81. Поука, научена, когато членовете на семейството ми бяха премахнати
Започнах да вярвам в Господ с родителите си, когато бях на 17 години. През 2001 г. цялото ни семейство прие делото на Всемогъщия Бог от последните дни, след което всеки от нас започна да изпълнява своя дълг. В края на 2012 г. бях арестувана от ККП, докато проповядвах евангелието. След като ме освободиха, напуснах дома си, за да изпълнявам дълга си на друго място и да избегна повторен арест. През 2014 г. видях баща си там, където изпълнявах своя дълг. Когато го видях да изпълнява активно дълга си и научих, че сестра ми също изпълнява своя дълг в църквата, бях много щастлива. Помислих си: „През последните десетина години всички в семейството ни изпълняват дълг. Стига да продължаваме да се отдаваме, да полагаме усилия по този начин и да следваме Всемогъщия Бог до края, тогава, когато Божието дело приключи, цялото ни семейство ще може да бъде спасено и да навлезе в Божието царство“. Но за моя пълна изненада, когато един ден през 2015 г. областните водачи дойдоха да разговарят с нас за делото, те споменаха едно писмо от моята поместна църква. В него се казваше, че баща ми постоянно търсел кусури на водача по време на събиранията и колкото и да разговаряли с него, той не се поправял. Баща ми дори казал, че водачът не разбира нищо, и предложил да намерят експерт, който да разговаря с него. Това толкова смущаваше братята и сестрите, че им пречеше да се събират в мир. Областните водачи казаха, че смятат да проучат конкретната ситуация и след това да разговарят с баща ми както трябва. Престорих се на спокойна и казах: „Как може положението на баща ми да е толкова зле?“. Но вътрешно бях ядосана и притеснена и си мислех: „Какво му става? Вярва в Бог от повече от десет години, а не изпълнява дълга си правилно и дори смущава църковния живот?“. По онова време отчаяно исках да видя баща си възможно най-скоро, за да мога да поговоря с него и да се опитам да го убедя да не създава повече смущения. Но знаех, че баща ми наистина има надменен нрав, че отказва да отстъпи, когато смята, че е прав, и че опитите ми да го убедя няма да помогнат. Неизбежно започнах да се притеснявам: „Ако баща ми продължи да създава смущения, без да се покае, естеството на това ще бъде много сериозно и той ще бъде заплашен от премахване. Баща ми вярва от близо двадесет години — откакто повярва в Господ до приемането на този етап от Божието дело. През това време е страдал много, като дори е продължил да изпълнява дълга си в опасни ситуации. Ако бъде премахнат, нима всичките му години на страдание не са били напразно? Животът му на вяра ще е напълно приключен!“. При тази мисъл казах на водачите: „Ако можех да видя баща си и да се опитам да го вразумя, може би състоянието му щеше да се промени“. Един от тях каза: „В момента си твърде емоционална. Ако отидеш да видиш баща си, ще действаш или от избухливост, или от обич. Ти имаш собствен дълг за изпълнение. Ние ще отидем да разговаряме с баща ти. Засега се съсредоточи върху своя дълг“. Помислих, че водачът е прав и че е по-добре да ги оставя те да разговарят с него. През следващите няколко дни бях толкова смутена от положението на баща ми, че не можех да спя, нямах апетит, мислите ми бяха объркани и не можех да се съсредоточа върху дълга си. Надявах се, че чрез общението на водачите баща ми ще направи обрат и най-малкото няма да бъде премахнат. Чувствах, че докато може да полага труд в Божия дом, все още ще има надежда да бъде спасен. Затова всеки ден с нетърпение чаках водачите да донесат добри новини за направения обрат от баща ми.
