7. Да следвам Бог беше най-добрият избор в живота ми
Когато бях в училище, щом се отпуснех в ученето, майка ми ми натякваше: „Виж по-голямата си леля — тя учи в университет и си намери сигурна работа, така че не се тревожи за храна и облекло. Където и да отиде, хората я уважават и ѝ се възхищават. Ако сега не учиш усърдно, няма да влезеш в университет и ще свършиш като работничка в някоя фабрика, като по-малката си леля. Хората ще те гледат отвисоко!“. Завиждах на по-голямата си леля и се надявах един ден да стана като нея — да имам слава и придобивки и да водя живот, на който хората да завиждат и да се възхищават. Затова сериозно залягах над учебниците. Не успях да взема кандидатстудентския изпит от първия път. Тогава сякаш целият ми живот потъна в сивота. Не исках до края на живота ми хората да ме гледат отвисоко, затова въпреки напрежението реших да повтарям годината. По онова време учех всеки ден до след полунощ. Интензивното учене и напрежението от повтарянето на годината ме изтощиха физически и психически. Имунната ми система отслабна и почти всеки месец настивах. Но не смеех да си взема почивка дори когато боледувах. Страхувах се да не пропусна нещо важно, да се представя зле на изпита и отново да изгубя шанса си за университет. На следващата година ме приеха в педагогически университет. Роднини и приятели идваха да ме поздравяват с думите: „След като завършиш и станеш учителка, ще имаш висок социален статус, хората ще те уважават и ще живееш безгрижно!“. Тези думи ме изпълваха с радост.
След дипломирането започнах да преподавам в едно централно основно училище. За да си създам име на работа, да спечеля уважението на училищното ръководство и възхищението на колегите, исках да се откроя в първия си открит урок. Започнах да се подготвям месец по-рано. Посветих цялото си ежедневие извън редовните часове на това да търся учебни материали, да се консултирам с опитни колеги и да запомня плана на урока. Всеки ден репетирах пред огледалото отново и отново, докато не успях да изнеса целия план от начало до край. Въпреки че беше изтощително, когато на срещата за преглед на урока видях ръководството да кима одобрително, цялата ми умора изчезна на мига. Помислих си: „Сега вече от училищното ръководство видяха потенциала ми. Следващия срок може и да ми поверят откритите уроци за подрайона. Тогава ще имам повече възможности да блесна“. При тази мисъл почувствах, че си е струвало, колкото и да бях уморена. През втория срок получих възможност да изнеса демонстрационен урок в централния подрайон, от което се развълнувах, но и напрегнах. Притеснявах се, че ако не преподавам добре, училищното ръководство ще сметне уменията ми за посредствени и в бъдеще ще е трудно да получа отново такива възможности. Бях развълнувана, защото едно добро представяне щеше да ми осигури стабилна позиция в централното училище и може би дори и шанса да поемам открити уроци на районно или дори на градско ниво. Това щеше да е невероятно престижно! Затова отново се подготвях щателно, като спях само по три-четири часа на ден. Но понеже бях твърде напрегната, в деня на урока пред класа не се представих така, както очаквах. Въпреки това получих силно признание от ръководството на училището и другите учители. В този момент почувствах, че колкото и да беше трудно или уморително, всичко си беше струвало. Почувствах, че такъв трябва да бъде животът. Ако не можех да спечеля уважението и похвалата на ръководителите и колегите си, какъв смисъл би имала работата тогава? Не след дълго от ръководството се обърнаха към мен, като казаха, че училището иска да ускори обучението ми, и ме помолиха да бъда и училищен отговорник по безопасността. Много се зарадвах в сърцето си, защото работата по безопасността не беше нещо, с което всеки учител можеше да се справи. Ако се справех добре, това увеличаваше шансовете ми един ден да бъда призната за отличен преподавател, а колегите ми също щяха да ме погледнат с други очи, затова се съгласих. Но по-малко от месец след като поех ролята, бях изтощена. На всеки няколко дни получавах документи относно безопасността, повечето от които изискваха издаване, изпълнение и отчет. Трябваше също да организирам материали от филиалите. Освен това отговарях и за собствените си учебни часове. Всеки ден оставах да работя в офиса след като колегите си бяха тръгнали — и дори през почивните дни не можех да си почина. Първоначално исках да помоля друг учител да работи с мен. Но после си спомних думите на директора, че за да бъдеш признат за отличен преподавател на районно или по-високо ниво, трябва да си многостранна личност, и отхвърлих тази мисъл. След няколко месеца натоварването ми се стори твърде изтощително, но не исках да се отказвам на половината път и да ме обявят за некомпетентна, затова стиснах зъби и продължих. След всеки напрегнат период в сърцето ми оставаше едно чувство на празнота. Мислех, че имам нужда да се разтоваря от това напрежение в работата. Затова през почивните дни излизах да се забавлявам и да ям вкусна храна, дори пътувах до западната част на Китай. Но след като се нахраних и се позабавлявах, в сърцето ми все още беше много празно. Говорих с няколко приятелки за това, но всички казаха, че се превземам — че няма логика да се чувствам празна с такава добра работа и условия на живот. Едва през 2007 г., когато майка ми ми проповядваше евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни, чрез четенето на Божиите слова и участие в църковния живот чувството на празнота в сърцето ми постепенно изчезна.
