53. Поуките, които си взех от три ареста
През май 2011 г. майка ми ми проповядва евангелието на Бог от последните дни. След като прочетох Божиите слова, разбрах, че небесата, земята и всички неща са създадени от Бог, че човечеството също е създадено от Бог и че е напълно естествено и обосновано хората да вярват в Бог и да Му се покланят. След като проучвах известно време, приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Понеже ККП арестува и преследва вярващите в Бог, баща ми, дядо ми и баба ми се страхуваха да не бъдат замесени и затова винаги се противопоставяха и преследваха майка ми заради вярата ѝ. Поради това и аз не смеех да кажа на семейството си за своята вяра в Бог.
В края на 2012 г. бях арестувана за проповядване на евангелието; тогава бях на 19 години. Въпреки че полицията не намери никакви доказателства за вярата ми, те все пак ме задържаха незаконно за 32 часа. Едва след като семейството ми използва връзки, бях освободена. Дядо ми и чичо ми дойдоха да ме вземат. По пътя чичо ми каза: „На дядо ти и баба ти им костваше много усилия да те отгледат, а дори на тази възраст трябва постоянно да се тревожат за теб. Щом баба ти чу, че си арестувана, толкова се разтревожи, че не можа да спи“. Като видях бялата коса на дядо ми, усетих горчива болка в сърцето си. Когато се прибрах, видях баба ми и лелите ми да седят в двора. Баба ми посочи с треперещ пръст към мен и каза: „Кажи ми, ти да не си последвала майка си във вярата в Бог?“. Леля ми каза подигравателно: „Не можеш ли да ни оставиш на мира и да спреш да ни създаваш тревоги? Полицията дойде право на вратата ти. Дори ти да не се срамуваш, аз се срамувам заради теб! Сега засрами цялото семейство. Как може да си толкова незагрижена за нас?“. Баба ми каза с треперещ глас: „Този път леля ти и чичо ти трябваше да използват връзки, за да те измъкнат. В противен случай полицията щеше да те изпрати в затвора. Повече не можеш да вярваш в Бог!“. Лелите ми също казаха някои неща, с които хулеха и заклеймяваха Бог. Докато слушах как ме хокат, се чувствах така, сякаш съм направила нещо ужасно нередно и не можех да ги погледна в очите. Също така се чувствах толкова онеправдана. Да вярваш в Бог очевидно е добро нещо, а те ме хокаха, сякаш съм извършила някакво ужасно престъпление. Непрестанно се молех на Бог да закриля сърцето ми. Тогава се сетих за Божиите слова: „Като членове на човешката раса и благочестиви християни, всички ние носим отговорността и задължението да отдадем умовете и телата си за изпълнението на Божието поръчение, тъй като цялото ни битие идва от Бог и съществува благодарение на Божието върховенство. Ако умовете и телата ни не са посветени на Божието поръчение и на справедливата кауза на човечеството, тогава душите ни ще се чувстват засрамени пред онези, които станаха мъченици за Божието поръчение, и още по-засрамени пред Бог, който ни предоставя всичко“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). Помислих си: „Точно така, животът ми идва от Бог. Да проповядвам евангелието и да свидетелствам за Божиите слова пред повече хора, за да могат да приемат Божието спасение — това е най-справедливото нещо на света! Но понеже бях арестувана заради вярата си и причиних притеснение и неприятности на семейството си, се почувствах така, сякаш съм им донесла тревога и срам, сякаш съм направила нещо нередно. Изобщо не различавах правилното от погрешното! Да вярваш в Бог и да проповядваш евангелието е най-справедливото нещо. Трябва да имам собствени убеждения, що се отнася до вярата“. С тази мисъл вече не се чувствах възпряна.
