57. Освободих се от чувството на задлъжнялост към сина си
Още от малка много се възхищавах на майка си. Тя понесе много трудности заради мен и братята и сестрите ми. Всеки път като се събудех нощем, я виждах да ни шие памучни дрехи под светлината на малка газена лампа, а на следващия ден пак трябваше да се качва в планината да работи на нивата. За да се грижи за цялото семейство, тя се съсипа от работа. Баща ми не беше особено отговорен и когато по-големият ми брат стана на възраст за женене, майка ми уреди всичко. Всички в селото я хвалеха, че е добра съпруга и майка. В сърцето си я приемах за пример за подражание и вярвах, че именно нейните дела показваха какво е да си достойна майка. След като се омъжих, бях досущ като майка си — във всичко поставях на първо място съпруга и децата си и стига те да се чувстваха добре, всяко страдание от моя страна си струваше. През зимата винаги ставах рано, палех печката и приготвях нещо за ядене и чак когато къщата се стоплеше, събуждах мъжа си и децата за закуска. Като ги виждах добре обгрижени, се чувствах много удовлетворена. Свекърва ми и по-голямата ми зълва ме хвалеха, че съм добра съпруга, а и аз също вярвах, че това е нещото, което една жена трябва да прави. Неочаквано съпругът ми внезапно се разболя и почина и бремето на цялото семейство се стовари единствено върху мен. Дадох си дума: „Трябва да се погрижа децата да завършат училище и да се задомят“. Затова започнах малък бизнес на пазара, за да помогна на образованието им.
През 1999 г. приех делото на Всемогъщия Бог в последните дни. Докато четях Божиите слова, разбрах много истини и също така се отърсих от болката по загубата на съпруга си. По-късно изпълнявах дълга си в църквата колкото можех. През 2003 г. заради предателството на един зъл човек местната полиция дойде в дома ми да ме арестува. За щастие не бях вкъщи и така избегнах това бедствие. За да избегна ареста от Компартията, трябваше да напусна дома си, за да върша своя дълг другаде. Мисълта, че ще напусна децата си, изпълваше сърцето ми с мъка. Съпругът ни беше напуснал без време, та ако и аз си бях заминала, какво щеше да стане с двете ни деца? Синът ми вече беше на 18, наближаваше възраст за женене — кой щеше да му помогне да се задоми, ако ме нямаше и мен? Но ако не си тръгнех, можеха да ме арестуват всеки момент и тогава пак нямаше да мога да се грижа за тях. Дъщеря ми също каза: „Мамо, предпочитам да ни напуснеш, отколкото да те арестуват“. Като видях колко е съобразителна, сърцето ме заболя още повече и накрая напуснах дома си със сълзи на очи. Макар да бях напуснала дома си, сърцето ми постоянно беше при двете ми деца и се чудех: „Дали са добре? Имат ли достатъчно пари? Успяха ли да си намерят работа? Кой ще уреди сватбата на сина ми? Дали ще ме намразят и ще кажат, че съм ги изоставила?“. Всеки път, когато помислех за това, сърцето ми се свиваше от болка. Чувствах, че не съм изпълнила майчинските си отговорности и че наистина съм ги подвела. Ужасно много исках да се върна и да се погрижа за тях, но се страхувах да не бъда арестувана. Сърцето ми беше така измъчено. По това време прочетох един откъс от Божиите слова: „Кой може наистина и напълно да отдаде всичко на Мен и да Ми предложи всичко от себе си? Всички вие сте половинчати. Мислите ви непрекъснато се въртят в кръг, като си мислите за дома, за външния свят, за храната и облеклото. Независимо от факта, че си тук пред Мен и правиш неща за Мен, дълбоко в себе си ти все още мислиш за жена си, децата и родителите си у дома. Нима всички тези неща са твоя собственост? Защо не ги повериш в ръцете Ми? Нямаш ли доверие в Мен? Или се страхуваш, че ще подредя нещата по неподходящ за теб начин?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 59). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми определено се просветли. Нима нямаше да е по-добре да поверя децата си на Бог, вместо аз да се грижа за тях? Всичко е под върховенството на Бог и това дали двете ми деца са добре, или не, беше в Божиите ръце. Като си помислих за това, вече не се чувствах толкова разстроена.