Един ден по време на събиране прочетох този откъс от Божиите слова и открих първопричината за своята празнота. Всемогъщият Бог казва: „Без място за Бог в сърцето му, вътрешният свят на човека е мрачен, безнадежден и пуст. […] Нито един човек не може да запълни празнотата в човешкото сърце, защото нито един човек не може да бъде животът на човека и никоя социална теория не може да освободи човека от неволите на празнотата. Науката, знанието, свободата, демокрацията, удоволствието и комфортът носят на човека само временна утеха. Дори и с тези неща човекът все още неизбежно съгрешава и се оплаква от несправедливостта на обществото. Наличието на тези неща не може да попречи на копнежа и желанието на човека да изследва. Причината е, че човекът е създаден от Бог и неговите безсмислени жертви и изследвания само могат все повече да му носят терзание и да станат причина да бъде в постоянно състояние на безпокойство, без да знае как да се изправи пред бъдещето на човечеството или как да се изправи пред пътя, който му предстои, до степен, в която човекът дори е уплашен от науката и знанието, а още повече се страхува от чувството на празнота“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). Осъзнах, че се чувствах празна, защото не познавах Бог, нито Го почитах, и защото в сърцето ми нямаше място за Него. От малка получавах атеистично образование и не знаех, че човечеството е създадено от Бог, още по-малко разбирах, че хората трябва да вярват в Бог и да Го почитат. Вярвах, че щастието се състои в това да имам добра работа и да получавам уважение и похвали от другите — и точно затова работех отчаяно. По-късно придобих признанието на училищното ръководство и уважението на колегите си, но тези неща ми донесоха само временна наслада; в сърцето ми все още беше празно. Мислех, че яденето, пиенето и забавленията могат да запълнят тази празнота в него, но щом насладата отминеше, празнотата се връщаше обратно. В крайна сметка хората са създадени от Бог и се нуждаем от Божия ресурс за живота си. Само като се върнем пред Бог, можем да намерим мир и радост. След това често посещавах събирания и четях Божиите слова, а също така използвах свободното си време, за да проповядвам евангелието. В сърцето ми се настани дълбоко спокойствие. Но един ден, когато ме връхлетя заплахата от арест, спокойният ми живот се разби.
През декември 2012 г. училищното ръководство разбра за вярата ми в Бог. Това предизвика тревога и в образователното бюро, и в бюрото за национална сигурност. Директорът разговаря с мен три дни подред, като използваше атеизъм и материализъм, за да ме убеди да се откажа от вярата си. Аз спорих с него, като му свидетелствах за Божието дело. Когато не успя да спечели в спора, той се отказа да се опитва да промени мисленето ми, но ми забрани да проповядвам евангелието в училище. След това училището престана да ме изпраща на уроци навън, нито ми позволяваше да участвам в преподавателски и изследователски дейности. Колегите ми също се дистанцираха от мен. Почувствах се страшно наранена и унила за това, че училищните ръководители вече не ме оценяваха, а колегите ми ме третираха като особнячка. По-късно си спомних как Ной е следвал Божията воля и е построил ковчега. По онова време много хора наричали Ной глупак, но той не се интересувал от това, че го съдят и клеветят. С чисто сърце той слушал Божиите слова, строял ковчега и същевременно проповядвал евангелието. Накрая, когато дошъл потопът, осемчленното семейство на Ной оцеляло. После се замислих как, за да изкупи човечеството, Господ Исус е бил преследван от правителството, отхвърлен и оклеветен от хората по света и дори е бил прикован на кръста. Бог е страдал толкова много, за да спаси човечеството. На какво беше равносилно малкото страдание, което аз търпях? Като вярвам в Бог, вървя по правилния път в живота; това е справедлива кауза и няма от какво да се срамувам. Не можех да позволя хладните погледи на другите да повлияят на нормалната ми връзка с Бог: все още трябваше да посещавам събирания и да проповядвам евангелието. След това ходех на работа, както обикновено, а след училище посещавах събирания.
