на Бог: „Онова, на което човекът се надява и към което се стреми, са нещата, за които копнее по време на преследването на екстравагантните желания на плътта, а не полагащата се на човека крайна цел. Междувременно това, което Бог е приготвил за човека, са благословиите и обещанията, които му се полагат, след като е бил пречистен, които Бог е приготвил за човека след сътворяването на света и които не са опетнени от изборите, представите, въображението или плътта на човека. Тази крайна цел не е подготвена за един конкретен човек, а е мястото за покой на цялото човечество. И така, това е най-подходящата крайна цел за човечеството“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). „Сега е времето, когато Духът Ми върши велико дело, и времето, когато започвам делото Си сред езическите нации. Нещо повече, това е времето, когато категоризирам всички сътворени същества, поставяйки всяко едно от тях в съответната му категория, така че Моето дело да може да продължи по-бързо и да е по-способно да постигне резултати. И така, това, което продължавам да искам от теб, е да принесеш цялото си същество на цялото Ми дело и най-вече да разпознаваш ясно и да виждаш точно цялото дело, което съм извършил върху теб, и да отдадеш цялата си енергия, така че делото Ми да постигне по-велики резултати. Това е, което трябва да разбереш. Престанете да се съревновавате един с друг в търсене на резервен план, и недейте да се стремите към удобства за плътта си, за да не бъде забавено делото Ми и да не бъде осуетено вашето прекрасно бъдеще. Ако постъпиш така, не само няма да се защитиш, но и ще си навлечеш унищожение. Няма ли да е глупаво от твоя страна? Точно това, за което ненаситно ламтиш днес, унищожава бъдещето ти, докато точно болката, която търпиш днес, те защитава. Трябва да си наясно с тези неща, за да не станеш жертва на изкушения, от които ще ти бъде трудно да се измъкнеш, и да избегнеш лутането слепешком в гъстата мъгла, без да можеш някога пак да намериш слънцето. Когато гъстата мъгла се разнесе, ще се окажеш пред съда на великия ден“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Делото на разпространяването на Евангелието е също делото на спасяването на човека). Размишлявах над Божиите слова отново и отново и колкото повече размишлявах, толкова по-ясно ми ставаше в сърцето. Божието намерение е хората да могат да се върнат пред Създателя и да изпълняват дълга си, да приемат Божието правосъдие и наказание и техният покварен нрав да бъде пречистен, като по този начин получат красивата крайна цел, която Бог е подготвил за тях. За разлика от това, нещата, които преследвах — да се откроя от тълпата и да донеса чест на семейството си — наглед отговаряха на интересите на плътта ми, но по същество ме отдалечаваха от Бог и ме караха да Го предам и в крайна сметка щяха да ме погубят. Спомних си как и четиримата в моето семейство преди вярвахме в Бог, но по-късно баща ми и сестра ми, като се страхуваха, че работодателите им ще разберат за вярата им в Бог и това ще се отрази на бъдещето им, постепенно спряха да посещават събирания и накрая съвсем спряха да вярват в Бог. Макар че по-късно придобиха висок статус и добър материален живот, винаги бяха нащрек спрямо хората, нямаха истински приятели и се страхуваха да не станат жертва на схеми; прекарваха дните си в кроене на планове и интриги, толкова угрижени, че не можеха да спят нощем. Сатана си играеше с тях и ги измъчваше и те живееха в голяма мъка. Последиците от техния стремеж към слава и придобивки също ми послужиха като напомняне, че стремежът към слава и придобивки не носи полза: това е задънена улица. Не можех да вървя по техния провален път. Трябваше да се стремя да изпълнявам добре дълга на сътворено същество и да се стремя към истинското бъдеще, което Бог е подготвил за човека. Когато осмислих това, вече не усещах зимния студ. Макар че бях платила таксата за регистрация за изпита и изпитната ми зала беше определена, реших да не се явявам, защото дори и да успея, това не е правилният път в живота и тази слава е безсмислена.
След като взех това решение, почувствах лекота в цялото си тяло. Когато се върнах в университета и видях как състудентите ми се притесняват за изпита, знаех, че Сатана ги измъчва, и сърцето ми вече не беше привлечено от него. Оттогава нататък се посветих изцяло на изпълнението на дълга си. Година по-късно баща ми бе диагностициран с рак на стомаха в последен стадий и почина шест месеца след това. Като виждах, че знанието, славата и придобивките са безполезни пред лицето на смъртта, бях още по-сигурна в сърцето си, че вярата в Бог и стремежът към истината са единственият начин за човека да живее. Сега изпълнявам дълга си на пълен работен ден, далеч от глъчката и борбите на света, и се чувствам много спокойна и уравновесена в сърцето си. Всеки ден общувам с братята и сестрите си, заедно изпълняваме дълга си и провеждаме общение за истината. Също така се съсредоточавам върху преживяването на правосъдието и наказанието на Божиите слова и придобих известно познание за собствения си покварен нрав. Тези придобивки са нещо, което годините на обучение и постигането на голяма слава и придобивки никога не биха могли да ми донесат. Благодаря на напътствието на Божиите слова, че ми позволиха да разбера какво е истинско бъдеще и да направя мъдър избор.