Не след дълго братята и сестрите, отговорни за делото по изчистването, ми изпратиха писмо с молба да предоставя описание на неизменното поведение на баща ми. Когато прочетох писмото, почувствах неописуема болка в сърцето си и очите ми се насълзиха. Беше ми много трудно да приема този факт. Помислих си: „Изглежда, проблемът на баща ми е сериозен. Ако поведението му е подло, той ще бъде премахнат, а щом бъде премахнат, животът му на вяра ще приключи завинаги и той няма да има никаква надежда за спасение. Баща ми е вече на шейсет и няколко години и вярва в Бог от толкова много години. Как ще го понесе, ако го премахнат?“. Осъзнах, че състоянието ми е неправилно, и бързо коленичих да се помоля на Бог: „Боже, толкова е болезнено да гледам как баща ми е заплашен от премахване. Моля Те, пази сърцето ми, за да не роптая срещу Теб и да мога да се покоря“. Молех се отново и отново. Докато пишех оценката си, се замислих, че човешката природа на баща ми не беше добра и че той почти бе извършил някои крайни неща, докато беше в света. Ако пишех за тези аспекти от поведението на баща ми и църквата оценеше неизменното му поведение, нямаше ли да решат да го премахнат? Още от детството ми баща ми е много добър с мен. Като малка бях с крехко здраве и все настивах, а след инжекциите не исках да вървя, затова баща ми ме носеше до вкъщи. През годините, в които бях далеч от дома и изпълнявах дълга си, родителите ми спестяваха от всичко, за да ми дават пари, и много ми помагаха. Няколко пъти роднините на мъжа ми идваха вкъщи, за да създават проблеми, и именно баща ми се разправяше с тях. Той много се беше тревожил за неща, свързани с мен. Помислих си: „Може би не трябва да пиша за лошата човешка природа на баща ми, а вместо това да пиша за това как се отдаваше с ентусиазъм. По този начин когато братята и сестрите видят, че предишното поведение на баща ми е било добро, може би ще го оставят да продължи да полага труд и баща ми все още ще има надежда за спасение“. Но също така чувствах, че няма да е уместно да го направя. През следващите няколко дни бях толкова притеснена от този въпрос, че не можех да се съсредоточа върху дълга си. В болката си си спомних един ред от Божиите слова: „Ако някой направи нещо, от което църквата няма никаква полза, дори това да са твоите родители, това е неприемливо!“. Тогава потърсих откъса, в който се намираше този ред. Бог казва: „Трябва да проявяваш твърдост и решителност и да оставаш непоколебим в свидетелството си за Мен; изправи се и говори за Мен, и не се страхувай от онова, което може да кажат другите. Просто удовлетворявай намеренията Ми и не позволявай на никого да те възпира. […] Аз съм твоята опора и твоят щит и всичко е в Моите ръце. От какво се страхуваш тогава? Това не е ли проява на излишна сантименталност? Трябва да се отървеш възможно най-скоро от чувствата си. Аз не се водя от чувства, а от праведността. Ако някой направи нещо, от което църквата няма никаква полза, дори това да са твоите родители, това е неприемливо!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 9). След като прочетох Божиите слова, се почувствах дълбоко притеснена и разстроена. Божието намерение беше да застана на страната на истината, когато се сблъскам с нещо, а не да действам според обичта, да се придържам към истините принципи и да защитавам интересите на Божия дом. Но когато научих, че трябва да предоставя подробности за неизменното поведение на баща ми, не погледнах на нещата според истините принципи. Вместо това си спомних колко добър беше баща ми с мен от детството ми и така загубих своята позиция и принципите си. Дори мислех да отида да се видя с него, за да се опитам да поговоря с него, за да го спра да не създава повече смущения. Така той нямаше да бъде премахнат, щеше да може да остане да полага труд и щеше да има шанс да бъде спасен. Ако имах малко съвест и разум, докато пишех оценката си, трябваше да застана на Божията страна, да защитя църковното дело и честно да напиша за поведението, което знаех, че е имал. Но аз проявих пристрастие към баща си, основано на обич, и просто исках да пиша за доброто му поведение, като или омаловажа, или не спомена за лошото му поведение. Как изобщо имах богобоязливо сърце? Като осъзнах това, записах всичко, което знаех за поведението на баща ми, и след това изпратих доклада на братята и сестрите.
След известно време видях съобщението за премахването на баща ми. Той не само че бе търсил кусурите на водача, но и изобщо не приемаше истината. Също така бе изваждал Божиите слова от контекста им, като заклеймяваше и обвиняваше всекиго, който разговаряше с него. Упорито бе смущавал църковния живот и категорично бе отказвал да се покае, затова накрая беше премахнат. Въз основа на неизменното му поведение той беше наистина абсурден, липсваше му духовно разбиране, а неговата природа бе изпълнена с крайна неприязън и омраза към истината. Неговото премахване напълно разкри Божията праведност. Като видях това, от дъното на сърцето си се отказах от обичта си към баща си.