С времето, което прекарвах далеч от дома, синът ми вече беше в началото на двайсетте и беше време да се жени, а аз се тревожех дали ще успее да си намери жена. Децата ми вече бяха изгубили баща си, а аз не бях до тях, което ме караше да съжалявам ужасно много. През 2007 г. ме освободиха като районна водачка, защото ми липсваше бреме в дълга. Чух, че децата ми са отишли да работят в града, където живееха братята и сестрите ми, затова се върнах, за да бъда с тях. Когато синът ми ме видя, беше много студен и не ми говореше. Каза, че ме е грижа само за вярата ми и че съм ги изоставила. Чувствах се много виновна и смятах, че има право да се сърди. По-малките ми брат и сестра също дойдоха да ме видят. Брат ми ми се скара с думите: „През всичките тези години, в които те нямаше, на децата ти им беше ужасно трудно. Този път по-добре не си тръгвай пак. Вече са пораснали, затова побързай и помогни на сина си да се ожени — това е най-важното“. Сестра ми каза: „През годините, в които те нямаше, се тревожехме за сина ти и дори му помогнахме да си намери работа“. Като чух това, се почувствах още по-виновна и разстроена. Почувствах се като лоша майка, която не е изпълнила отговорностите си. Наложи се синът ми да започне да се издържа сам на 17-18, а дъщеря ми — дребна и слаба — вършеше тежък физически труд. Ако си бях у дома, нямаше да им се наложи да започнат работа толкова млади. За да компенсирам това, което им дължах, се стараех да им готвя любимите ястия и да им пера дрехите и се опитвах да правя всичко възможно за тях по най-добрия начин. За да спестя пари за сватбата на сина си, започнах надомна работа — шиех дрехи. Работех вечер, а сутрин доставях поръчките и през деня все още можех да поя новодошлите, да посещавам събирания и да изпълнявам дълга си без прекъсвания. През 2008 г. ме избраха за църковен водач, но по онова време се чувствах много раздвоена. Знаех, че трябва да проявя внимание към Божиите намерения и да се покоря, но се притеснявах, че да бъда водач ще ми отнема твърде много време и няма да мога да изкарвам пари, а без пари и без къща, кой би се венчал за сина ми? Съпругът ми беше починал без време, затова имах още повече отговорности като майка. Ако не му помогнех да спести пари, нямаше да може да се ожени — нямаше ли тогава да ме нарекат безотговорна майка? Като си помислих за това, отказах да поема дълга на водач и продължих да поя новодошлите.
Времето мина неусетно и скоро стана 2010 г. Синът ми вече беше на 25, а всички негови връстници вече бяха женени, само той не. Притеснявах се ужасно много. Макар да работех, за да изкарвам пари, докато изпълнявах дълга си, все още спестяванията за сватбата му далеч не бяха достатъчни. За да спестя повече, поех още повече работа. Тъй като все повече и повече новодошли приемаха Божието дело, аз изпълнявах своя дълг през деня и работех до късно през нощта, затова нямах толкова време и енергия да поя новодошлите и рядко обмислях как да провеждам общение по начин, който да им помогне да се вкоренят в истинския път, а и нямах бреме по отношение на разрешаването на трудностите или проблемите на новодошлите. Тъй като започвах работа в 17:00 ч., понякога оставах до полунощ или дори до 1:00 ч. сутринта, а в 4:00 сутринта вече трябваше да предавам поръчките. На следващия ден се чувствах замаяна и объркана, докато изпълнявах дълга си. След известно време някои от новодошлите, които поях, спряха да посещават редовно събиранията. Понеже ми липсваше бреме в дълга, в крайна сметка ме освободиха. Това ме натъжи дълбоко. Мислех си как преди това бях отказала дълга на водач, а сега дори не се бях справила добре с поенето на новодошлите. Толкова бях засрамена, че дори не можех да се моля. Макар че тогава, без дълг, можех да работя на пълен работен ден и да спестявам пари за сина си, в сърцето си чувствах тъмнина, която ми беше трудно да опиша с думи.
