Глава 20
Несметни и невъобразими са богатствата в Моя дом, но хората така и не дойдоха при Мен, за да им се наслаждават. Човекът е неспособен да се радва, а също и да се защитава със собствена сила; вместо това, той винаги се осланя на другите. Никой от тези, които наглеждам, не Ме е потърсил целенасочено и пряко. Всички се обръщат към Мен едва когато ги подтикнат, следват множеството и не са склонни да платят цената или да отделят нужното време, за да обогатят живота си. Затова никой човек никога не е живял в реалността и животът на всички хора е безсмислен. Поради отдавна установените навици и традиции на човеците, телата им са напоени с мириса на пръст. Ето защо хората са вцепенени, безчувствени са за опустошението на света и гледат да се залисват със забавления в този замръзнал свят. В човешкия живот няма ни най-малка топлина и той е лишен от всякаква следа от човек или светлина — и въпреки това човекът винаги е угаждал на себе си, като прекарва лишен от стойност живот, в който тича насам-натам, без да постигне нищо. Денят на смъртта наближава в един миг и човек умира в горчивина. На този свят човекът никога не е постигал нищо и не е печелил нищо — забързано идва на света и го напуска пак забързано. Никой от тези, които са пред очите Ми, не е донесъл нищо, нито е отнесъл нещо със себе си и затова хората смятат, че светът е несправедлив. Но и никой не желае да бърза. Просто чакат деня, в който Моето обещание внезапно ще се спусне от небесата сред хората и ще им позволи, когато са изгубени, отново да видят пътя на вечния живот. Така човекът се взира във всяко Мое действие и постъпка, за да провери дали действително спазвам Своето обещание към него. Когато е в разгара на мъките или изпита силна болка, когато му се стоварят изпитания и е на път да падне, човекът проклина деня, в който се е родил, за да избяга по-скоро от тази опасност и да отиде на друго, съвършено място. Но премине ли моментът на изпитания, човекът отново се изпълва с радост. Празнува раждането си на земята и Ме моли да благословя рождения му ден; тогава той вече не споменава предишните си заричания, обзет от страх, че смъртта ще го навести за втори път. Когато издигам света в ръцете Си, хората танцуват от радост, отърсват се от скръбта и всички се осланят на Мен. Щом покрия лицето Си с ръце и затисна хората под земята, те тутакси губят дъх и едвам оцеляват. В хор Ме призовават ужасени, че ще ги унищожа, защото всички те желаят да съзрат деня, в който ще придобия слава. За човеците Моят ден е капитал за съществуването им и са оцелели до днес единствено защото копнеят за настъпването на деня на славата Ми. Онези, които са родени през сетните дни имат голям късмет да видят цялата Ми слава. Това е благословията, повелена от Моите слова.
През вековете много хора са напускали този свят разочаровани и с неохота, а мнозина други са се раждали с вяра и с надежда. Уредих да дойдат много, множество други отпратих. Безчет човеци минаха през ръцете Ми. Много духове бяха запокитени в Хадес, много живяха в плът, а мнозина умряха и се преродиха на земята. Но никой от тях така и нямаше възможността да се наслади на благословиите на царството днес. Дадох на хората толкова много, а те придобиха малко, заради атаката на сатанинските сили останаха неспособни да се насладят на всички Мои богатства. Късметът на хората се ограничи с това да гледат богатствата Ми, но те така и не успяха да им се насладят напълно. Човекът не успя да намери съкровищницата в тялото си, за да получи небесните блага, и така изгуби благословията, която Аз му дарих. Та нима човешкият дух не е тъкмо органът, който го свързва с Моя Дух? Защо хората никога не се свързват с Мен посредством духа си? Защо се доближават до Мен чрез плътта си, но са неспособни да го направят духовно? Нима истинският Ми лик е плътта? Защо човекът не познава същността Ми? Наистина ли в духа на човека никога не е присъствала и следа от Мен? Напълно ли съм заличен от неговата душа? Ако човек не навлезе в духовната сфера, как би могъл да разбере намеренията Ми? Има ли нещо в човешките очи, коeто може да проникне направо в духовния свят? Много пъти съм призовавал хората чрез Своя дух, но те реагират, сякаш ги убождам — наблюдават Ме от разстояние, сковани в страх, че ще ги отведа в друг свят. Толкова пъти съм питал за човешкия дух, но хората си остават напълно непробудени, обзети от дълбок страх, че ще нахълтам в домовете им и ще им отнема всички техни притежания. Затова залостват вратата пред Мен, оставяйки Ме пред студена, плътно затворена врата. Толкова пъти спасявам хората от падението им, но веднага щом се окопитят, те Ме изоставят и недокоснати от Моята любяща доброта, Ме стрелват с предпазлив поглед; така и не стоплих човешкото сърце. Човекът е лишено от емоции, студенокръвно животно. Макар Моята прегръдка да е топла, той никога не се е трогвал истински от нея. Човекът е като див планинец. Хората никога не са ценили загрижеността Ми за човечеството. Странят от Мен, предпочитайки да обитават планинските хребети, където търпят заплахата от диви зверове — и въпреки това не желаят да се приютят при Мен. Аз не заставям никого, просто си върша работата. Ще настъпи денят, в който човекът ще доплува до Мен от средата на могъщия океан, за да се наслаждава на всички земни богатства и да остави зад гърба си опасността да бъде погълнат от морето.