Един ден през март 2022 г. получих писмо от водачите на църквата на сестра ми. В него се казваше, че от август 2021 г. сестра ми не е посещавала събирания. Според принципите онези, които дълго време не се събират, не се стремят към истината или не изпълняват дълга си, трябва да бъдат премахнати, и те ме помолиха бързо да опиша неизменното поведение на сестра си. Като прочетох това, изпитах сърцераздирателна болка и просто не можех да приема този факт. Бях в смут и не можех да се съсредоточа върху общуването със сестрите за делото, затова се свих на кълбо и започнах да ридая, хванала главата си. Сестрите ме видяха така и дойдоха да ми помогнат, като разговаряха с мен, но думите им просто не достигаха до мен. Помислих си: „Как е възможно това? Преди известно време сестра ми ми изпрати писмо, заедно с джобни пари. Как е възможно да е изгубила връзка с църквата само за няколко месеца? Дали не се е случило нещо вкъщи? Спомням си, че след като сестра ми повярва в Бог, винаги с ентусиазъм се отдаваше и беше активна в дълга си. Сигурно се е случило нещо сериозно вкъщи, за да не посещава събиранията. Дали църквата не трябва да ѝ даде още един шанс да се покае?“. Също така научих, че църквата само събира информация за неизменното поведение на сестра ми и че ако тя искрено се покае и желае да вярва правилно в Бог, все още ще има шанс да се покае. Но продължавах да се тревожа: „Ами ако сестра ми скоро не се върне на събиранията?“. Същата нощ се въртях в леглото и не можех да заспя. Красивите спомени за нашето семейство, в което всички вярвахме в Бог и изпълнявахме дълга си, се въртяха като на филмова лента в съзнанието ми. Сестра ми винаги се беше грижила за мен от дете. Когато бях в лошо състояние, тя ме подкрепяше и ми помагаше, а когато изпълнявах дълга си в църквата, често ми изпращаше джобни пари. Ако сестра ми бъде премахната, тя няма да има абсолютно никаква надежда за спасение. При тази мисъл сърцето ми се сви от мъка. През следващите няколко дни състоянието ми беше много лошо заради сестра ми и не можех да успокоя сърцето си в дълга си. Помислих си: „Трябва да се върна вкъщи и да вразумя сестра си. Стига да се върне в църквата и да изпълнява дълга си по най-добрия начин, тя няма да бъде премахната“. Но тогава си помислих: „Бях арестувана за вярата си в Бог, имам полицейско досие и ако се върна безразсъдно вкъщи и ме хванат, няма да мога да изпълнявам дълга си и ще замеся братята и сестрите си. Последствията биха били невъобразими“. Умът ми беше объркан и не знаех какво да правя. Три дни по-късно ми се зави свят, сърцето ми биеше учестено, усещах стягане в гърдите и задух. Чувствах се, сякаш мога да рухна всеки момент, дори когато просто вървях. Едва тогава се самоанализирах и отхвърлих идеята да се върна вкъщи. Но мисълта, че сестра ми може да бъде премахната, все още малко ме натъжаваше. Споделих състоянието си с една от сестрите около мен и тя ми прочете няколко откъса от Божиите слова. Чрез общението със сестрата разбрах, че Божият дом се управлява от истината и праведността и че Божият дом никога няма да се отнесе несправедливо към добър човек, нито ще остави злодей ненаказан. Щом църквата събираше информация за неизменното поведение на сестра ми, това беше с Божието позволение и макар да не можех да го проумея, трябваше първо да се покоря и да предоставя това, което знаех за поведението ѝ, а църквата със сигурност щеше да се заеме с нея и да се отнесе към нея според принципите.