Няколко дни по-късно ККП започна да разпространява безпочвени слухове и заблуди по телевизията, в основните медии и онлайн, за да клевети Църквата на Всемогъщия Бог, и започна масово да арестува християни от Църквата. След като чу тези безпочвени слухове, семейството ми започна да ме наблюдава. Често ми се обаждаха, за да проверяват къде се намирам, и често се опитваха да ме разубедят от вярата ми. Дядо ми казваше: „Знаеш ли колко от арестуваните този път са осъдени? Някои са получили над десет години, а това засяга дори семействата им — старите хора губят помощите си, а децата не могат да ходят на училище. Какво толкова хубаво има във вярата в Бог? Ще те арестуват и осъдят, независимо на колко години си. Точно на север оттук, някой на твоята възраст беше осъден на три години. Всички мислехме, че убийството е най-тежкото престъпление и носи най-тежката присъда, но присъдите за вярата в Бог са по-тежки от тези за убийство!“. По-късно, когато ходех в къщата на дядо ми, той от време на време ми казваше: „Не можеш да вярваш в Бог, чуваш ли? Не си ли виждала по телевизията? Казват, че когато някой вярва във Всемогъщия Бог, три поколения от семейството му ще страдат заради това. Работата на лелите и чичовците ти ще бъде засегната и това ще създаде проблеми на по-малките ти брат и сестра, когато се опитат да влязат в университет. Как да не те ненавиждат? Казвам ти го за твое добро!“. Спомням си, че веднъж леля ми ми каза: „Нямаш представа колко трудно беше да се грижим за теб като дете. Разболя се няколко пъти и за малко не умря. Баба ти не се отделяше от теб и се грижеше за теб ден и нощ. Тя вложи цялото си сърце и душа за теб. Тогава имаше тежка анемия и в кръвната банка нямаше кръв. Дядо ти беше този, който ти даде кръв за преливане. Сега, след като порасна, нима пак ще ги караш да се тревожат?“. Усетих горчива болка в сърцето си. Дядо ми и баба ми ме бяха отгледали; те се грижеха за мен и правеха жертви заради мен. Сега бях пораснала, а все още ги карах да се тревожат. Чувствах се толкова безсъвестна. Друг път, когато се прибрах, дядо ми ми каза: „Твоето тяло ти е дадено от родителите ти“. Дори да не мислиш за себе си, трябва да мислиш за семейството си. Ако един ден те арестуват заради вярата ти и трябва да страдаш в затвора, как да не сме съкрушени и разстроени?“. Като го чух да казва това, ме заля вълна от смесени чувства. Чувствах, че толкова много ги тревожа и съм толкова незагрижена за чувствата им, сякаш всичките им усилия да ме отгледат са били напразни. Усетих се много слаба, затова се помолих на Бог: „О, Боже, колкото повече семейството ми се тревожи за мен, толкова по-задължена се чувствам към него. Знам, че да вярвам в Теб е добро нещо, но в сърцето ми все още има толкова много болка. Моля Те, води ме!“. След молитвата се сетих за тези Божии слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. На свой ред човекът се сдоби с родители и роднини и вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е бил обречен да съществува в Божията повеля. Именно диханието на живота, идващо от Бог, подкрепя всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. При този процес никой не чувства, че човек съществува и расте под грижите на Бог; хората по-скоро вярват, че човек расте под благодатта на родителското възпитание и че собственият му житейски инстинкт е този, който тласка растежа му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на съществуването на живота му и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човекът е в пълно неведение за Божията благодат и Неговия приток и по този начин той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек, над когото Бог бди ден и нощ, не поема инициативата да Му се поклони. Бог просто върши делото Си върху човека, от когото не се очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и пламенността, с която Бог отчаяно копнее човекът да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). От Божиите слова осъзнах, че животът ми идва от Бог. Въпреки че дядо ми и баба ми са ме отгледали, Бог е този, който винаги е бдял над мен и ме е закрилял зад кулисите. Веднъж, когато бях малка, случайно изядох отрова за плъхове. Семейството ми ме заведе в три болници, но нито една от тях не искаше да ме лекува; просто казаха на семейството ми да се готви за погребението ми. Дядо ми беше лекар, но дори той беше безпомощен. Накрая една болница неохотно се съгласи да се опита да ме спаси и след като ми оказаха спешна помощ, аз по чудо оцелях. Друг път имах остра чревна непроходимост. Лекарят ме посъветва да не масажирам стомаха, като каза, че това само ще влоши непроходимостта. Бях на ръба да се наложи операция, но баба ми масажира стомаха ми и всъщност успя да отпуши непроходимостта. Причината да съм жива и здрава днес се дължи изцяло на чудодейната Божия закрила. Трябва да съм благодарна за Божието спасение, вместо да приписвам всичко на баба си и дядо си. Щом осъзнах това, вече не се чувствах задължена към тях. Месец по-късно научих, че църквата се нуждае от хора, които да сътрудничат в евангелската работа, затова напуснах работата си и се посветих на нея.