През това време, докато работех, слушах химни. Един химн с Божиите слова гласи: „Бъдете нащрек! Бъдете нащрек! Не можете да върнете изгубеното време, помнете това! В света няма лек за разкаянието! Как иначе да ви говоря? Нима Моята дума не заслужава вашето внимателно, многократно обмисляне?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 30). Божиите слова наистина ме трогнаха. Бог беше говорил толкова много, с такава искреност —, защо тогава още бях толкова непреклонна и не желаех да се обърна назад? В сърцето си се помолих на Бог да ме изведе от това състояние. Непрекъснато се питах: „Трябва ли да се откажа от стремежа към истината, само за да изкарам пари за сватбата на сина си?“. Спомних си един химн с Божиите слова, който гласи: „Без да го осъзнаваш, животът ти ще премине покрай теб. След това ще имаш ли все още този вид възможност да обичаш Бог?“. „Ако в живота си не страдаш за истината и не се стремиш да я придобиеш, възможно ли е да искаш да съжаляваш в предсмъртния си час? Ако е така, тогава защо вярваш в Бог?“. След това намерих тези два откъса от Божието слово, които прочетох. Бог казва: „За всеки, който има решимост и обича Бог, няма недостижими истини и няма справедливост, за която да не може да остане непоколебим. Как трябва да изживееш живота си? Как трябва да обичаш Бог и да използваш тази любов, за да удовлетвориш намеренията Му? Няма по-важен въпрос в живота ти. Преди всичко ти трябва да имаш този вид решимост и постоянство и да не бъдеш като тези, които са безгръбначни слабаци. Трябва да се научиш как да изживяваш смислен живот и да изживяваш смислени истини, и не бива да се отнасяш към себе си толкова небрежно. Без да го осъзнаваш, животът ти ще премине покрай теб. След това ще имаш ли все още този вид възможност да обичаш Бог? Може ли човек да обича Бог, когато е мъртъв? Ти трябва да имаш същата решимост и съвест като Петър. Животът ти трябва да е смислен и не трябва да си играеш със себе си. Като човешко същество и като човек, който се стреми към Бог, ти трябва да можеш да обмисляш живота си и да подхождаш към него внимателно — като обмисляш как да се принесеш на Бог, как да имаш по-смислена вяра в Бог и как, след като обичаш Бог, да Го обичаш по начин, който е по-чист, по-красив и по-добър. […] Не бива да зарязваш истината заради насладата от семейната хармония и не бива да губиш достойнството и почтеността на целия си живот в името на временно удоволствие. Трябва да се стремиш към всичко, което е красиво и добро, и да се стремиш към път в живота, който да е по-смислен. Ако водиш такъв прозаичен и светски живот и нямаш никаква цел, която да преследваш, не е ли това пропиляване на живота ти? Какво можеш да придобиеш от такъв живот? Трябва да се отречеш от всички плътски удоволствия заради една истина, а не да зарязваш всички истини заради малко удоволствие. Такива хора нямат нито почтеност, нито достойнство; тяхното съществуване е безсмислено!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). „По този път мнозина могат да говорят за много разбиране, но в момента на смъртта им очите им се пълнят със сълзи и те се мразят за това, че са пропилели цял един живот и са доживели до дълбока старост напразно. Те просто разбират доктрините, но не могат да приложат истината на практика или да свидетелстват за Бог. Просто тичат насам-натам по повърхността, заети като пчели, и едва на ръба на смъртта най-накрая осъзнават, че им липсва истинско свидетелство и че изобщо не познават Бог. А не е ли твърде късно? Защо не се възползваш от днешния ден и не се стремиш към истината, която обичаш? Защо да чакаш до утре? Ако в живота си не страдаш за истината и не се стремиш да я придобиеш, възможно ли е да искаш да съжаляваш в предсмъртния си час? Ако е така, тогава защо вярваш в Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да живееш за истината, понеже вярваш в Бог). Този етап от Божието дело е последното дело за спасението на човечеството. Аз го бях настигнала, но не го ценях, а в деня, когато Божието дело приключи, ако тогава поискам да изпълнявам дълга си както трябва, няма да имам шанс и няма ли тогава пак да бъда отстранена? Божиите слова са доста ясни. Да вярваш в Бог, да се стремиш към истината и да придобиеш истината е най-великото и смислено нещо в живота. Но аз отхвърлих дълга на водачка в името на това да бъда добра майка, понеже се страхувах, че изпълнението на дълга на водачка ще ме забави в това да изкарам пари за сина ми. Новодошлите, които току-що са приели Божието дело, имат много представи, за които трябва да се говори и които трябва да се разрешат, но аз мислех само за това как да компенсирам факта, че съм го разочаровала. Не желаех да отделям повече време за решаване на проблемите на новодошлите, а на събиранията просто действах по инерция. Това доведе до нередовно посещение на събиранията от страна на новодошлите. Бях се насладила на толкова много от поенето и ресурса от Божието слово, а Бог ми беше дал и шанс за спасение — а какво Му бях дала в замяна? Освен че отказвах дълга си, бях също и нехайна и безотговорна. По какво се личеше, че изобщо имам някаква човечност! Сега, щом бях изгубила и едничкия си дълг, имаше ли смисъл да живея така? Като живея по този начин — да върша дълга си и паралелно с това да се опитвам да угодя на децата, като не съм предана към дълга и се опитвам да огрея на два фронта — в крайна сметка какво щях да придобия? Божието дело не чака никого и ако не се стремях към него сега, нямаше да имам друг шанс. Трябваше да оставя настрана чувствата си и да се стремя към истината. Не след дълго отново поех дълга си.