По-късно сестра ми беше премахната. Видях данните за нейното поведение, предоставени от братята и сестрите, и в тях се споменаваше, че през последните години тя се е съсредоточила само върху печеленето на пари, за да подпомогне подготовката на сина си за университета, и че не е носила бреме за своя дълг. В дълга си тя винаги била нехайна, постъпвала както си иска, отлагала дълга си, била безотговорна и сериозно забавяла църковното дело. Дори след като братята и сестрите многократно ѝ посочвали проблемите и ѝ помагали, тя си оставала същата, без чувство за вина или угризения. Вкъщи рядко ядяла и пиела Божиите слова или рядко гледала видеоклиповете, направени от Божия дом, и всеки ден работела, за да печели пари. По-късно дори спряла да посещава събиранията. Една сестра отишла да я подкрепи, но тя казала: „Когато майка ми беше болна, след като повярва в Бог, тя се оправи, затова и аз я последвах и повярвах. Но сега, когато болестта ѝ се върна, защо не усещам Божието съществуване?“. След като казала това, си тръгнала. Като видях тези постъпки, много се ядосах и си помислих: „Как може да говори такива неща? Тя е неверник!“. В миналото бях видяла, че е пламенна в себеотдаването си и затова си мислех, че искрено вярва в Бог, но сега виждах, че първоначалните ѝ намерения и мотиви във вярата ѝ са били погрешни. Едва след като видяла как дългогодишната болест на майка ми е чудодейно излекувана чрез вяра в Бог и как животът на семейството ни също постепенно се е подобрил, тя започнала да вярва в Бог. Тя последвала майка ни във вярата в Бог едва когато получила Божията благодат. По-късно, когато майка ми отново се разболяла, сестра ми видяла, че не получава желаните от нея ползи от вярата в Бог и желанието ѝ за благословии било разбито. Затова спряла да посещава събиранията, да изпълнява дълга си и дори отрекла Бог. От поведението ѝ ставаше ясно, че тя изобщо не е истински вярваща в Бог и че в същността си е била неверник.
По-късно се замислих: винаги съм си мислила, че стига да се отрека от всичко, да отдам всичко на Бог и да Го следвам до края, накрая ще бъда спасена. Но дали този възглед беше наистина правилен? Прочетох Божиите слова: „Хората казват: „Бог е праведен Бог. Стига човек да Го следва до самия край, Той със сигурност ще бъде безпристрастен към него, защото е най-праведен. Ако човекът Го следва до самия край, може ли Той да отхвърли човека?“. Аз съм безпристрастен към всички хора и съдя всички хора с праведния Си нрав, но всички изисквания, които поставям на хората, включват подходящи условия и това, което изисквам, трябва да бъде изпълнено от всички хора, независимо кои са те. Не се интересувам от това колко си квалифициран и колко си опитен; интересува Ме само дали следваш Моя път и дали обичаш и жадуваш за истината. Ако в теб я няма истината и вместо това опозориш Моето име и не действаш според Моя път, а само следваш, без да те е грижа и без да се интересуваш, тогава Аз ще те поразя и ще те накажа за твоето зло и какво ще кажеш тогава? Би ли могъл да кажеш, че Бог не е праведен? Ако си се придържал към словата, които изрекох днес, значи си човек, когото одобрявам. Казваш, че винаги си страдал, докато си следвал Бог, че си Го следвал в бури и си споделял с Него добрите и лошите моменти, но не си изживял словата, изречени от Бог. Ти желаеш само да тичаш за Бог и да даваш всичко от себе си за Бог всеки ден, но никога не си мислил за това да изживееш смислено живота си. Ти казваш и това: „Така или иначе вярвам, че Бог е праведен. Страдам за Него, тичам насам-натам за Него и съм Му се посветил, а дори и нищо да не съм постигнал, съм понесъл трудности; Той със сигурност ще си спомни за мен“. Вярно е, че Бог е праведен, но в тази праведност няма никакви примеси: тя не съдържа човешка воля, не е опетнена от плътта или от сделки между хората. Всички, които са непокорни и се противопоставят, всички, които не се придържат към Неговия път, ще бъдат наказани; на никого не е простено и никой не е пощаден! Някои хора казват: „Днес тичам заради Теб; можеш ли накрая да ми дадеш малко благословия?“. Затова те питам: „Ти подчини ли се на Моите слова?