На 22 октомври 2013 г. следобед бях докладвана от зъл човек по време на събиране и отново бях арестувана. Задържаха ме за 15 дни и ме глобиха с хиляда юана. Баща ми дойде да ме вземе. По пътя към дома лицето му беше мрачно и той мълчеше. Колкото по-мълчалив беше, толкова повече се страхувах; беше като затишие пред буря. Молех се в сърцето си: „Боже, не знам с какво ще се сблъскам. Моля Те, закриляй ме. Както и да ме напада семейството, трябва да остана непоколебима в свидетелството си за Теб!“. След като пристигнахме в къщата на баба и дядо, баща ми ми изкрещя: „Полицията ми каза — този, в когото вярваш, е просто човек! Всички сте били измамени, а все още сте толкова обсебени!“. Бясна бях, като го чух да казва това, затова възразих: „Преди вярваше в Господ Исус. Нима и Той не беше човек на външен вид? Но Той имаше божествена същност и можеше да върши Божието дело“. Баща ми посочи към мен и каза: „Обсебена! Напълно обсебена! Полицията каза, че сте организация…“. Прекъснах го, като го попитах: „Какво е организация? Организацията е създадена от хора; това е група, която търгува за свои собствени цели и интереси. Църквата на Всемогъщия Бог възникна чрез Божието дело. Ние просто се събираме, за да четем Божиите слова, да се покланяме на Бог, да говорим за себепознаване и да разговаряме за Божиите намерения. Това няма нищо общо с организация. Да наричаш Божията църква организация е просто объркване на понятията. Това би казал един объркан човек. Умният човек ще го проучи сам, а не просто сляпо да слуша тези глупости“. Но за моя изненада дядо ми също посочи към мен и каза: „Огледай се в това село! Има ли друг като теб? Да вярваш в Бог на толкова млада възраст! Напълно ни засрами!“. Баба ми и чичо ми се присъединиха, като също ме хулеха. Баща ми попита настоятелно: „Изглежда, знаеш доста. Откога вярваш? Къде са събиранията ви?“. Мислех си, че семейството ми ще се е притеснило до смърт за мен, след като съм била заключена половин месец, но сцената пред мен ме смрази. Как моите някога любящи роднини бяха станали такива? Къщата се усещаше ледено студена като затвор. Само заради вярата ми в Бог собственото ми семейство ме изолираше и се нахвърляше срещу мен. Никой не ме разбираше и никой не се интересуваше как се чувствам. Чувствах, че пътят на вярата е твърде труден, и аз станах изключително негативна и слаба. Баща ми, засрамен от мен, ме заключваше всеки ден в стаята ми. Когато хората в селото разбраха, че съм била арестувана заради вярата си, някои от тях заставаха пред къщата ни, за да се подиграват и клюкарстват. Някои пакостливи деца дори викаха: „Вярващата вкъщи ли е? Полицията е тук!“. Една вечер баща ми отново започна да ме хока, като казваше, че цялото семейство не може да се покаже пред хората заради мен. След това просто седеше в стаята и пушеше в мрачно мълчание. Малко по-късно чух приглушените му ридания. Никога през живота си не бях чувала баща ми да плаче и като го чух, и аз се разплаках. Помислих си: „Вярата ми е донесла такова негативно въздействие върху семейството ми. Дядо ми и баба ми са вече толкова стари, а все още трябва да се тревожат за мен. Освен това вече за втори път ме арестуват. Ако продължа да упорствам във вярата си и ме арестуват отново, как семейството ми ще го понесе? Може би трябва просто да се откажа от вярата си, да си намеря работа и да се съсредоточа върху печеленето на пари, и поне да ги оставя да са спокойни“. Тази мисъл ми причини ужасна болка и се помолих: „Боже, искам да вярвам в Теб, но семейството ми не спира да ме преследва и възпрепятства, и се чувствам толкова слаба. Боже, моля Те, води ме!