Никога не съм очаквала, че ще получа обаждане от директора седмица преди началото на учебната година през август 2013 г. Възложи ми да преподавам математика на два класа и да бъда класна ръководителка на единия от тях. Помислих си: „Кога ще имам време за събиранията и за дълга си тогава?“. Попитах озадачена: „Защо тази година се прави такова разпределение?“. Директорът каза: „Така няма да имаш време да вярваш в Бог и да ходиш на събирания!“. Дори ме заплаши: „Ако не си склонна да поемеш работата в централното училище, ще уредя да отидеш във филиал!“. Помислих си: „Учителите в централното училище участват в дейности по-често от тези във филиалите, така че имат повече възможности да блеснат. Ако отида във филиал, вече няма да получавам такова отношение и, като срещам колегите от централното училище, ще се чувствам по-низша от тях. Освен това какво ще си помислят учителите във филиалите за мен? Дали ще си помислят, че са ме понижили, защото способностите ми са били твърде слаби? Но ако остана в централното училище, как ще имам време да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си?“. Тогава мълчаливо се помолих на Бог: „О, Боже, какво да избера?“. Точно тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „При всичката борба между положителното и негативното, черното и бялото, между семейството и Бог, децата и Бог, хармонията и разрива, богатството и бедността, статуса и обикновеността, между това да бъдете подкрепени и това да бъдете отхвърлени и т.н. — със сигурност не сте невежи относно избора, който сте направили! Между хармонично и разбито семейство вие избрахте първото и го направихте без никакво колебание; между богатствата и дълга вие отново избрахте първото, дори без волята да се върнете на брега; между лукса и бедността вие избрахте първото. Когато избирахте между децата, съпругите и съпрузите си и Мен, вие избрахте първите; а между представите и истината пак избрахте първите. Изправен пред всевъзможните ви злодеяния, Аз просто загубих вяра във вас, просто бях изумен. Неочаквано вашите сърца никак не са в състояние да бъдат смекчени. Кръвта на сърцето, която съм отдавал в продължение на много години, изненадващо не Ми донесе нищо повече от изоставяне и примирение от ваша страна, но надеждите Ми за вас се увеличават с всеки изминал ден, тъй като Моят ден беше напълно разкрит пред всички. Но сега продължавате да се стремите към тъмни и зли неща и отказвате да ги пуснете. Какъв тогава ще бъде изходът за вас?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. На кого точно си предан?). В последните дни Бог изразява слова главно, за да пречисти хората и да ги спаси. Бог се надява да можем да прекарваме повече време в четене на Неговите слова, за да разберем истината, да изпълняваме добре дълга си и да се отървем от покварения си нрав, за да постигнем спасение. Но когато се изправих пред избор, това, което ме вълнуваше, продължаваха да бъдат собствената ми слава и придобивки, а не животът ми или това как да изпълнявам дълга си добре. Бях разочаровала Бог твърде много! Ако продължавах да стоя в централното училище, със сигурност все още щях да се боря за различни отличия. Толкова голям обем на работата щеше да засегне дори посещаването на събирания и четенето на Божиите слова, да не говорим за изпълнението на дълга ми. Как тогава щях да мога да продължа да вярвам в Бог? Ако отидех във филиал, натоварването щеше да е по-малко и щях да мога нормално да ходя на събирания и да изпълнявам дълга си. Дори да имам по-малко лични отличия и колегите ми да ме гледат отвисоко, това ще бъде само загуба на престиж. Животът ми обаче няма да пострада, а това е най-важното. Разбрала това, казах на директора: „Избирам да отида във филиал“. Беше толкова ядосан, че веднага затвори телефона.