През 2011 г. бях избрана за дякониса по поенето. По онова време все още се чувствах донякъде раздвоена. Да бъда дякониса по поенето беше голяма отговорност и щеше да ми остава по-малко време да печеля пари за сина си. Обаче си мислех и за това как през последните няколко години се борех да изкарам пари за сватбата на сина си — не поемах бреме за дълга си, забавях църковното дело, а и собственият ми живот беше претърпял загуба — но въпреки това църквата ми бе поверила толкова важен дълг. Вече не можех да се опълчвам срещу Бог и трябваше да го направя по възможно най-добрия начин. Затова го приех. Все се притеснявах, че синът ми няма да може да се ожени, защото нямахме пари. През 2014 г. прочетох един откъс от Божиите слова, който донякъде ми позволи да оставя тази грижа настрана. Всемогъщият Бог казва: „След като достигне зрялост, човек може да напусне родителите си и да опита късмета си сам. В този момент човекът наистина започва да играе своята роля; мъглата се разсейва и мисията му в живота постепенно се изяснява. Привидно той все още е тясно свързан с родителите си, но тъй като неговата роля и мисия в живота нямат нищо общо с баща му или майка му, по същество тази тясна връзка се разрушава, тъй като човек постепенно става независим. От биологична гледна точка на подсъзнателно ниво човек все още не може да не зависи от родителите си, но обективно погледнато, веднага щом достигне пълна зрялост, човек започва да живее напълно отделен живот от родителите си и ще изпълнява самостоятелно ролята, която ще поеме. Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца е само външно да им предоставят среда, в която те да пораснат, и това е всичко, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че ничии родители не могат да попречат на съдбата му в живота и ничии родители ни най-малко не могат да го тласнат напред, що се отнася до ролята, която играе в живота. Може да се каже, че независимо какво е семейството, в което е предопределено да се роди човек, и незaвисимо каква е средата, в която той расте, това са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия в живота. Те по никакъв начин не определят съдбата на човек в живота или вида съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно ничии родители не са в състояние да му помогнат да изпълни своята житейска мисия, както и ничии роднини не могат да му помогнат да изпълни добре ролята си в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си, се определя изцяло от ориста му в живота. С други думи, никакви обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Божиите слова наистина просветлиха сърцето ми. Разбрах, че моята отговорност е само да родя децата си, да им осигуря среда, в която да растат, и да ги отгледам до пълнолетие. Ала щом пораснат, те водят напълно отделен живот от родителите си. Всеки има своя мисия. Аз съм сътворено същество и задължението ми е да изпълнявам дълга си като сътворено същество и да не живея само заради децата си. През онези години работех усърдно да изкарвам пари, за да компенсирам дълга, който чувствах към сина си, като се надявах да му помогна да се ожени и да създаде семейство и смятах, че мога да му се реванширам само по този начин. За да печеля пари, дори отказах дълга на водачка и бях безотговорна в поенето на новодошлите. Това доведе до загуби в моето навлизане в живота и в църковното дело. Сега разбрах, че това дали синът ми ще може да се ожени, не зависи от мен, че да изкарам пари, за да му купя кола или къща, няма да го гарантира и че Бог вече е предопределил неговия брак. Аз не можех да го променя. Спомних си за един съсед. И съпругът, и съпругата бяха инвалиди и нямаха нито къща, нито кола, но синът им се ожени рано и създаде семейство. Имам и един роднина, чието семейство има милиони спестявания и притежава и кола, и къща, но синът им е на над 30 и още не е женен. От това осъзнах, че бракът не зависи от Богтството и че всичко е в Божиите ръце. Това осъзнаване ме накара да се почувствам много по-спокойна в сърцето си и реших да изпълнявам дълга си както трябва, да поверя напълно брака на сина си на Бог и да се покоря на Божието върховенство и подредби.