“. След молитвата прочетох Божиите слова: „Всяко нещо, което ти се случва, е голямо изпитание и е момент, в който Бог има нужда да свидетелстваш. Макар че отстрани, когато се случват, тези неща може да изглеждат незначителни, те показват дали обичаш Бог, или не. Ако Го обичаш, ще можеш да останеш непоколебим в свидетелството си за Него, а ако не си практикувал любов към Бог, това показва, че не си човек, който прилага истината на практика, че си без истината и без живот, че си плява!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). Докато разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че тези неща ме сполетяха с Божието позволение. Това беше Неговото изпитание за мен, за да види дали ще се държа здраво за вярата си и дали ще остана непоколебима в свидетелството си, или ще направя компромис със Сатана. Изправена пред нападките на семейството си и клюките на съседите, и особено когато чух баща си да плаче, обвиних вярата си, че е донесла подигравки на семейството ми и ги е накарала да се тревожат за мен. Тогава си помислих да се откажа от вярата си — не беше ли това компромис със Сатана? Ако семейството ми наистина се притесняваше, че вярвам в нещо нередно, те трябваше да ми помогнат да го проуча и да разбера дали това, в което вярвам, е истинският път. Но те просто ме нападаха безразборно. Истината беше, че те просто се страхуваха, че вярата ми ще ги замеси и ще навреди на собствените им интереси. Не бях прозряла мотивите им и бях заблудена от така наречената им загриженост за мен. Почти се хванах на номера на Сатана и предадох Бог — беше толкова опасно! Независимо как щеше да ме преследва семейството ми в бъдеще, трябваше да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и да не се предавам на нападките им.
На 14 ноември 2013 г. баща ми насила ме заведе на работното си място и ме постави под домашен арест. Когато отиваше на работа, ме заключваше в къщата с две ключалки. Опитах да избягам по всякакъв начин, за който се сетих, но нищо не проработи. Един ден баща ми се върна, седна на ръба на леглото и ме нахока: „Погледни се! Толкова млада, а вече два пъти арестувана! Не се ли срамуваш?“. Аз казах: „Като вярваща в Бог, аз просто чета Божиите слова. Не съм направила нищо лошо. От какво да се срамувам?“. Никога не съм си представяла, че след това ще се ядоса толкова много. Той скочи, сграбчи ме за врата и започна да ме удря по лицето отново и отново, като крещеше: „Искаш да вярваш? Ще те бия, докато ти избия вярата!“. Носът ми кървеше обилно, но той не спря, докато един съсед не почука на вратата. Той ме изгледа гневно и изръмжа: „Ако продължиш да вярваш, ще продължа да те бия! Ще те бия, докато се покориш!“. В този момент носът ми не спираше да кърви. Докато гледах как кошчето за боклук се пълни с кървави кърпички, огромна болка изпълни сърцето ми. „Собственият ми баща е толкова жесток само защото вярвам в Бог. Как може това да е баща ми? Той е дявол!“. Легнах по лице на леглото и плаках горчиво дълго време, като чувствах, че да вярваш в Бог е просто толкова трудно. Помислих си: „Ако продължа да вярвам, това преследване никога ли няма да свърши? Може би трябва просто да му кажа, че съм се отказала от вярата си. Мога да си намеря работа тук и да вярвам тайно. Тогава той ще спре да ме бие“. Помолих се на Бог: „Боже, моля Те, просветли ме и ме напътствай, за да разбера Твоите намерения“.