Във филиала преподавах през деня, а вечер ходех на събирания и изпълнявах дълга си. Година по-късно, тъй като резултатите от финалните изпити на класа, на който преподавах, бяха по-високи от тези в централното училище, директорът ме прехвърли обратно там. Но добрите времена не продължиха дълго. Капитанът на бригадата за национална сигурност отново се появи на вратата ми да ме разпитва за вярата ми. За да попреча на полицията да ме следи и да замесва братя и сестри, нямах друг избор, освен да спра да посещавам събирания за известно време. Без църковния живот, без моя дълг, с времето сърцето ми все повече се отдалечи от Бог, и неволно бях хвърлена обратно в интензивна конкуренция. Учениците, на които преподавах, почти винаги печелеха всички първи и втори награди в състезанията, а резултатите от финалните изпити на нашия клас винаги бяха сред най-добрите. Директорът също признаваше работата ми по време на срещи. Класът, на който преподавах, имаше не само добра учебна атмосфера, но и бодър дух, а родителите също много подкрепяха работата ми. През двете години след завръщането ми в централното училище, въпреки че получавах повече цветя и аплодисменти отпреди, често усещах сърцето си тежко и свито. Знаех, че това е защото работата ми отнемаше твърде много време и енергия, така че имах твърде малко време да чета Божиите слова и сърцето ми беше далеч от Бог. По онова време виждах много братя и сестри, които бяха напуснали работа и бяха оставили семействата си, за да се съсредоточат изцяло върху изпълнението на своя дълг. Много им завиждах и също исках да напусна работа и да изпълнявам своя дълг от все сърце и душа. Но точно когато щях да напиша молбата си за напускане, получих много благопожелания от родителите на учениците ми, които се надяваха да продължа да уча децата им. Като видях това, сърцето ми отново се разколеба. „Ако си тръгна, няма ли учениците ми и техните родители да се разочароват? Какво ще си помислят за мен училищното ръководство и колегите? Баща ми винаги се е опитвал да спре мен и майка ми да вярваме в Бог и дори се разведе с нея. Ако разбере, че напускам работа, за да изпълнявам дълга си на пълно работно време, със сигурност ще се опита да ме спре, а може и да се наложи да напусна дома си. Работих усърдно деветнадесет години, за да започна работа, на която другите завиждаха, и да постигна това, което имам днес. Роднините, приятелите и колегите ми — всички ми завиждат. Щом напусна, работата ми ще изчезне, ще изчезнат славата и придобивките ми и ще трябва да се откажа от удобните си условия на живот. Какво ще кажат всички за мен тогава?“. Сърцето ми сякаш се разкъсваше на посоки. Беше изключително болезнено. Мълчаливо се помолих на Бог: „О, Боже, знам, че да изпълнявам дълга си на пълно работно време е нещо добро, но не мога да се откажа от тази работа. Ако нямам уважението и признанието на хората, може ли животът ми да бъде щастлив? О, Боже, моля Те, помогни ми да видя ясно този проблем“. Не след дълго директорът ме повиши до ръководител на финансов отдел. Тази длъжност включваше много срещи и досадни задължения. Денем тичах от отдел на отдел, а вечер или през почивните дни често ми звъняха да предавам материали, така че често имаше времеви конфликти между работата и дълга ми. По време на събиранията така и не успявах да успокоя сърцето си, постоянно бях на тръни, че училищното ръководство ще ме потърси за нещо. Понякога си бях вкъщи и четях Божиите слова, а обадеха ли се от училищното ръководство, това означаваше, че трябва веднага да се втурна навън и да се заема с нещо друго. Чувствах, че сърцето ми е много далеч от Бог и че животът ми е изтощителен, но не желаех да се отказвам от работата си. Често се молех на Бог да ми помогне.