През 2017 г. синът ми се ожени и се премести да живее при семейството на съпругата си. Снаха ми не поиска зестра, нито постави някакви изисквания. Дадох ѝ само 30 000 юана, а официална сватбена церемония нямаше. Роднини и приятели просто се събраха на една проста и обикновена вечеря. Трябваше да се радвам, но продължавах да тая вина в сърцето си, чувствах, че не съм организирала пищна сватба за сина си, че съм дала нищожна сума и не съм изпълнила майчинските си отговорности, което ме караше да съжалявам. През 2019 г. снаха ми забременя и ме помоли да се грижа за нея. По това време отговарях за работата с текст на няколко църкви и ако отидех да се грижа за снаха си, това щеше да забави дълга ми. Но тогава си помислих как през годините не бях дала почти нищо на сина си. Той вече работеше, за да изкарва пари, а аз чувствах, че грижата за бременната ми снаха е нещо, което трябва да направя, и че ако този път не успея да помогна, за да облекча бремето му, ще го разочаровам. Нямаше ли тогава роднините ми да кажат, че съм наистина безотговорна майка? Не можех да се успокоя и да съсредоточа сърцето си върху дълга си, което доведе до лек спад в ефективността на изпълнението му. Надзорникът научи за това, след което намери някои от Божиите слова, които бяха свързани с това мое състояние. Всемогъщият Бог казва: „Хората, които живеят в това реално общество, са дълбоко покварени от Сатана. Независимо дали са образовани или не, в мислите и във възгледите на хората е вкоренена голяма част от традиционната култура. По-специално от жените се изисква да се грижат за съпрузите си и да отглеждат децата си, да бъдат добри съпруги и любящи майки, да посвещават целия си живот на съпрузите и децата си и да живеят за тях, да осигуряват семейството да има три хранения на ден и да перат, чистят и да вършат добре всички останали домакински дейности. Това е приетият критерий за добра съпруга и любяща майка. Всяка жена счита, че нещата трябва да се правят по този начин и че ако не прави това, значи не е добра жена и е нарушила съвестта и моралните норми. Нарушаването на тези морални норми ще тежи много на съвестта на някои жени. Те ще считат, че са разочаровали съпрузите и децата си и че не са добри жени. Но след като повярваш в Бог, след като прочетеш много от Неговите слова, след като разбереш някои истини и прозреш някои неща, ще си помислиш: „Аз съм сътворено същество и като такова трябва да изпълнявам своя дълг и да отдам всичко на Бог“. В този момент има ли конфликт между това да бъдеш добра съпруга и любяща майка и да изпълняваш дълга си на сътворено същество? Ако искаш да бъдеш добра съпруга и любяща майка, тогава не можеш да изпълняваш дълга си на пълно работно време, но ако искаш да изпълняваш дълга си на пълно работно време, тогава не можеш да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Какво ще направиш в този случай? Ако избереш да изпълняваш добре дълга си и да бъдеш отговорна към работата на църквата, да си отдадена на Бог, тогава трябва да се откажеш от това да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Какво ще си помислиш сега? Какво разногласие ще възникне в ума ти? Ще се чувстваш ли така, сякаш си разочаровала децата си, съпруга си? Откъде идва това чувство на вина и безпокойство? Когато не изпълняваш дълга си на сътворено същество, чувстваш ли се така, сякаш си разочаровала Бог? Не изпитваш чувство на вина или обвинение, защото в сърцето и в ума ти няма и най-малък намек за истината. И така, от какво разбираш ти? Традиционната култура и това да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Затова в ума ти ще се появи представата, че „Ако не съм добра съпруга и любяща майка, значи не съм добра или достойна жена“. От този момент нататък ще бъдеш обвързана и окована от тази представа и ще си обвързана и окована от такива представи дори след като повярваш в Бог и изпълняваш дълга си. Когато възникне конфликт