Три дни по-късно намерих един стар мобилен телефон, извадих една карта с памет с Божиите слова, която бях скрила, и я поставих в него. Включих телефона и прочетох Божиите слова: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да са негативни вътрешно, да не разбират Божиите намерения или да нямат яснота за пътя на практикуване. Във всеки случай обаче ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща, които хората притежават след раждането си, са дарени от Йехова, както и че Йехова е Този, Който отнема всички тях. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази това убеждение. […] За какво се отнася вярата? Вярата е истинското убеждение и искреното сърце, които хората трябва да притежават, когато не могат да видят или да докоснат нещо, когато Божието дело не съответства на човешките представи, или когато е недосегаемо за човека. Това е вярата, за която говоря. Хората трябва да имат вяра по време на страданията и по време на облагородяването, а когато имат вяра, те се изправят пред облагородяване; облагородяването и вярата не могат да бъдат разделени. Ако независимо от начина, по който Бог върши делото Си, и независимо от средата, в която се намираш, ти си способен да се стремиш към живота и да търсиш истината, да се стремиш към опознаване на Божието дело, и да се стараеш да познаваш делата на Бог, и си способен да постъпваш според истината, това означава да притежаваш истинска вяра и доказва, че не си изгубил своята вяра в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Независимо какъв е реалният ти ръст, първо трябва да притежаваш както тази решимост да страдаш, така и истинска вяра, а също така трябва да имаш решимостта да се опълчиш на плътта. Дори това да означава страдание и преживяване на загуби, свързани с личните ти интереси, ти трябва да удовлетвориш Божиите намерения. Също така трябва да можеш да изпитваш угризения в сърцето си: в миналото не си успял да удовлетвориш Бог и сега можеш да се разкайваш за себе си. Не трябва да ти липсва нито едно от тези неща — именно чрез тях Бог ще те усъвършенства. Ако не отговаряш на тези условия, тогава ти не можеш да бъдеш усъвършенстван“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Приемали ли сте някога благословиите, които са били подготвени за вас? Стремели ли сте се някога към обещанията, които са били дадени за вас? Под напътствието на Моята светлина вие със сигурност ще пробиете мъртвата хватка на силите на мрака. Сред мрака със сигурност няма да изгубите напътствието на светлината. Със сигурност ще бъдете господари на всички неща. Със сигурност ще бъдете победители пред Сатана. При падането на страната на големия червен змей със сигурност ще стоите сред безброй хора като доказателство за Моята победа. Ще останете непоколебими и непоклатими в земята на Синим. В резултат на страданията, които понасяте, ще наследите Моите благословии и ще излъчвате светлината на Моята слава в цялата вселена“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 19). Четях тези откъси отново и отново. Мислех за Йов. По време на изпитанията си той загуби цялото си богатство и децата си, тялото му беше покрито с болезнени циреи, и дори беше нападнат от жена си и приятелите си. Но Йов никога не отрече Божието име. Вместо това той се покори на Божиите устроявания и подредби, възхвали името на Йехова и остана непоколебим в свидетелството си насред изпитанията си, като засрами Сатана. Всичко, което бях понесла, беше да бъда затворена и бита от баща си — просто малко физическо страдание — а аз вече чувствах, че да вярваш в Бог е твърде трудно и болезнено, и дори си мислех да се откажа от вярата си. Не означаваше ли това да предам Бог и да се преклоня пред Сатана? Вярата ми в Бог беше толкова малка! Активното посещаване на събирания и изпълнението на дълга ми в удобна среда не означаваше, че имам истинска вяра. Истинската вяра е да можеш да следваш Бог дори когато страдаш в неблагоприятна среда. Баща ми ме беше довел на това непознато място, откъснал ме беше от братята и сестрите ми и ме беше бил — всичко това с Божието позволение. Бог използваше това, за да усъвършенства вярата ми и решимостта ми да страдам. Това беше Неговата благословия! Когато разбрах Божиите намерения, се помолих, като поисках от Бог да ме води, за да мога да остана непоколебима в свидетелството си. През двайсетте и няколко дни, в които баща ми ме държа в плен, четях Божиите слова, когато той тръгваше на работа. Сърцето ми се приближаваше все повече и повече до Бог и вече не чувствах, че страдам.