Един ден през юни 2018 г. се качих в асансьор с над двадесет колеги. Малко след като тръгна, асансьорът изведнъж пропадна. Всички се уплашихме. Асансьорът заседна и попаднахме в капан. Тъй като в асансьора нямаше циркулация на въздух, след малко започнахме да изпитваме затруднения в дишането. Нямаше как да не се разтревожа. „Ами ако техниците не дойдат? Дали ще умра тук от задушаване?“. В този момент ореолът и парите, които ми носеше учителската професия, вече не бяха важни. Всичко, за което можех да мисля, беше как да оцелея. Неизбежно си спомних как през годините на вяра в Бог, когато изпаднех в трудност, бях безпомощна и изгубена, Бог винаги ми отваряше изход и ме напътстваше със Своите слова, като ми даваше път, по който да поема. Като вярвам в Бог, мога да преживея Божието дело, да позная Божията власт и да почувствам чудните дела на Създателя. Това е моята благословия. Трябваше да напусна работа и да изпълнявам дълга си на пълно работно време, но не го направих, в името на това да се радвам на слава и придобивки. Сега, изправена лице в лице със смъртта, най-накрая видях, че славата, придобивките и статусът са мимолетни илюзии — и са напълно безсмислени. В този момент исках да помоля Бог за помощ, но се срамувах твърде много, за да говоря. „Бог все пак ще се смили ли над мен? Ще имам ли все още шанс да се стремя към смислен живот?“. Можех само да отправя към Бог няколко думи от дъното на сърцето си: „О, Боже, след като повярвах в Теб, не се стремях към истината както трябва. Едва днес, след този инцидент, изведнъж осъзнах: Без истината колко уплашена и безпомощна съм, когато смъртта ме сполети! О, Боже, дори и да умра тук днес, пак ще се покоря на Твоите устройвания. Ако успея да се измъкна жива, непременно ще преосмисля живота си занапред“. Точно в този момент видях как всички колеги се свиват заради липсата на кислород, но внезапно усетих полъх свеж въздух покрай ноздрите си. Бях смаяна и възхитена, защото знаех, че това е Бог, който се смилява над мен. В момента, в който вратите на асансьора се отвориха, всички колеги ликуваха, а сърцето ми бе изпълнено с благодарност към Бог. Знаех, че Бог е използвал тази повреда на асансьора, за да ме накара да размишлявам за смисъла и стойността на живота.
По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и придобих още по-ясно разбиране за същността на славата и придобивките. Всемогъщият Бог казва: „Всичко, което всяка велика и прочута личност — или всъщност всеки човек — преследва през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитала да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитала да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората с удоволствие и несъзнателно полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те напълно са контролирани от Сатана. Затънали са до гуша в това тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и придобивки, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо, и това, което е добро и красиво. Това е, защото съблазънта на славата и придобивките е твърде голяма за хората и това са неща, които те могат да преследват безкрайно през целия си живот и дори за цяла вечност. Не е ли това действителното положение?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Нека да направим преглед: какво използва Сатана, за да улови човека здраво в хватката си? (Слава и придобивки.) Сатана използва славата и придобивките, за да контролира мислите на хората, като ги кара да си мислят само за тези две неща и да се борят за слава и придобивки, да търпят трудности за слава и придобивки, да понасят унижения и да носят тежко бреме за слава и придобивки, да жертват всичко свое за слава и придобивки и да правят всяка преценка или да вземат всяко решение в името на славата и придобивките. Така Сатана слага невидими окови на хората и, оковани по този начин, те нямат нито способността, нито куража да се освободят. Без да се усетят, те носят тези окови, докато кретат напред стъпка по стъпка с голямо усилие. […] Може би днес все още не успявате да прозрете коварните подбуди на Сатана, защото си мислите, че без слава и придобивки животът не би имал смисъл и хората вече не биха могли да виждат пътя пред себе си и целите си, и бъдещето им би било тъмно, мъгляво и