между изпълнението на дълга и това да бъдеш добра съпруга и любяща майка, макар и неохотно да избереш да изпълниш дълга си, като може би покажеш малко отдаденост на Бог, в сърцето ти все пак ще има чувство на безпокойство и обвинение. Ето защо, когато имаш свободно време, докато изпълняваш дълга си, ще търсиш възможности да се погрижиш за децата и съпруга си, ще искаш да им се реваншираш още повече и ще мислиш, че така е добре, дори ако трябва да страдаш повече, стига да намериш покой. Дали това не е породено от влиянието на идеите и теориите на традиционната култура относно това как да бъдеш добра съпруга и любяща майка?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). „Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези неща. Неспособен да издържиш на заклеймяването на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Кажете ми, не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Божиите слова описваха точно състоянието ми. Традиционната китайска културна идея за „добра съпруга и любяща майка“ е верига, с която Сатана е оковал жените, като е накарал хората да вярват, че добрата жена трябва да живее за съпруга и децата си и винаги да ги поставя на първо място и че стига да може да им угоди, колкото и да е трудно или изморително, тя трябва да го прави, а ако не успее, то тогава тя не е добра съпруга или любяща майка и ще бъде осмивана от другите. От малка виждах майка си да работи от здрач до зори, за да подсигури удобен живот на семейството ни. Тя уреждаше и сватбените приготовления на по-големия ми брат. Всички в селото я хвалеха, че е добра съпруга и майка. Повлияна от майка си, след брака полагах големи грижи за съпруга и децата си. Той казваше, че съм добродетелна съпруга, а децата — че съм добра и любяща майка. След смъртта на съпруга ми поех и бащинските отговорности и работех усърдно, за да изкарвам пари и да пратя децата си на училище; и колкото и да беше тежко, понасях го сама. След като намерих Бог, поради преследването от страна на Компартията, бях принудена да напусна дома си и макар да изпълнявах дълга си на друго място, сърцето ми винаги беше с децата ми и живеех в състояние на чувство за дълг към тях. Особено когато видях сина си да достига възрастта за женене и не можех да му осигуря финансова подкрепа, още по-силно почувствах, че съм се провалила като майка. След като бях избрана за църковна водачка, знаех, че трябва да се съобразя с Божиите намерения, но се страхувах да не забавя печеленето на пари за сватбата на сина си, затова отказах този дълг. Дори когато поях новодошлите, не го правех от сърце, понеже цялото ми внимание бе насочено към печеленето на пари за сина ми, което доведе до това, че новодошлите не получаваха навременно поене. Сега, когато трябваше да се грижа за снаха си, макар да не бях отишла при нея, сърцето ми вече се беше отдалечило от Бог. Живеех в състояние на чувство за задлъжнялост към сина си и нямах сърце да изпълнявам дълга си. Това доведе до спад в ефективността на изпълнението му. Бях обвързана от традиционната идея да бъда „добра съпруга и любяща майка“, така че винаги, когато дългът ми се сблъскваше с това, мислите ми бяха все насочени към това да не разочаровам децата си и изобщо не се интересувах от интересите на църквата. Вярвах в Бог от много години и се бях насладила на толкова много поене и ресурс от Неговите слова, но вършех неща, които Му се опълчваха и съпротивляваха. Наистина ми липсваше човешка природа! Сега разбрах, че тези традиционни културни идеи са инструменти, които Сатана използва, за да обвързва хората, което ме караше да живея само за да придобия репутацията на добра майка и в крайна сметка да бъда отстранена, защото не съм изпълнила дълга си като сътворено същество. Божиите слова ми помогнаха да прозра коварните намерения на Сатана. Традиционната култура вече не можеше да ме обвързва и възпира и трябваше да практикувам според Божиите слова.