Малко повече от двадесет дни по-късно дойдоха полицаи от родния ми град и ме върнаха в ареста. В края на май 2014 г. ККП ме обвини в „използване на организация на зла секта за подкопаване на правоприлагането“ и ме осъди на три години затвор, с условна присъда за срок от четири години. Семейството ми трябваше да плати на полицията над сто хиляди юана, за да осигури освобождаването ми. По време на моята пробация трябваше всяка седмица да се явявам в местната съдебна служба и да бъда на разположение по всяко време. Ако не можеха да се свържат с мен, получавах предупреждение; при три пропуснати обаждания щяха да ме изпратят директно обратно в затвора. Въпреки че бях освободена, нямах никаква лична свобода. Чичо ми беше използвал работата си като гаранция за освобождаването ми и след това семейството ми ме преследваше още по-жестоко. Трябваше да им докладвам всяко свое движение. Веднъж бях навън само за малко повече от три часа и имах 14 пропуснати обаждания от леля си. Вечер, ако си лягах малко по-рано, баба ми влизаше да провери дали се моля и дори не ми позволяваше да затварям вратата, когато спя. Тя дори ме следваше до магазина на леля ми, когато отидох да работя там. Изправена пред това денонощно наблюдение, се чувствах изключително слаба и нямах представа как да се справя. Често се молех, като исках от Бог да ми отвори път. Един ден, на път за съдебната служба, се натъкнах на една сестра. Тя ми каза, че братята и сестрите се молят за мен и че трябва да се моля повече, и Бог ще ме напътства. Думите ѝ ме трогнаха дълбоко. Тя тайно ми пъхна и MP5 плейър и карта с памет с видеоклипове с Божиите слова. След това прочетох Божиите слова: „Трябва да имаш Моята смелост в себе си, трябва също да имаш принципи, когато се срещаш с невярващи роднини. Все пак, заради Мен, не бива също да отстъпваш пред никакви тъмни сили. Трябва да се осланяш на мъдростта Ми, за да вървиш по съвършения път, и да не позволяваш да успеят кроежите на Сатана“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). От Божиите слова разбрах, че Той използва тази среда, за да изгради моята смелост и вяра, да ми помогне да видя ясно нечестивостта на Сатана, за да не се поддам на неговото влияние, а да използвам мъдрост, за да го победя. Те можеха да контролират тялото ми, но не можеха да контролират сърцето ми. Наблюдаваха ме постоянно, за да ме спрат да не се моля, но все още можех да разсъждавам върху Божиите слова в сърцето си и да се смиря пред Бог, за да се приближа до Него. Постепенно вече сърцето ми не се чувстваше унило.
Веднъж казах на семейството си, че искам да се явя на изпит за самообучение, и се преместих обратно в предишния си дом, за да живея сама. Така най-накрая се измъкнах от тяхното наблюдение. Понеже бях арестувана три пъти заради вярата си, хората в селото ми страняха от мен. Понякога, ако група хора си говореха на улицата, те се разпръскваха в момента, в който минавах покрай тях. Други ме гледаха отдалеч, сякаш съм някакъв изрод, като шепнеха и сочеха зад гърба ми. Семейството ми, засрамено от мен, не ходеше с мен на публични места. Чувствах се като пълен изгнаник, отхвърлена от всички, и се чувствах дълбоко онеправдана. Много пъти виках в сърцето си: „Всичко, което правя, е да вярвам в Бог и да Му се покланям, да се стремя да бъда човек със съвест и разум. Какво нередно съм направила? Защо нямам дори основни човешки права? Защо трябва да търпя отхвърляне от семейството си и дискриминация от съседите си?“. Чувствах се изключително потисната и огорчена. През това време често се молех и търсех как да преживея тази среда.
По-късно прочетох Божиите слова и бях много насърчена. Разбрах как да го преживея. Всемогъщият Бог казва: „Тридесет и три години и половина, които въплътеният Бог прекара на земята, бяха сами по себе си най-болезненото нещо, да не говорим, че никой не можа да Го разбере. […] Основното страдание, което Той понася, е да живее заедно с едно покварено до краен предел човечество, понасяйки присмех, обида, осъждане, и заклеймяване от всякакви хора, както и преследване от злия дявол, отхвърляне и враждебност от религиозния свят. Раните в сърцето Му не могат да бъдат изцелени от никого. Това е болезнено нещо. Той спасява поквареното човечество с огромно търпение и обича хората въпреки раните Си — това е най-болезненото дело. Жестокостта и съпротивата на човечеството, осъждането и клеветата от страна на човечеството, фалшивите му обвинения, гонения, както и преследването и убийството стават причина Божията плът да извърши това дело с голям риск за Себе Си. Кой можеше да разбере страданието, което понасяше, и кой можеше да Го утеши?