мрачно“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От разобличението на Божиите слова видях, че славата и придобивките не могат да донесат щастие; напротив, те са инструменти, които Сатана използва, за да покварява, сковава и контролира хората. Сатана ни внушава погрешни мисли, като ни кара заблудено да вярваме, че имаме ли слава и придобивки, имаме всичко — че не само можем да се радваме на висококачествен живот, но и да бъдем високо ценени от другите. Това ни кара да чувстваме, че такъв живот е ценен и че да живеем по този начин носи щастие. В резултат на това цялото общество преследва слава и придобивки. Но ние не познаваме зловещите намерения на Сатана, скрити зад славата и придобивките. В преследването на слава и придобивки се налага да отделяме много време и енергия, да водим явни и скрити битки, да използваме тактики и да жертваме не само здравето си, но и да изоставяме съвестта, достойнството и почтеността си. След като постигнем слава и придобивки, се радваме на момент на удовлетворение, но той е само мимолетен. Това, което остава, е предимно празнота, болка и безкрайна горчивина. Когато Бог идва да ни спаси и изисква от нас да се стремим към истината и да вървим по правилния път в живота, ние отхвърляме истината заради привързаността си към славата, придобивките и суетата, като пропускаме възможността си за Божие спасение и в крайна сметка погиваме със Сатана. Това е зловещото намерение на Сатана — да ни накара да преследваме слава и придобивки. От малка родителите ми разказваха за различните обстоятелства на двете ми лели, като ми внушаваха мисли като: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Стигнах до извода, че животът ми ще е щастлив само ако вляза в университет и си осигуря стабилна работа, с която хората да ми се възхищават. Затова залягах над учебниците. Първия път, когато не взех кандидатстудентския изпит, сякаш светът ми се срина. За да успея на изпита, реших да повторя годината въпреки огромното напрежение и това, че всеки ден бях на ръба на нервите си. Тялото ми беше изтощено до краен предел и изпитвах огромна болка. След като завърших колеж и започнах работа, подготвях старателно всеки открит урок и изпълнявах качествено всяка задача, възложена ми от училищното ръководство, като често работех извънредно, за да се откроя сред повече от сто учители и да бъда похвалена и забелязана от училищното ръководство и колегите. След като получих въпросната похвала, въпреки придобития престиж бях и физически, и психически изтощена, а душата ми сякаш бе празна. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, ми стана ясно, че времето за Божието дело на спасение в последните дни е кратко и че трябва да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си на пълно работно време. Това е най-голямата полза за живота ми. Но сатанинските отрови: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, бяха дълбоко вкоренени в сърцето ми, като ме караха да не искам да се отказвам от работата, славата и придобивките си, за да се стремя към истината от все сърце, и ме измъчваха, докато не бях напълно изтощена. Всъщност, колкото и слава и придобивки да имаш, това са само едни мимолетни илюзии. Без да придобият истината, хората ще загинат при настъпването на бедствията. Точно като цунамито в Индийския океан през 2004 г. — колко хора загубиха живота си в райски кътчета за почивка? Сред тях имаше много хора с репутация и статус. Когато бедствието удари, парите, славата и придобивките не можаха да ги спасят. Твърде много факти доказват, че колкото и слава и придобивки да има човек, всичко това е празно и животът може да угасне за миг. Ако останех непримирима и не се събудех, ако не използвах времето си, за да се стремя към истината, и ако не бях се въоръжила с достатъчно истина и нравът ми не се беше променил, докато Божието дело приключи, щях да попадна в бедствие и тогава щеше да е твърде късно за съжаление. Този инцидент с асансьора ме разбуди. Когато настъпи бедствие, никой освен Бог не може да ме спаси. Този инцидент не бе опит на Бог да отнеме живота ми, а по-скоро да ме подтикне да размишлявам над живота и да видя ясно вредата, която славата и придобивките ми бяха нанесли, за да мога да се събудя навреме и да поема по правилния път в живота.