След това прочетох още от тях: „Какво има предвид Бог, като казва: „Бог е източникът на човешкия живот“? Целта Му е да накара всички да осъзнаят следното: животът и душите ни идват от Бог и са сътворени от Него — те не идват от родителите ни и със сигурност не от природата, а са ни дадени от Бог; просто нашата плът е родена от родителите ни, а нашите деца са родени от нас, съдбата на децата ни обаче е изцяло в Божиите ръце. Това, че можем да вярваме в Бог, е възможност, дадена от Него; тя е повелена от Него и е Негова благодат. Затова не е необходимо да изпълняваш задължения или отговорности към когото и да било другиго; трябва да изпълняваш единствено дълга към Бог, който трябва да изпълниш като сътворено същество. Това трябва да правят хората преди всичко останало, то е основното нещо и най-важното дело, което хората трябва най-вече да завършат в живота си. Ако не изпълняваш добре дълга си, ти не си сътворено същество, което отговаря на критериите. В очите на другите може да си добра съпруга и любяща майка, отлична домакиня, почтително дете и почтен член на обществото, но пред Бог ти си човек, който се бунтува срещу Него, който изобщо не е изпълнил задължението си или дълга си, който е приел, но не е изпълнил Божието поръчение, който се е отказал по средата на пътя. Може ли такъв човек да придобие Божието одобрение? Такива хора са безполезни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако опознае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Щом прочетох този откъс от Божиите слова, сърцето ми се просветли страшно много. Аз съм сътворено същество и е моя отговорност да изпълнявам добре дълга си. Ако не мога да го правя, не съм достойна да получа Божието спасение. Дори и да съм добра съпруга и любяща майка, това не означава, че практикувам истината и това не среща Божието одобрение. Преди живеех според традиционната култура, постоянно се раздвоявах между това да бъда добра съпруга и любяща майка и да изпълнявам дълга си. Това ме изтощаваше както физически, така и психически, и изпитвах непоносима болка. Сега разбрах Божието намерение. Всичко в живота на човека идва от Бог, не дължах нищо на никого, а най-големият ми дълг беше към Него. Единственото смислено нещо е стремежът към истината и изпълнението на дълга. Затова се помолих на Бог, като поверих снаха си в Божиите ръце и първо избрах да изпълня добре своя дълг. По-късно научих, че всичко около раждането на снаха ми е минало гладко, а синът ми и снаха ми също не ме обвиниха, че не съм отишла да се грижа за тях. Благодарих на Бог в сърцето си!
По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова и това ми помогна да разбера как трябва да се отнасяме към нашите пораснали деца. Всемогъщият Бог казва: „Като човек, който вярва в Бог, ако искаш да се стремиш към истината и да постигнеш спасение, тогава енергията и времето, които ти остават в твоя живот, трябва да се изразходват за изпълнението на дълга ти и за това, което Бог ти е поверил. Не бива да отделяш каквото и да било време за децата си. Животът ти не принадлежи на твоите деца и не бива да се изразходва за живота или оцеляването им, нито за да удовлетворява твоите очаквания към тях. Вместо това той трябва да бъде посветен на дълга и поверената задача, която Бог ти е дал, както и на мисията, която трябва да изпълниш като сътворено същество. Ето в какво се състои ценността и смисълът на твоя живот. Ако желаеш да изгубиш собственото си достойнство и да станеш роб на децата си, да се тревожиш за тях и да правиш всичко вместо тях, за да удовлетвориш собствените си очаквания за тях, то всичко това е безсмислено, не е ценно и няма да бъде запомнено. Ако упорстваш в това и не се избавиш от тези идеи и действия, то може да означава единствено, че не си човек, който се стреми към истината, че не си сътворено същество, което е съгласно критериите, и че си доста непокорен. Не цениш нито живота, нито времето, дадени ти от Бог. Ако животът и времето ти се изразходват само за плътта и чувствата ти, а не за дълга, който Бог ти е дал, тогава твоят живот е ненужен и е лишен от