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Същността на Христос е любов). Спомних си за Господ Исус, преследван от управляващите от момента на раждането Си. Когато започна Своето дело, Той беше осмиван, заклеймяван и хулен, и накрая разпнат на кръст от фарисеите и римското правителство. В последните дни Всемогъщият Бог е дошъл да извършва дело и да спаси човечеството, и Той също е заклеймяван и издирван от правителството на ККП. Бог страда толкова много, за да ни спаси, а никой не проявява внимание към Него или не Го разбира. Как ли се чувства сърцето Му? Спомних си и за Ной. Бог го призова да построи ковчега. Той вложи собствените си притежания, за да го построи, като същевременно предаваше намерението на Бог Йехова, като казваше на хората да се качат в него. Действията му бяха посрещнати с подигравки, но Ной не стана слаб и не се оплака в резултат на това. Той остана непоколебим в следването на Божията воля. Но ето ме мен, станала толкова негативна и нещастна само защото се сблъсках с малко дискриминация и подигравки, защото следвам Бог. Бях толкова крехка. Не можех изобщо да се сравнявам с Ной! Спомних си и какво каза Господ Исус: „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират“ (Матей 7:13-14). Господ Исус отдавна е казал, че има два пътя, по които човек може да поеме. Единият води през широката врата — пътят на преследването на света, на търсенето на видими ползи като плътска наслада, слава, придобивки и пари; много хора вървят по този път. Другият води през тясната врата — пътят на вярата в Бог и следването Му. Това е път на страдание, където ще се сблъскате с подигравки, присмех и дори клевети и словесни обиди, ще се изправяте пред едно препятствие след друго. Много малко хора са способни да поемат по този път. Аз прекалено много се интересувах от доброто си име, репутацията и статуса си; всичко това бяха бремета по пътя на вярата ми. Знаех, че трябва да се откажа от всичко това и да се държа здраво за истинската вяра в Бог, за да продължа напред и в крайна сметка да придобия живот. Освен това да получа одобрението на тези невярващи е напълно безсмислено и без стойност. Във вярата си трябва да се стремя да придобия истината и да бъда оценена от Бог. Независимо как ме гледат другите, трябва да упорствам във вярата си в Бог и да Го следвам. С тази мисъл вече не се чувствах възпряна.
По-късно разбрах, че баща ми и баба ми са ходили на работното ми място зад гърба ми повече от веднъж, за да проверят дали се появявам на работа редовно. Чувствах, че нямам никаква лична неприкосновеност или човешки права. Веднъж прочетох Божиите слова и придобих известна проницателност за семейството си. Всемогъщият Бог казва: „Дори и съвестните и почтени хора, които не приемат истинния път, са демони, защото противенето на Бог е тяхна същина. Който не приема истинния път, се съпротивлява на Бог; дори и да изтърпят много страдания, такива хора ще бъдат унищожени. Срещу Бог се бунтуват всички, които не желаят да се отрекат от светското, да се разделят с родителите си и които нямат воля да се отърсят от плътските удоволствия. Погибел чака всички тях. Демон е всеки, който не вярва във въплътения Бог — и нещо повече, той ще бъде унищожен. Всички онези, които изобщо не вярват в съществуването на Бог, ще бъдат погубени, заедно с всички, които вярват, но не практикуват истината или които не вярват във въплъщението на Бог. Могат да останат само хора, които са преминали през страданието на облагородяването и са останали непоколебими — това са хората, които наистина са преминали през изпитания. Всеки, който не признава Бог, е враг. Иначе казано, всеки, който не признава Божието въплъщение — независимо дали е вътре в този поток, или извън него — е антихрист! Кои са сатаните, кои са демоните и кои са Божиите врагове, ако не противници, които не вярват в Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще навлязат в покой заедно). Четенето на Божиите слова ме накара да се замисля за членовете на семейството ми, които възпрепятстваха вярата ми. Майка ми им беше свидетелствала за евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни, но нито един от тях не го потърси или проучи. В момента, в който вярата ми засегна интересите им, те използваха всякакви методи, за да ме преследват и да възпрепятстват вярата ми в Бог, като ме хокаха под предлог, че „правят това, което е най-добро за мен“. Поставиха ме под домашен арест и ме биеха, за да ме принудят да предам Бог, и до ден днешен все още ме следят и наблюдават. Видях, че тяхната природа същност е такава, че мрази Бог и Му се съпротивлява. Спомних си за Йов, който беше нападнат от жена си по време на изпитанията си. Той не се поддаде и не стана негативен; вместо това я укори, че е глупава жена. Йов имаше принципи в отношението си към семейството си и се държеше здраво за вярата си. Трябваше да последвам примера му, да отхвърля членовете на семейството си, които се съпротивляваха на Бог, и да прокарам ясна граница между мен и тях.