“. Праведността, за която говориш, се основава на сделка. Ти мислиш само, че Аз съм праведен, че съм безпристрастен към всички хора и че всички, които Ме следват докрай, със сигурност ще бъдат спасени и ще получат Моите благословии. Моите думи, че „всички, които Ме следват докрай, със сигурност ще бъдат спасени“, имат вътрешен смисъл: онези, които Ме следват докрай, са хората, които ще бъдат напълно придобити от Мен; те са тези, които, след като са били завоювани от Мен, търсят истината и са доведени до съвършенство. Колко изисквания си изпълнил? Изпълнил си само изискването да Ме следваш докрай, но какво друго? Подчини ли се на Моите слова? Ти си изпълнил едно от Моите пет изисквания, но нямаш намерение да изпълниш останалите четири. Ти само си намерил най-простия, най-лесния път и го следваш с нагласата, че просто се надяваш да имаш късмет. Спрямо такъв човек като теб Моят праведен нрав означава само наказание и съд, и праведно възмездие; означава праведно наказание за всички злодеи. Всички онези, които не следват Моя път, със сигурност ще бъдат наказани, дори и да го следват докрай. Това е Божията праведност“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: познанието му за наказанието и съда). След като прочетох Божиите слова, се засрамих. Хората съдят за другите по външния им вид, но Бог гледа същността на човека. Бог не гледа колко се е жертвал или колко се е отдал един човек, колко е страдал или какво е старшинството му. От съществено значение е дали човек следва Божия път, дали практикува истината и дали нравът му се е променил. Въз основа на тези неща се определя изходът на човека. А аз вярвах, че Бог определя изхода и крайната цел на човека по това дали може да следва до края, колко дълго е вярвал и колко е страдал или се е отдавал. Мислех си, че щом полагаме усилия и се отдаваме, и щом следваме Бог до края, тогава, когато Божието дело приключи, ще имаме надежда да бъдем спасени от Бог и да навлезем в Божието царство, за да се радваме на Божиите благословии. Но това бяха само мои представи и фантазии. Също така разбрах, че да бъдеш спасен, след като си следвал до края, означава, че човек се стреми към истината и има промяна в нрава, и че е способен да практикува според Божиите слова във всичко, като в крайна сметка поквареният му нрав е пречистен; и че сред различните изпитания и облагородявания той не отрича Бог, не Го предава и все още е способен да Го следва и да Му се покорява. Само такива хора в крайна сметка ще бъдат спасени от Бог и ще навлязат в Неговото царство. А онези, които не се стремят към истината, чийто покварен нрав не показва никаква промяна и които все още се бунтуват срещу Бог и Му се съпротивляват, са хората, които Бог ненавижда. Като размишлявах върху двата пъти, в които се сблъсках с премахването на членове на моето семейство, осъзнах, че не съм разпознала тяхната същност. Не знаех какъв тип хора Бог спасява или отстранява и застанах на страната на плътската обич с желанието да отида и да ги вразумя, да ги накарам да останат в Божия дом, за да полагат труд. Мислех си, че така те ще имат надежда за спасение. Но моето мислене беше в пълно противоречие с Божиите слова. Спомних си думите на Господ Исус: „Не всеки, който Ми е казал: „Господи, Господи“, ще влезе в небесното царство, а онзи, който следва волята на Моя Отец, Който е на небето. В онзи ден мнозина ще се обърнат към Мен с думите: „Господи, Господи, нима не пророкувахме в Твое име, нима не гонехме демони в Твое име и не вършихме ли много чудеса в Твое име?“. Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:21-23). Замислих се: „Защо тези, които се отрекоха от всичко и отдадоха всичко на Господ, не получиха одобрението на Господ Исус, а вместо това бяха наказани и прокълнати от Него?“. Според моята гледна точка всеки, който се отрече и отдаде много, и който следва Бог дълги години, със сигурност ще бъде спасен. Тогава защо фарисеите, които служеха на Йехова през цялата година в храма, не само не бяха спасени от Бог, но и накрая бяха прокълнати и осъдени от Бог като змийско котило и им е бе казано, че горко им? Защото, въпреки че фарисеите външно вярваха в Бог, по същество нямаха богобоязливи сърца, никога не следваха Божия път и дори отрекоха и осъдиха Господ Исус и Го приковаха на кръста. Те сериозно накърниха Божия нрав, което доведе до това, че Бог ги наказа и прокле. Погледнато от днешна гледна точка, си мислех, че ако вярваш в Бог, ако се отречеш и се отдадеш за Него и ако Го следваш до края, ще можеш да бъдеш спасен и да навлезеш в небесното царство. Но всичко това беше само самозалъгване, мои представи и фантазии. Това беше абсурдно и безсмислено, и без никаква основа в реалността! Аз правех оценки, основани на моите представи и фантазии, като дори исках да запазя семейството си в църквата, за да полага труд, с мисълта, че накрая Бог ще им даде добър изход и добра крайна цел. Бях наистина глупава и сляпа! Въз основа на тяхната същност и пътя, по който вървяха, те бяха точно плевелите, разкрити от Божието дело от последните дни. Те бяха неверници, които не обичаха истината и не я приемаха, и дори да останеха неохотно в Божия дом, не можеха да бъдат спасени.