ценност. Не заслужаваш да живееш, не заслужаваш да се наслаждаваш на живота, който Бог ти е дал, и не заслужаваш да се наслаждаваш на всичко, което Бог ти е дал. Бог ти е дал деца само за да се радваш на процеса на отглеждането им, да придобиеш от него преживяване за живота и познания като родител и да имаш специалното и необикновено преживяване да продължиш бъдещите поколения на човечеството. Разбира се, също така за да изпълниш отговорността на сътвореното същество като родител. Това е отговорността, която Бог ти е повелил да изпълниш към следващото поколение, както и ролята, която играеш като родител за следващото поколение. От една страна Бог ти е дарил деца, за да ти позволи да преживееш необикновения процес на отглеждането им, а от друга, за да ти позволи да играеш роля в продължаването на бъдещите поколения. След като това задължение е изпълнено и децата ти пораснат и станат възрастни, това дали ще постигнат големи успехи или ще останат просто обикновени и невзрачни личности няма нищо общо с теб, защото съдбата им не е нещо, което ти можеш да определиш, нито е твой избор, а още по-малко им е дарена от теб — тя е предопределена от Бог. Тъй като е предопределена от Бог, не бива да се намесваш или да си вреш носа в техния живот или в тяхното оцеляване. Техните навици, ежедневие и отношение към живота, каквито и стратегии за оцеляване да имат, какъвто и да е мирогледът им, каквото и да е отношението им към света, към какъвто и път да се стремят — това не е твоя грижа. Ти нямаш задължението да страдаш заради това, че поемаш тези въпроси, а също така нямаш и способи да гарантираш, че те живеят щастливо всеки ден. Всички твои усилия в това отношение са ненужни. […] Затова най-разумното отношение на родителите, след като децата им пораснат, е да се избавят, да ги оставят да преживеят живота си сами, да ги оставят да живеят самостоятелно и самостоятелно да посрещат различните предизвикателства в живота, да се справят с тях и да ги преодоляват. Ако те потърсят помощ от теб и имаш възможност и условия да им помогнеш, разбира се, може да им подадеш ръка и да им предоставиш необходимата помощ. Но ти трябва да разбереш един факт: независимо от това каква помощ ще им предоставиш, била тя финансова или психологическа, тя може да бъде само временна и не може да разреши никакви съществени проблеми. Те трябва сами да се ориентират в своя житейски път и ти нямаш задължението да поемаш на плещите си каквито и да е техни дела или последствия. Ето какво отношение трябва да имат родителите към своите пълнолетни деца“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова ме накараха да разбера, че като сътворено същество, само чрез изпълнение на дълга си животът ми може да има стойност и смисъл. Не трябва да живея живота си само за да угодя на децата си или само за да плащам цена и да отдавам всичко за тях. Докато бяха малки, се грижех за тях с голямо внимание; като пораснаха, отговорностите ми на родител бяха изпълнени и трябваше да ги пусна и да им позволя да си изживеят живота. След това как трябва да го направят или как се развива животът им — вече не е свързано с мен. Трябва да помагам, ако мога; но ако не мога, не трябва да се чувствам задължена. Тъй като съдбата на човека е предопределена от Бог, родителите не могат да променят съдбата на децата си. Сега трябва да съсредоточа цялата си енергия върху дълга си, да се снабдя повече с истините принципи, за да компенсирам недостатъците си, да се стремя към истината, за да разреша покварения си нрав, да практикувам истината и да правя нещата според принципите. Това е, което радва Бог.
След като преживях това, разбрах, че ако хората вярват в Бог, но не гледат на нещата според Божиите слова и ако не използват истината, за да се освободят от традиционното културно мислене на Сатана, философиите за светските отношения и сатанинските отрови, тогава никога няма да постигнат освобождение. Само като живееш според Божиите слова, можеш да се освободиш от оковите и възпирането на Сатана и да постигнеш истинско освобождение и свобода. Благодаря на Бог за Неговото спасение!