По-късно капитанът на бригадата за национална сигурност отново се обади, за да провери къде се намирам, и добави, че имам полицейско досие, затова трябва да му се отчитам, ако ще пътувам надалеч. Разберат ли, че все още вярвам в Бог, ще ме арестуват. Бях особено възмутена и осъзнах също, че докато все още работя в системата на Компартията, ще бъда силно обвързана от тях и изобщо няма да мога да изпълнявам дълга си. Това допълнително укрепи решението ми да се откажа от работата си. По време на лятната ваканция изпълнявах своя дълг с братята и сестрите. Без работата да ме оплита, сърцето ми беше много по-спокойно, а също така четях Божиите слова и посещавах събирания нормално. Един ден надзорникът ме попита дали желая да изпълнявам своя дълг на пълно работно време и също така ми прочете един откъс от Божиите слова: „Следвате Бог, стоите настрана от местата на греха и от групите нечестиви хора — поне мислите и сърцата ви няма да продължат да страдат от покварата и от потъпкването им от Сатана. Дошли сте до парче чиста земя, дошли сте пред Бог. Не е ли това огромна благословия? При прераждането си поколение след поколение, чак до наши дни, колко такива възможности са имали хората? Тази възможност не се ли дава само на хората, които се раждат в последните дни? Какво велико нещо е това! Това не е въпрос на загуба, това е най-голямата благословия. Можеш да се усмихнеш за това! Като сътворени същества, сред всички неща, сред няколкото милиарда души на Земята, колко са хората, които имат възможност да свидетелстват за делата на Създателя в своята идентичност на сътворени същества, да изпълняват добре своя дълг и отговорност в Божието дело? Кой има такава възможност? Има ли много такива хора? Твърде малко са! Какво е съотношението? Един на десет хиляди? Не, те са дори още по-малко! По-конкретно това, че можете да използвате силата и познанията, които сте придобили, за да изпълнявате дълга си, не е ли голяма благословия? Ти не свидетелстваш за човек и това, с което се занимаваш, не са лични дела — Този, на когото служиш, е Създателят. Това е най-прекрасното и ценно нещо! Следва ли да се чувствате горди? (Би следвало.) Като изпълнявате дълга си, вие получавате Божието поене и Неговия ресурс. С такава добра среда и възможност, няма ли да съжалявате до края на живота си, ако не получите нищо съществено и не придобиете истината? Така че трябва да се възползвате от възможността да изпълнявате дълга си и не бива да я пропускате; да се стремите към истината сериозно, докато изпълнявате дълга си, и да я придобиете. Това е най-ценното нещо и най-смисленият живот! Сред всички сътворени същества няма човек или група от хора, които да са по-благословени от всички вас. За какво живеят невярващите? Живеят, за да се преродят и за вълнението на света. За какво живеете всички вие? Живеете, за да изпълнявате дълга си на сътворени същества. Стойността на такъв живот е толкова голяма!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). Докато размишлявах над Божиите слова, разбрах, че ако искаме да водим пълноценен и смислен живот, трябва да се стремим към истината, да изпълняваме своя дълг и да четем повече Божии слова, за да разберем повече от истината. Само по този начин можем да имаме проницателност за сатанинските ереси, заблуди и различни схеми и да се освободим от робството и контрола на Сатана, за да заживеем в светлината. Същото важи и за мен. Не само че имах силно желание за слава и статус, но имах и много видове покварен нрав като егоизъм, непримиримост и надменност. Ако не четях съвестно Божиите слова и не преживявах правосъдието и наказанието на Неговите слова, тези покварени нрави нямаше как да бъдат разрешени и все още щях да живея в болка и мрак. Отказът от работа щеше да ми даде повече време да изпълнявам дълга си, да се стремя към истината, за да разреша покварата си, и да живея пред Бог. Такъв живот би бил най-щастливият от всички. Точно както казва Бог: „Следвате Бог, стоите настрана от местата на греха и от групите нечестиви хора — поне мислите и сърцата ви няма да продължат да страдат от покварата и от потъпкването им от Сатана. Дошли сте до парче чиста земя, дошли сте пред Бог. Не е ли това огромна благословия?“. Тогава се сетих за Петър. Той се отрекъл от всичко, за да последва Господ Исус, и през целия си живот се стремял към истината и покорството към Бог. След като преживял стотици изпитания, в крайна сметка бил доведен до съвършенство. Такъв живот е най-смислен и ценен. Като проумях това, придобих вяра и започнах да се подготвям да напусна дома си, за да изпълнявам своя дълг.