Продължих да размишлявам: „Когато се сблъсках с премахването на членове на семейството ми, никога не можех да застана на Божията страна. Какво ме контролираше?“. Прочетох Божиите слова: „Каква е същността на чувствата? Тя е да се гледат първо плътските чувства и да се пренебрегват истините принципи. Проявленията на чувствата могат да се опишат с няколко думи и фрази: фаворизиране, безпринципна защита на други хора, поддържане на плътски отношения и отсъствие на справедливост. Ето това са чувствата. Какви са вероятните последици от това, че хората имат чувства и живеят според тях? Защо Бог се отвращава най-много от чувствата на хората? Някои хора винаги са възпирани от чувствата си, не могат да практикуват истината и въпреки че искат да се покорят на Бог, не могат, затова се чувстват измъчвани от чувствата си. Има много хора, които разбират истината, но не могат да я практикуват. Това също се дължи на факта, че са възпирани от чувствата си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). „Някои хора са изключително сантиментални. Всеки ден, във всичко, което казват, и в начина, по който постъпват и се справят с въпросите, те живеят според чувствата си. Изпитват нещо към този и онзи човек и прекарват дните си в това да обръщат внимание на въпроси, свързани с взаимоотношенията и чувствата. За всичко, с което се сблъскват, те живеят в света на чувствата. Когато невярващ роднина на такъв човек умре, той ще плаче три дни и няма да позволи да погребат тялото, като продължи да питае чувства към починалия. Прекалено сантиментален е. Може да се каже, че чувствата са пагубният недостатък на този човек. По всички въпроси той е възпиран от чувствата си, не е способен да практикува истината или да постъпва принципно и често се бунтува срещу Бог. Чувствата са най-голямата му слабост и пагубният му недостатък, и те са напълно способни да го доведат до падение и да го унищожат. Прекалено сантименталните хора са неспособни да практикуват истината или да се покорят на Бог. С такива силни чувства те могат единствено да угаждат на плътта; те са глупави и объркани хора. Природата на такива хора е много сантиментална. Те живеят според чувствата си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). От Божиите слова най-накрая видях, че коренната причина за моята неспособност да се отнеса правилно към премахването на семейството ми беше, че бях възпирана от обич. Ценях обичта си към семейството си над всичко, дори над истините принципи. Живеех според сатанинските принципи: „Кръвта вода не става“, „Семейството е сплотено“ и „Човекът не е неодушевен предмет — как може да бъде освободен от емоции?“. Не успявах да различа правилното от погрешното и загубих своята позиция и принципи. Всъщност, ако не разбирах тяхното поведение, можеше да го изясня, като пиша на църквата, за да попитам. Можеше също така да разпозная тяхната същност според истините принципи, за да видя дали наистина трябва да се отнеса към тях с любяща помощ. Но ако не трябваше да им се помага, тогава, дори да бяха от семейството, не трябваше сляпо да проявявам доброта, основана на обич. Аз обаче не мислех по този начин и първо застанах на страната на обичта, като изпитвах скръб и плачех за тях, и не се съсредоточавах върху дълга си. Дори мислех да се върна, за да ги подкрепя, без да се съобразявам с опасността от арест. Когато църквата ме помоли да предоставя информация за тяхното поведение, мислех само за тяхната доброта към мен. Бях напълно заслепена от обич и не защитавах интересите на Божия дом, и дори исках да използвам хитрости и измама, за да защитя семейството си, без изобщо да се замислям колко вреда би донесло на църковното дело, ако ги запазя в Божия дом. Видях, че обичта беше моята ахилесова пета и че се бе превърнала в пречка и спънка за моето практикуване на истината. Живеех в рамките на обичта и се отнасях към баща си и сестра си със съвест и любов, без изобщо да търся Божието намерение. Не познавах тяхното поведение, но сляпо исках да отида и да ги подкрепя. Нима това не беше глупава любов? Ако се бях върнала вкъщи, не само щях да попадна в изкушението на обичта, но и състоянието ми щеше да бъде смутено, дългът ми щеше да бъде забавен, и най-важното, с моето полицейско досие, ако ме бяха хванали, това щеше да се отрази на делото. Нима това нямаше да създаде прекъсвания и смущения? Като осъзнах това, почувствах известен страх и благодарих на Бог, че ме е разкрил. В противен случай нямаше да видя ясно вредата и последствията от живота според обичта и щях да бъда погубена, без да го осъзная. Трябваше да се откажа от обичта и да се отнасям към семейството си според истините принципи. Не можех повече да бъда тъжна, задето баща ми и сестра ми са премахнати от църквата, тъй като това беше изцяло Божия праведност. Пришките на краката им бяха причинени от собствения им път и те нямаха кого другиго да винят, освен себе си.