Докато словата Ми стават пълноценни, царството постепенно се оформя на земята и човекът постепенно си възвръща нормалността — така на земята се установява царството в Моето сърце. В царството целият Божи народ си възвръща нормалния човешки живот. Мразовитата зима изчезва, заменена от свят със запролетили градове, където пролетта продължава през цялата година. Човекът вече не е изложен на неприветливостта на човешкия свят и вече не понася студения хлад на човешкия свят. Те не се бият един с друг, държавите не воюват една с друга, няма сеч и пролята от нея кръв; всички земи са изпълнени с радост и навсякъде изобилства топлота сред хората. Аз ходя по целия свят, наслаждавам се от престола Си и живея сред звездите. Ангелите Ми поднасят нови песни и нови танци. По лицата им вече не се стичат сълзи, причинени от собствената им уязвимост. Вече не чувам пред себе Си риданията на ангелите и вече никой не Ми поверява своите скърби. Днес всички вие живеете пред Мен; утре всички вие ще съществувате в царството Ми. Не е ли това най-великата благословия, дарена от Мен на човека? Заради цената, която плащате днес, вие ще наследите благословиите на бъдещето и ще живеете в Моята славна светлина. Все още ли не желаете да се свържете със същината на Моя дух? Все още ли искате да съсечете себе си? Хората охотно преследват обещанията, които са пред очите им, дори и да са мимолетни, но никой не желае да приеме обещанията за утрешния ден, дори и те да пребъдат във вечността. Нещата, които са видими за хората, са тъкмо онези, които ще унищожа, докато неосезаемото е това, което ще осъществя. Това е разликата между Бог и човека.
Човеците са изчислили кога ще настъпи Моят ден, но никой не е узнал точната дата и затова единственото възможно състояние на хората е вцепенение. Тъй като човешките копнежи отекват по безграничните небеса и после изчезват, човекът е губил надежда отново и отново, и така се е принизил до настоящето си положение. Целта на словата Ми не е да накарам хората да следват дати, нито пък да ги докарам до самопогубване поради отчаянието им. Желанието Ми е да накарам човека да наследи обещанието Ми и желанието Ми е хората по целия свят да получат своя дял от обещаното от Мен. Това, което искам, са изпълнени с жизненост живи същества, а не трупове, пропити със смърт. И тъй като Аз се разполагам на трапезата в царството, ще заповядам на всички хора на земята да приемат Моята проверка. Не позволявам на нищо нечисто да се яви пред Мен. Не допускам ничия човешка намеса в делото Си; всички, които се намесват в Моето дело, биват хвърляни в тъмници и след като бъдат освободени, все още са подлагани, посред бедствията, на пламтенето на огъня на земята. Когато съм във въплътената Си плът, ще възненавидя всеки, който се опитва да обсъжда делото Ми с Моята плът. Много пъти напомнях на всички хора, че нямам роднини на земята, и всеки, който Ме приеме за равен на себе си и Ме привлече към плътта, за да може да си припомня отминалите времена с Мен, ще бъде човек, който ще погине. Именно това определям Аз. По тези въпроси не проявявам и капка снизхождение към хората. Всички месещи се в Моите дела и предлагащи Ми съвети понасят наказание и никога не дочакват опрощение от Мен. Ако не говоря ясно, човекът никога няма да се вразуми и неволно ще се изложи на наказанието Ми, защото хората не познават въплътеното Ми Аз.
20 март 1992 г.