Точно когато се готвех да напиша молбата си за напускане, получих удостоверение за назначаване на висша професионална длъжност от градското образователно бюро. С този документ можех да се радвам на възнаграждението и придобивките на старши учител. Не само че щях да бъда уважавана на работа, но и годишната ми заплата щеше да се увеличи с над десет хиляди юана. Малко след това директорът на училището ме помоли да попълня формуляр за награда за отличен преподавател на районно ниво. Не можех да повярвам. От над сто учители в училището имаше само две такива места на година. Това беше чест, за която всички учители мечтаеха! Ако не напуснех, след няколко дни можех да отида в аудиториума на районната администрация, за да получа награда за Деня на учителя. Името ми щеше да бъде публикувано в градския образователен вестник, а освен това щях да получа бонус от училището. С тези две отличия в ръка следващият срок със сигурност щеше да ми донесе престиж и кой знае колко още колеги щяха да ми завидят. Но скоро осъзнах, че това е изкушение от Сатана. Спомних си Божиите слова: „Ако се изправиш и влезеш в битка със Сатана, като използваш вярата си в Бог, покорството пред Бог и боязънта си от Него като оръжия, с които да водиш битка на живот и смърт със Сатана, така че напълно да го победиш и да го накараш да подвие опашка и да се страхува всеки път, когато те види, едва тогава напълно ще се откаже от атаките и обвиненията си срещу теб и в този момент ще бъдеш спасен и ще станеш свободен“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Сатана знаеше, че ме е грижа за славата и придобивките, затова използва тези две отличия, за да ме изкуши, с напразната надежда да ме задържи на работното място, за да се боря за слава и придобивки, докато ме опустоши и държи под свой контрол. Сатана винаги беше използвал славата и придобивките, за да обвърже сърцето ми и да ми попречи да се стремя към истината. Нямаше как отново да се хвана на същите номера. Най-важното е, че не желаех да пропусна тази възможност, която се случва веднъж на хилядолетие — Бог да спаси хората. Трябваше да изпълня дълга на сътворено същество, да поверя бъдещия си живот на Бог и да се стремя да изживея един смислен живот. Точно както гласят Божиите слова: „Ако имаш висок статус, отлична репутация, изобилие от знания, множество активи и подкрепата на много хора, но си необезпокоен от тези неща и все пак идваш пред Бог, за да приемеш призива и поръчението Му и да вършиш това, което Бог иска от теб, тогава всичко, което правиш, ще бъде най-значимата кауза на земята и най-справедливото начинание на човечеството“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). В света няма нищо по-смислено или ценно от това да изпълняваш добре дълга на сътворено същество. Размишлявах за миналото и осъзнах, че макар да бях работила неуморно и да бях спечелила признанието на училищното ръководство и родителите, не бях изпълнила добре собствения си дълг, нито бях придобила Божието одобрение, а сърцето ми все още беше празно. Сега големите бедствия вече са започнали и времето не чака никого. Много хора все още не са чули евангелието на Бог от последните дни и нямат правилната посока в живота. Трябваше да побързам, да проповядвам евангелието, за да могат повече хора да приемат Божието спасение. Това е неотложното намерение на Бог. Като го осъзнах, подадох молбата си за напускане на директора. Той беше много изненадан и каза: „Много хора се борят със зъби и нокти за тази титла, а ти искаш да се откажеш от нея. Хубаво си помисли! Ако се откажеш от толкова добра работа, как ще живееш занапред? Ако е заради натоварването, тази година ще го намалим. Ще реновирам офиса си и ще ти го дам да го ползваш като финансов кабинет. Надявам се да останеш и да продължиш да работиш“. Като чух думите на директора, колебанието ми се изпари и взех твърдо решение да напусна. След като се върнах у дома, оставих писмо на баща ми, взех си багажа и напуснах дома си, за да изпълнявам своя дълг.
Спомних си как през годините се стремях към слава и придобивки и ми стигаше да вярвам в Бог само в свободното си време, без да изпълнявам много дълг, и знаех само как да се радвам на Божията благодат. Нямах проницателност за покварените си видове нрав, погрешните си възгледи и различните сатанински отрови, а жизненият ми нрав изобщо не се беше променил. Сега изпълнявам дълга си в църквата и честото четене на Божиите слова ми позволи да разбера много истини. Обикновено, когато разкрия някой покварен нрав, братята и сестрите го посочват, когато го видят, и провеждат общение с мен и ми помагат, като използват Божиите слова. Придобих известно познание за себе си, а животът ми също постигна известен напредък. От все сърце чувствам, че следването на Бог е най-добрият избор, който съм направила в този живот. Благодаря на Бог!