В Божиите слова намерих път към отказването от обичта и правилното отношение към роднините. Бог казва: „Един ден, когато разбереш част от истината, вече няма да мислиш, че майка ти е най-добрият човек или че родителите ти са най-добрите хора. Ще осъзнаеш, че и те са членове на покварения човешки род, че и те имат същия покварен нрав, че единственото, което ги отличава, е кръвната връзка с теб, и че ако не вярват в Бог, значи са същите като невярващите. Вече няма да гледаш на тях от гледната точка на член на семейството или от гледната точка на плътската ви връзка, а от страната на истината. Кои са основните аспекти, на които трябва да обърнеш внимание? Трябва да видиш възгледите им за вярата в Бог, възгледите им за света, възгледите им, когато се справят с нещата, и най-важното — отношението им към Бог. Ако възприемеш тези аспекти вярно, ще можеш ясно да видиш дали са добри или лоши хора. […] Да предположим, че видиш роднините си ясно и кажеш: „Майка ми изобщо не приема истината. Тя всъщност изпитва неприязън към истината и я мрази. В своята същност тя е зъл човек, дявол. Баща ми постоянно се опитва да угоди на хората, винаги заема страната на майка ми. Изобщо не приема, нито практикува истината. Не е човек, който се стреми към истината. Той е неверник. Ще им се опълча изцяло и ще поставя ясни граници между тях и мен“. По този начин ти ще застанеш на страната на истината и ще си способен да ги отхвърлиш. Когато си способен да разпознаеш кои са те, що за хора са, все още ли ще имаш обич към тях? Все още ли ще изпитваш семейна любов към тях? Ще имаш ли все още плътска връзка с тях? Няма. Все още ли ще трябва да въздържаш такава обич? (Не.) Тогава как всъщност преодоляваш тези трудности? С разбиране на истината, с осланяне на Бог и на уповаването на Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само преодоляването на покварения нрав може да доведе до истинска промяна). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че когато се отнасяме към членовете на семейството си, първо трябва да разпознаем и да прозрем кои са те според Божиите слова, и щом прозрем тяхната природа същност, ще знаем как да се отнасяме към тях в съответствие с истините принципи. За членовете на семейството, които се стремят към истината и я обичат, ако не разбират истината и разкриват поквара, или ако не могат да прозрат злите тенденции в света и временно тръгнат по грешен път, можем да следваме истините принципи и да им помагаме с любов или да ги разобличаваме и кастрим. Но ако те изпитват неприязън към истината, мразят я и по същество са неверници, абсурдни типове и зли хора, тогава не можем да им помагаме и да ги подкрепяме с любов. Трябва да различаваме любовта от омразата, да ги мразим и отхвърляме в сърцата си и да поставим ясна граница между нас и тях. В същото време разбрах, че макар на пръв поглед да имам кръвна връзка с баща си и сестра си и те да са моето семейство, тяхната същност е същността на дявола и на неверниците и те не вървят по същия път като мен. Щом разбрах това, вече не бях възпирана от обич и сега мога да успокоя сърцето си в дълга си. Способността ми да придобия това разбиране и да навляза в него беше изцяло резултат от действието на Божиите слова върху мен. Благодаря на Бог!