Веднъж полицията ми се обади, но аз не чух. Няколко дни по-късно дядо ми дойде при мен и каза: „Защо не отговори на обаждането на полицията? Не забравяй да си вдигаш телефона!“. Усетих вълна от негодувание. По-късно прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известна проницателност за нечестивата същност на ККП, която се съпротивлява на Бог. Всемогъщият Бог казва: „Тази скверна от хилядолетия земя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостно прилагат жестоки средства, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а земята е строго охранявана. Кой може да види света отвъд небето? Дяволът завързва плътно цялото тяло на човека, превързва очите му и запечатва здраво устните му. Царят на дяволите е вилнял в продължение на няколко хиляди години, та чак до днес, когато все така строго охранява призрачния град, сякаш е непробиваем дворец на демони. Същевременно тази глутница кучета пазачи гледа с гневни очи, като изпитва дълбок страх, че Бог ще ги свари неподготвени и ще ги изтреби всички, че ще ги остави без спокойно и щастливо място. Как изобщо хората на призрачен град като този биха могли да видят Бог? Някога биха ли могли да се наслаждават на нежността и обичливостта на Бог? Някога биха ли могли да разберат въпросите на човешкия свят? Кой от тях може да разбере Божиите ревностни намерения? Затова не е чудно, че въплътеният Бог остава напълно скрит: как в такова мрачно общество, където демоните са безмилостни и безчовечни, царят на дяволите, който убива хора, без да му мигне окото, би могъл да търпи съществуването на Бог, Който е обичлив, мил и свят? Как би могъл да аплодира и да се радва на Божието идване? Тези лакеи! Те отвръщат на добротата с омраза, отдавна са започнали да се отнасят към Бог като към враг, малтретират Бог, крайно жестоки са, не изпитват ни най-малко уважение към Бог, нападат и плячкосват, загубили са всякаква съвест, вървят срещу всякаква съвест и изкушават невинното човечество до изпадането му в ступор. Какви предци от древността? Какви любими водачи? Всички те са отрепки, които се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Каква религиозна свобода? Какви законни права и интереси на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). От Божиите слова видях още по-ясно демоничната същност на ККП, която е враждебна към Бог. На повърхността тя развява знамето на религиозната свобода, но в действителност изопачава правилното и погрешното и разпространява всякакви ереси и заблуди, за да подвежда невежите хора да застанат на нейна страна, за да нападат Бог и да Му се съпротивляват, и да преследват християните. Целта ѝ е да накара всички да се присъединят към нея в съпротивата срещу Бог и да вървят към погибел. ККП е дявол на земята, враг на Бог; тя е напълно достойна за презрение и нечестива! Само за три години вяра бях арестувана три пъти. Дори след освобождаването си нямах лична свобода. ККП използваше заплахата, че работата и придобивките на три поколения от членовете на семейството ми ще бъдат засегнати, за да подтикне семейството ми да възпрепятства вярата ми. Заради собствените си интереси семейството ми сляпо ме преследваше, заклеймяваше и хулеше Бог, и постоянно ме проследяваше и наблюдаваше. Съселяните също ме отбягваха и дискриминираха, защото бях арестувана. Всичко това беше резултат от преследването на ККП. ККП използваше всякакви средства, за да възпрепятства вярата ми, но никога не си е представяла, че нейното поведение не само ще ми помогне да придобия проницателност за нейната същност, която се съпротивлява на Бог, но и за природата същност на семейството ми. Това само засили вярата ми да следвам Бог. ККП можеше да контролира тялото ми, но не можеше да контролира сърцето ми. Няма да се откажа от вярата си или от дълга си.
В края на май 2015 г. се възползвах от възможността да изпратя сестра си на новата ѝ работа, за да напусна най-накрая дома си и да изпълнявам дълга си. В момента, в който излязох от къщата, се почувствах така, сякаш съм се освободила от окови; тялото и душата ми бяха напълно свободни. Без Божиите слова, които ми дадоха вяра и ме просветлиха да разбера истината, никога нямаше да мога да преодолея безмилостните нападки на семейството си. Бог беше този, който ме накара да се освободя от оковите на моето „семейство“, като ми даде възможност най-накрая да изпълнявам дълга си. Благодаря на Бог!
